„Птича сватба„

 ( откъс от единадесета глава от романа приказка „Живите цветя”, in Bulgarian)

                          Като млада богиня Порвата нямаше търпение да настъпи нейното, пролетно време, за да покаже на какво е способна тя през този сезон. Тя имаше пълната подкрепа на останалите божества, на които зимата също беше започнала да им омръзва. Младите богове Ляля, Лел и Поревит щяха да допринесат за увеличаване на плодородието и оплодителната способност на Майката Земя. Те изпращаха най-силните и чисти внушения за възпроизводство и продължаване на рода, което караше инстинктите да полудяват от нетърпение за предстоящия пролетен сезон, който щеше да възобнови Земята и всичко живо за пореден път. На историята на съблазняване, покоряване, влюбване, бърза и кратка любов и възпроизводство нямаше да останат безучастни и хората, и птиците, и животните, и боговете. И затова бог Поренут знаеше, че неговото време да пази развиващото се в земята зърно изтича и че е време да го  пусне навън, за да опита  от слънчевата светлина. А и кой можеше да спре развитието и вечния поток на живота? Това не беше по силите даже на бог Поренут. И той знаеше, че зърното беше вече нетърпеливо да бъде свободно и да опита от приключенията на големите. Но даже навън то нямаше да е само, защото бог Род никого не оставяше без напътствие и грижа. И бог Ситиврат щеше да се грижи за непорасналото още зърно през следващите фази от живота му вече над земята. Невидимата ръка на Род винаги се грижеше за всичко и беше готова винаги да приласкае всекиго, когато е в беда. И зимните богове Снигна и Крачун доброволно отстъпваха реда си на по-младите и енергични и се отдаваха на заслужена почивка до следващата зима. А съпругата на бог Перун Додола и красивата му дъщеря Магура не само че бяха първи помощници на Перун в отговорната му божествена дейност, но в много от случаите и сами поемаха инициативата. И този ден Магура, девата на облаците, ги беше подкарала по небесния свод, а майка и Додола се опитваше да ги издои с опитните си и сръчни ръце. И над земята се посипа дъжд,  януарски дъжд, но с все още далечно  предчувствие за пролет и с копнеж по дъхавите пролетни треви, цветя и аромати. Додола беше по-милостива от суровия си съпруг, който често в яда си  и в невинаги справедливия си гняв към хората ги наказваше повече, отколкото те заслужаваха и спираше дъжда в техния свят. И тогава наставаше суша и глад. Но Додола беше майка и майчиното и сърце не можеше да устои на молбите и молитвите на хората, особено на детските, които по-чистота надминаваха и пролетния дъжд, който тя в добрината си им пращаше. И Додола яхваше небесните крави облаците и ги изстискваше, докато не пуснеха и последната капка живителна течност. И хората обичаха Додола и дъщеря и Магура и им бяха благодарни. От Перун те се страхуваха, но така и трябваше, за да не се губи божественият му авторитет, който се крепеше основно  на възхищението, породено от страх.

                          Дъждът този студен януарски ден се сипеше от небето, образуваше ефирни спирали във въздуха и тогава падаше на земята. Можеше да се каже, че дъждът беше пратен повече като украса за деня и като някакъв изящен природен аксесоар, защото  на тези дъждовни капки им липсваше силата и тежестта на дъжда, пратен не с добри намерения. Анна не се изплаши от този дъжд, даже не мислеше, че трябва да се скрие от него. А напротив вдигна ръце и се завъртя около себе си, все едно танцуваше с дъждовните капки. И странно, дъждът не беше студен, но някак си се усещаше слабо ухание на теменужки, зюмбюл и минзухари. Този ден боговете се наслаждаваха естетически на света и искаха и хората да  почувстват  това им състояние. Анна видя, че се намира на малък площад, от едната страна беше старото кметство, а от другата се виждаше каменна стара църква, от която се чуваше музика от орган. Анна се поколеба за миг накъде да тръгне, но   изкушението на музиката беше по-силно от нея самата и тя реши, че има нужда да остане сама със себе си и своя си бог в църквата, която по форма, толкова приличаше на църквата, в която служеше баща и.

                          В началото на предстоящата пролет всички в близките и далечни околности с нетърпение очакваха светското събитие на сезона -  Птичата сватба, която предстоеше да се състои този ден първо в залата на кметството, а после и в църквата, която служеше за богослужение и на народа на Свраката, и на народа на Гарвана. Като прагматизмът беше водещият мотив при разделението на територията в църковната сграда така, че да може да се използва и от двата народа едновременно без това да доведе до етнически или религиозни кнфликти. Женеха се свраката Ханка и гарванът Франц. И това беше историческо събитие за двата народа. Неслучайно богиня Лада и най-близките и помощници от семейството и, които подкрепяха напълно народа на свраката смятаха, че този ден те имат най-голямо право да празнуват. Любовта между Гарвана и Свраката беше и тяхна победа, с която те се гордееха. Първата богиня на любовта Лада този път вложи не просто всичките си умения и изкуство, за да подтикне към горещи чувства и да съчетае на практика почти несъчетаемото. Даже и тя си признаваше, че толкова трудно любовта никога не се е случвала  и причините не бяха само различията в характерите на Франц и Ханка. И Лада имаше пълно основание да се радва на постигнатата нелека победа. Появилото се   привличане, страстта, предбрачното целомъдрие, както и чистата любов и уважение между Свраката и Гарвана беше изключителна заслуга на майсторските умения и внушения на богиня Лада. Но като богиня, която имаше опит и на любовния, и на брачния фронт, тя смяташе, че оттук нататък двамата млади влюбени можеха сами да поддържат любовния пламък, щом веднъж тя го беше запалила. А верният идеен спътник и помощник на Лада Ладо, нейният брат близнак, беше успял да укроти агресивността у гарвана и да засили нежното, женското начало у него, за да направи влюбването по-възможно и вероятно. И наистина любовта беше преобразила гарвана Франц изцяло, той беше готов да закриля и покровителства своята любима Ханка, беше готов на всякакви жертви за нея, а и нямаше търпение да види тяхното потомство. Единствено техните роднини оставаха все още скептични засега, те се отнасяха доста подозрително към тази любов и към брака им въобще. И ако бяха сред гостите в църквата този ден, то беше повече от чувство за  родов и семеен дълг и  гордост, отколкото от уважение към избранника на сърцето на техните деца.

                          Анна последва музиката, влезе в църквата и се озова в главното и помещение, където видя как от двете страни чинно седяха гостите на сватбата. Едната половина бяха облечени целите в черно,  а другата половина от гостите имаха върху себе си и бяло, синьо, зелено и сиво оперение. Първата колона бяха роднините на Гарвана, а във втората на Свраката. И от двете страни се излъчваше не толкова гордост с това, което са били и което са, колкото надутост и високомерие по отношение на онова, което според тях другата страна не са и никога няма да бъдат. И макар че по-голям беше народът на гарваните и доминиращ през вековете беше именно той, то народът на свраката можеше също да се похвали с блестящи постижения и умове. Макар и днес от техния народ да беше останало съвсем малко, някога те бяха много и принадлежаха на различни разклонения на един и същ народ – на народа на полабите, който се състоеше от лужичаните и ободритите. А родствени на тях бяха лютичите, доленчаните, ратарите, хижаните, черезпеняните и по-малките народи на вагрите, варните, древаните, глиняните, руяните, украните. Много техни далечни роднини не бяха устояли на натиска на гарваните и бяха изчезнали и днес почти никой не помнеше  нито името на този народ, нито техният език. Бяха останали само малко представители на народа на полабските лужишки свраки. А те за унищажаването на братските на тях народи обвиняваха именно агресивността и арогантността на гарваните, които не признаваха други освен себе си и през вековете бяха претопили в своя вид всички свързани с вида на свраките, които просто не бяха имали достатъчно късмет на историческата сцена. Според роднините на булката Ханка точно тези подробности правеха съюза между Франц и Ханка не просто невъзможен, но и абсурден, и циничен по правилата на дълга към рода. Свраките бяха длъжни да ненавиждат гарваните и в сърцата им нямаше място за друго чувство освен за омразата. Точно затова всички бяха повече от изненадани, когато се разбра за сърдечното увлечение между Ханка и Франц, за което повечето роднини обвиняваха днешното образование, защото то очевидно предпочиташе да заличи от съзнанието на младите някои не толкова удобни факти от миналото и да акцентира на обединението и приликите, а не на различията. Но за старите свраки това не беше никак лесно и те с кървящо сърце жертваха Ханка. А любовта между двамата според Крабат беше пратена от боговете, за да обедини двата народа и да сложи край на враждите по тези места. Крабат беше закрилник вълшебник на свраките и пръв помощник на Белобог по тези земи, точно него чакаха сега всички гости в църквата, за да започне сватбената церемония. Народът на свраките не можеше да си представи да даде Ханка, без тя да получи благословия от свят човек като Крабат, който лично трябваше да я заведе до олтара. Но той се бавеше и никой не знаеше кога щеше да пристигне, което пък започваше да изнервя гостите от страна на гарвана.

                          Отпред пред олтара беше само младоженецът, който се разхождаше напред-назад  гордо и лъскавите му черни пера пробляскваха на светлината, а клюнът му на моменти изглеждаше почти заплашително войнствено. Булката не се виждаше, а  и започването на ритуала очевидно се бавеше повече от допустимото.  Всичко това се стори повече от любопитно на Анна, а липсата на булката и нетърпеливото потропване с крак на младоженеца само засили интереса и още повече. Нещо се случваше тук или пък се беше случило, а може би предстоеше да се случи. Нещо съдбовно, драматично или пък щастливо развитие предстоеше. Засега това беше известно само на боговете. Но Анна нямаше търпение да разбере всичко. Като всяка жена и на нея не и бяха чужди мислите да се види някой ден в бяла булчинска рокля и цялата тази ситуация и се стори по-желана от всякога. Даже си представяше кого иска да види на олтара до себе си. В този случай пък младоженецът очакваше своята булка. Дали не очакваше Анна? Не, това не беше възможно, не само защото младоженецът беше от народа на гарваните, различен от народа на Анна. Едуард също беше от различен народ и култура, нима това може да е пречка за любовта? За, любовта може би не, разсъждаваше наум Анна, но за дълга, отговорността пред рода, със сигурност можеше да е голяма пречка. Особено ако младоженците бяха представители на народи, които исторически винаги са враждували помежду си и винаги студенината, подозрителността и омразата са били водещи в техните взаимоотношения. “Но ние живеем в друго време, модерно време”, опитваше се да убеди себе си Анна. Дали тази мисъл можеше да има някаква тежест тя тепърва щеше да се опита да разбере.

Някои от гостите започваха вече да губят търпение и особено от страната на свраките можеше да се чуе как разговарят тихичко помежду си, а шарените им пера блестяха на светлината в още по-зелено, синьо и бяло. Цветовият контраст с останалата половина на залата беше пълен. Гарваните бяха лъснали черните си пера и сега те блестяха с най-черния цвят, който можеше да се намери, а това ги караше да вирят горделиво шии, което пък правеше клюновете им да приличат на носа на самолети изстребители, готови всеки момент да се хвърлят в атака. Черните им опашки се въртяха във въздуха нетърпеливо и заплашително. Нищо добро не вещаеше цялостното им излъчване и намръщено поведение. А отношението им към шумните и шарени свраки можеше да се прочете в бездънните им черни  очи, които излъчваха презрение към силно изявената емоционалност и недисциплиниран темперамент на свраките. И понеже Анна не искаше да бъде забелязана от гостите, тя излезе от залата, за да се скрие някъде, където можеше да остане необезпокоявана и сама. Една врата на съседна на голямата зала стая беше полуотворена и отвътре се чуваше тихо хлипане. Анна надзърна и видя как на прозореза беше кацнала най-прелестната сврака, която беше виждала през живота си. Синьо-зелените и пера и неголямото и тяло се тресяха от плач, а белият воал ту скриваше изцяло човката и лицето и, ту те се показваха и Анна можеше да забележи как сълзите бяха намокрили шията и белите и  пера отпред, а лъскавото герданче блестеше още повече, мокро от сълзите. Нещо измъчваше бъдещата булка. Защо иначе тя щеше да плаче така безутешно точно в деня на сватбата си?

-          Здравей! Добре ли си? – реши да помогне Анна.

-          Тази сватба не трябваше да се състои! Затова го няма още...Сигурно е знак, че трябва да се отложи сватбата. Всички те са прави, че нищо няма да излезе от това... – говореше като че ли повече на себе си Свраката, но се стресна, като видя, че не е сама вече и избърса сълзите си. – Ти коя си?  - попита тя изплашена.

-          Аз съм Анна. Бъдеща булка, може би – изплъзна се от устата на Анна.

-          Аз съм Ханка, бивша булка, може би.

-          Защо “бивша”? той те чака пред олтара, видях го колко е нетърпелив – реши да я окуражи Анна.

-          Той е добър. И толкова интелигентен, и умен, и мъдър, и сериозен, и силен. Аз не го заслужавам. Те са прави. Различията помежду ни са повече от приликите – избухна отново в плач Ханка.

-          Но ти го обичаш, нали? И той те обича, щом е готов да стане твой съпруг Какво друго може да има значение?   -недоумяваше Анна. – Любовта е по-важна от всичко.

-          Какво говориш! Да, за нас двамата може би е най-важна. Но за останалите? Те никога няма да се примирят, че той е избрал мен, а аз него. За тях аз съм твърде обикновена, повърхностна, лекомислена, шумна. Те нищо мое не харесват и няма да харесат, защото не съм една от тях. А любовта ми само ще го направи нещастен, защото те ще ме мразят. Не, не е просто. И само любовта не е достатъчна – разсъждаваше свраката.

-          Но ти имаш подкрепата на своите. Те са тук днес – мислеше си Анна на глас

-          Франц не е техният избор. Те искаха да се омъжа за Юрий, той е от нашите и така родът ни щеше да бъде продължен. Ние сме малък народ, изчезващ народ и е важно за нас да се женим помежду си, за да не отслабваме връзките на рода. И аз го разбирам това. Но какво да правя, като не обичам  Юрий, а Франц – посърна още повече Ханка. – Днес те всички са тук, за да се перчат едни пред други. Но утре...утре ще се постарят да няма щастие между нас и да не продължи дълго нашият брак. Те мислят, че ги предавам, че се отказвам от тях. Надеждата ми е в Крабат. Той е мъдър и силен и може да ни помогне, а и одобрява любовта ни с Франц. Той вижда напред, напред в бъдещето. Но и него го няма още, бави се незнайно защо, а трябваше да ме заведе до олтара...И сватбата, и любовта ни са обречени и не трябва да се случат... – почти прошепна Ханка.

-          Трябва да се бориш за любовта си. Защо не избягате? Можете да отидете в друга страна и там да живеете само вие двамата, далеч от дълга и рода и от всичко това, което ви пречи да сте щастливи – разпали се смело Анна.

-          Какво говориш? Къде да избягаме? Ние обичаме родните си места, тук има живот за нас. Ако всички избягаме, нали родината ни ще умре, ще се свие като празен и спукан балон – защити избора си Ханка.

-          Аз напуснах родината си – едва отрони Анна, засрамена от пламенната защита на Ханка.

-          Щастлива ли си там? Не е ли страшно да се скиташ сам по белия свят? – полюбопитства Ханка.

-          Ако имаш мечти, не е страшно. А щастието...то никога никъде не е пълно – призна си Анна.

-          Тогава защо замина? Последва любовта си ли? – не разбираше Ханка. – И за какви мечти говориш? Моите мечти са свързани с родните места, с останалите свраки, с живота ни заедно, с приятелите ми тук, с празниците и  с обичаите ни. Не мога да живея без това. По-скоро ще умра далеч от всичко това, защото няма да знам коя съм. Защо, защо трябваше да се влюбя точно във Франц?

-          Сърцето само избира в кого да се влюби. Трябва да уважаваме избора му. Сигурно е време за промяна по тези места и тя може би ще започне от теб и Франц. Може би времето за омразата между двата ви народа е свършило и трябва да живеете мирно и щастливо тук всички заедно, имате повече прилики, отколкото разлики. И вашето общо потомство ще обедини народа на свраките и на гарваните – смело обясняваше Анна.

-          Нашите мразят гарваните, това е смисълът на живота им, да ги мразят, защото гарваните са ни изтребвали през вековете. Някога ние сме владеели този край, дошли сме първи тук и това е била нашата земя. Но после са дошли и гарваните и със сила са започнали да превземат територията ни и са наложили своите си правила. Те се смятат за по-висши и интелигентни от нас. А по време на Голямата война преди много години, те съвсем съзнателно са избивали само свраките, защото са мислели, че сме по-низши от тях и че черното по перата ни е по-малко черно от тяхната гарванова перушина. Обединението, за което говориш, е почти невъзможно. Само в Крабат ми е надеждата. Той е нашият закрилник и вълшебник, който ни помага в трудни дни.

-          Постепенно ще се опознаете и ще се научите да се уважавате,  приемате и разбирате, каквито сте  – не се предаваше Анна.

-          Те не знаят нашия език и никога няма да го научат доброволно. Франц също не знае моя роден език. Ние обаче сме длъжни да знаем и техния, защото те са повече и само така можем да си намираме по-лесно храна и подслон. За какво разбиране говориш ти?  Те са мрачни, вечно потиснати. Ние обичаме да се веселим, да сме заедно, да показваме чувствата си, а те не искат да имат нищо общо с такива като нас и ни се подиграват за това, което сме – продължаваше да разказва Ханка.

-          Може би всичко това е само външно и е маска, зад която крият своята ранима и крехка душа. Ти се разбираш с твоя Франц, нали? – опитваше се Анна да защити Франц, като си мислеше колко той прилича на Едуард, все едно слушаше за своята осбствена история и тази на Едуард.

-          Франц е различен от тях – защити го Ханка.

И двете се заслушаха във виковете, които идваха извън стаята, в която се бяха осамотили. Смесваха се веселие и недоволно мърморене, което приличаше на бумтене, което се усилваше все повече и заплашваше да надвие веселите гласове. Тогава в стаята надникна една сврача глава, след това се показа и празнично облечената сврака, роднина на Ханка, и с превъзбуден глас съобщи голямата новина:

-          Крабат пристигна. Води и гости.

Новината накара Ханка да подскочи от радост и тя заоправя булото си, а Анна и помогна да се приведе във вид, който нямаше да подскаже на никого, че беше прекарала в плач времето до идването на Крабат. А пътуването на Крабат до града не беше лесно и този път. Той идваше отдалеч и беше решил да скъси пътя си  и да мине с лодка през Блота по каналите, които опасваха цялата земя на Свраките. Но точно там do един от каналите го срещна и неговият някогашен учител, злият магьосник от Черната мелница. Крабат отдавна се беше разделил с неговата школа и беше поел по друг път, по пътя на доброто, както сърцето му подсказваше и бог Белобог му внушаваше. Белобог не можеше да изпусне такъв надарен  бивш  ученик на Злия магьосник да стане служител на злото. Това  щеше да е прекалено голяма загуба, а и Чернобог вече имаше достатъчно предани служители и сред хората. И така с времето Крабат се изпълни с непримиримост към целите, идеологията и философията на своя учител  и започна да му се противопоставя всеки път, когато пътищата им се пресечаха и когато защитаваха различни каузи. А и той отдавна беше напуснал училището на Злия магьосник, беше най-добрият му и талантлив ученик, когото магьосникът беше имал за всичките си години и той не прие лесно загубата му. И Крабат се превърна в негов враг и битката помежду им беше винаги на живот и смърт, макар че смърт и за двамата нямаше, защото те бяха дарени с безсмъртие от боговете.  Срещата на Крабат със Злия магьосник от Черната мелница не беше случайна и този път. Тя бе планирана от Магьосника, който знаеше, че Крабат бърза да помогне на сватбата да се състои и нямаше да има за него по-голяма радост от това да я  провали. Битката им и този път не беше лесна и изтощи максимално и двамата. Няколко пъти се наложи Крабат да приема образа на различни животни, диви и страшни, за да сплаши магьосника. Но всеки път той се обръщаше в още по-голямо животно и изплашваше още повече Крабат в новия му образ. И това се повтаряше до безкрай и беше безкрайно изтощително. Най-накрая Магьосикът толкова се увлече в играта и във временното си превъзходство, че изгуби предпазливостта си, а суетноста му  го накара да се превърне в малка златна рибка. Крабат само това чакаше, за да се превърне в акула. И златната рибка беше погълната от голямата уста на млада щука, чудо невиждано по тези земи и в каналите на  Блота. Щуката глътна златната рибка и злото се сля с доброто и вече не беше ясно кой какъв е. Злото ли пораждаше доброто, или пък обратното. И щуката направи скок във водата, която беше прекалено малко за нейната природаи размер и от нея се роди Крабат, който закрачи уверено по водната повърхност, докато излезе на полянката покрай канала. Там той се изтръска от водата и незабелязано и за него самия нещо малко, твърде малко, но блестящо изскочи от едното му ухо, полетя във въздуха над водата и беше налапано по погрешка от един любопитен шаран, който беше излязъл да види кой нарушава следобедния му сън и взе блестящото нещо за муха. И шаранът се гмурна на дъното на канала, зарови се в тинята и заспа със сън на новороден шаран. Макар че и този следобед той щеше да сънува онзи толкова страшен пророчески сън, в който рибари го хващат с въдицата си и той се превръща в нечий обяд. Само боговете знаеха този сън обикновен кошмар ли беше, или шаранът наистина имаше пророчески сънища. А малкият Воден мъж наблюдаваше цялата тази епична битка, скрит в една дупка от едната страна на брега. Той нямаше чак толкова много мъжество, че да се изпречи на пътя на две такива мощни стихии като Крабат и  Магьосника. Той се беше свил, стискаше изплашено юмручета и само зъбите му потракваха всеки път, когато си помислеше, че по погрешка могат да му видят сметката и на него. Той беше обикновен воден дух, пакостлив, но на дребно, за повече нямаше нито кураж, нито амбиции. И нямаше по-щастлив воден мъж от него, когато играта  на големите сили приключи.

            А Крабат продължи по своя път към града, необезпокояван поне засега  от Магьосника от Черната мелница. Времето щеше да му стигне да помогне на народа на свраката, защото той знаеше  по божие внушение, че беше дошло време за промени в двата народа – на гарваните и на свраките. Откъдето минеше, го поздравяваха за поредната победа над Магосника, слуховете за която се бяха разнесли със скоростта на светлината. И мнозина пожелаха да се присъединят към сватбата и да присъстват лично с пожелания за щастие в този исторически ден на тяхната територия. Крабат нямаше нищо против моралната им подкрепа и всички забързаха към града. Компанията му беше от шумна по-шумна и от весела, по-весела. Веселието им се увеличаваше, когато си представяха колко неприятно щяха да се изненадат гарваните сватбари на цялата тази шумна врява и неочаквана добавка към гостите на сватбата. Но никой не можеше да ги спре. Вятърът на промяната засега духаше в посока, която  образуваше течение и всички се бяха пуснали по течението на промяната. Който се противопоставяше на течението, се противопоставяше и на промяната. Никой не искаше такава лоша слава за себе си.

            И младата булка Сврака излезе от страничната стая, в която се беше осамотила, и се затича срещу Крабат. Той я хвана под ръка и двамата тържествено влязоха в църквата. При вида им органистът смени музикалните ритми с по-весели и тържествени и всички гости станаха на крака. А младоженецът Франц си отдъхна, че му се беше разминало преживяването бъдещата му съпруга да го изостави още пред олтара. Той приглади черните си пера, вдигна клюна си гордо, но след секунди само при вида на най-красивата булка, която залата с гости беше виждала, Франц разцъфна с най-любящата усмивка на света. Той пое ръката на Ханка от Крабат, който ги благослови пред всички да живеят заедно в мир и сговор дълги години и голямо потомство да оставят след себе си, което да продължи, обедини и прослави и двата народа. Франц целуна Ханка и двамата полетяха във въздуха, носени от силата на тяхната любов. След церемонията всички гости се отправиха на сватбеното тържество, към което се присъединиха и Анна, и гостите дошли дотук с Крабат. Сред новодошлите бяха Змийският крал, който беше избягал от районите, в които гарваните бяха изселили живеещите там заради намерените рудни находища. И Змийският цар се скиташе самотен оттогава, защото нямаше вече свой дом. Там беше и Пшиполдница, облечена в бяла носия, която също се скиташе бездомна, защото гарваните и бяха разрушили селото, в което живееше. Те мразеха гарваните, но бяха приятели на народа на свраките и се радваха на случващото се, но най-вече, защото мислеха, че така си го връщат на гарваните, които очевидно не бяха щастливи от любовта на Франц и Ханка. Всичко, което беше неприятно за гарваните, радваше искрено и от сърце изселените жители от селата с рудните находища. Същите чувства владееха сърцето и на Шумската самодива, която беше на сватбата, за да се наслади на това колко неприятно ще им стане на гарваните от присъствието на всички тях, неканените гости. Имаше и гости от района на планината Чорнобух и  Любин, под която спяха дълбок сън Седемте крале на народа на свраките, които щяха да се събудят, когато народът на свраките е в най-голяма беда.

Лесно може да се предположи, че появата на тези нежелани гости не предизвика приятни чувства у гарваните, които се надуха още повече и до края на тържеството не размениха дума с никого. Но никой и не поглеждаше в тяхната посока, защото освен един черен облак, нищо друго не можеше да се види. Нямаше радост заради щастието на Франц, нямаше емоции заради общото веселие, но пък и те всъщност презираха показната проява на чувства, каквато на сватбеното тържество имаше в изобилие. Свраките от своя страна се радваха на всички гости – канени и неканени. Те даже поздравиха с радостно потракване на човките си и Анна, мислейки я за някаква далечна и непозната роднина. Те не я бяха виждали досега, но която тя не изглеждаше враждебно, а и не ги заплашваше с нищо. Но най-щастливи бяха Франц и Ханка. Те се носеха във вихъра на танците и единственото нещо, което виждаха, бяха очите на любимия, в които те потъваха съвсем доброволно и с най-голямата наслада, която не можеше да се сравни с нищо преживявано от тях досега. Почетни изпълнители и допринясащи за доброто настроение на гостите бяха Слепянските канторки, чиито песни бяха особено харесвани от народа на свраките. Техните песни бяха най-неприятното и отблъскващо нещо за слуха на гарваните, но те сами си бяха виновни, защото можеха да поканят на сватбата и своя любима група, която да покаже душевността и на техния народ. Но показните чувства и емоции бяха твърде презирани от тях и те предпочитаха да се перчат с това, което знаят, отколкото с това, което чувства и усеща сърцето им. Но вече никой не забелязваше мрачното присъствие на гарваните на сватбата. Те нито пречеха на някого, нито пък някой изпитваше кой знае каква радост при вида им. А с настъпването на вечерта тяхната група просто се сля с мрака и никой не можеше вече да ги види. Но сърцата на народа на свраките под влияние и на силата на благословията на Крабат се изпълваха с нежност към любовта на Ханка и Франц. Те виждаха, че двамата млади наистина изпитват пламенни чувства един към друг и това изпълваше сърцата на всички с уважение към тях не само заради любовта им, но и заради смелостта им да я последват, бранят и защитават от всичко и всеки. И свраките знаеха, че отттук нататът те ще покровителстват и защитават тяхната любов. Крабат виждаше какво се случва в душите на свраките и знаеше, че неговата мисия е минала успешно. Мирът щеше най-после да се настани по тези земи. И причина за това беше любовта, която със силата си укротяваше и най-агресивните и опърничави сърца. Любовта внасяше мир, успокоение, тя галеше душите им и внасяше забрава за онова, което нямаше нужда да бъде помнено. Това се случваше с по-голямата част от гостите. Това щеше да се случи и с останалата част след време. Земята имаше нужда от почивка, за да подготви предпролетно почвата за новата реколта и продородие. Войните я изморяваха и изтощаваха с безсмислието си. И младият, напорист бог на войните, гнева и отмъщенията Жаровит се принуди да отстъпи пред силата на любовта. А бог Руевит наливаше безмилостно вино в чашите на всички и допринасяше съвсем лекомислено за увеливачане на всеобщото веселие и оптимизъм за  живота. А пък бог Ярило носеше на младите си криле заслепените от любов младоженци и страстта им въздействаше опияняващо на всички гости.

            През това време Анна наблюдаваше сама всичко случващо се около нея. И тя можеше да усети всички емоции на Фрнац и Ханка, те бяха толкова силни, че все едно се случваха с нея самата. И тя ги преживяваше, и ги желаеше повече от всякога. В този момент, поддадена на всеобщото опиянение от виното и любовта, тя искаше повече от всички на света да бъде на мястото на Ханка, а до нея да бъде нейният Едуард. И макар че и тук тя не намери онова, което търсеше, за да спаси болния си баща, то тя съзнаваше съвсем ясно, че  по време на тези си скитания по различните славянски земи тя преживяваше неща, непознати досега за нея и събираше  частици от себе си.

 А Крабат хвана Анна за ръката и и каза, че те трябва да тръгват вече. И двамата потеглиха към Блота, където с лодка по каналите Анна трябваше да замине от тази страна. Но преди тя да се качи на лодката, двамата поседнаха в една малка уютна кръчма на брега на един от каналите да си поръчат нещо за хапване, защото храната на свраките и гарваните, не беше тяхната обичайна храна и те не бяха посмели да я опитат. Увлечени в разговор помежду си, те не забелязаха как сервитьорът, младо и сръчно момче, им сервира специалитета на заведението – шаран на скара. Те вдигнаха чашите за наздравица и за добър път и Анна отхапа парче от обяда. Преди обаче да успее да глътне първата хапка, тя извика от болка. Нещо твърдо като топче изтрака в устата и и тя по невнимание захапа езика си. Но преди да може да изплюе топчето, то започна да се  уголемява, а устата на Анна се надуваше  и почти се изравни по обем с устата и.  И колкото и Анна да се мъчеше да отвори устта си, то не успяваше и от темпото, с което нарастваше главата и, тя можеше да се досети, че ще експлоадира в най-скоро време. Тогава Крабат, който до този момент беше улисан в обяда си, видя какво се случва, хвана с двете си ръце главата на Анна и със сила успя да отвори устата и. После бръкна и извади порасналото топче, но не беше лесно и усещането за Анна беше повече от болезнено. Най-кошмарният сън на шарана, станал свидетел същия ден на битката на Крабат с Магьосника от Черната мелница, се беше сбъднал. Местни рибари го бяха хванали и продали на ресторанта до каналите, които предлагаха от край време печен шаран на скара. Няколко клетки от Злия магьосник бяха започнали да се съживяват и да нарастват усетили, че са в живото тяло на Анна. Беше му достатъчна само една жива негова клетка да попадне в контакт с друго живо тяло, за да за да може от нея да възпроизведе тялото си отново. И магьосникът от Черната мелница беше започнал да се ражда отново в тялото на Анна. Когато Крабат извади насила топчето, то опари ръката му и вълшебникът се принуди да го пусне на земята, но бързо го стъпка с ботуша си. Тъпчеше го с всичката си сила и ярост, на които беше способен един вълшебник, роден да прави добри дела. И когато след известно време вдигна ботуша си, видя, че топчето го нямаше, то беше потънало в земята надолу. Крабат бръкна с пръсти, за да го извади, но не напипа нищо. Злото се беше спотаило в земята и просто щеше да изчака подходящ момент, за да се роди отново чрез друго тяло. Злото никога не се губеше, то просто сменяше формата си и винаги изненадваше хората с появата си, защото те никога не можеха да го познаят при първа среща. В това време Анна беше толкова изплашена и объркана, че не чака покана от Крабат, а хукна към лодките по каналите, трябваше по-бързо да се махне от това място. И когато стигна на пристана, където бяха паркирали всички лодки, за да чакат желаещите туристи да ги повозят, тя видя как на най-крайната лодка се развяваше бялата завеса. В това време се усили вятърът и лодката започна бавно да се плъзга по водата в канала. Анна се затича и почти в движение успя да скочи в отдалечаващата се лодка, а бялата завеса като платно се изду от вятъра и понесе лодката бързо напред. Крабат се изправи, приглади дрехите си, поизмачкали се от неочакваното премеждие и се усмихна, защото беше успял да проследи лодката с бялото платно и в далечината, която само неговите очи бяха способни да видят.

Source: Елена Любенова. Живите цветя. София, Гея-Либрис, 2012.