"Приказки за едно пътуване към себе си" 14

(Откъс 14 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

 

*                *                 *

Колко много обичаме живота ние, душите! Обичаме го повече от хората. Те много често са готови да се откажат от него  и да го напуснат доброволно. Глупави, слаби създания! Те даже и не подозират, че за нас са само поредното тяло, обвивка, дом. Нищо повече. Ние носим в себе си живот вечен и безсмъртен. Когато тялото на някоя наша посестрима спре да функционира, ние и оказваме всяческа подкрепа. Всяка друга душа, която е наоколо, и помага да премине по-безболезнено през тялото. Тогава тя се озовава в малко по-тъмна сфера от нашата на нас, душите с живите тела все още. Ние светим, блестим, излъчваме светла енергия. Душите на мъртвите хора са малко по-тъмни на цвят. Те преминават в нещо като изолатор и там започва тяхната по-продължителна подготовка за връщането им в живо човешко тяло. Изтриват им се някои неподходящи мисли и чувства, погрешни навици и поведение, наследени от старото си вече тяло. И така, почти като нови, те се завръщат след време като малка душа в нечие малко, детско тяло. Във вселената нищо не се губи. Всичко е във вечен и непрестанен кръговрат. Ние, душите, сме като предметите за многократна употреба, както биха ни оприличили хората. Но сме и нещо повече – вечни и безсмъртни, постоянно циркулиращи късчета енергия от извора на Великата Енергия. Енергия за живот, която носим винаги със себе си. Смисълът на нашето безсмъртно състояние е да носим посланието на любовта и добротата. В това отношение ние никога не се променяме.

            Последните слънчеви лъчи за деня се отразяваха тържествено в червените плодчета на коледното дърво холи и ги правеха да изглеждат като рубинени. Минавам забързано оттам, погалвам ги с топлия си дъх и продължавам. Бързам за нашата ежемесечна среща на душите. Този път една приятелска душа обеща да доведе и нова душа. Имала проблем и ние, останалите, ще трябва да измислим как да и помогнем. Новата душа, която се присъедини към нашата приятна компания, живееше в тялото на Дара.

Но тя беше една измъчена душа, понеже дълго време беше живяла заключена, на тъмно и сенчесто място, необгрижвана и без любов. Успяла беше някак си да избяга и бързаше към срещата, за да ни помоли за помощ. Дано успеем да и помогнем. Така се запознах с историята на една объркана жена. Жена, която живее по правилата на своя мъж, – Хари. По имената предполагам се досещате, че са от различни националности. Дара е българка. Едно от многото момичета, които през деветдесетте години напускаха тържествено и с проклятие на устата си родината, за да се спасят. Вече ви разказвах, че деветдесетте години в България не бяха подходящ период за живеене нито за хората, нито за нас, душите. Един от начините за бързо спасение от тази действителност за много от момичетата беше да се омъжат набързо за някой по-възрастен мъж от тях. И то задължително да е от Западна Европа. Беше период, в който треската за мъже от Европа, се превръщаше в голяма заплаха да остави страната без млади момичета. Скоро след това този прекрасен пример беше подет и от младите момчета, които правеха всичко възможно, за да спечелят благоразположението на по-възрастни европейски дами, и то с цел – щастлив брак за цял живот. Много от тях след това се разделяха, особено след като получеха така желаните документи за постоянен престой в съответната европейска страна.

Това беше един много тъжен период за страната. Период, в който я напусна младостта и. Младите и енергични хора се продаваха в надпревара срещу илюзията за по-добър живот. Всичко това по-късно се обръщаше срещу тях, защото съзнаваха, че можеш да кажеш на разума си, че си влюбен, но не можеш да заповядаш на сърцето си да обича. Душите на такива млади хора бяха като постоянно болни от незнайна болест.

 Подобна е и историята на Дара. Нейните мечти бяха малки и обикновени. Да има семейство, деца, да има пари и възможности да си купува различни неща. Все постижими мечти според нея. Тя самата беше като попивателна за чуждото влияние. От типа хора, които като хамелеоните попиваха отсрещния човек – неговите навици, начин на мислене, разсъждения за живота. И все, за да няма конфликти. А и защото тя самата нямаше някаква сложна идеология за живота, извън материалното. Спокойно се оставяше да я водят и зомбират. Идеална мишена за чуждите намерения и цели. Самата тя не беше лоша като човек, никак даже. В нея имаше повече наивност, доверчивост и ленивост. Съчетани със смъртоносното оръжие “инат”, който тя беше почерпила в изобилие от гените и произхода си, я правеше лесна цел на всеки, който нямаше нищо против да я включи в плановете си. Това особено важеше за мъжете. Но не само. Тя самата рядко проявяваше съпротива или чувство за самосъхранение. Стига да се грижеха добре за нея, т.е. да и купуват разни неща, да не и вредят открито, тя беше готова да бъде верен и послушен роб.

Стана ми много жал и мъчно за това момиче. Тя почти винаги попадаше все на неподходящи мъже, слаби и неуверени, които си имаха своя лична сметка в живота и им трябваха послушни жени, които да се съгласяват с всичко, като така и самите мъже повдигаха самочувствието си. Никоя душа няма да се съгласи да бъде верен роб на друга, но хората това го правят с охота, и то все заради недобре изяснени илюзии за живота. Дара беше като есенно листо, подхвърляно от вятъра без посока. Тя произхождаше от бедно семейство, което през деветдесетте години обедня още повече, до критичния минимум на нямането. Имаше майка и сестра. Сестра и беше по-голяма от нея, силно момиче със свое виждане за живота, което се опитваше да помага на Дара с напътствия. Слабата си воля, които Дара проявяваше към мъжете, сестра и си обясняваше с бащиния комплекс. Дара и баща и, докато беше жив, не се разбираха особено. Вечно спореха за нещо бяха като огънят и водата, които вечно се разминаваха, защото естеството им беше различно. Вследствие на което Дара беше се сдобила с чувството за вина, че все с нещо не може да угоди на баща си. Според нея той все беше с нещо недоволен, все не одобряваше нещо у нея. Бяха твърде различни. В мъжете Дара търсеше точно това – одобрение и подсъзнателното послушание, което проявяваше, беше с цел те да не се чувстват недоволни от нея с нещо. Във връзките си тя се опитваше да се освободи от подсъзнателния си комплекс към баща си. Като почти губеше своя собствен разсъдък и воля – всичко това подчиняваше на волята на мъжа до себе си. И те злоупотребяваха. Налагаха своите си правила за живота, заради което тя трябваше да се откаже от своите собствени. Но тя го правеше това доброволно, за да не се разсърдят за нещо и да си отидат, защото тя пак щеше да остане сама. Това беше най-големият и страх – да остане сама. Защото тя не знаеше какво да прави сама със себе си. Още не се беше намерила. Естеството и беше такова, че беше направено и предвидено да служи на другия. С времето се отдалечиха със сестра и, защото тя и казваше какво вижда, къде са и грешките във връзките. Съветваше я, че трябва да уважава повече себе си и да живее и според своята собствена представа за живота. Да се опитва поне частично да ги осъществява, но Дара се страхуваше от това, защото и приличаше на бунт и защото този бунт можеше да ръзсърди мъжа до нея и той да я напусне. Дара не харесваше това, което я съветва сестра и, защото тя не искаше революции, а семейство и деца. На всяка цена и каквото и да и струва. Цената беше голяма, защото мъжете наистина злоупотребяваха.  Мечтата на Дара беше да си има своя малка душа. Но все не се появяваше подходящият. Няколкото връзки, които беше имала, не доведоха до нещо трайно и стабилно във времето.

В годините на голямото отчаяние и бедност и тя пое по своя жертвен път към чужбината. А и професията и на медицинска сестра и помогна да прекрачи границата лесно. Там се запозна с един по-възрастен от нея, женен мъж. Оказа се, че той има и три деца, като последното беше новородено. Това обаче не спря Дара да се влюби набързо в него. Беше млада, хубава и това за него беше достатъчно. Той не беше разведен, а само разделен от жена си, която не беше издържала на вечните му изневери. Това не спря Дара и тя заживя с него в чужбина. Осъществяваше се  мечтата и – мъж я обичаше и приемаше безрезервно, не я критикуваше и отхвърляше постоянно, както баща и. Жан, така се казваше мъжът, не правеше големи планове от това запознанство. Беше похабен мъж над четиридесетте. Притежаваше почти всички от познатите мъжки пороци – пиеше доста алкохол, пушеше много, имаше слабост към хубавите и млади жени. Но Дара не мислеше за тези неща – не мислеше за жена му, за децата му, за това, че тя беше лесната, външната жена, която всеки момент можеше да бъде помолена да освободи мястото за следващата. В мечтите си тя вече се виждаше омъжена за него, с няколко деца след време. Но нещата се развиха по едни доста по-банален и прозаичен начин. Веднъж, когато бяха двамата на гости на майка и, той получи позвъняване по телефона. На Дара каза, че трябва спешно да замине за страната си. Остави и сума с пари, с които тя трябваше да се издържа, докато той се върне или в случай на необходимост, да си купи и билет, за да отиде при него. И той замина. Минаха няколко дена и той не се обади. Минаха няколко седмици, месеци – и нищо.       Тя се опитваше да се свърже с него, но никой не отговаряше. Лека-полека Дара се затвори в своя си свят, който се беше срутил и в който единствената и малка мечта беше на път да изчезне. Беше изчезнал единственият възможен начин тя да си има малка душа. Така в чакане изтече почти една година.

Понеже нямаше какво друго да прави, Дара се върна на старата си работа, с малката заплата, която не и стигаше даже да си плаща квартирата в големия град. Беше загнездила в себе си омраза към този човек и голяма решителност, че трябва да внимава с мъжете и че даже може и без тях. Те бяха непочтени негодници, на които тя доверяваше всичко от себе си, а те и се отплащаха с лъжи и измама. Постави си отново за цел да направи всичко възможно да замине пак за чужбина. Животът там и беше харесал.

След няколко години тя успя да замине като гледачка в старчески дом в Обединеното кралство. Понеже те не признаваха веднага дипломата и на медицинска сестра тя трябваше да започне като гледачка в дом за възрастни хора. Беше вече на тридесет и две години и страхът от това, че възрастта и можеше да се окаже пречка да си има малка душа, я караше да действа бързо и решително. В дома имаше и други българки. Една от тях имаше познат българин, неженен, инженер по професия, който също търсел любовта на своя живот. Казваше се Ники. Само дето Дара не знаеше, че по-тайната му мечта беше, че също искаше да замине за Обединеното кралство. Той пък беше от онези млади момчета, които си търсеха жена, която да им помогне да осъществят това си намерение и да избягат от страната си. Дара не знаеше това. При следващото си връщане в страната си тя му се обади и се срещнаха. На срещата той носеше червена роза. Дали от романтиката, която символизираше червената роза, или от това, че беше млад, което значи – свеж и хубав, или от това, че Дара отчаяно си търсеше мъж и вътре в себе си вече се беше оженила за него, но те наистина се ожениха. След двудневно познанство те сключиха набързо брак. Семейството на Дара – майка и, и сестра и, бяха шокирани от новината. Сестра и пак отправи няколко съвета. Но Дара вече не слушаше никого, беше твърдо решена, че няма да позволи на никой повече да застане между нея и щастието и. Тя имаше отчайваща липса на прозорливост и вярна преценка за хората. Не само за мъжете. Сестра и нямаше какво повече да каже, тя просто изпълняваше своя сестрински дълг на по-голяма сестра, която трябваше да казва това, което вижда. Майка и беше по-неспособна да вижда и преценява правилно хората, отколкото и Дара. Така че те двете си приличаха доста и се подкрепяха. Тя не разбираше какво може да има против  този брак по-голямата  и дъщеря. Да не би да завиждаше, че Дара е в чужбина? Де, да беше това.

Дара стоя две седмици след сватбата, колкото и позволяваше отпуската, и замина за другата страна, а той остана да подговя документите си за виза. За да може, след като получи виза от английското посолство, да замине при нея – младата си нова, почти непозната съпруга. Животът се нареждаше чудесно и за двамата. Ники също беше имал труден живот в България и мечтата за чужбина беше единственото, което го крепеше в сивото ежедневие. Неговото собствено семейство се състоеше от много възрастна баба, която обаче се грижеше за цялото семейство. Имаше по-малък брат и леля. Майка му беше починала, а баща му – алкохолик не живееше с тях. Точно неговото пиянство бяха причинили болестта на майката и тя беше починала наскоро. Семейството му също не беше в течение на плановете му той да използва Дара, за да замине в чужбина. Те се радваха като малки деца, че най-после той беше намерил своето момиче. Особено бабата беше щастлива като момиченце, че може би ще има помощница в къщата. След няколко месеца той успя да събере документите и кандидатства в английското посолство. Обаче за негова огромна изненада не му дадоха виза. Отказаха му и той се срина. Беше им се видяла съмнителна тази скоропостижна сватба и неговото заминаване веднага след това. Минаха още няколко месеца в търсене на допълнителни документи и изчакване връзката им да добие някаква давност, която щеше да се окаже подходяща за служителите в посолството. Междувременно те поддържаха връзка по телефона с Дара. Докато един ден Ники не  получи по пощата писмо, в което го известяваха да се яви в съда за бракоразводно дело. Трябваше да се яви на дело за неговия собствен развод. Не можеше да повярва. Всичко се срути изведнъж пред очите му. Дара се развеждаше с него без никакво обяснение. Беше успяла чрез своя позната адвокатка да си извади нужните документи. Беше изключила телефоните си и Ники не можеше да се свърже с нея. Това не беше от най-честните и достойни постъпки. Семейството на Ники от своя страна беше като попарено. Много бързо  приключи мечтата им да имат нормално семейство. Особено тежко го преживя бабата на Ники. Жена от друго поколение, с друг морал и представи за семейство, тя не можеше да повярва как така бързо се събираха и разделяха младите днес.

Междувременно Дара се беше запознала с нов мъж. Той беше единственият по-млад колега в дома, в който работеше. Млад, неженен, санитар като нея. Дали от това, че с Ники  я разделяха километрите и тя не го виждаше всеки ден, за да бъде ежедневно под влиянието му или заради нещо друго – така и никой не разбра причината за нейния бърз развод.

 С Хари, новото момче, се харесаха бързо. А и защото беше ежедневно с него, тя бързо попадна под неговото влияние. Сега вече мечтата  и щеше да се сбъдне – за семейство, за деца. Заживяха бързо заедно. Дара беше жизнерадостна, обичаше живота  и компаниите. Отдаваше се с цялата си безразсъдна младост на греховете на цивилизацията. Хари се оказа от друга порода хора. Това тя го разбра веднага, след като заживяха заедно. Но за нея вече беше късно за промени. Годините се изнизваха и натрупваха и тя панически си мислеше, че това е нейният мъж и от него трябва да има деца. Но дали такива бяха плановете и на Хари? След близо една година съвместно съжителство те се ожениха. На сватбата им присъстваха само неговите родители. Никой друг. Нямаше нито негови приятели, нито нейни. Той водеше един много затворен и изолиран от цивилизацията живот. Умишлено и съзнателно се изолираше, защото го беше страх от самия себе си. Страхуваше се, че е слаб и че няма да издържи на изкушенията. Беше вземал продължително време като по-млад наркотици, беше се преборил с тях и сега беше чист. Но, както казват, че алкохолизмът е до живот, така е и с наркоманите. Това ги преследва цял живот. И се искаше една постоянна борба, самовглъбеност и концентрация в самия себе си, за да се справиш и да се пребориш с изкушението. След лечението той промени изцяло начина си на живот. Стана вегетарианец, заживя без дразнителите на цивилизацията – като телевизор, компютри. Прегърна природосъобразния начин на живот и дългите, здравословни до изтощение разходки. До изнемога се разхождаше, така че да не чувства и усеща нищо повече.  Всъщност, макар и несъзнателно, той си търсеше по-правилни заместители на тялото си, за да получи същите усещания, каквито получаваше от наркотиците.

Това за Дара се оказа съвсем нов свят. В началото и беше любопитно. И тя прие правилата му с интереса на нововлюбена. Още повече, че обикновено, когато беше с мъж, изключваше защитната си система. И Хари лека-полека и без съпротива и за негова голяма изненада и наложи, и внуши своя леко откачен и изолиран свят. Отстрани той приличаше на сектант, в чиято секта имаше само един член – Дара. Постепенно той я изолира от всички нейни познати. Внушаваше и, че нямат нужда от тях. Ходеха на работа само нощна смяна, за да не се сращат с други хора, нямаха приятели и познати. Нямаха телевизор и компютър – съвсем по сектански отричаха вредните проводници на цивилизацията и изкушенията. Дара се оказа в един свят само с него – ден и нощ. В неговия свят се говореше тихо, много тихо, защото той беше затаил в себе си една неизлекувана все още невроза към света  и всичко, което му пречеше да се откъсне от мисълта за наркотиците, предизвикваше в него раздразнение. Едно от малкото разрешени удоволствия на Дара беше да се грижи за зеленчуковата градинка, в която се садяха най-различни зеленчуци. Дара съще стана вегетарианка. Тишина, самотни, дълги разходки, зеленчуковата градина и той – това беше животът и. Постепенно връзката със сестра и прекъсна от само себе си. Хари не хареса сестра и, защото тя мислеше и задаваше въпроси и защото прекалено държеше на някои продукти на цивилизацията. А и можеше да настрои Дара срещу него. Затова те двете спряха да общуват. Той имаше нужда само и единствено от Дара, която трябваше да го спаси. Беше се залепил за нея като пиявица и изпиваше всичко от нея – мисъл, воля, собствени желания и чувства. Внушаваше и, че още е рано за деца, а тя беше на тридесет и седем  вече. Никой нямаше достъп до нея, защото никой не успяваше да пробие блокадата около нея. Постоянно и повтаряше, че са много щастливи. Дара не съзнаваше, че всъщност живееше с пациент. И че светът, който той беше изградил и за него, и за нея, беше идеално място за пациенти – изолирано, подходящо за зомбита. Всъщност, Хари се страхуваше много да не я загуби и затова те ходеха навсякъде заедно. Не намекваше даже за някаква дейност, която тя би могла да прави независимо то него. Така Дара се отказа и от професията си на медицинска сестра. Оставаше и да се яви на някакв изпит само и можеше да започне да работи като медицинска сестра. Но това означаваше, че щеше да се движи и сама, щеше да напуска неговия откачен свят. Извън него можеше да среща хора, които да и внушават, че има нужда и от цивилизацията. Това той не можеше да го понесе. Слаб, неуверен човек, който лека-полека ликвидира всички пречки по пътя си и стана единственият и притежател. Всъщност, всичко беше заложено на една голяма лъжа,  умишлена заблуда и манипулация. Той отслаби волята и до неузнаваемост. Тя почти не говореше, не мислеше, а само си представяше. Беше станала негова доброволна пленница, а не и стигаха силите да разреже паяжината, с която той я беше оплел от външния свят. Само и единствено за себе си да я запази. Хари не искаше деца. Ужасяваше се от мисълта за тези ревящи и пищящи невротични създания. Те щяха да взривят тишината в неговия свят. И затова той избягваше тази тема. Едва ли щеше да може да се крие вечно от нея, но засега успяваше, като компенсираше това с внушението, че са си много щастливи и така и че никой не им трябва. През час и повтаряше колко много я обича и питаше дали и тя го обича.

Хитро го беше измислил. Беше я оплел с нейното собствено обещание за щастие. Как можеше да бъде недоволна от него, след като той я обичаше толкова много, а и тя него също го обичаше, много повече даже. Така и внушаваше той. От неговите внушения в главата и нямаше много свободно място за други неща, но все пак оставаше малко местенце за някои образи и картини, които по един неочакван и за нея самата начин изплуваха там съвсем предателски. Редуваха се картини на сестра и, тя не можеше да каже защо точно те не общуваха вече. Нещо се беше  случило май, но не си спомняше много добре какво точно. Трябваше да изясни тази работа и да се сдобрят. Но все не и стигаше куража да го направи. Често през главата и преминаваха и картини на деца – малки деца, бебета в колички. Мили малки създания, за които тя започна да жадува все повече и повече. Във вечерите, когато освен позволената тишина нищо друго не се чуваше в главите на двамата, тя започна да хитрува и да извиква тези картини. Все по-често и по-често. Викът на биологичната и роля – да бъде майка, надаваше все по-упорито глас. Но тя не смееше да му каже за това, защото знаеше какво щеше да и отговори той. Щеше да я попита: “Не сме ли и така щастливи?” Въпрос-капан. Хари нямаше и най-малка представа за тези картини, защото ако знаше, най-вероятно щеше да забрани и тишината. И щеше да я запълни с викове, за да прогони от главата и тези досадни картини. Нещо трябваше да се случи и тя да възвърне своята си собствена воля. Да заживее и по своите собствени правила, които само чакаха, натикани в килера на нейното съзнание, за да се появят.

Душата и беше най-отчаяната и обезверена душа, която някога съм виждал. Когато ни разказа тази история на една от нашите сбирки, всички мълчахме дълго и в недоумение. И плачехме от съчувствие към нашата посестрима.  Не можехме да повярваме, че човешко същество можеше да се остави да стане доброволен пленник, само за да има минималните материални неща. Душата и не беше летяла от дълго време. Крилата и бяха свити и се наложи да я придружим на връщане, защото се препъваше и падаше от изтощение. Трябваше да измислим някакъв план и да помогнем на Дара да се освободи. От това душата и щеше да придобие смелост и способност за летеж. Това беше истинско предизвикателство за нас, душите. Дара трябваше да активира защитните си сили, за да се освободи и душата  и да полети отново. В многократните си опити да открие подходящия мъж на живота си тя беше загубила себе си. Предстоеше и едно бавно и мъчително пътуване, завръщане към себе си. Тя трябваше да спре да се обвинява за конфликтите с баща си и да търси неговото одобрение в очите на другите мъже. Трябваше да си припомни коя беше тя, преди да се хвърли в морето от неподходящи мъже. Слава богу, днес медицината е напреднала дотолкова, че на една жена не и беше вече нужно да има мъж до себе си, за да може да има свое дете. Донорството беше идеалното решение за нея. Тя трябваше да открие себе си, да освободи душата си от тъмния килер, в който я беше заключила доброволно, и да се погрижи и за нейните нужди също така. На душата и трябваше летеж. И на Дара, и на душата и отчаяно им трябваше летеж.

След известно време душата на Дара доведе на една от сбирките ни една малка нежна душа – детенцето на Дара. Душата и беше щастлива от смелостта си да внуши на Дара тази идея. И Дара, която беше винаги отворена за чужди влияния и внушение, беше последвала и този път внушението. Но този път то идваше от нейната душа, от Дара идваше. Тя беше открила себе си.

Source: Елена Любенова. Приказки за едно пътуване към себе си. София. 2010.