"Приказки за едно пътуване към себе си" 2

(Откъс 2 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

                           *                *                 *

Често се връщам назад във времето, към мястото, където се вселих в Ема, вдъхнах и живот и поехме това пътешествие заедно.  Ема е селско чедо, родено някъде в последните години на шестдесетото десетилетие на миналия век. С нея и аз се родих за пореден път.

Странен е животът на село. Той е един затворен в цикъла на годишните времена и сезони живот. Климатът определя до голяма степен благополучието на хората. Така беше в детството на Ема. И днес в голяма степен е така. Родителите на Ема бяха хора работници. Корените на техните родители от своя страна се губеха някъде назад във времето и пространството на българското село. Бащата на Ема беше изключително любознателен и любопитен към живота човек. От породата, която наричаха “природно интелигентен човек”. Голямата му мечта е била да учи. Знаете, за селския човек, за необразования човек образованието е велика сила, велика връзка с друг свят. Нещо тайнствено и непознато, но голямо. Нещо, от което повечето се страхуват и така и не се решават да последват през целия си живот. От баща си Ема наследи любопитството към света и желанието да научава повече и повече. Самият той не беше имал късмета да може да учи. Неговият баща, от своя страна, дълго време се е инатил да се включи в национализацията през петдесетте години. И това белязало живота на цялото му семейство. Престъплението му е било, че е имал собствен кон с каруца. Новите управляващи, бивши партизани, верни другари и просто хитреци, възползващи се от момента, са сметнали, че това е голямо богатство. И не са му го простили. Били са го, и то много. Дядото след това до края на живота си беше пияница. Почти не изтрезняваше, така и умря някъде след навършването на шестдесетте си години.

Пиеше, за да задуши мъката, обидата и болката, че беше бит от свои, от съседи, които в един момент вече се числяха към управляващите. А те в България никога не са имали милост към тези, по-долу от тях. Така, както тях са управлявали, тъпчели и мразели, така управляваха и те. Знаете, компенсираха, защото някой им беше казал, че имат правото на това. Защото те си бяха повярвали. Та този позорен факт и мълвата, че той не е сигурен и наш човек, провали не само живота на дядото на Ема. Когато дойде време баща и да си избира училище в града, лъсна истината за подлостта на управляващите. Дадоха му характеристика, в която се описваше колко богат и подъл е бил неговият баща и това спря бъдещето му. Завинаги. Заради един кон с каруца.

Бабата на Ема от бащината страна, беше много религиозна жена. Кротка, но решителна, тя не се беше оставила пиянството на мъжа и да затрие семейството. Но хората се обръщат към своя Бог не от хубаво. В повечето случаи той е вече последната инстанция, на която можеха да разчитат и която нямаше да ги отблъсне никога. Макар че комунистите с пяна на устата проповядваха, че комунизмът е новата религия и суевериа от типа на Бог и Богородица просто не се връзваха с новата идеология и се преследваха жестоко, хората не бяха спрели напълно да вярват в своя си стария Бог. Вероятно комунистите се страхуваха от конкуренцията. Защото традиционното божество беше милостиво и добро. Докато те бяха жестоки и коварни към своите си. И бабата на Ема,  тайно се беше обърнала към традиционния Бог – християнския. Но не от хубаво. Бог беше последната и надежда да запази децата и. Вече няколко живородени деца и бяха умрели. И тя се молеше отчаяно, но искрено да запази поредното. За бедните тогава нямаше медицина и лекарски грижи. Те бяха за богатите, защото можеха да си платят. За бедните оставаха страховете, надеждата, религията и пиянството. И добрият климат, подходящият климат за всеки сезон. Редовният и навреме дъжд. Силното, но не прекалено слънце. Обилният през зимата сняг, което означаваше добра реколта на малките нивици. Та в семейството на баща и все пак имаше малка искрица, която идваше от саможертвата на бабата и молбите и пред Бога.

Дядото от страна на майката на Ема също пиеше. А жена му, т.е. бабата на Ема, беше най-кроткото и покорно същество, което земята можеше да роди. Пиянството унищожаваше всички зародиши, импулси, които Великата Енергия беше заложила в тях като проекция. Пиеха, за да не мислят колко е беден животът им, за да не мислят колко са бедни и как едвам намираха пари, за да има месо поне веднъж в месеца. Дядото строяваше цялото семейство, знаете как е. Все още се среща в много семейства. Мъжът е Голямата работа и всички трябва да се въртят около него и да му сервират, да му угаждат на настроенията, да ги предугаждат даже. В повечето време той не знаеше точно какво иска. Но другите, домашните му хора, бяха длъжни да усещат. Този модел на семеен мъж все още се среща в България. Носи се мълвата, че е влияние от петвековното робство. Но, нали знаете, хората обичат да си измислят причини и основания. Баба и от тази страна имаше ангелски глас. Пееше много хубаво, но с един такъв тъжен и протяжен глас, който повече прилягаше на тъжните, жътварски песни, отколкото на щастливо омъжена жена.

Когато дойде новата власт, тя разреши на хората да си имат и развлечения, за да не се отдават само и единствено на алкохола. Развлеченията на село не бяха много. Традиционните седянки, където ставаха запознанствата. Съборите и борбите на тях. И читалищата, в които се организираше културен живот по новите, идеологически правилни правила. Имаше и певчески хорове. Дядо и обаче рядко пускаше жена си да ходи там, защото било срамота сама жена да се показва пред другите и защото някой току-виж я откраднeл. Глупости и брътвежи. А тя обичаше да ходи там, защото се чувстваше добре, като пееше. Песента я освобождаваше и  караше душата и да лети. В трудното селско ежедневие нямаше много поводи за летеж на душата. Виж, работа – колкото поискаш. От ранна сутрин, до късна вечер. И пак, и пак – един постоянен тъжен кръговрат, от който нямаше измъкване и който те белязваше за цял живот. В града беше друго. Но малцина бяха тези, които можеха да си позволят да отидат там. А и на село ги държеше традицията, родът и комунистическата партия– все силни и тежки вериги, от които душата ти вие и се влачи по прашното поле, умолявайки за малко покой и почивка. Но хлябът на село трудно се изкарваше.

 Най-сигурните радости бяха децата. Обикновено в семействата имаше повече от едно дете. Парадоксално е, защото немотията не ги спираше. Това беше единственото сигурно нещо. Децата, да се изгледат, ако може и да се изучат, след това да ги оженят. И после родителите сядаха и чакаха смъртта. Смяташе се, че са си изпълнили   ролята и мисята на този свят.

Разговорите между хората обикновено се въртяха около земеделската работа, но никога за вътрешните, сърдечните неща. За тези неща не се говореше, срамуваха се да се открият. А и във вътрешния свят нещата изглеждаха като че ли по-ясни от природния свят. Или си добър, или си лош. Или обичаш, или мразиш. Какво по-ясно от това. Преструвката, любезността, толкова характерни за градските хора, почти не се срещаха в селския характер тогава. Нали и природата не се преструваше и не любезничеше. Те просто следваха извивките и истините на майката природа.

Бащата и майката на Ема се обичаха много. Те бяха от почти една и съща  черга хора. Еднакво бедни с еднакви перспективи за бъдещето.  Поотделно бяха много добри и положителни. Хубави и двамата. Но младостта сама по себе си е хубава.  Впоследствие се оказа, че душите им не бяха сродни. Според майката на Ема причина за раздорите в семейството беше магията, която им бяха направили на сватбата още. И от тогава нещо тръгнало в погрешната посока. Бащата на Ема според майка и не беше от най-работливите, по го биваше да приказва и да развива фантазии. За нея нищо не означаваше, че той май беше единственият на село, който беше чувал и знашеше нещо за А. Пушкин и У. Шекспир. Все безполезни неща, които нямаше да помогнат реколтата да стане по-добра. Тя, от своя страна, беше жена практична, земна, с ясно желание да притежава материя и да я владее. Човек трудно можеше да я вини, защото на село почти никой нямаше материя в излишество. Та, като че ли този и копнеж беше напълно основателен и логичен.  Но оттам идваха различията им.

На село се правят много магии. Или поне хората си мислят, че някой им прави нещо такова. Това е една от илюзиите, че имаш някаква власт и сила и можеш да я управляваш. Защото в живота почти нищо не зависеше от тези хора. И почти никой не се съобразяваше с тях. Към края на социализма  животът малко се подобри. Хората можеха да ходят и в странство. Гурбетчийството винаги е било актуално по тези земи. Немили-недраги мъжете се скитаха в странство, та дано припечелят по нещичко. И това ставаше нов повод за завист и магии. Почти липсваха поводи за друг летеж на душите им. Земното, видимото, това, което може да се обясни с природните катаклизми. Останалото, неясното, се обясняваше или с Божиите дела, или с магиите.

Разбираемо беше желанието на Ема да избяга от тази среда. Окуражавах я постоянно за това. Те с майка си така и не се разбраха. Тя беше станала с годините все по-холерична, властна и се опитваше да подчини Ема. Обясняваше поведението си с трудния живот. Но не желаеше да се променя. Моята и нейната душа не бяхме сродни и трудно се привличахме, освен по причините на инстинкта и гласа на кръвта. Но това за Ема не беше достатъчно. Те просто не се разбираха. Майка и така и не намери време да разбере, че Ема е  с малко по-сложна чувствителност и душевност от сестра си. Не я приемаше такава, каквато беше. Искаше да наложи себе си и да я прекрои по свой модел. Вина за това имах и аз, защото не спирах да нашепвам на Ема, че това място не е за нея, че трябва да търси сродни души и да не се оставя  само на гласа на природата и на земеделския цикъл. Така че с майка и ги разделяше цяла една идеология и философия за живота.

Ема вече беше прочела почти всичко, което можеше да се намери в селската библиотека. И аз, душата и,  жадувах за още и още. За красиви неща, които в нейния свят почти не се срещаха. Но книгите и носеха спокойствие, сигурност и увереност, че красивото е за всички. Книгите я приемаха и не я критикуваха постоянно, така, както правеше майка и.

През деветдесетте години, годините непосредствено след падането на социалистическия строй, животът отново беше труден и сив. Като че ли нищо ново за тази страна. В семейството на Ема се прибави и смъртта на баща и. Бащата на Ема почина внезапно. Никой не го очакваше. Макар че отдавна се забелязваха признаци на някаква болест. Но хората на село след смъртта се страхуваха най-много от докторите. Или може би повече се страхуваха от лекарите, защото смятаха, че лесно можеха да ги изпратят във вечността. Със суеверието, предразсъдъците и невежеството (или като ги наричат: неписаните истини на живота) се гордееха като ги представяха за  неопровержими доказателства, издържали проверката на традицията и предходните поколения. Подозренията за бащата на Ема бяха, че с нещо го бяха заразили в арабската страна, в която беше работил няколко години и в която беше давал кръв от благородни подбуди. Вече беше трудно нещо да се открие и докаже, но е факт, че веднага след като се върна от странство, той започна да не се чувства добре.  

Неговата смърт беше удар за цялото семейство. Ема страдаше много  и защото в негово лице загуби и верен приятел, с когото можеше да прекарва часове в разговори. А аз, душата и, се сдобих с още един постоянен и предан спътник, който ме следва навсякъде, където аз придружавам Ема. Той често ме съветва как да се грижа за Ема и с какво да и помогна в нужния момент. Ема загуби родител, а аз спечелих приятел, с когото се чувствам сигурна.

 В  нощта преди погребението Ема стоя цяла нощ до ковчега. Галеше косата му и обещаваше разни неща. Обещаваше, че няма да го разочарова и че скоро ще се видят. Дължеше му това, защото в деня преди да умре, той беше споменал, че я обича дори повече от себе си.  Ема пазеше баща си и му правеше компания за последен път. А душата му стоеше в ъгъла на изпразнената стая и тихо плачеше. Ако можеше само да и обясни, че никога няма да я напуска и че вечно ще я следва. Че ще се превърне в неин Агел пазител. Това обаче само аз го разбирах. Оттогава минаха доста години и той изпълни обещанието си – придружаваше ни навсякъде.

В чисто житейски план смъртта на баща и освен всичко друго отне и заплатата, която той изкарваше. Семейството беше повече от бедно и почти не се хранеше. Но майката на Ема с цената на собствени големи лишения и жертви намери начин да изучи и двете си деца. Така Ема остана в големия град.

Source: Елена Любенова. Приказки за едно пътуване към себе си. София. 2010.