„Първа среща”

 ( откъс от трета глава от романа приказка „Живите цветя”, in Bulgarian)

“Старите богове”

 (откъс)

 “И боговете се събраха по повеля на Род, наричан още и Див, Всевишния.  Водещ на сбирката беше, естествено, Род, прародителят на божествата, творец на Вселената и неин уредник, върховният вселенски принцип, който установява божествения закон Правда, покровител на родовите връзки.   До него на почетно място стоеше жена му богиня Жива. До тях бяха и двете им дъщери – орисниците, богини на съдбата, нишката на живота,  плодородието, зачеването и раждането; покровителки на бременните и родилките. Сварог и жена му Майката Земя също бяха на близо. Синовете им Даждбог, Перун, Лада, Сварожич и те заеха мястото си. Сварог беше особено горд със сина си Перун, който го беше заместил в управлението над света на хората, което беше позволило на Сварог да се заеме само със спазването на вселенския закон  Правда в света на боговете. И в света на боговете старите все някога трябваше да отстъпят и да дадат възможност и на младите да покажат умения и знания, а и да натрупат опит, който, от своя страна, те  щяха да предадат на следващото поколение богове – техните синове и дъщери. Така по еволюционен начин тържествуваше приемствеността. В това отношение светът на богове и светът на хората си приличаха.

С времето  боговете като количество се бяха разраснали и увеличили и като че ли бяха повече, отколкото имаше нужда от тях. Макар че от времето на разселението на славяните на различни места се бяха появили няколко бога, които на практика изпълнява едни и същи желания на хората. Така чувството за съперничество и конкуренция между боговете се засили още повече. Но никой от дублираните богове не искаше да отстъпи правото си на съществуване и да се слее с времето и да изчезне. А и като че ли нямаше нужда от това, защото те служеха вече на отделни групи от славяни, които живееха отдалечено едни от други, и какво по-добро оправдание за нуждата от съществуването им, щом те, хората,  се нуждаеха от тях. Но беше вярно, че това неловко на моменти положение беше благодатна почва за интриги, сплетни и не много честни и достойни начини да се доказват пред Род. Но Род беше свикнал със суетния и честолюбив нрав на божествата, а и, от друга страна, той пък не можеше да оспорва волята и желанието на хората.

Макар че Род  беше породил всичко видимо и невидимо и  в Средния свят, в света на хората, той срещаше понякога удивително безстрашие и съпротива от страна на хората срещу  волята на божествата.  И се появвяваше у него зрънцето на подозрението, че ако оказва прекалено силен натиск и контрол върху живота на хората, те просто ще спрат да им вярват, а и да си ги измислят тях, божествата. Което напълно ще обезсмисли съществуването им по един доста безславен начин. И Род  даваше на хората свободата да си въобразяват, че  животът им зависи изцяло от тях самите. И славяните си живееха добре с такава негласна договореност с божествата си, докато не ги осени мисълта, че това място им е малко и тясно вече и водени от любопитството към света извън родината си, те тръгнаха да си търсят щастието другаде.

Точно това и породи роенето на божествата. Но за Род не това беше, което го притесняваше. А тъжното усещане за безполезност, което се засилваше с времето. Хората бяха станали толкова смели и дръзки, че май наистина нямаха нужда от тях вече, добрите стари славянски божества. Перун беше прав, нещо трябваше да се предприеме. Род не искаше да приеме, че само един бог е възможно на практика да изземе всички дейности, които извършваха неговите подчинени божества. Вече се беше появил един нов бог, въплъщаващ на практика всичко чрез себе си, срещу цялата дружина от вече съществуващи  божества. И хората бяха започнали да избират практичното и удобното и някои от тях бяха избрали единия нов бог, който даже не беше същински бог, а само син на бога. Това Род отказваше да приеме и разбере, неговата божествена природа никога нямаше да с съгласи, че такава неравностойна в количествено съотношение замяна си заслужаваше, за да бъде жертвано  разнообразието и богатството на домашните божества. Е, да, Род беше наясно с техните слабости, с това, че някои не си изпълняваха задълженията съвестно и търсеха удобен случай да не вършат нищо, понякога биваха капризни, суетни и честолюбиви повече от необходимото за тяхната природа. Не можеше да крие също така, че и отмъстителността им с времето като че ли се беше засилила, което невинаги направляваше холеричността им в най-правилната и справедлива за хората посока. Но те все пак бяха божества  и това се знаеше и предполагаше за тях и им се прощаваше всичко, за да не се наруши равновесието във вселената...

...и макар че Перун се досещаше, че вече нищо не е както в доброто  старо време и че хората им се изплъзват, то той не знаеше и не можеше да се досети точно каква беше причината. Но Род беше живял вечно и знаеше много добре, че причината беше Синът. Което донякъде го караше да се чувства унизен и принизен, че трябва да се състезава не с бащата, а със сина. Съзнаваше също така, че тяхната битка трябва да е не със Сина, с когото, трябваше да си признае, имаха и доста допирни точки, но с хората, те трябваше да бъдат спечели отново точно за тяхната божествена кауза.

Такива и много други мисли минаваха у Род, догато божествата заемаха местата си. И така ето ги тях в цялото величие на божественото им оперение. Род наблюдаваше всеки влязъл и обмисляше каква и дали имаше полза от него наистина. Досега беше си затварял очите пред божественото  роене от страна на хората, но сега забелязваше противоречие у тях точно по тази линия. След като хората си бяха създали толкова пъстър божествен пантеон, те с охота се бяха отказали от него и бяха приели  едно единствено божество в лицето на Сина. Колко несправедливо бяха постъпили, но колко  предсказуемо беше непостоянното им поведение! Последователността и лоялността не бяха сред силните качества на хората. Щом толкова лесно можеха да ги заменят, най-вероятно и Сина очакваше същата участ след време, но засега той ги превъзхождаше с нещо в очите на хората и Род тряваше да разбере с какво точно. Ако се налагаше, щеше да жертва някое от своите си божества, за да не се объркват хората излишно и да не го обвиняват в разточителство.”

                                                         Този ден като че ли Перун беше решил да докаже силата си и на британския остров и въобще не се съобразяваше с факта, че местните божества можеха да не харесат тази чужда на тях славянска демонстрация на сила и надмощие. Още повече, че за цялото бъзсмъртно време на своето съществуване те не бяха имали шанса да се срещнат със славянско божество и цялото това трещене на Перун започваше да ги тревожи и настройва неприятно. Но философски приемаха, че даже и най-силната дъждовна буря е по-добра от война с богове, които те не познаваха, и затова типично по английски даваха предимство на благоразумието и на поредната чаша божествен чай.  И скрити в божествените си небесни убежища, те просто крадяха занаят, наслаждавайки се на късмета си поне веднъж островитяните да не винят тях за разразилата се дъждовна буря.

                                                         А дъждът продължаваше да се сипе напосоки и хаотично, опитвайки се да следва гнева и тревожните мисли на гръмовержеца, но не можеше да ги догони, толкова бързо прелитаха мислите в божествената глава на Перун. И всичко започна да се успокоява едва когато връзката с Род беше установена и Перун забеляза, че беше прекрачил доста извън славянската територия.  Съществуваше от незапомнени времена негласна договорка между божествета по света – всеки да се доказва пред своите си хора и на своята си територия. Така по-сигурно можеше да се гарантира страхът и уважението на хората.

                                                           И Перун прибра гръмотевиците, и лек,  ефирен, млад, кротък дъждец се посипа над земята. Това беше неговият начин да се извини, че беше превишил правомощията си  на чужда територия. Английските божества си отдъхнаха доволно мързеливо, че и този път им се размина битката, но пък трябваше да поемат задълженията си, така че беше време да прекъснат поне за малко безкрайното си и безсмъртно чаепитие.

                                   Захарта в кафето  не успя да заличи горчивия  привкус на дъждовния ден. Когато Ана прочете за пореден път този запазил се откъс от писмото на своя прадядо Александър, написан на пожълтял вече лист хартия, слънцето се беше скрило и дъждът и напомни, че е в Англия, където времето невинаги беше най-добрият ти приятел. Но Анна обичаше дъжда. Обичаше свежестта, която идваше с него, обичаше пречистващите капки дъжд, които я съпровождаха навсякъде и не я караха да се чувства сама. Едри, малки, невидими, прозрачни,  блестящи и огрени от утринното или вечерното слънце капки дъжд барабаняха ритмично или пък просто падаха безшумно. Ана обичаше тези палавници, защото и правеха компания и не се чувстваше сама, а и защото приличаха на дъжда в родното и село, което караше душата и да танцува тъжно и носталгично.

                                   Писмото я накара да си спомни и за баща си, а и за обещанието, което му беше дала, но което все още не беше изпълнила, макар че имаше желание, което обаче трябваше добре да обмисли и планира. Предстоеше и да го види  и може би след тази среща щеше да намери липсващото зрънце мотивация и необяснимият страх от голямата задача, с която се наемаше, щеше да изчезне от само себе си. Може би знаеше и кой може да и помогне за това. При тази мисъл тя се изчерви и сърцето и затуптя ускорено, но тя побърза да се вземе в ръце и да не се оставя желанията и мечтите и  да я разочароват и този път. Още повече, че в този случай шансът да се случи евентуално нещо романтично и красиво между тях двамата беше пропуснат още на първата им делова среща. И вместо това се беше настанило тихо, враждебно усещане, подсилвано от принципните различия помежду им, от арогантността и чувството за превъзходство, което се излъчваше от него и придаваше на редките им, служебни  по необходимост контакти неприятно усещане, че вършиш нещо насила и против волята си и че в този случай никога нямаше да се стигне до философски баналното обобщение, че противоположностите се привличат.

                                   Анна беше разбрала веднага, че Едуард е мрачен, неприятен тип със засилено чувство за превъзходство над всяко човешко същество, особено това се отнасяше до източноевропейците, към които той питаеше нескрита неприязън, породена от безумното му предположение, че те са последната липсваща и така нечакана капка тежест, която ще потопи окончателно и без това пренаселения вече остров. Източноевропейците с техния пресилен и смешен ентусиазъм за равни възможности на чужда територия засилваха у Едуард чувството му за клаустрофобия и мизантропство. Това пък затвърждаваше у Анна мнението, че Едуард е човек когото тя трябва да избягва винаги и при всяка възможност, защото той и внушаваше  мрачното чувство за ненужност, караше я да се чувства като чужденец натрапник на острова, който определено не беше особено желан и чакан, не и от Едуард. Нещата бяха ясни и предопределени – за природата в случая не беше достатъчен фактът, че бяха представители на противоположния пол, за да ги подтикне един към друг. Различията изглеждаха непреодолими, а и всъщност тази част от нейния живот за момента не беше на дневен ред. И макар че засега нямаше шанс да прекъсне връзката между тях, защото по едно доста прозаично и досадно стечение на обстоятелствата той се беше оказал човекът, който и беше  предоставил покрив над главата, то само този факт и разбира се задължението да си плаща редовно всеки месец наема, бяха онзи  неприятен елемент от цялата верига от условия и обстоятелства, които изискваха и правеха необходима комуникацията между тях понякога да се състои.

                                   За сърдечните си дела може би и тя трябваше да се моли на Лада и Леля, така както го бяха правили нейните далечни дядо Александър и баба Либуше. Те са знаели какво е любов трайна и дълготърпелива, която устоява на дългата раздяла и на времето. На Анна и оставаше да се надява, че все някой ген от тях е намерил почва и у нея.  Всъщност с малко повече въображение и усилена медитация в тази посока, тя можеше да намери любовта например в “Славянския клуб”, който посещаваше от скоро време и чиито членове с нестандартното си поведение  предизвикваха у нея нескрит възторг към творческия потенциал и въображение на Създателя.

Първата им среща преди около година промени в много отношения Едуард. Когато вратата се отвори и вътре влезе самоувереното чернокосо момиче, Едуард все още не знаеше какво означава тази случайна среща за него. Тя застана пред него, гледайки го със странна смесица от плахост,  рештелност, нахалство и гордост, които очароваха Едурад. Анна го омагьоса, без дори да подозира за това. Порази го приликата с неговата далечна прабаба, за която не се говореше открито в семейството им поради срамния за съвременното общество факт, че тя всъщност беше открадната и продадена в робство девойка. Славянската робиня дотолкова беше очаровала търговеца на роби, че той не просто я беше купил, но и с времето я беше превърнал в своя жена, нещо, което тайно масово се практикуваше по това време, но открито и публично се осъждаше от лицемерното викторианскo общество, което за робите беше отредило вече едно постоянно място в обществената социална йерархия.

София, така се казваше робинята славянка, даже се беше удостоила с честта да бъде овековечена с портрет, дотолкова се беше оказала силна любовта на нейния господар към нея. С времето те бяха създали и потомство, от чието разклонение беше и Едуард. А прадядо му Джордж, търговецът на роби от Ливърпул, официално така и никога не се е оженил. Но хората знаеха защо и някои разбираха любовта им,  повечето му завиждаха за смелостта да вземе неравна на себе си жена и да наруши класовото разпределение сред хората и по отношение на любовта и брака. София беше не просто красавица, тя беше онази така липсваща по тези ширини южна гореща екзотична  кръв, която беше в състояние да превърне любовта в погубваща страст, ако такава жена не откликне на чувствата.

Всичко това Едуард знаеше от семейната им история, за която беше написал даже книга. Написването на книгата беше улеснено и от факта, че Британската империя беше изрядна по отношение на архивите, документите и администрацията си и по отношение на мястото, което отделният обикновен  човек в империята заемаше в тези архиви. Направо беше удивително как всички лични събития в живота на човек – раждане, семейство, кръщене, женитба, разводи, смърт – записи за всичко това се пазеше. Беше парадоксално, но за робинята славянка София се пазеше повече информация и спомени в чуждата и британска империя, отколкото в Османската империя, в границите на която беше живяла всъщност тази обикновена жена. Търговецът на роби Джордж беше живял малко преди началото на викторианската епоха или по-точно любовта им се беше случила през двадесетте години на деветнадесети век.

Личната мотивация за написването на родовата книга Едуард беше намерил в личното си отношение към този негов почти митичен далечен дядо, който беше успял чрез търговия на роби да натрупа несметно богатство, към което следващите поколения  бяха показали единствено негрижовно и разточително отношение, което пък беше довело до това, че от несметното богатство не беше останало нищо, когато Едуард се беше родил. Джордж и София имаха двама сина. По-големият син  беше станал уважаван и богат индустриалец и точно от това разклонение произхождаше и Едуард. По-малкият син беше живял дълго време в Индия, където също беше натрупал богатство, с което след това беше живял доста добре в Англия, където се беше оженил за своя сънародничка. Но родът и на двамата братя като цяло след това беше живял по инерция нашироко и мързеливо, неразвивайки търговския гений на търговеца Джордж и на синовете му, но от високомерие, мързел и глупост бяха натрупали даже и големи дългове, изплащането на които изискваше продажбата на  семейното недвижимо имущество. Благодарение на това прахосническо отношение Едуард знаеше за този златен период от историята на рода им само от историите и архивните записи. Той може би се чувстваше ощетен от съдбата и от рода си, който го беше лишил исторически от възможността да живее лесно и нашироко. Вместо това му беше предопределила живота на човек, който сам трябва да се гради и създава. Ето защо Едуард не вярваше в приказките за любов, симпатия и привързаност към роднините. Просто защото той не изпитваше такива чувства към хората, които съвсем съзнателно бяха пропилели всичко. А той се беше развил добре, изстисквайки от позачезналия родов гений максималното, за да се окаже достатъчно за четиридесетгодишен професор по английска литература, нещо което можеше да мине за тривиално и банално занимание, но всъщност се беше оказало единствено възможното за него поради липса на способности и финансов потенциал за друга професионална реализация.

Но към една личност Едуард не изпитваше неприязън и това беше София. Може би защото семейната история я беше почти митологизирала, макар и да имаше данни за физическото и присъствие, т.е имаше неин портрет. Но целият и живот и присъствие в живота на Джордж беше обвито в тайнственост, каквато се полагаше да има във връзка между господар и робиня. Че Джордж е бил луд по София, това се знаеше със сигурност. И чрез тази любов той беше рискувал не само репутацията си и доброто си име. А и бъдещето си също така. Но беше ли София обичала Джордж? Това не се знаеше. Беше обаче сигурно, че тя беше приела любовта му и живота с него, беше ги предпочела като по-добър вариант за себе си от живота на една чужденка, открадната, взета насила от своите, и продадена в чужда страна като робиня. Вероятно с времето беше обикнала Джордж, а и тя беше изпълнила сърцето му дотолкова, че с нея той нямаше нужда от други жени, нямаше нужда и от законна съпруга за пред хората. София беше заела това място и това за близките с Джордж и за хората, които го познаваха, даже не беше тайна. Всеки, който беше виждал и общувал със София, разбираше защо Джордж беше рискувал всичко. А какво беше рискувала София, свързвайки се в таен съюз с чужденец, при това с човека, който я беше купил като робиня? Репутацията си? Свободата си? Та тя като робиня не се предполагаше да има нито едното, нито другото. Нищо не се знаеше за родината и, но Едуард смяташе, че е взета насила от славянските провинции на турската империя. Най-вероятно това е било така, защото дядо му беше купувал роби точно от тази част на Европа. Млади момичета и момчета с бял цвят на кожата те бързо се асимилираха и претопяваха в местното британско население и така не се набиваха на очи като чужденци на острова. Но тъмните дълбоки очи, често тъжни и с неизплакани докрай сълзи по родното, буйните черни коси, това придаваше екзотичност и привлекателност, на които не можеше да се устои. Това беше запалило и Джордж по София. Фатална хубост, допълнена със свободен дух, който компенсираше робското и положение. А южният и темперамент приличаше на река, която течеше тихо и кротко под  покривалото на преструвката, но предизвикана, тя се разливаше и излизаше неконтролируемо извън коритото на емоциите и чувствата. Знаеше се също така, че София е имала и хубав глас. Песни тъжни, протяжни, песни за незнайни земи и на неразбираем език често са се носели из голямата им къща. Това е било нейното малко бягство към предишния и живот на свободно момиче.

 Тъмната коса и черните си очи Едуард беше наследил от София. Всички останали от рода ми, познати лично и по снимка, бяха със светли коси и очи. Много от търговците на роби предпочитаха да търгуват с Африка, защото беше по-лесно да се хванат хората, макар че черният континет беше доста далеч. Но имаше и такива, които бяха установили стабилни връзки с търговци от Османската империя, които пък им доставяха на съвсем изгодна цена свежа и млада славянска кръв, която с времето се претопяваше почти незабелязано с бялото население на острова, оставяйки обаче и променяйки местното население бавно, но сигурно.

Затова, когато Едуард видя Анна, сърцето му заби лудо все едно виждаше нещо близко и познато, нещо, което беше част от него и което той дълго време беше потискал като забранен глас на кръвта. Анна приличаше смущавашо много на София.

Анна не знаше всичко това. Едуард беше толкова прехласнат, че на глас успя да каже само едно:

-          Славянка, значи.... Островът беше пренаселен в достатъчна степен и преди да дойдат източноевропейците, а сега вече е напълно свободен и да потъне.

Още щом го каза, усети, че не биваше да го казва и че иронията може да се разбере най-малкото като проява на нелюбезност. Нямаше представа как мисълта му сама се изплъзна. Не искаше да звучи грубо не само защото Анна щеше да му бъде наемателка. Тя не каза нищо, но той усети как  това не и хареса. Но той не искаше да се извинява. Просто нямаше желание да разговаря, искаше само да я гледа и да усеща. И макар явно да не смееше почти да я погледне, скришом виждаше това, което му трябваше. През повечето време гледаше мрачно и почти сърдито, като че ли се сърдеше на съдбата, че го развълнува толкова много с тази неочаквана среща с чужденката. Самата Анна до края на така наречения им разговор беше немногословна. Уговориха се на каква цена тя ще наеме свободния му апартамент, той видя нужните документи, които му трябваха, попълниха нужните формуляри и беше време всеки да се завърне в своя си свят. Самият Едуард имаше този малък апартамент като наследство от майка си, но той живееше в къща, която щеше да заключи за около година време. Толкова му предстоеше да прекара в Америка, където беше получил  предложение за работа като лектор по английска литература в голям университет и където щеше да използва времето да събере материал за следващата си книга. Отдавна искаше да отиде за по-дълго в тази страна и когато това съвпадна със срещата му с Анна, радостта от заминаването му не беше пълна. Знаеше, че ако замине ще пропусне възможността да се опознаят по-добре. Но дали тя искаше това? От поведението и на тази първа среща не ставаше ясно. И разбира се вина имаше той. Но не трябваше и да преувеличава усещанията си, възможно е да е просто илюзия, възможно е да е просто изморен, дълго чакал идеалната жена и още един куп правдоподобни обяснения, които се оказаха добре дошли за момента.

След няколко дена Едуард замина за Америка.

                                   Ако представата на Анна за семейния живот се основаваше само и единствено на това, каквото беше видяла в  семейство си, то тя щеше да има  една много тъжна и отчуждена представа за членовете на семейството.  Точно поради това тя смяташе толкова важна мисията, с която я беше натоварил баща и. Беше необходимо и крайно належащо да се намери началото на нещата, на искрицата, която беше свързвала хората в едно семейство и която се беше изгубила през годините. По-голямата идея на баща и беше, че ако успеят да открият това изгубено начало на хармонията и разбирателството, то те ще се възвърнат при тях и днес, когато семейството им беше в особена беда според баща и. Отчужденост, липса на любов, взаимопощ и доверие царяха в него. Там някъде, където започваше техният голям и пъстър славянски род, там трябваше да се търси всичко. Според Анна това беше доста амбициозна задача, защото и звучеше все едно трябва да тръгне да търси изгубените нишки на рода си, които водеха до различни славянски държави. Но ако това можеше да помогне семейната хармония да не ги избягва, то означаваше, че трябва да го стори и че нищо друго няма значение.

                                   През годините неусетно и необяснимо как се беше прекъснала нишката между нея и близките и хора. И с времето тя намираше все по-малко общ език с тях. Всеки беше зает предимно със себе си и със своя малък свят, който веднага отесняваше, щом друг проявеше желание да погостува там за малко.

                                   Баща и през повечето време прекарваше официално дните си в своя си свят, населен от библейските герои, и неофициално вечерите пребиваваше в света на митологичните и фолклорните герои. Това не пораждаше професионално противоречие в неговата роля на свещеник, нито беше повод за драми, самоанализи и идеологически разриви, нито беше довело досега до отлъчването му от църквата. Всъщност никой освен семейството му и най-вече Анна не знаеше за тайния му живот и увлечения. Отец Янко беше дотолкова запленен от еретичната идея, че само обединявайки двата свята, светът можеше да бъде отново цял, единен и хармоничен, че почти не се замисляше че всъщност това противоречи на християнските вярвания, които той професионално следваше и изповядваше. Само по пътя на добавянето, а не на отнемането можеше да се достигне до идеала за съвършенство и пълнота. А всъщност цял един свят от пленителна образност и духовност беше съзнателно изоставен, заклеймен като примитивен и едностранчив и забравен напълно съзнателно от света на днешните хора. Парадоксът е, че това не беше направило хората по-добри християни. Явно коренът на злото трябваше да се търси в самата човешка природа и в силната податливост на изкушения, а не в старите еретични езически образи и герои, които не можеха да бъдат врагове, защото идваха от дълбините на славянската душа и на практика никога не бяха напускали човешкото съзнание и въображение. Така бащата на Анна, отец Янко, постепенно беше изгубил връзката с реалния свят, или поне така смятаха останалите членове от семейството му. Но почти никой не знаеше, че той доброволно напусна в мислите си видимия свят, към което решение окончателно допринесе и нововъзникналата лечителска дарба на жена му, която внезапно доби дарбата не само да разговаря със светиите лечители, но и да лекува успешно онези, които силно вярваха в способностите и. Отец Янко не можеше да понесе този срамен според него факт, още повече, че се получаваше и конфликт на интереси с официалната идеология, която изповядваше и според която такива лечители като жена му, трябваше да се избягват така, както дяволът би трябвало да избягва тамяна. Това допълнително противоречие в неговия живот дойде в повече на отец Янко, защото този път то вместо да добави нещо истинско и стойностно просто отнемаше постепенно по малко от здравия разум на всеки, който имаше неблагоразумието да бъде в контакт с лечителката. И така, неговата връзка с този свят на практика беше само Анна и спорадично още няколко души.

                                   Майката на Анна беше пълна противоположност на баща и. Жена земна и прагматична, вярваща само на онова видимо, което може да се пипне, но и от което можеше да имаш някаква релна полза, тя почти не разбираше празните фантазии на мъжа си, което с времето беше довело до почти окончателен неофициален разрив между двамата. Ако така можеше да се нарече фактът, че те не просто имаха отделни спални, но даже живееха на различни места – той в старата им къща на село, а тя в града при сина си, близо до лечителския бизнес. Майката на Анна, Дарина, беше също така и човек изключително общителен или в зависимост от мерките  тази и способност можеше да бъде наречена и бъбривост. През повечето време обаче тя беше така заета да води своите си разговори със светиите лечители Козма и Дамян, които я напътствали според нея в новата и лечителска кариера, че не и оставаше време за разговори със съпруга и и децата и. От този факт, който трябва да минава за тъжен, всъщност отдавна не страдаше никой.

                                   Братът на Анна, Людмил, беше толкова заслепен от златния телец и новата финансова възможност, която се очерта пред него с внезапно появилата се лечителска дарба на майка си, че умът му беше заприличал на калкулатор, който водеше постоянен диалог с печалбата и загубата, като те спореха основно за това какво да влезе и какво да отпадне от явното и тайното счетоводство, което той като новоизпечен и уважаващ себе си бизнесмен веднага схвана, че трябва да води.

                                   Снахата на Анна, Милена, не говореше много. Почти никой не познаваше истински нейния свят и не беше в течение на това какво се случва с нея. Тя не допускаше никого там задълго, даже и съпруга си. След  няколкото вече години брак с него, преминали в неуспешни опити тя да произведе така чакания наследник в семейството, тя се беше затворила още повече. Децата идваха трудно и като че ли с нежелание в това семейство и в рода им. И Анна, и брат и се бяха родили след дълги години на безплодие и май всички бяха приели, че това е нормалният път за тяхното семейство. Останалите приеха, че тя засега не може да допринесе за появата на наследника и постепенно я оставиха на мира, а и загубиха интереса си към нея. Напразно свекърва и се опитваше да я убеди да приложи някои от лечителските си методи, които щели да доведат до автоматичното и забременяване. Снахата не искаше не само да слуша за това, но и да коментира даже. Но въпреки това тя не споделяше какви чувства бушуват в душата и от непоправимия според нея факт, че е безплодна. Никой не знаеше за сълзите и драмата и на неосъществена майка. Това беше нейният свят и тя не допускаше никого там. За нейно щастие се оказа, че съпругът и си е намерил любовница – двадесетгодишната русокоса секретарка на семейната им фирма, нещо, което той уж се опитваше да скрие. Това означаваше, че вече никой нямаше да и досажда за нищо. И така, щастието в семейството им ставаше пълно и несподелено за всичките членове.

                                   Това не беше идеалът за семейство, което Анна си представяше, когато си мислеше, че иска да има свое семейство някой ден. Може би точно това я беше спирало досега да направи тази крачка, за да не повтори модела, който вече познаваше. А глобализацията и емиграцията доубиваха семейните връзки. Хората се оказваха далеч от корените и от рода, в които можеха да търсят опора в труден момент. Това засилваше самотата им и чувството за непринадлежност към по-общата родова общност. С времето хората си ставаха непотребни един на друг. И постепенно изчезваше толкова човешкото и изначалното усещане за взаимопомощ и подкрепа. Превръщаха се в чужди хора, всеки погълнат от своя собствен егоизъм, който изпълваше изцяло малкия им свят.

                                   На Анна и оставаха  няколко месеца да вкуси от горещото юнско българско лято. Мисълта за това караше охладената и от британското време кръв да се раздвижи и затопли.  Трябваше да се върне лятото, защото баща и щеше празнува седемдесет годишен   юбилей, което беше повод за него отново да се опита да събере разпилените парченца на рода им и семейството им.

                                   Перун последва мислите на Анна и напусна острова. Дъждът си отиде и плахите слънчеви лъчи огряха мократа земя.  Но те не бяха достатъчно силни, за да изсушат влажните островни къщи, чиято влага беше резултат на много и продължителни дъждове.

Source: Елена Любенова. Живите цветя. София, Гея-Либрис, 2012.