„Влюбеният змей”

 ( откъс от тринадсета глава от романа приказка „Живите цветя”, in Bulgarian)

Ящер, господарят на пъкъла и най-могъщият змей по славянските земи, беше превзел и този град и властваше над всичко живо и неживо. Всички се страхуваха от Ящер, защото той беше по-малкият брат на Чернобог, който обаче не се опитваше да отнема от владенията му, нито да оспорва авторитета му. Не, той нямаше апетити за родствени и семейни вражди и борби. Беше доволен и от  това, което имаше като първи помощник на Чернобог и управляваше заедно с брат си къде в сянка, къде напълно видимо. Чернобог имаше предостатъчно територия, на която да блести с личните си качества и достойнства и по семейному беше отстъпил този град на своя малък брат Ящер. С това работата на Чернобог не намаляваше, но той беше спокоен, че поне на една част имаше доверено лице, на което можеше да разчита напълно. И Ящер нямаше тук конкуренця в управлението. Нещо повече, той беше поставил свои верни стражи почти на всяка крачка из града и околностите и знаеше всяка секунда какво се случва и какво предстои да се случи. Някои от неговите помощници бяха видими за очите на всички, но голяма част от тях, можеха да бъдат видени само от самия Ящер, те бяха най-специалните му агенти. Хората обаче знаеха за двата моста с драконите. Мостовете пресичаха някои от каналите на града и пазеха входовете и пътеките за други посоки. Драконите имаха големи тела на гущери, огромни криле на птици, глави с отворени уста и големи зъби, пръсти с големи нокти и цялата им външност всяваше тих ужас у минаващите по мостовете. Те стояха по двама от двете страни на мостовете и общо бяха четирима. За хората те бяха част от историята на града и ги свързваха даже с основаването му, което според тях се дължеше на племето хорутани и се беше случило хиляди години назад във времето. Според някои легенди градът е бил основан от митичния по време на похода му за златното руно. Хората не знаеха обаче, че драконите бяха живи и виждаха, и чуваха всичко, което се случваше наоколо. С времето хората бяха започнали да ги възприемат като странна приказна част от градския пейзаж и почти не ги забелязваха. Само туристите не спираха да им се учудват и да си измислят невероятни истории и догадки най-страшни се раждаха в уж безстрашните им сърца на пътешественици и покорители на чужди територии. Но туристите не бяха интересни на драконите, защото бяха прелетни птици, които нямаше да се задържат в този град за дълго. И драконите с удоволтвие  и висока доза суетност позираха с изпъчени гърди пред фотоапаратите на туристите. Даже на някои от снимките след това можеше да се видят как ноктите им изглеждаха  по-дълги, отколкто бяха в действителност, крилете им приличаха на   развято ветрило, което всеки момент ще полети на свобода, но оставаха приковани на това място, изпълнявайки вярно част от рисковата си служба на разузнавачи. Понякога даже почти преди да щракне фотоапаратът,  те замахваха с дългите си опашки и даже се усмихваха с големите си зъби. Това бяха малко от разрешените им удоволствия заради вярната служба. Ящер знаеше как да поощри служителите си и как да накара работата им да изглежда приятна и желана, като светският блясък,  популярност и публичност поощряваха до такава степен драконите, че конкуренцията за този тип работа беше изключително голяма и даже вече имаше образуван дълъг списък от желаещи да сменят настоящата стража. Мотивите им бяха, че те вече бяха доста стари, а и популярността можеше да е много изморителна понякога. Даже се говореше сред драконите, че в тайна школа се обучаваха млади кадри, които тренираха постоянно в специални лагери, където можеха да поддържат и упражняват основните си умения, без това да стане обществено достояние на всички. Там те показваха изкусно издухване на огън и пламъци от устата, подскоци и  летеж на големи разстояния, без да се задъхат от това, отскубване на дървета с голи ръце и нокти, събаряне на къщи и още по-големи постройки с един замах на опашката.  А един млад талантлив дракон даже беше свалил и цял хеликоптер с опашката си, за което хората обвиниха прибързано терористи, лоши хора от други, чужди на тях страни. Пленяването на девойки и завземането на кладенци с вода се смяташе за класическо умение, което беше задължително според традицията и практиката. Засега обаче не се знаеше кога Ящер щеше да разпореди смяна на стражите, толкова уморени от дългата служба вече.

Този ден беше най-обикновен есенен ден в града. Вятърът гонеше есеннните листа и те летяха и кацаха на различни места. Драконите нямаха нищо против тази есенна украса, която беше полепнала по тях и от дългите им тела висяха кафяви, жълти и червени листа, което спомагаше настроението ми да е винаги шарено и свежо. И макар че бяха заети с играта с есенните листа, те веднага забелязаха фигурата на млада жена с дълга черна коса, която се появи изневиделица. Те не можеха да си обяснят как тя се озова на площада, защото не я бяха видели да идва отнякъде, а за хората се знаеше, че те все още не могат да летят. Жената се огледа изплашено и пое напред в посока към единия мост. Тя се спря в началото на моста, попипа с ръка тялото на единия от драконите и очите и се плъзнаха любопитно по тялото му. Това накара дракона да потръпне, защото ръката и беше нежна и не го заплашваше, доколкото нещо беше в състояние да го заплаши. Жената изглеждаше изплашена, самотна и очевидно не знаеше накъде да поеме. Очите на дракона я поглъщаха жадно. Но Анна не се задържа за по-дълго при него. Пътят сам я водеше напред и тя просто го следваше. Без да знае каква е причината за това и какво точно я кара да върви точно в тази посока, тя премина и покрай втората драконова стража на първия мост. Улиците, които свързваха първия мост с втория, бяха безлюдни и само есенните листа се гонеха по тях, придавайки им с багрите си топлина и приветливост. Драконите от втория мост вече знаеха за Анна и я очакваха с любопитство. Те знаеха къде отива тя и имаха за задача да я предпазят по време на пътя и от нежелани изненади, които можеха да и попречат да стигне до целта си. Затова Анна не се изплаши от израженията на стражата на втория мост. Те изглеждаха почти усмихнато, емоция, която лесно може да бъде объркана с нещо друго, ако се вгледаш по-внимателно в по-голямата картина на озъбената им уста и голямата им глава. Но трябваше да се оцени усилието им да не изглеждат излишно страшни. Орисниците, верните помощнички и любими дъщери на Род, бяха вече начертали схемата, по която щеше да се  случат нещата с всеки един от участниците. И всеки извършваше своята част и играеше своята роля от големия спектакъл на живота. Съвместните усилия на всички водеха до случването на основния замисъл, те обаче не знаеха за конкретните действия на останалите. И така трябваше да бъде. Унесена в мисли за неизвестността от настоящия път, Анна премина и по втория мост. За нейна най-голяма изненада се оказа, че мостът стигаше чак до края на града. Нещо, което нямаше как да се предположи в началото му, защото изглеждаше по-скоро къс, отколкото дълъг. Сякаш  по време на пътя се беше удължавал и извивал, за да заведе минаващия по него до мястото, където трябва да стигне, а не където иска да стигне. И така Анна се оказа на брега на река, която течеше спокойно и мързеливо, заемайки цялото корито на ширина  и на височина. Можеше да се предположи, че реката невинаги е течала кротко и че е имало периоди, когато тя е показвала дивия си и буен нрав, излизайки от коритото и заливайки всичко наоколо. Реката опасваше висок хълм, обрасъл с дървета и храсти, които отдалеч приличаха на голям пурпурен пламтящ облак, който се извисяваше над града. Топлината, която излъчваше  червеният цвят през есента, не можеше да се сравни с нищо друго. Той навяваше мисли за любов, страст и драма. Нещо фатално, тайнствено и загадъчно като усещане и предчувствие се носеше и над хълма, който обаче изглеждаше недостъпен заради реката. И Анна стоеше от другата страна на реката и почти се унасяше от червения цвят, който проникваше в тялото и, превземаше сърцето и, мислите и и тя почти усещаше вече тази любов да я залива. Любов безпричинна и страстна, любов изгаряща и опасна. Досега Анна не беше изпитвала в такава дълбочина любовта, макар че и в нейния живот се беше появил човек, мислите, към когото я караха да се усмихва срамежливо. Но дали защото те бяха все още в начален етап, или пък защото тя не знаеше напълно дали са споделени, макар че подозираше симпатия и от другата страна, но никога досега не беше усещала толкова дълбоко това чувство. Тя даже не беше сигурна дали точно в този момент любовта, която я заливаше на вълни, беше насочена конкретно към някого, или това беше под влияние на магията на червения цвят, който внушаваше любов в чист вид. Това я накара да иска да стигне до хълма, макар да не знаеше какво я очаква там, но тя искаше да потъне в червеното, да се почувства приласкана отблизо от топлната му. И тя стоеше и гледаше хълма от горе до долу, после реката, но не се виждаше нищо, по което да можеше да се премине. И точно, когато реши, че това е просто една от поредните илюзии, породени от наситеното червено пред нея, което се превръщаше в мираж, подмамващ я към себе си, тя видя как малко встрани от мястото, на което беше застанала, се беше очертал мост. И понеже не знаеше дали да вярва на очите си, или не, Анна все пак се доближи до него. Той приличаше на небесната дъга, която се появява след дъжд внезапно и неочаквано. Целият мост изглеждаше като направен от стъкло, което най-вероятно беше прозрачно, но под влияние на пурпурно червеното сияние, което се спускаше на вълни от хълма, изглеждаше червен. Червен стъклен мост стоеше пред Анна и гладката настилка, по която не изглеждаше да беше ходено много, просто я подмамваше и канеше най-настоятелно да го покори. И Анна тръгна по моста. С първите крачки по него стъкленият мост започна да трепти и Анна започна да се чувства нестабилно върху него. Тя се обърна да се върне, но стъклена червена преграда беше затворила входа, закриваше брега и беше невъзможно да се прескочи. След като потрептя известно време, мостът се успокои и Анна се престраши да продължи пътя си. Мостът знаеше вече, че Анна беше точно човекът, когото той очакваше и който трябваше да мине по него. Стъкленият мост пазеше хълма и не пускаше всички да стигнат до него, макар че периодично се спускаше над реката и винаги се намираха желаещи да изпитат отблизо това почти инженерно чудо. Неподходящите, тези с нечисти сърца, души и мисли, мостът отвеждаше до Стъклената гора, която се намираше под хълма. Те повече не се връщаха оттам. Имаше и такива, които минава по него, но след това се изплашваха от пустия хълм и сами се връщаха по моста. Стъкленият мост обаче разбра, че Анна е чиста и нещо повече, че тя е тази, която всички очакваха от дълги години. С всяка измината крачка Анна се приближаваше все повече към Червения хълм, над който беше само небето и боговете, накацали отгоре любопитно, за да видят какво ще се случи. Затова в този ден те като че ли забравиха, че вятър и дъжд бяха очаквани в някои части в света на хората и че производството им беше тяхно задължение. Докато Анна минаваше по моста, водата в реката не помръдна изобщо. Тя приличаше на водно огледало, което отразяваше небето и любопитните богове по него.

След като Анна премина по моста, тя се озова на малка горска пътека, която се извиваше нагоре и опасваше хълма като гирлянд. Анна се обърна назад, но стъкленият мост вече го нямаше и само реката беше възстановила течението си и даже изглеждаше развълнувана за нещо, ако се съдеше по вълните, които се образуваха в нея. Анна нямаше време да мисли за страха, защото Червеният хълм я погълна и сърцето и се изпълни отново с любов. И тя се заизкачва по витата пътека, от двете страни на която можеха да се видят окапалите цветни листа, които образуваха пъстър килим, който преливаше и върху пътеката. Това беше най-шарената и ароматна пътека, на която Анна беше стъпвала. Смесваха се аромати на влага, гниещи листа и  на окапали  и необрани горски плодове, които висяха по храстите покрай пътеката. Те образуваха омаен аромат, който подейства упойващо на Анна и тя просто вървеше и поглъщаше със сетивата си всичко около нея. Така неусетно тя стигна до върха на хълма, където за нейна най-голяма изненада видя стените на вековен замък, уютно полегнал на върха на хълма. Високите дървета пречеха той да бъде видян от разстояние. Върхът на Червения хълм не беше островърх,  а приличаше на площадка, върху която съвсем удобно се беше настанил старият замък. Анна се спря да си поеме дъх от изкачването и да се наслади на гледката от хълма. Замъкът изглеждаше безлюден или поне не можеше да се усетят следи от активен живот в него, не и по това, което видя отдалеч. Тя имаше време да го разгледа подробно. Но вниманието и привлече гледката срещу хълма. Като абсолютен цветен контраст на червеното отсреща Анна видя да се извишава огромната планина Триглав, в сравнение с която хълмът приличаше просто на малко възвишение, което стигаше само до подножието и. Тя също не можеше да бъде видяна от страна на реката и града, долу в подножието на хълма. И там, докъдето стигаше погледът на Анна, тя можеше да види как една бяла шапка беше кацнала върху самия му връх. Не можеше да се разбере дали това беше сняг, който никога не се топеше поради височината, или пък самото небе се сливаше с високия връх на планината, образувайки бяла шапка, все едно млад и пукхав облак беше кацнал грациозно отгоре и беше забравил, че и неговата почивка си има край. И че все някога трябва да се заеме с правене на нещо по-различно и неосъдително от останалите облаци, които също нямаха търпение да кацнат и да позират на това високо място, което образуваше границата между света на хората и света на боговете. Това беше едно от любимите жилища на бог Род. Планината носеше името си Триглав по името на триглавия и трилик  бог Род, който събираше в себе си различни образи и представи на хората. И затова те смятаха, че на това непристъпно място може да живее само самият триглав Род. И бяха прави. Той посещаваше и това място, но никога не се задържаше задълго никъде, защото цялата Вселена беше под неговото ръководство и той беше нужен и в трите посоки по Световното дърво -  и в света на хората Яв, и в света на боговете Прав, и в подземния свят на Нав. Всички имаха нужда от неговото ръководство и консултация, защото той олицетворяваше принципът на единство и противоположност на трите го съставящи – небе, земя, подземие. Нуждата от идеята за троичното устройство на света, включваща божественото, човешкото и злото, беше нещо, което никой от трите свята не оспорваше, защото никой не  се съмняваше в мъдростта на триглавия бог Род, който внасяше баланс навсякъде и никъде не беше вечно мрак или само светлина. Защото иначе никой нямаше да разбира смисъла нито на светлината, нито на мрака, ако не познава и противоположното. И те се редуваха в последователна цикличност.

Времето беше оставило следи и върху стария замък. Стените му на места бяха полуразрушени, външната мазилка на всички сгради изглеждаше олющена от въздействието на природните стихии и от липсата на грижовна човешка ръка, която да поддържа сградите. Само двете кули се извисяваха гордо над основната сграда на замъка и изглежда бяха видели и чули вече всичко, което се беше случило със стария замък. Те бяха горди свидетелки на величавата история на замъка. Те не спираха да разказват на прелитащите ветрове с възхищение и за факта, че точно в този замък беше основан рицарският Орден на дракона, който имаше за цел да предпазва местните хора от чуждите нашественици. А символът на ордена беше изображението на зелен, свит на венец дракон, който олицетворяваше безкрайното и вечното движение на времето – без начало и без край. И сега те видяха още отдалеч Анна и се зарадваха, че най-после човешко същество беше допуснато да стъпи в замъка. Това не се беше случвало много отдавна, още когато пресъхна изворът за града и достъпът до замъка беше отрязан. И хората в града се видяха принудени да търсят нов извор, който да доставя питейна вода за града, защото този, първо, беше завзет от двойката змейове, второ, след като се опитаха да си върнат извора отново, хората в честен бой убиха Бялата змеица. Нея те обвиняваха за това, че беше подлъгала любимия си, за да навредят на града и да спрат достъпа на вода за хората долу. Хората не искаха да се стига до убийство, но в този случай те просто нямаха друг избор. Нещо повече, те проклеха змея да не види мир и покой и оковите на любовта да му тежат и да  приковават към земята крилете му. Точното проклятие вече никой не си спомняше, защото оттогава се бяха родили и пораснали няколко поколения, които вече нямаха точна памет за случилото се. Бяха останали само легендите, които разказваха за драматичните събития. След като намериха нов източник за вода, хората забравиха за убийството, което бяха извършили. Още повече, че то за тях беше напълно оправдано и нужно и не утежняваше съвестта им като престъпно деяние. То не им тежеше, не помрачаваше съня им, не беше променило моралните им принципи, те си бяха останали все така възвишени  и взискателни  към себе си и към околните най-вече. В края на краищата това беше просто една зла змеица, която си получи заслуженото наказание. Покаянието нямаше място в тази история, която хората побързаха да забравят. Най-странното от всичко обаче беше, че хората от града вече нямаха достъп до Стария замък и той постепенно като че ли потъна в растителността на хълма и никой не можеше да го види даже отблизо. Двете кули на стария замък обаче знаеха всичко, което се случваше с хората долу в града. И макар че те бяха повече обективни наблюдатели на историята около тях и нямаха право на собствено мнение по актуалните въпроси, то при вида на Анна те не се сдържаха и изразиха радостта си и вълнението си по начин, който обаче можеше да бъде забелязан само от височината на планината Триглав.

Анна нямаше желание да обикаля целия замък, защото си личеше, че тук никой не живее. А разрушените стени и обраслите с трева стени не внушаваха нищо вълнуващо. На Анна и стигаше и това, което видя, и тя зави в другата посока срещу замъка, където се намираше паркът на замъка. И паркът беше толкова стар, колкото и самият замък. Някога това е бил величав и внушителен парк с най-разнообразна растителност и дървесни видове и поддържани   поддържани от човешката ръка, те сигурно са представлявали величава гледка. Гледка, на която не е можел да устои денем нито Хорс, нито Даждбог и често са наминавали над него да му се полюбуват. А нощем богинята на Месеца Числобог го е дарявала с най-великолепното осветление, което можеш да получиш. Паркът още си спомняше как Числобог спокойно и тържествено се разхождаше по небесния свод, като разходката и започваше от свечеряването още до ранни зори. Със светлината си тя правеше тъмните действия на силите на мрака и на господаря им Чернобог да бъдат видени и осъдени и те не я обичаха много. Но какво друго и оставаше на нея през дългите летни и зимни нощи освен да се разхожда по земята и да се  любува на всички творения? Паркът и хълмът със замъка бяха любимото и място за разходка, през които тя не просто минаваше, но и си позволяваше да се задържи малко по-дълго от другите места. Лунната светлина придаваше на парка нереална, неземна красота, която можеше да бъде видяна най-вече насън и в мечтите. Богинята се забавляваше да си играе, като пускаше лунни лъчи и върху реката около хълма. След като те се натанцуваха на воля по водната повърхност, тя ги връщаше бързо върху парка, върху короните на дърветата и върху цветята и им придаваше сребърен блясък и сияние. Паркът обичаше тази игра и я смяташе за голяма чест. А тя не го изостави сам и даже когато замъкът западна и вече никой не се грижеше нито за него, нито за парка. Тя беше тук всяка нощ. Особено любим и беше паркът през есента, когато всичко пламтеше в пурпурни, рубинени и златни пламъци. Тогава топлината и любовта като че ли изригваха на вълни от него и се разнасяха наоколо. Лунната богиня си тръгваше от него със сърце изпълнено с любов към всичко. Това беше място, където любовта не просто извираше и се случваше, но и се придаваше на останалите. А денем слънчевите богове Хорс и Даждбог придаваха слънчева светлина и блясък и червеното, жълтото и кафявото спокойно и лениво си отпочиваха след среднощната игра с лунната богиня. Анна обикаляше парка и топлеше душата и сърцето си. Всичко излъчваше някаква мекота и гальовност, която я караше да не се чувства чужденец и странник на това непознато място. И тя обиколи целия парк и надникна във всички кътчета. И макар че човешка ръка не се грижеше за него, то той растеше и се развиваше от само себе си, защото какво друго му беше нужно освен дъжд и светлина, с които божествата редовно го снабдяваха. Приличаше на малка Райска градина, скрита на върха на хълма и недостъпна за хората, а може би и затова запазена? Изглежда Райската градина съществуваше за хората повече като идея и красиво понятие,  отколкото като нещо реално, защото те все я търсеха и не можеха да я намерят на земята. Макар че тя беше редом с техния живот и техния свят, но те нямаха очи за нея. А може би не гледаха правилно? Или пък Род беше скрил източника на любовта и отпускаше на хората по малко, толкова, колкото можеха да понесат и от това чувство и колкото да поддържа свежестта в телата им. Прекалено много любов можеше да ги убие точно толкова, колкото и прекалено много омраза. А това райско място излъчваше много любов, все едно тя извираше тук някъде. Но Анна толкова отдавна не беше усещала някой да я приласкае и обича, че количеството любов тук не и се стори нито прекалено голяма нито прекалено опасна. Може би ако останеше за по-дълго можеше и да се измори от любовта, но засега тя се чувстваше така все едно беше важна и нужна и някой невидим и изпращаше обич и любов специално за нея. Вероятно по-късно тя щеше да потърси и източника, щеше да има нужда и от доказателства, а и от обект, към когото да насочи тази любов, но засега на Род му стигаше и това, че тя почувства истинската, пламтящата, изгарящата любов, която те кара да вършиш безумства, подвизи и саможертви в нейно име. Когато тя е по-важна от твоя живот, защото тя е животът и ти и го дължиш. Странни мисли минаваха през главата на Анна, неща, за които беше чувала, но лично не беше преживявала все още. А и самата идея за саможертвата в името на любовта, макар и толкова драматична и възвишено-патетична, и се струваше близка, защото и тя несъзнателно я беше  последвала, тръгвайки през девет земи в десета, за да търси спасението за баща си. Без да мисли за себе си и за своя живот, без да мисли за това дали ще се върне, или животът и ще приключи някъде из тези непознати земи.

Неусетно Анна беше стигнала до задната стена на парка, която като че ли бележеше неговия край. Това беше жив плет, целият обвит в есенни цветя, чиито семена се бяха скрили в плета и поникваха всяка пролет, а от тях израстваха и цъфтяха красиви малки слънца наесен. И Анна последва инстинкта си и посегна да си откъсне едно цвете, което да вземе със себе си на връщане. И за да откъсне и дългата му дръжка, Анна промуши ръката си навътре в живата ограда, за да проследи докъде стигаше стъблото му. И тя напипа стъблото, и откъсна цветето, но точно когато трябваше да извади ръката си от живия плет, тя извика от болка и изпусна цветето. То падна пред Анна и можеше да се види как малкото слънце повехна и вече в него нямаше нито свежест, нито красота. Толкова крехък е животът и толкова лесно може да бъде прекършен. Анна бързо извади ръката си от живия плет, който се беше оказал с бодли от вътрешната си страна и в един от които беше убола показалеца си Анна. Бодлите бяха нужни на плета, за да се защитава с тях и той не се колебаеше да ги използва. Това беше естествената му реакция, в която нямаше нищо лично и преднамерено срещу Анна в този случай. Анна усети болката от допира с бодлите, а и кръв потече от пръстта и. Тя си помисли, че кръвта ще спре и я избърса с края на дрехата си, защото нямаше нищо друго със себе си. Но кръвта не спря, а започна да се усилва. Алена кръв изтичаше от тялото и и тя не знаеше какво да направи, за да я спре. Опитваше се да стиска пръстта, но щом го пуснеше, кръвта си наваксваше и пускаше наведнъж навън задържаната кръв. Тревогата и нарастваше и изглежда нямаше какво да се направи, за да спре кръвта и да изтича, която изглежда се беше почувствала най-после свободна и бързаше да се възползва от свободата си. А и нищо не можеше да и попречи. Изглежда достъпът до Райската градина си имаше цена и човешко същество не можеше да надникне в нея, без да заплати за това с живота си. Красота, щастие и любов в изобилие – това беше за божествата. На хората те отделяха и пускаха малка доза от тези вълшебни и лековити усещания, които имаха способността да поддържат телата вечно живи и млади. Ето каква беше тайната на божественото безсмъртие – красота, щастие и любов в неограничено количество. Всичко това те получаваха наготово и по родови божествени заслуги.  Докато хората трябваше да се борят и да воюват даже за най-малкото парченце от тях и никога не можеха да ги задържат задълго и завинаги, нито пък можеха да ги притежават. Те им гостуваха за малко, но винаги бързаха да си отидат и на тяхно място идваха силите на мрака и злото, силите на Чернобог, който подлагаше човешката природа на постояни изпитания. Боговете бяха ревниви и пазеха Райската градина и вълшебните и дарове красота, любов и щастие само за себе си и не отпускаха от тях за дълго на  хората, а само в малки дози, колкото хората да си спомнят и да не забравят, че има и божества и че те са милостиви към тях. Но хората не биваше да се разглезват и борбата за оцеляване беше постоянното им естествено състояние на живот.

 Силите на Анна започнаха постепенно да отслабват и тя се отпусна на земята. В този миг вятър раздвижи въздуха и огъна дърветата наоколо. Някаква неземна сила беше това. И Анна усети как нещо обви тялото и, стисна го силно и от това тя не изпита болка, не и неприятна. Някаква сила и енергия изпълваше постепенно сетивата и тя видя само как една глава на Змей беше почти закрила хоризонта и, хвана пръста и с изтичащата червена кръв и го целуна. В същото време бог Поревит, палавият бог на всяко еротично и плътско удоволствие, танцуваше своя танц под дърветата. И кръвта на Анна спря да тече, но тя нямаше желание да излезе от прегръдката на непознатата сила, даже змейската глава не можа да я изплаши дотолкова, че да иска да се разбунтува и да се  освободи. И усещането за любов се смеси с ново и непознато усещане, което Анна все още не беше изпитвала, макар и да беше зряла жена. И сега тя се чувстваше жена повече от всякога. Когато обаче опиянението от непознатото уещане отмина и Анна възвърна жизнените си сили, изгубени с изтеклата кръв, тя осъзна, че всъщност се намираше в прегръдката на голям гущер. Тя можа да различи тялото му, да види дългата му опашка, която той помахваше доволно, а отстрани като две големи ветрила танцуваха бавно и плавно и двете му крила, можа да види и главата му, която всъщност беше целунала кървящия и пръст и което изглежда се беше оказало лековито по някакъв чудодеен начин. Същата тази глава се полюляваше блажено отметната назад и даже можеше да се различи, как големите и пожълтели зъби, които очевидно издаваха недобра хигиена, а и почтена възраст, се намираха в кротко разположение на духа, все още под въздействие на случилото се. Редом обаче до тази глава Анна видя още две глави, което я накара да потрепери от смесени чувства. Това изглежда беше стар Змей, за когото преживяното очевидно беше толкова силно и разтърсващо, колкото и за Анна, а и също толкова очевидно беше, че той отдавна не беше изпитвал подобни усещания, та донякъде беше оправдано, че се беше отдал на мига. Мигът обаче за него свърши, защото Анна с изтрезняла погнуса се опитваше да се отскубне от прегръдките му. Тя не мислеше за грозящата я опасност и че той можеше да  я заплашва по някакъв начин. По-важото беше, че блаженият и непознат миг беше отминал и тя изпитваше единствено отвращение към огромното влечуго. Не, не защото беше старо и грозно, нещо, което можеше да се види и не изглежда да беше дълбоко пазена тайна.  Змеят усети, че жената се опитва да се измъкне и я стисна по-силно. Той беше толкова развълнуван от случилото се, че на старите му сетива им трябваше известно време, за да възвърнат бързината на реакциите си. Змеят беше реагирал импулсивно на миризмата на кръвта, беше прескочил живия плет и се беше озовал при жената, от чиято слабост той просто се възползва. Това го накара да си спомни и за мъжката си сила, която той не беше упражнявал дълги години вече. Но не само това го ръзвълнува, а самото присъствие на това място на женско същество. И сърцето на Змея се зарадва, че може би краят на дългото му изпитание се вижда вече. Може би жената беше в състояние да свали проклятието от неговата любима и от него.  Съвсем скоро щеше да стане ясно, но трябваше да е предпазлив и да не забравя, че може да я изплаши с външността си, която традиционно в съзнанието на хората не се свързваше с нищо положително и добро. Той трябваше да и покаже, че не я заплашва и че има нужда от нейната помощ. Мъжкото му самолюбие го караше да се надявава, макар и съвсем слабо, че нещо вече ги свързваше. И макар че Анна продължаваше да се опитва да се измъкне от него, той се изправи и с жената в ръцете си с един скок прескочи живия плет и двамата се озоваха от другата страна.

Там той я пусна и двамата застанаха един срещу друг и се заоглеждаха. Анна изпитваше отвращение от външния му вид, а и страх сковаваше сърцето и, защото това все пак беше Змей с три глави с големи зъби, дълги страшни нокти и може би все още можеше да бълва огън и пламъци от устата си, т.е. притежаваше огнен и мъжествен дъх, напук на почтената си възраст. За очите на човешко същество той представляваше странно съчетание от характерни, но противоречиви и противоположни  черти на различни биологични видове, взел най-доброто от тях, което и определяше природата му на поведение. Птичите му криле го свързваха със света на боговете, със света на Прав, което придаваше на характера му свободолюбивост, непокорство, мъдрост и мечтателност. Тялото му на гущер го свързваше с подземното, със света на Нав и неговия господар Чернобог, към чиято свита той принадлежеше. То придаваше на характера му коварство, прикритост, агресивност и груба сила. Горделивостта и арогантноста му беше наследствена и се придаваше от поколение на поколение змейове. Родовите легенди разказваха за почти митичния прародител Змей Горянин, а и за славните братовчеди хали и лами по различните части, по които беше разпръснат родът им. Между света на хората и този на змейовете стоеше вражда, подозрителност и омраза, наслоявана с годините, преувеличавана от слуховете и поддържана понякога изкуствено, за да придава героичност на сивото човешко ежедневие. От това славата на змейовете сред хората не беше от най-добрите и те не бяха добре дошли при тях, защото нищо добро не се случваше след това. Змеят пред Анна знаеше за тази лоша слава и стоеше сега пред нея, ненужно обременен и отежнен от нея, а точно сега би му се искало тя да го види като най-личния ергенин сред змейовете, какъвто всъщност той беше на младини. Всички змеици отблизо и далеч искаха да спечелят сърцето му, защото той можеше да предложи много – личен чар, мъжественост и добро положение в змейското  обществото, произтичащо от роднинството му с най-знатните родове. И за сърцето му се бяха състезавали най-знатните сред змеиците. Затова всички бяха безкрайно изненадани, когато той откликна на любовта на съвсем обикновена Змеица, която не само че не беше хубава според общоприетите мерки за красота, но беше цялата бяла на цвят и не на последно и маловажно място, тя беше бедна и без особено полезни връзки в обществото. Всички тези комбинации от лични качества и достойнства се оказаха неособено сполучливи и по никакъв начин не отговаряха на общоприетите стандарти на социалната прослойка, сред която се движеше самият Змей. Никой  не разбра с какво точно Бялата змеица покори сърцето му. Може би с това, че не отговаряше на всички стандартни мерки в техния свят? Трудно беше да се каже, но и това нямаше голямо значение, защото всички бяха единни в убеждението си, че не я харесваха особено. За Анна обаче това беше просто един стар Змей, изгубил с времето всичкия блясък на тленната си обвивка и обитаващ незнайно защо тази магическа градина. Тя даже не можеше да каже дали той отговаряше на нейните представи за мъжествена красота, защото старостта беше обезличила всичко характерно в него. Старостта имаше тази сила да внася справедливост и да прави хората равни по отношение на естетическото им възприятие. На тази възраст външността не само че нямаше такова значение, но и губеше от притегателната си сила, като караше хора и останалите видове да обръщат поглед към вътрешните достойнства и качества. Обезценяването на естетическото беше единственото оръжие на природата да ги накара принудително да се вгледат в себе си и да започнат да се подготвят за нетленните си образи и форми.

Но Анна по-скоро усещаше, отколкото знаеше, че той не я заплашва. Защото тя се чувстваше вече като жена и можеше да усети мъжкото му тяло. Не, тук нямаше любов, нямаше даже взаимно привличане. Имаше просто един миг, който ги беше свързал по някакъв начин. Така стояха двамата известно време и се наблюдаваха, и се преценяваха, без никой да смее да проговори. Първа Анна  се престраши да наруши неловкото според нея мълчание:

-          Ти спаси живота ми. Благодаря ти. Как да ти се отплатя за това?

-          Омъжи се за мен – неочаквано за нея предложи Змеят.

-          Да се омъжа за теб?! Откъде ти хрумна това?! Та аз не те познавам и не те обичам – възкликна Анна.

-          Така ще ми се отплатиш – настояваше Змеят.

-          Но без любов? Не мога да се омъжа без любов. Ти също не ме обичаш. Любовта е важна – недоумяваше Анна.

-          Любовта...Какво знаеш ти за нея? Обичала ли си някога така, че да и станеш роб? Обичала ли си някога така, че тя да отнеме волята ти и свободата ти и да нямаш сила да си тръгнеш, когато разумът ти казва, че е време да си отидеш? Обичала ли си някога така, че да презреш мнението на обществото и да защитаваш избора си, напук мнението на останалите? А саможертвата? Обичала ли си някога така, че да си готова да се жертваш, за да спасиш любимия? Това е любов – развълнува се неочаквано за Анна Змеят.

-          Не, не съм обичала по този начин – призна си тихо Анна.

-          Тогава се омъжи за мен. Така ти ще ми помогнеш за спасим нейния живот – настояваше Змеят.

-          Не разбирам. За какво говориш? Чий живот трябва да спасявам? – попита заинтригувана Анна.

-          Ела с мен и ще ти покажа – настоя Змеят.

И двамата тръгнаха из тази скрита част на парка и стигнаха до един закрит павилион. Змеят влезе пръв вътре, а след него и Анна. И в дъното на помещението тя видя един стъклен ковчег. Той беше покрит на места с червени и пурпурни есеннни листа, които би трябвало с огнения си цвят да го стоплят, но които едва ли имаха чак такава сила, защото нищо не можеше да стопли смъртта. Около него лежаха увехнали цветя, изглежда Змеят се грижеше за стъкления ковчег. Анна си пое дълбоко въздух, престраши се и се приближи до прозрачния ковчег. И тя видя как вътре лежеше кротко и без признаци за живот Бялата змеица. Тя се беше смалила като размер, защото тялото и не беше вече толкова важно и от значение. Излъчваше кротост, неземна хубост и смирение. При вида и Змеят се натъжи, все едно за първи път я поглеждаше и с други очи и истината за нейното състояние го накара да извика от болка.

-          Но тя е мъртва – без милост просто констатира очевидното Анна.

-          Вярвам, че може да бъде пак жива, защото такова е проклятието – като в унес прошепна той.

-          Какво проклятие? – полюбопитства Анна.

-          Когато хората в града я убиха, те, обзети от героична и справедлива гордост от постижението си, тържествено изрекоха проклятие. Тя ще се съживи, когато жена от техния род се съгласи да я оплаква цяла нощ и да стопли със сълзите си студения ковчег, а след това същата тази жена трябва да се съгласи да се омъжи за мен. Тогава Бялата змеица ще има живот отново. Досега жива жена от техния род тук не е стъпвала, толкова коварно е проклятието им, защото те знаят, че никой няма да се жертва за нещо, което целият му род мрази и смята виновно за много злини пред хората – прошепна Змеят натъжен.

-          И ти вярваш в това? Не съм чувала някой мъртъв да се е съживил по този начин, а и тя изглежда много мъртва вече – разсъждаваше логично Анна.

-          Само това имам – вярата и любовта си към нея – настоя с плам Змеят.

-          Но ти можеш да си тръгнеш от това място. Оплаквал си я достатъчно дълго и тя вече е на друго място, може би по-добро. Ти имаш право на нов живот и да си щастлив отново, а тя сигурно е една много щастлива змеица, че те е познавала и вероятно е много горда с теб – отново разумно говореше Анна.

-          Не мога да си замина. Не и докато знам, че има даже съвсем малка надежда за нея все още. Как ще живея след това, като знам, че даже не съм опитал всичко възможно. За каква свобода говориш? За какво ми е да съм свободен без нея? Ти можеш да ми помогнеш – съкрушено настояваше на своето Змеят.

-          Не е толкова лесно – почти объркана вече от неговите мисли прошепна Анна.

Любовта му го държеше към това място и отнемаше личната му свобода. Анна не можеше да разбере напълно мотивите му, нито можеше да ги почувства, защото никога не беше обичала по този начин друг човек и още по-малко змей. И сега пред нея стоеше просто едно обичащо същество, което някога е имало славата на много страшно и опасно, но за нея той беше просто Влюбен змей, който отказваше разумните доводи и действаше по някакъв ирационален начин, който не се свързваше много с представата на Анна за вярност. Поне не и това, което тя знаеше от личен опит. И тя не знаеше как да постъпи. Но мисълта за саможертвата насочи мислите и към нея самата и тя осъзна, че всъщност тя вече беше предприела това. Какво друго беше цялото това нейно пътуване през девет земи в десета, ако не отчаян акт да намери спасението за болния си баща? И беше ли тя свободна да избира или да се откаже от това си пътуване? Тя не се беше замисляла за това досега. Беше тръгнала по инстинкт, който идваше от сърцето и и който за нея беше дълбок израз на обичта и към баща и. Тя не просто му дължеше това, но и изпитваше необходимост да се докаже пред себе си, че е способна на саможертва. Не, не в онзи героично-патетичен смисъл, който е свързан впоследствие със споделянето и възвеличаването на собствения образ и постъпка пред останалия свят. Не, това я отвращаваше. Но като нещо много интимно и свято, нещо, което щеше да и докаже на нея самата, че заслужава неговата обич и доверие. Че заслужава собственото си самоуважение. Но тя беше плът от плътта на баща си и дух от духа му. Свързваха ги много повече неща, отколкото ги разделяха. Тук нямаше разум, а само инстинкти и емоции. Но да жертва живота си за друго, чуждо по кръв същество? Беше ли способна на такава постъпка Анна? Но нали християнската и религията я учеше, че трябва да обичаш другите като себе  си. Само за пасивна обич ли ставаше въпрос, или и за саможертва в случай на нужда? Колко красиво звучеше обаче и колко трудно за изпълнение. В този момент Анна имаше повече въпроси и колебания, отколкото отговори и уверенност. Искаше се повече от кураж да се омъжиш просто така за старо и грозно същество, и то без да получиш нищо в замяна, абсолютно безкористно. Анна не познаваше себе си дотолкова, за да е уверена, че може да помогне на Змея. А колко свободна я правеше нейната саможертва? Тя изобщо не беше свободна. Тя не можеше да избира къде да отиде и какво да се случи с нея, което по принцип се смята като някаква проява на свободата. Тя просто следваше саможертвения път и нямаше ни най-малка представа къде ще я изведе той и дали изобщо тя ще остане жива на края, за да се види с баща си. Тогава за каква свобода тя говореше на Змея? Тя беше в неговото положение и правеше всичко възможно и всичко, което гласът в църквата и беше казал, че е достатъчно, за да спаси баща си. Змеят искаше да направи същото за своята Бяла змеица, но беше по-безсилен, отколкото самата Анна, защото проклятието беше отнело способността му да действа и той зависеше изцяло от добрата воля и жертвоготовност на някаква непозната жена от чужд на него род. И Анна усети болката, отчаянието и безсилието на Змея така, както усещаше своите. И възхищението пред чуждата любов започна да изпълва сърцето и, което се вълнуваше истински пред силата на тази любов, която беше извън човешките представи на Анна за вярност и преданост даже и след смъртта. И тя осъзна, че присъства на нещо велико, нещо божествено и изключително, което можеше и никога да не види повече. Тя идваше от свят, в който хората се бяха научили да дават израз на всяка своя емоция и плътско желание. Те лесно прекрачваха границата на верността, лесно и с непозволено любопитство рушаха вече съграденото със стария си партньор. Търсеха нови усещания, нови любови. А после оставяха и тях, защото с времето те започваха да им се струват скучни, безинтересни, а и със сигурност не бяха вече нови. Хората от света на Анна се бяха научили да живеят на повърхността на усещанията и да не търсят дълбочина, защото там се спотайваха и лъжата, и предателството към теб самия, и чувството за вина. Така, оплетени в многото си нови любови, те не само че не намираха истинската, онази, която често те с патетичен патос изписват с главна буква, но често накрая оставаха сами и самотни, защото прищявката да задоволиш плътското си желание веднага не ги беше научила да обичат в дълбочина и дълготрайно. А саможертвата им беше нещо абсолютно чуждо, което просто противоречеше на егоистичния инстинкт, който ги караше да препускат по кривата на любовния си маратон. Понятия като “дълг” и “отговорност” те не свързваха със себе си, защото отнемали свободата им да обичат свободно и неограничено, а и само  смущаваха гузната им съвест.

Анна не беше сигурна дали тя самата можеше да е толкова вярна  и предана, колкото старият Змей беше. И дали, ако се съгласи да му помогне, това нямаше да я отклони от нейния път и няма да попречи на нейната крайна цел?    Но може би “живите цветя”, които беше тръгнала да търси, бяха нещо повече от обикновени градински цветя със земна форма и тя не трябваше да разбира гласа от църквата буквално и само в материален план? Може би живите цветя бяха и иносказание на нейната личностна промяна, която трябваше да се случи, за да открие и тя в самата себе си качества и достойнства, които се спотайват там някъде на дълбоко място и които чакат своето време и час, за да разцъфнат като цветя, които винаги са били живи и винаги са имали място в нейната духовна съкровищница, но които  просто досега не са имали случая да заявят за себе си? И как иначе ще разбереш дали си способен на саможертва към друго същество, ако просто не се жертваш, като мислиш повече за причината, отколкото за себе си? Постепенно милосърдието и състраданието към чуждата болка взеха връх у Анна и тя осъзна, че на ниво чувства, емоции, сърце и душа,  старият Змей по нищо не се различаваше от нея. Различна беше само тленната им форма и обвивка, която ги причисляваше към различни видове. Е, да, той имаше и три глави, които тя вероятно трябваше да целуне всичките пред олтара! Но чувството и усещането за близост изпълваха душата на Анна. И тя реши да бъде част от този божествен спектакъл, на който актьорите демонстрираха най-висши чувства и прояви. И, да, любовта наистина беше най-важна на света. Но не само егоистичната любов към теб самия, но и любовта в чист вид, която ще те направи досатъчно силен, за да забравиш себе си и да се жертваш, за да спасиш друг живот и друга, чужда любов. И Анна за първи път изпита силата на братската любов, така както не я беше изпитвала към собствения си брат дори. Тя с възхита гледаше старото тяло на Змея, което тихо хлипаше до стъкления ковчег и за което никой човек не смяташе, че е способен на подобни вълнения  и терзания. Той беше вечно мразен и хулен от хората, но те владееха от всички дарове най-добре точно това – омразата и предразсъдъците. Срам за своя си род накара Анна да се изчерви и първоначалното и объркване отлетя така, както се беше появило.

Изведнъж вятър разлюля клоните на дърветата в градината и полъхът му влезе и в беседката. По свежия въздух, който лъхна лицето и тя усети присъствието на Стрибог, който издухваше с рога си въздуха и образуваше въздушните течения, което правеше присъствието му видимо за хората. При по-внимателно вглеждане можеше да се види как той надува бузите си и как вятърът на вълни пришпорваше небето и покоряваше света на хората, променяйки не само времето, но и вдъхвайки живот и хладина там, където имаше нужда от това. И застоялият въздух в павилиона отстъпи място на нова и свежа сила. Промяната настъпваше и се настаняваше уверено независимо от желанията и колебанията на Анна и тя следваше общата хармония. След Стрибог денят започна да отстъпва място на нощта и богинята на луната тръгна на поредната си обиколка. Тя прекара почти цялата нощ над пурпурната градина и цялата и лунна светлина се изливаше над беседката, в която боговете можеха да видят как една млада жена беше коленичила молитвено над стъкления ковчег, ръцете и бяха вплетени една в друга, черната  и дълга коса покриваше ковчега, а сълзите и капеха като малки бисери върху ковчега с Бялата змеица. Сълзите на младата жена бяха истински и искрени и идваха от дълбината на сърцето и. И ставаше ясно как плачеше не само самата жена, но и душата и оплакваше тихо мъртвата. Сълзите и се стичаха като малки реки по лицето и, но тя не ги бършеше и те падаха върху стъкления ковчег и на земята и попиваха в нея. Те измиваха всичко след себе си и стопляха това, до което се докоснеха. Някъде към зазоряване, когато младите Зори излизаха да разкършат кръшните си тела, над земята се посипа дребен дъжд. Бог Перун пращаше дъждовните капки, които барабаняха върху павилиона, попиваха в земята и измиваха всичко. Измиваха убийството, проклятието, вината, измиваха спомена за тях и ги правеха невалидни. И Анна спря да плаче, отдалечи се от ковчега и свежият утринен вятър, пратен от Стрибог, помилва лицето и, изсуши го и внесе успокоение в тялото и. Анна беше по-уверена и спокойна от всякога. Тя беше изплакала страховете си, съмненията си и вината си за тях. Доближи се до стария Змей, който стоеше смутен до ковчега, взе ръката му в своята и каза:

-          Аз, Анна, пред всички богове заявявам, че съм съгласна да стана твоя жена. Искаш ли ти да станеш мой съпруг? – попита го Анна.

-          Да! – успя само да промълви развълнувано старият Змей.

Вълненията се оказаха повече, отколкото можеше да понесе. Той толкова дълго беше чакал този миг, толкова дълго беше мечтал за него и си го беше представял, че когато той настъпи, Змеят седеше невярващо и не смееше да помръдне, за да не изчезне всичко. Той не мислеше, че жена от човешкия род е способна на такава постъпка, не и до този момент. Но, не, жената пред него не беше обикновена жена. За стария Змей тя беше богиня, способна на висши  благородни чувства. С постъпката си тя изтри границите между тях и направи разликите им несъществени. Змеят я гледаше с възхищение и старата му душа беше готова да се подчинява на това безапелационно добро, което тази земна богиня тази нощ демонстрира пред него. И във вълнението си той не знаеше коя глава точно да подаде за целувка, за да спази традиционния ритуал при новобрачни. И с бързина и непохватност поклащаше неритмично двете си глави с незрящите очи пред лицето на Анна, докато тя не не се протегна и не хвана третата глава, от чиито виждащи очи капеха горещи сълзи. Анна я притегли към себе си и целуна Змея по челото. Преди още тя да успее да отдръпне главата си от неговата, силен гръм и трясък изпълни павилиона. Шум на счупени стъкла се посипа до тях и Анна усети как една силна ръка я хвана и я запрати в другия край. Бялата змеица беше пробудила в себе си и ревността и не можеше да понесе конкуренцията на съперница, която не само, че не познаваше, но и която си позволяваше да интимничи с нейния любим. И те застанаха един срещу друг и всеки видя в многото очи на другия младостта си, красивото си тяло и любовта си. Разпериха крилете си и отлетяха към страната на змейовете, където единствено времето и щастието за тях нямаше да имат никога край.

            След като те отлетяха,  Анна излезе от беседката и видя как над градината се спусна Жар птица, която идваше чак иззад девет земи в десета, където царуваше вечно щастие и благодат. Тя освети градината в златно, а перата и заблестяха като малки слънца. В златния си клюн тя държеше бялата завеса. Златната птица прелетя със на достатъчна височина, за да може да достигне Анна, която се хвана за единия и край. И Жар птица се издигна нависоко, премина над  пурпурната градина, над Стария замък, над реката и над града и се сля с недостижимия хоризонт.

Source: Елена Любенова. Живите цветя. София, Гея-Либрис, 2012.