"Приказки за едно пътуване към себе си" 26

(Откъс 26 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

 

*                *                 *

Оставих за малко Ема, за да и дам възможност да разбере какво се случва с нея. Докато тя научеше новината, тялото и вече се беше превърнало в лаборатория на Великата Енергия, в която от двете клетки се получи трета, която започваше с бясна скорост да се мултиплицира, за да се създаде след девет месеца най-великото земно чудо на Великата Енергия – човешкото тяло. Малката душа също участваше в градежа на тялото си, като с присъствието си му беше вдъхнала живот. Беше удивително и магическо да се наблюдава как от една съвсем малка форма започва да се оформя нещо голямо и велико, по-велико от най-развихреното човешко въображение. 

Само че все още малката душа нямаше това влияние и власт над човешкото тяло, защото то все още беше твърде незавършено и несъвършено. Но тя беше търпелива – така, както само една душа може да бъде търпелива, защото притежаваше цялото търпение на вечността. Засега и беше интересно да наблюдава какво се случва с бъдещето и тяло и не и беше никак тясно в него, макар че то в началото се състоеше само от няколко клетки. На нас, душите, не ни трябва много място, за да присъстваме някъде, всъщност ние не заемаме въобще място, така както си го представят мястото и пространството хората. Така че малката душа се чувстваше комфортно и в няколкото клетки, от които обаче вече беше започнало да се оформя бъдещето човешко тяло. Но докато достигне до физическото си съвършенство, щеше да измине много време, измерено по човешките представи за време. Толкова време, колкото на други земни видове и форми, в които ние, душите, понякога пребиваваме, им беше предостатъчно да изживеят по няколко земни живота.

И макар че в света на хората се смята, че те стоят на върха на животинската пирамида, превъзхождайки по интелигентност всички останали видове, то пътят до този връх беше достатъчно дълъг и трънлив, а някои представители на човешкия вид, така и не достигаха до него. Къде по собствено желание те оставаха на по-долните етажи на еволюционната пирамида, които с охота деляха с други биологични видове, защото само сред тях се чувстваха комфортно и непритискани  от амбицията да гонят някакво си съвършенство. Други, по-напористи и любопитни представители на човешкия биологичен вид достигаха почти до върха, но се отказваха да продължат догоре, като често се случваше да сбъркат истинския връх на пирамидата с върха на някое по-високо дърво, което също така си пробиваше път към върха, заблудило се, че това е привилегия на всички видове. Тогава тези хора с удоволствие и голяма доза облегчение посядаха под сянката на високото дърво и там приключваше тяхното пътешествие в изследване и проучване докъде стигат човешките възможности. В този случай дървото ги беше изпреварило по развитие, защото се извисяваше високо над тях. Мнозина представители на човешкия вид се задоволяваха с различни видове заместители на истинския връх, защото или пътят нагоре ги изморяваше наистина, или пък по пътя те често срещаха доста съблазнителни изкушения, които ги отклоняваха от тяхната истинска цел, но които с времето се превръщаха за тях в нещо като удобен заместител.

Все пак, истинският връх биваше покорен от някои представители на човешкия вид, които по качества се отличаваха от повечето си събратя, а и може би защото бяха се обрекли и бяха жертвали земния си живот и чисто човешките си удоволствия за това да видят какво има оттатък. Водеше ги любопитството, съчетано с непоколебимото решение, че трябва на всяка цена да успеят да осъществят целта си. И обикновено успяваха, защото в тях Великата Енергия беше съзряла онази необходима доза лудост и безразсъдство, които можеха да възпламенят всички около тях с идеите си и които ги превръщаха в нещо повече от представители на човешкия вид, защото повелите и желанията, които им нашепваха душите ми, за тях бяха повече от закон. Великата Енергия с право се гордееше с тези представители на човешкия род, които се превръщаха в истински водачи на останалите и в откриватели. Обикновено тук се наблюдаваше и отлична хармония между душата и тялото. 

Все още не се знаеше в кой вид точно щеше да се превърне бъдещата рожба на Ема. Тук нямаше предварителна и  окончателна предопределеност, защото макар Великата Енергия да знаеше всичко за хората и техния бъдещ живот предварително, то тя винаги даваше възможност за избор, където водеща можеше да се окаже човешката свободна воля. В този смисъл във всеки човек имаше по равно заложен и от потенциала на победителя, и от потенциала на губещия. По кой път ще поемат – зависеше и от хората, и от душите им. Но най-вече от хората, които трябваше да намерят куража  да преодолеят материалната си същност и да тръгнат смело напред по пътя на идеите и откритията. Това се случваше доста често.

Засега обаче малката душа нямаше почти никакъв конкрол над бъдещето си тяло, защото то беше все още твърде несъвършено, за да може да чуе какво му нашепва тя. Тя, разбира се, щеше да изчака. Аз обаче можех да си контактувам с нея на нашия безплътен език на душите. Искаше ми се да я попитам толкова много неща, защото тя току-що беше претърпяла трансформацията и беше преодоляла прехода между двата свята на душите и на  хората. Този преход за нас в повечето случаи беше обвит в голяма доза тайнственост и загадъчност, за който даже легенди се носеха, като за всяко велико първоначало. Защото Великата Енергия се беше постарала да изтрие всичко ненужно в  душата от предишния и живот и затова не си и въобразявах, че тя нещо ще помни оттам. Но, от друга страна, тя беше все още много свежа и нова малка душа и можеше да ми разкаже директно отвътре какво се случва с човешкото тяло и как точно те двете преодоляват изненадата от вазимната среща, имайки предвид различната им същност -  безплътната природа на душата и материалната структура на тялото, започнало своето развитие само от двете най-важни за създаването на живот човешки клетки. Всичко това съм го знаела и аз  някога, но винаги ми доставяше неимоверно удоволствие да слушам за онези славни времена на изначалното внедряване и на създаването на човешкия живот. Моите собствени спомени за всичко това са доста поизбледнели, защото Ема е вече доста голяма по човешките измерения и с течение на годините ми се е налагало да вземам дейно участие в нейния живот, а и съгласете се, че спомените са за това, за да избледняват, просто такава им е природата. А и ми беше по-удобно да разпитвам за това малката душа, отколкото да се напъвам да си спомням.

Малката душа нямаше нищо против да си уплътнява времето в разговори с мен, защото там вътре, в корема на Ема, и беше доста скучно. Нейната главна задача засега се състоеше в това да поддържа  живот в малкото зараждащо се тяло, поради което тя не можеше да го напуска и да скита наволя така, както можем да правим ние, душите, на вече родените хора. Така че тя нямаше голям избор – нямаше спомени за миналото, не можеше да напуска корема на Ема, не и по повеля на Великата Енергия, която този път беше решила да задържи детето на Ема и затова малката душа следваше стриктно инструкциите и да стои вътре и да вдъхва живот. Трябва обаче да съм честна и да призная, че Великата Енергия не беше един бездушен работодател, който изискваше от нас работа и само работа. Тя с превелико удоволствие се грижеше и за това да изпитваме и насладата от живота си, защото знаете какво се случва с недоволните и прекалено експлоатирани работници – започват да кроят заговори срещу работодателя си, а и не биваше да се забравя за кошмара на всеки работодател - стачките, обикновено съпровождани с неособено топли чувства към работодателя. Всичко това далеч не беше рядкост. Затова тя държеше контрола и на работата, и на удоволствията и ни отпускаше според случая и нуждите в необходимата доза от всичко това.  Точно поради тази причина на малките души им беше предоставена възможността да осъществяват контакт с  душите на вече родените хора. Но не само, защото тя можеше да разговаря на своя си език и с другите малки души, които също така бяха все още вътре в коремите на своите бъдещи мами. Аз с удоволствие и голямо любопитство, както вече споменах, се включвах в тези разговори. Понякога по време на тези разговори падаше голяма веселба. А понякога се чувствах като контактьорка – нали знаете как хората понякога опитват разни неща със запалени свещи и заклинания, за да призоват душата на свой починал близък. Само че аз имах повече успех от тези хора, защото владеех езика на душите.

Обикновено информацията, която получавах от малката душа, се отнасяше до това как се развива нейното тяло и какво се случва вътре в това тъмно и неособено уютно според мен място. Особено весело беше, когато Ема се срещнеше случайно с друга бременна жена, защото двете малки души осъществяваха мигновено контакт и разменяха информация, като обикновено се оплакваха колко им е тясно и некомфортно вътре. Особено към края те започваха да прекаляват с оплакванията си, защото в тях започваха да се пробуждат заложените инстинкти за летеж, а там вътре беше толкова тясно, че не само не можеше да се лети, но нямаше място и за кратка разходка даже. Великата Енергия обаче подготвяше и душата за нейните задължения и удоволствия след раждането на човека. А летенето е нашата най-голяма привилегия и награда.

Малката душа на Ема е доста критична понякога или пък даже суетна бих казала, но знам, че това е човешко качество и слабост, което не ни е разрешено да упражняваме. По-скоро, за да съм честна към нея, трябва да кажа, че е твърде взискателна към новото си тяло, което е оправдано, като се има предвид, че нейният заложен идеал за човешко тяло е завършеното тяло. Ние не харесваме много, много самия процес на изграждане, макар че там, вътре, нещата се променят с такава скорост, че и най-претенциозната малка душа, трябваше да е и достатъчно здравомислеща и да даде шанс и време на тялото да се развие.

В началото най-голяма е еуфорията от прехода. Колкото по-бързо се осъзнае, че това е онова дългочакано нещо, обвеяно с толкова тайнственост, то толкова по-бързо започва нагаждането и свикването с новото тяло. И тук душата трябва да прояви голяма доза разбиране и лоялност, а и снизходителност към оформящото се тяло, за да му дава окуражителни сигнали и да не го отчайва в развитието му. Затова малката душа заема тази форма, която временно има и тялото. В началото е твърде неудобно да си разположен повече в главата на тялото, защото в началото на пътя човешката глава заема почти цялото тяло, толкова е голяма. Не се подлъгвайте и заблуждавайте обаче да си мислите, че това е особен знак, че този човек ще бъде особено интелигентен и надарен с разум. Великата Енергия бързо коригира тази несъразмерност и с времето главата заема полагащото и се място, като по този начин дава шанс и на хората, давайки им онова прословуто нещо, наречено  “свободна човешка воля”, което означаваше, че можеше да развиеш своя потенциал толкова, колкото и ти пожелаеш. Хората твърде много роптаеха понякога срещу предопределеността и твърде много възхваляваха свободната човешка воля, но на практика малцина от тях посягаха към  това привлекателно, но трудно предизвикателство. Всъщност, Великата Енергия го знаеше това и затова за всеки човек беше приготвила и нещо предварително, като зададен път на развитие.

Най-интересно започваше да става след третия месец от бременността. Защото тогава тялото укрепваше и се развиваше  достатъчно, за да прилича вече на  завършено тяло, но в умален вид.  Тогава то започваше да става особено активно и да упражнява на воля всичко онова, което Великата Енергия беше заложила в него като инстинкти – за хранене, за движение и други. А и защото тогава изчезваше сутрешното гадене на Ема, което означаваше, че и  аз се чувствах по-добре и нетолкова примряла на моменти. Но дотогава има цели три дълги и мъчителни месеци. Първите три месеца бяха радостни най-вече за малката душа, защото тя, както казах вече, не спираше да ликува, осъзнавайки, че е преодоляла прехода, което по усилие понякога се равняваше на това все едно човек да обходи Великата Китайска стена. Добре е, че имаме на разположение Великата Енергия да помага в критичните моменти на прехода.                                                                                               

Source: Елена Любенова. Приказки за едно пътуване към себе си. София. 2010.