"Приказки за едно пътуване към себе си" 32

(Откъс 32 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

 *                *                 *

Малкото тяло се обърна за последен път и зае положение, в което щеше да изчака времето си, за да се роди. Време му беше. На малката душа не и оставаше нищо друго освен да го последва, защото те вече се  оформяха като тим. Предстоеше и още един преход, в който този път тя трябваше да бъде в помощ и подкрепа на малкото тяло, което вече беше нейното почти пораснало тяло. Преходът ги плашеше малко и двамата. Тялото вършеше всичко по инстинкт, заложен му от Великата Енергия, и не разсъждаваше толкова много върху евентуалните проблеми, свързани с прехода. Способността му да мисли и разсъждава щеше да се появи и развие на един доста по-късен етап от развитието му и затова водеща роля щяха да имат Ема и Любимия. При някои хора тази способност така и не се проявява през целия им живот – къде поради собствено удобство, къде поради леност. Малката душа обаче си задавеше някои въпроси, като какво ги очакваше оттатък утробата на Ема; има ли живот и там и по-добър, ли е той от този вътре в утробата. Както вече знаем, повечето от нейните спомени бяха изтрити и тя също беше почти в неведение за предстоящото. Макар че за разлика от малкото тяло, тя имаше повече свръхинтуиция и възможност за директна връзка с Великата Енергия, която щеше да я напътства през целия и предстоящ земен път.

На пътеките в парка Ема се беше запознала с една доста възрастна жена, която всеки ден разхождаше на същото място своето куче. След няколко поредни случайни срещи, съпроводени с любезна усмивка, един ден старата жена заговори Ема. Започна с коментари за времето, знаете, че това е любимата спасителна тема за британците. Когато се затрудняват да измислят тема за разговор, или когато се стесняват от непознатия човек отсреща, то прогнозата за времето винаги с готовност  се притичва на помощ и винаги от нея нишката на разговора повеждаше и до други теми. Така че, ако се затрунявате да измислите нещо остроумно и интересно, с което да започнете разговора, то коментарите, свързани с прогнозата за времето, винаги се оказват  подходящи. Още повече, че самите прогнози почти никога не се сбъдваха и времето така или иначе винаги изненадваше с нещо хората. Тази тема се оказа подходяща и този път. След няколко минутен разговор Ема беше изненадана да чуе, че старата жена на име Хенриета я кани на чай. Живеела до самия парк и нямаше да има нищо против да се опознаят по-добре на чаша чай, а и искаше да покаже на Ема своето голямо семейство, също така обеща да и подари книги за отглеждането на деца, стари издания, които вече не се намираха лесно. Ема прие поканата, още повече, че старата жена имаше благ и добродушен вид и с нищо не подсказваше, че можеше да е опасна с нещо за Ема.

На другия ден към пет часа следобяд Ема беше вече пред вратата на дома на старата дама. Къщата и се намираше напряко през парка и за Ема това не беше отклонение, а едно продължение на разходката и, така че, водена от любопитството си, тя реши да не бави повече срещата и почука на вратата. Почти веднага и отвори Хенриета. Оказа се, че тя живееше сама, а самата къща изглеждаше доста странна, закътана сред дърветата и почти обвита цялата в бръшлян. Имаше мрачно излъчване и като че ли подтискащо, но Ема реши да не пуска на воля фантазията си, за да не провали срещата с излишни страхове.

Самата среща мина спокойно и приятно. Пиха чай, разглеждаха снимки и гоблени, които висяха почти на всяка стена. След чая Хенриета каза, че иска да и покаже своето семейство, което било за нея по-скъпо от най-голямото съкровище. И те се качиха на втория етаж. На Ема и се стори странно, защото не се чуваха други гласове от къщата и даже започна да се плаши, мислейки си как така никой от това семейство не слезе долу при тях. Едва ли ставаше въпрос за кучето или пък за трите котки, които се навъртаха долу, докато те отпиваха от чая си. Трябваше да има търпение, за да види за какво става въпрос.

 Когато стигнаха до въпросната стая и Хенриета отвори вратата и, Ема видя, че цялата стая е пълна с кукли. Кукли с най-различен размер, направени от най-различна материя и пременени с дрехи, по които можеше да се изучава британската етнография, толкова бяха пъстри и разнородни. Куклите бяха разположени на рафтове по всички стени на стаята, но имаше и по пода, строени плътно в редици. Оказа се, че колекционирането на куклите е хобито на Хенриета. Цял живот ги е събирала,  и те бяха се превърнали в нейните деца, както казваше тя. Самата Хенриета никога не се беше омъжвала. Стаята изглеждаше малко зловещо. Хенриета сподели, че само сред куклите си се чувства щастлива, защото те според нея са нейното семейство, нейното неподвижно и неживо според мен обаче семейство.

На Ема стаята и подейства подтискащо и зловещо, защото и заприлича на гробница, в която душите отдавна са отлетели и са останали само телата на покойниците, които по някакъв странен закон, свързан с нетленността на тяхната пластмасова материя, са останали непокътнати и неразложени. Затова тя изказа набързо няколко комплимента и побърза да си ходи под предлог, че вече беше станало късно и че тя се е изморила от дългата си разходка. Обеща обаче пак да се срещнат с Хенриета.

 На връщане по тъмно,  Ема тръгна с бърза стъпка да се отдалечава от тайнствената къща. Но имаше усещането, че някакви невидими същества я преследват и докосват, и подканят да общува с тях. Ема си представяше, че това бяха душите на всички онези кукли, които стояха заключени в стаята. Все едно нещо ги беше освободило или пък те я преследваха, за да я молят за помощ, за да ги освободи. Усещането за Ема беше зловещо. Тя ускори крачка, но пак усещаше, че куклите тичат след нея. Представяше си бездушните им очи, някои от които представляваха просто две дупки, представяше си студените им на допир тела, които напомняха за смъртта, представяше си голотата им, която напомняше за голотата на току-що родени бебета, но студени по мъртвешки бебета.

 Ема се изплаши за своята малка душа, изплаши се, че може би тези кукли я гонеха, за да вземат малката и душа и тя да вдъхне топлина и живот в техните мъртви тела. Ема беше решена да се бори за малката си душа, която беше толкова истинска вече и не смяташе да я дава на никого. Тя тичаше с всичка сила, за да излезе от  парка, който беше почти неосветяван по това вечерно време. Тичаше и се молеше мъртвите кукли да се уморят и да си отидат. Те трябваше да се примирят, че са създадени да напомнят за живота, но че самите те нямаха живот в себе си. Те бяха една добра и сполучлива имитация на живота, но те самите никога нямаше да бъдат живи. Очите им никога нямаше да отразяват човека отсреща, и никога живо същество нямаше да може да огледа собствените си емоции в очите им. Ръцете им винаги щяха да бъдат студени при допир, а студенината и изкуственият блясък на косите им щяха да напомнят, че са същества от друг свят и с друго предназначение.

В родината на Ема вярванията в тъмните и невидими сили бяха все още живи и възбуждаха човешкото въображение, особено  по късна доба. Човешкото въображение има тази склонност да измисля и създава страховити същества, на които хората приписват своите страхове и които са толкова истински и реални в безплътността си, че никое разумно човешко същество не иска да си има работа с тях.  Това бяха таласъмите, съществата от мрака - всичко онова, което не можеше да се види ясно с очите, но което същестуваше за човешкото подсъзнание. Духове и призраци, олицетворяващи страшното и тъмното. Парадокс на човешкото съзнание е това, че рядко толкова голяма власт над него имат измислените създания за положителни неща, което ме навеждаше на мисълта, че бягайки и страхувайки се от тъмните сили, хората неволно попадат в техния плен, поради тяхното постоянно присъствие в мислите им. За нас, душите, които също бяхме бъзплътни и невидими енергии, беше повече от сигурно, че такива същества не съществуват. Те бяха измислени от хората демони, с които трябваше да се борят и  които трябваше да пропъждат, но хората точно обратното се страхуваха от тях и така им придаваха повече сила, отколкото те имаха.

 За мен това бяха другите образи на самите хора, другите им тъмни лица, изображения и възможни проекции, от които те се страхуваха, защото понякога те добиваха материално въплъщение. Решението за мен беше лесно – хората трябваше да се борят не с невидимите същества около тях, които уж се появявали по тъмно, а да се борят с онези зрънца вътре в тях самите,  от които при подходящи условия можше да се роди едно напълно реално и възможно демонично същество. Трябваше да се държат за нас, душите, защото ние сме направени от светла енергия и можем да им помогнем да излязат победители в битката с тъмните сили, които понякога надигаха глава вътре в тях.

Поради тази причина, дълбоко вкоренена в начина на мислене,  тичаше и Ема, тичаше да избяга от преследващите я кукли, тичаше да избяга от мислите си, свързани с куклите, тичаше да избяга от страховете си и от себе си. Малката душа като че ли усети тревожното състояние на Ема и застана в готовност да отбранява и себе си, и малкото тяло, което май беше изложено на опасност. За малката душа то вече беше нейното тяло, те се бяха опознали дотолкова, че да се харесат, макар и да смятаха само себе си за съвършени, и нямаше да позволят на нищо да попречи вече на този свещен съюз.

На сутринта Ема се събуди и разказа на Любимия, че е сънувала странен сън за някаква жена, която я е поканила на чай, странна, самотна жена, живееща в някаква отдалечена къща. Разказа и за стаята с куклите, които я бяха преследвали на връщане, за да откраднат малката им душа. За Любимия това беше просто сън, провокиран вероятно от предстоящото раждане, което почваше да плаши Ема с неизвестността си. За Ема обаче тази среднощна случка беше от голямо значение, защото тя и показа колко много бяха свързани вече тя и малкото тяло. Колко много го обичаше вече и колко беше готова да го защити от целия свят. Засега това беше достатъчно. Любовта имаше тази сила и способност да обгражда хората с невидим  щит и да ги пази от другите реалности на човешкото въображение, които понякога изглеждаха толкова истински, че се превръщаха в по-истинския паралелен образ на живота.

Но Великата Енергия е любов. Естеството и е такова, чисто и бяло. И любовта можеше да спаси хората от тях самите. Така ги виждаме нещата ние, душите.

Source: Елена Любенова. Приказки за едно пътуване към себе си. София. 2010.