"Приказки за едно пътуване към себе си" 10

(Откъс 10 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

Имам си тайна. Не си мислете, че ние, душите, сме честни и открити и че всичко си признаваме. Имаме си своите малки тайни. Моята тайна е, че мога да летя. Всички души можем да летим. Вероятно хората подозират за това, но не го знаят със сигурност, а и няма как да го докажат. И аз мога да летя. Обикновено летя, когато Ема спи.  И когато са дните на месечната и неразположеност. Тогава жените са ужасно раздразнителни, нервни и сприхави. И ние, душите, трудно можем да издържим на женските капризи и нервни кризи. И тогава се спасяваме, която както може, което превръща жените в бездушни, неуравновесени и невротични създания, поне за една седмица те са такива.

Обикновено си имаме място за срещи, на което всяка женска душа може да дойде и да се оплаче от своето тяло. Това са едни много весели срещи, разказваме си, подкрепяме се. Между нас от векове съществува негласен и неписан закон за взаимопомощ и подкрепа. Всички го спазваме. Понякога някоя от нас има спешна нужда от помощ, и тогава, който може се притичва на помощ. Това е един от основните ни закони.  На тази ежемесечни сбирки има и много разкази и песни. Разказваме си различни истории от света на душите и на хората. Много от историите, които следват по-долу, са ми разказвани на тези ежемесечни срещи. Не си мислете обаче, че пием чай или кафе на тези срещи. Нямаме интерес към земната, човешката храна. Обикновено посещавам всеки месец сбирките на женските души – парти по женски. Колко човешко! Но понякога си имам и волна програма. Когато летя, тогава Ема сънува, а аз летя и опознавам света на хората.

Понякога пращам и на Ема картини от моите пътешествия. След такава нощ Ема се опитва да разкаже на Любимия какво е сънувала, но трудно може да възстанови картините. Спомня си само, че тази нощ се е чувствала много лека, все едно е летяла. Но понеже хората не могат да летят (не и без помощни, сложни технически средства), Любимия се усмихва и клати глава все едно и вярва. Но аз си мълча. За нас няма прегради, граници, часовите пояси нямат значение. За разлика от хората ние нямаме нужда и от визи. Колко удобно!  Обиколила съм целия земен свят, по няколко пъти. На някои места съм била и преди да се вселя в Ема. Сега използвам възможността и обикалям на воля английската земя, за да съм в помощ на Ема, ако се наложи нещо да си спомни оттук. А пък и съгласете се, че  всичко тук ми е много близо сега, та с удоволствие надзъртам и на места, на които Ема не би била допусната никога. Ще разкажа за това по-късно. Заела съм се със задачата да проуча семейните дела тук, за да убедя Ема, че не и е толкова зле положението, макар че е без малка душа. Видях къде-къде по-заплетени семейни истории и случаи, в които макар и с деца, понякога с много повече деца, липсва разбирателство и любов.

 А и кога е точното време да заченеш свое дете? Някой знае ли отговора на този въпрос? За всеки е индивидуално и зависи не само и единствено от желанието за дете. Понякога трябва да се получи добро стечение на добри външни обстоятелства – работа, финанси, битови условия, общо здравословно състояние и сигурно много други, които са строго индивидуални и специфични. Някои жени зачеват съвсем случайно много млади и това променя посоката на развитието им за цял живот. За такива жени майчинството невинаги е съпроводено само с положителни емоции и изживявания, то допълнително е обременявано от съжаление, че са пропуснали всичко друго. Други пък зачеват в една по-късна, зряла възраст, когато са се почувствали достатъчно стабилни като професионално развитие и финансово състояние. Едно е сигурно: и при двете категории жени няма никаква гаранция, че зачеването ще се получи веднага и без проблеми. Така както трудно се зачева дете по принцип след 35 години, така това се отнася и за жени на 25 например. Парадоксално е, че и на 27 вече може да се окажеш с диагнозата “изчерпан яйчников резерв”,т.е. тялото на жената вече не може да произвежда най-голямата си клетка – яйцеклетката. Или пък с диагнозата  “азооспермия” при мъжете, т.е. пълно отсъствие на сперматозоиди в еякулата. И в двата случая новината за трудното зачатие или даже и за това, че може да нямаш свое биологично дете, трудно се асимилира и приема. Чувството за собственото възпроизводство е част от инстинкта за самоприемане и за начина по който хората се приемат едни други. Част е от мисията им на земята, така както те я разбират – да оставиш нещо свое след себе си. Някои хора трудно намират сили да се изправят след такава диагноза, защото тя звучи почти като присъда. Присъда, че си непълноценен, различен, отхвърлен. За хората, които имат свои деца смисълът на живота е в децата им. Да ги гледат как растат, да виждат живота през техните очи, да бъдат техни пътеводители в живота. Все важни и отговорни неща, изпълнени с много радост и детски смях. Какъв е смисълът на живота при хората, които страдат от безплодие? Трудно е да се определи нещо, което ще бъде общо за всички. Макар и трудно, със сълзи в очите и душите си, те намират и други начини и причини да се поддържат живи и полезни. Защо хората не са като нас, душите? Понякога ми се струва, че Великата Енергия към тях се отнася по-строго и с по-големи изисквания. Не мога да се сетя защо това трябва да е така.

Днес цял ден се усмихвам. Опитвам се да съм сериозна, защото след няколко дена ще стане ясно какво ще покаже тестът за бременност този месец и защото знам, че това за Ема е съпроводено с напрегнато очакване и много, много страх. Но не мога да спра да се усмихвам при спомена от среднощното си пътешествие. Беше ми толкова весело и забавно, че изведнъж и Ема почувства прилив на неочакван оптимизъм за резултата от този месец. Трябва май по-често да се усмихвам.

Source: Елена Любенова. Приказки за едно пътуване към себе си. София. 2010.