"Приказки за едно пътуване към себе си" 15

(Откъс 15 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

Снощи и тук валя сняг. Ние, душите понеже не изпитваме студ, много обичаме снега. Снегът не беше много, но му се радвах от сърце. Бързо, бързо излязох навън и танцувах цяла вечер валс със снежинките. Малки, фини, прозрачни приказни създания са те. Създадени да живеят един миг само. Този миг обаче е изпълнен с много красота и виталност. Животът им е един кратък, красив танц, който те изживяват с много вдъхновение и грация. Обичам да наблюдавам как се раждат и умират една по една във вечен кръговрат, предопределен от тяхната съдба. Снежинките светят с една неземна, студена, ледена красота. Тази вечер танцувах на воля. Танцувах като малка душа, която едва, едва прохожда в първите танцови стъпки. Носих се във вихъра на снежния танц, докато на Ема не започна да и става студено. Тогава реших, че не бива да рискувам повече, защото не обичах вкуса на парацетамола, който Ема понякога гълташе съвсем безотговорно като превенция за настинка. Потанцувах още малко и когато започнах да усещам горчивия парацетамолен вкус, разбрах, че Ема ме беше изпреварила. Прибрах се, за да я стопля. Жалко, че в Англия не вали много често сняг и не се задържа за дълго. Ще го преживея обаче и това, нали съм безсмъртна.

Днес надникнах в дневника на Ема. Много се изненадах, като прочетох, че тя усеща липсата ми няколко дена  месечно. Мислех си, че дезертьорството ми няма да бъде разкрито, защото тя е твърде заета да се самосъжалява от свое име и от името на целия женски род по света. За съжаление, нищо не мога да направя, защото и аз следвам линията на своя живот и тя включва и програми за справяне в критични ситуации, каквито са няколкото женски дни в месеца. Тогава съм длъжна да се спасявам. Все пак, старая се да компенсирам през останалото време и да повдигам бойния и дух. 

Напоследък Ема си мисли за новата си съседка Пана и  за нейната нелека съдба да се принуди да изостави  частица от себе си за обещаното щастие. Ще продължа историята, която започна Ема. Работата и на мен ми се видя малко съмнителна, най-малко заради разликата във възрастта, която имаха Пана и нейният английски съпруг Джон. Тя беше на двадесет и осем  години, а той на четиридесет и осем навършени. Бяха женени от вече три години. Запознали се по традиционния начин за всички застаряващи английски ергени. Чрез сайт за запознанства с чужденки. Подбираха жени най-вече от Тайланд, Филипините и други страни, в които хората бяха бедни и отчаяни от живота. Това беше достатъчно условие да нямат повече претенции за по-нататък. Самият факт, че се озоваваха в по-богата страна, ги стряскаше толкова силно, че горките млади булки, наистина възприемаха това като висше щастие и негласно условие да си знаят мястото. А ролята им беше най-вече в това да родят наследник на позастаряващия ергенин.

Някои от тези самотни млади мъже си бяха взели полагащото им се от живота и младостта, бяха живели нашироко, безразборно и щастливо и бяха опитали от всички изкушения. Но предпочитаха накрая да се обвържат с жена тайландка, защото тя нямаше да има всичките онези претенции, които щеше да има англичанката, защото феминизацията, трябва да си признаем, беше оставила и непоправими поразии, най-вече в психиката на жените. Които на моменти пощуряваха, особено когато се отнасяше за техните права, от всякакъв характер. Въобще думата “права на жената” им действаше хипнотизиращо и революционно. Английските ергени нямаха нищо против правата на жената. Все пак те бяха израсли в страна, която беше родила капитализма, а с него и правата на работника и капиталиста. Един вид, правата и правилата им бяха в кръвта. Но съгласете се, че е доста досадно да имаш до себе си жена, която ще е вечно нащрек за тези свои права. Мъжете се объркваха, защото не знаеха откъде в засада можеше да им изскочи женското коварство, удобно маскирано в дрехите на “женски права”. Имаше и друга категория ергени, които се страхуваха въобще да рискуват с жените. Най-често това бяха от онези мъже, които имаха доста властни майки, чийто образ не спираше и след като се отделяха от тях, да ги преследва. Затова те вътре в себе си се настройваха доста негативно срещу женския род. Представата им за женския род беше една чорлава и с ролки на главата жена, която ги гони и не спира да пита: “Това свърши ли го?”, “Нека да ти покажа как точно да го направиш това нещо?”, Ако не съм аз, си загубен!” “Какво ще правиш като умра, направо не знам?!” Една част от тези мъже не издържаха и минаваха на левия бряг. Другата част, по-волеви представители на своя пол, продължаваха да таят в себе си надежда, че там някъде ги очаква съвършената жена. Наивни идеалисти и мечтатели, които подхранваха тази си илюзия най-вече от интернет сайтовете за запознанства. Снимките там бяха все на млади и хубави момичета, а достойнствата им, така както бяха описани там, можеха да компенсират поне малко мъките на тази категория застаряващи ергени. Те живееха почти във виртуалните си фантазии и много рядко напускаха този сигурен свят. Къде от страх за провал, къде от мързел. Общото мнение обаче беше, че не бива да се рискува много, много със сънароднички. Защото те бързо щяха да се превърнат в майките, които бяха напуснали, таейки малката надежда, че тяхната жена ще е различна. Оставаха им чужденките, и то от бедните страни, които щяха да допуснат в сърцата си чувството на благодарност и така щяха да бъдат благодарни цял живот, че са попаднали в рая на земята. А и беше съмнително, че знаеха нещо за този бич по мъжкото самочувствие, каквото е феминизмът. Условието беше да са млади, здрави, средно хубави. И без деца, естествено. Точно такъв сайт за запознанства свърза Пана и Джон.

Историята на Пана разбрах при едно от гостуванията на Ема в тяхната къща. Когато двете жени се отдадоха на съсредоточеното отпиване от кафето, примесено с някоя любезна дума и разсеяно гледане през прозореца с тайната надежда да мине някой или пък времето да отмине по-бързо, за да стане време да си ходят, аз научих всичко. Ема и Пана бяха много различни и като съдба, и като личности. Аз обаче и душата на Пана имахме много общо, природата ни беше еднакво безплътна и безсмъртна. Придърпах я за рамото и влязохме в кухнята. Там, понеже вече не издържах на любопитството, което ме тресеше, я разпитах за всичките си подозрения относно Пана. Оказаха се верни. Имаше тайна, и то доста тайнствена при това. Нещо, за което Джон даже не се и досещаше, защото беше повече отдаден  на любимата бира, любимите спортни предавания и работата, разбира се. Но докога Пана щеше да успява да крие тайната си от него?

Тайланд е разположен в югоизточна Азия, на полуостров Индокитай. Мие се в Андаманско море на Индийския океан на юго-запад и на Сиамския залив на юго-изток. Картата на Тайланд прилича на главата на слон. И затова често страната е наричана и “страната на слона”. А името на столицата Бангкок означава на местния език “Градът на ангелите”. И преди повече от пет хиляди години на територията на днешен Тайланд е имало развита цивилизация. Повярвайте ми, била съм свидетелка на това историческо начало. Но нищо героично няма в славното минало, това го знам като очевидец. Историята е винаги доста по-прозаична и банална от романтично-поетичната оценка, която и се дава от хората. Но ние, душите, знаем истината, защото сме очевидци на всичко случило се на земята. В рекламните брошури страната е описвана като земен рай «real estate in paradise», в който има тропически климат и три годишни времена. Земен рай с кокосови плантации, манго, ориз, крокодили, маймунки, папагали, слонове, малки тесни лодки, водни пазари, направени по каналите, където направо от лодките се прадлага селскостопанската продукция, риба и слънце, много слънце, редуващо се със силно дъждовни периоди. Съчетание от индийска и китайска екзотика. Богато украсена от множество великолепни  будистки храмове, на чиито перила с главите към посетителите са полегнали стари дракони с гордо, всяващо страх, изражение. 

Тайланд не е от най-добрите места за живеене за бедните хора. Всъщност, никое място не е добро, ако имаш само мечти, но не и пари, с които да си купиш мечтите. Тайланд е рай за чужденците с пари, които срещу заплащане можеха да получат всичко – хубави жени, храна, удоволствия, наркотици, цял остров даже. И те се тълпяха там, по скъпите и луксозни курорти, които бяха недосегаеми за местните мечтатели. По големите градове, за да правят  бизнес от неясен произход. Иначе, това е красива страна, благословена от Великата Енергия да има природа в изобилие.

В тази страна се беше родила и Пана. Пана беше от много бедно семейство, което живееше в малък апартамент в крайните квартали на Града на ангелите. Там, където не само ангел, но и Буда не стъпват доброволно, освен по задължение. И то само, когато някое човешко тяло напусне душата си, тогава те идват да го изпратят. Но докато са живи, хората трябва да се справят сами с трудния живот. Пана беше много хубаво момиче, превърна се и в хубава жена. И макар да не беше учила повече от задължителното образование, тя беше схватлива и много сръчна. Живееше само с майка си и сестра си. Като навърши пълнолетие, един техен познат я уреди да работи в един английски ресторант почти в центъра на града. Понеже в Тайланд почти всички жени владееха по принуда кулинарното умение, то тя също още от малка се беше научила да готви всичко, което можеха да си позволят с малкия семеен бюджет, който попълваше единствено майката, която работеше като камериерка в хотел. Пана бързо се ориентира в работата и напредваше бързо. Особено, когато започнаха да и плащат след изпитателния период, тя започна да се чувства като голяма и самостоятелна. Но и през ум не и минаваше да се отдели от семейството си, защото трите заедно се справяха добре, но сама нямаше да може да оцелее в големия и скъп за тях, местните хора, град.

 Собственикът на ресторанта беше застаряващ англичанин, който заедно с жена си, надута, почти грозна тайландка (зависеше от коя страна я гледаш) въртяха бизнеса доста успешно. Съчетаваха ястия от английската, тайландската, китайската и индийската кухня и се справяха добре. Готвач с опит, той не си и помисляше да рискува само с английска храна, която и без друго си беше вече спечелила лоша слава по света. Напълно незаслужено според англичаните. Но светът мислеше друго. С времето Пана доби самочувствие и увереност, започна след работа да излиза с колеги по заведения. Този свободен, весел живот започна да и харесва. И тя взе все по-често да закъснява вечер. Докато един ден не се прибра с проскубана коса, скъсани дрехи и плачейки. През сълзи сподели на майка си, че е била изнасилена. Това беше шок и срам за семейството. А за майка и, която имаше само дъщери, се беше сбъднал най-големият и страх. Тя не беше могла да опази момичетата си. Но как да ги опазиш в големия град, с многото изкушения, които имаха повече притегателна сила, отколкото скучния майчин съвет?

След месец стана ясно, че Пана е забременяла. Нямаха пари, за да платят за лекар да направи аборт и да спаси семейната чест от това нежелано дете, но и не искаха да рискуват с нелегалните услуги, които се предлагаха за подобни случаи. Бяха чували за много момичета, които бяха заплатили с живота си заради лошата хигиена на самозваните лекари. В чудене, страхове и съмнения времето напредваше и вече беше почнало да и личи на Пана, че е бременна. И не им оставяше нищо друго освен да оставят нещата да се развият по естествения за този случай начин – каквото природата реши.

 Роди се момченце. То някак си като че ли запълни липсващата празнина, която зееше в семейството на Пана. Празнина, която суровият живот не желаеше да запълни, за да има и за тях щастие. Но те много мечтеха и си представяха разни неща. Особено вечер, откакто майката се пенсионира, се събираха и си представяха какво би било, ако...Животът почти никога не се съобразяваше с човешкото условно наклонение, защото вървеше по своя си логика и закони. След като майката се пенсионира, Пана се върна на работа в английския ресторант. Собственикът се смили над нея и я взе обратно, най-вече защото тя беше придобила нужния опит и работеше добре. Имаше усет към готвенето. А и, естествено, защото и плащаше съвсем малко по неговите английски представи. Но това Пана не го знаеше. Понякога и даваха да си взема за вкъщи храната, която оставаше по чиниите, след като клиентите се нахранеха. Оставаше храна, особено, ако бяха поръчвали чужденци. Това допълваше оскъдния им бюджет и те се справяха някак си.

Момченцето на Пана беше вече на три години и тепърва щяха да са нужни средства, за да може то да учи. На Пана не и се искаше да го лишава от нещо, от което тя самата беше лишена като малка. И то най-вече по обясними причини. Това я подтикна да търси начин да изкарва повече пари. Една нейна съседка наскоро се беше омъжила за англичанин и заминала за Англия. Прати снимки, на които се вижда как тя позира пред хубава къща и кола отпред. Това запали въображението на Пана. И тя започна да мечтае за Англия и за английски съпруг. Искаше и се да отиде и ако може да вземе след време момчето си при себе си.

Така, тя една вечер след работа се престраши и попита собственика на ресторанта, в който работеше, дали знаеше нещо по въпроса. Как да си намери английски съпруг. И дали познаваше някой, който си търси тайландска съпруга. Тя щеше да се грижи добре за него – да му готви, чисти, можеше да работи като готвачка, а вероятно можеше да му роди и дете. Помоли обаче да не казва, че тя самата има вече едно. За нейна голяма изненада собственикът реагира положително веднага. Каза, че знае как да стане това, още повече, че и самият той така се беше запознал със сегашната си съпруга. И след това двамата бяха дошли в Тайланд, за да правят бизнес.

Пана беше щастлива повече от всякога. Животът беше обърнал и розовата си страна към нея. Досега тя беше виждала само сивите и черните му нюанси. Но розовото, да, това, наистина, определено е женският цвят. Нейният шеф и каза да даде една своя снимка и я пита някои неща за нея. Каза, че щял да я включи в сайт за запознанства. Пана не знаеше какво е това, но и прозвуча доста авторитетно и надеждно. Изглежда доста англичани също си търсеха жени тайландки. Това и вдъхна допълнителен оптимизъм и вяра.

Така отминаха няколко месеца в трепетно очакване да се появи подходящият кандидат. Сърцето на Пана беше свито от напрегнатото очакване. От една страна, се радваше на новата възможност, която можеше да и се отвори. Но, от друга страна, това означаваше за нея, че трябва да се раздели с детенцето си. В сайта за запознанства пишело, че кандидатките трябвало да са необвързани – без деца и съпрузи. Второто условие беше разбираемо, но първото я изпълваше с тъга и отчаяние. Как щеше да намери сили в себе си, за да остави за дълго време всичко, което имаше, нейното детенце? Как щеше то да живее без нея? Сигурно щеше да я забрави. А и колко време ще издържи, без да го вижда? Какъв ще е  новият и съпруг? Дали ще намери сили да му разкрие своята тайна? Щеше ли той да я обикне истински? А тя него? Хиляди въпроси се въртяха в малката главица на Пана. Въпроси, на които само времето щеше да даде своя отговор. Оставаше и поне утешението, че ще може евентуално да работи в богатата страна и да праща пари на семейството си. Щеше да казва, че са за майка и.

След известно време някакъв мъж се обадил на нейната обява и проявил интерес към Пана. Казваше се Джон. От този миг нататък, и душата на Пана не помнеше какво точно се беше случило. Всичко се развиваше с шеметна бързина. Той и прати покана и тя замина за Англия, където всичко се оказа ново и непознато за нея. Много различно, подредено, богато. Тук душата на Пана се спря да си поеме малко дъх и продължи отново разказа си. И за нея това беше едно ново и невероятно приключение. Беше последвала бърза сватба. И така Пана се озова в ергенската къща на Джон. Майка му беше твърде стара и болна, за да се зарадва истински, а и не одобряваше по принцип чуждоземската снаха. “Свършиха ли се жените в Кралството?!”, мислеше си тя. Всъщност, Джон се ожени толкова бързо, че всички ергени в Кралството можеха да му завидят. Не похарчи много пари, не вложи толкова старание да ходи по срещи, да купува безброй подаръци, които можеха да не бъдат харесани. Не рискува да се влюби в жена, която можеше и да не го одобри. Пана го одобри веднага, макар че дълго време я беше страх от него. Тя знаеше само няколко английски думи, които за нейна изненада се оказаха достатъчни на първо време. Защото те не говореха много. Джон пестеше силите си за бирата и спортните предавания.  Стаята, в която щяха да живеят двамата и се стори толкова просторна и богато мебелирана, че тя се чувстваше неудобно дълго време. Скромна и свита жена, свикнала на лишения и недоимък, тя се чувстваше така,  като че по погрешка се беше озовала в тази богата страна. Все едно  всеки момент някой  щеше да и каже, че тук не е за нея, че нейното място не е в тази голяма и красива къща. Тя бързо схвана какви са новите и задължения. Да поддържа къщата, да готви, да се грижи за майката на Джон, която беше дебела и почти неподвижна от заболяването жена. И да роди дете на Джон.

Вече трета година живееше със съпруга си. Първата година опитвали почти денонощно да си направят английски наследник. Но все не се получавало. Към втората година той почти загубил интерес и търпение към нея, вероятно защото бебето все го нямало. Отказвал да отиде на лекар, а Пана от своя страна била сигурна, че причината не е в нея. Тихо и мълчаливо се обвинявали взаимно за неуспеха. Мъжът в почивните дни почти цялото си време прекарвал по кръчмите. Тя работела като готвачка. Част от парите изпращала на майка си, така казвала на мъжа си, и той нямал нищо против. Защото е израсъл все пак в общество, в което се уважава благотворителността. За детето той не знаел нищо. Пана се осведомявала по телефона от майка си и сестра си за него. Вече било на шест години и парите, които тя пращала идвали тъкмо навреме за училището. Сърцето и било живо наполовина от тази раздяла. Може би, защото тази тайна мъка била завладяла сърцето и сигурно за това не ставало бебето. Не била сигурна дали може да издържи дълго на този живот. Мъжът и вече даже и заплатата не и искал, което било добре дошло за нея, защото и позволявало да си спестява една част. Живеели като съквартиранти, но тя нямала грижи да плаща за жилището. Така като че ли той я изолирал още повече. Вероятно съвместното съжителство продължавало по инерцията на някаква негова представа за благотворителност и съчувствие към ближния. Било му жал за нея, защото тя нямало къде да отиде, никого не познавала, езика знаела съвсем слабо. А и се грижела добре за майка му – старата и дебела англичанка. Та по тези причини му излизало по евтино да държи нея, отколкото да наеме човек да се грижи за майка му. Пана нямала никаква власт над него и той лека, полека се отдал отново на ергенските си навици.

Един ден, когато Джон се върнал от работа, на масата имало бележка, написана на много лош английски. На масата до бележката стоял полуотворен речник, от който тя най-вероятно е правела справка, за да напише последното си писмо. Той не разбрал всичко, но общо взето смисълът бил този: “Извинявай, връщам се в Тайланд при него, не съм щастлива тук без него. В сърцето ми няма живот без него. Той има нужда от мен. Не се сърди. Всичко хубаво. Пана”. От всичко това Джон разбрал, че тя си има тайландска любов и отива да живее при него. Вероятно ставало въпрос за нейна стара любов, която тя е познавала от преди. Всъщност, това му идвало като подарък, защото го освобождавало от ангажимента към нея. Даже не и се разсърдил, само малко се позачудил как не е усетил, че тя поддържа тайна връзка с друг мъж. Но това вече нямало значение. Отворил една бира и влязъл в сайта за запознанства да търси нова любов, този път от Филипините.

Последните новини около Пана нейната душа ми разказа почти на заминаване. Докато чакаше Пана да съчини бележката си до Джон, аз научих всичко. Взехме си довиждане с душата на Пана и си обещахме да се срещнем, като стари приятелки, на някоя от нашите ежемесечни срещи. Казвала съм, че на тези срещи се събираме души от цял свят, за да споделяме чуто и видяно и да се подкрепяме.

Source: Елена Любенова. Приказки за едно пътуване към себе си. София. 2010.