(in Bulgarian)
Ще се опитаме да направим кратък обзор на съществуващите
днес славянски микроезици. Кои са те, корелати и комбинация от кои езици са,
имали ли са някога функция на държавен език, къде са локализирани, кои са
техните носители, каква е перспективата пред тях и в какви посоки трябва да се
очаква тяхното развитие. Ще се опираме на съществуващите източници по въпроса в
съвременната славистика.
Най-напред би трябвало да започнем с изясняването на
самия термин „микроезик”. Какво си представяме, когато чуем този термин и с
какви други областти на човешкото познание освен лингвистиката трябва да търсим допирни
точки, от които също така зависи по-пълното му разбиране.
Идеите и теориите за микроезиците и за славянските в
частност могат да бъдат силно „оръжие”, ако се използват за непочтени
политически и сепаратистки искания. Особено ако се съчетаят с изкривени
исторически факти и интерпретации, те могат да бъдат убедителен и достатъчен
довод, който ще доведе до движения с крайна цел откъсване на определени
територии и присъединяването им към други съседни държави;възможно е също така
и териториите, на които се говорят, впоследствие да оформят самостоятелна държава. В такъв случай
тези микроезици имат историческия шанс да се превърнат и в самостоятелни
пълноценно функциониращи държавни езици. При определянето и класифицирането на
славянските микроезици обаче ние ще се постараем да използваме като почти
единствено съществена обективната лингвистична логика.
Под „микроезик” е общоприето да се разбира и да се правят
асоциации с диалект/говор от периферията на езиков масив, или с остатък от
съществуващ език, но днес вече функциониращ под формата на „малък” език.
Определянето му като „малък” зависи най-вече от функциите и
стилово-лексикалните възможности, които той може да разгърне на обикновено
малката територия, на която съществува. Обикновено тази територия в исторически
аспект е била негов първоначален „дом”,
където са се кръстосвали съседни гранични родствени езици или пък с течение на
времето друг неродствен език е завладял територията и малкият език се оказва на
своеобразен остров сред генетично чуждия му език. Това има значение за
характера на лексикалните единици
например. А също така и за това дали условията на съществуване могат да бъдат
определени като същински билингвизъм, както е случаят с функционирането на
малкия език и генетично неродствения му доминиращ език, или пък езиковата
ситуация не може да бъде определена като типично билингвална. Също така
характерно за малкия език (ще използваме понятието „микроезик” по-нататък) е,
че той притежава своя писменост и писмена практика, езиковата нормализация и
кодификация също му е позната в по-голяма или по-малка степен, използва се в
редица сфери на живота и притежава езикови средства, които да ги отразят и
назоват, но в по-малка степен от държавния език, макар че е възможно да се
създават и текстове от различен характер на този език, в които текстове в
известна степен той продължава да „живее”, макар и в по-консервиран вид. Ограничените
функции на микроезика произтичат най-вече от първостепенния факт, че той
обикновено се използва от малка група
хора, за които се оказва „майчин” или Е1/L1 (Език 1, Language 1) първи език, който се усвоява още от раждането и в
най-тесен контакт с останалите носители на този език и точно той до голяма
степен определя социо-културната идентичност на носителя му.
Предимствата на терминът Е1/L1 пред понятията „роден”, майчин” език са в това, че той предлага възможност на носителя да добави към
първоначалната си езикова идентичност и нова, която понякога може сам да
избере, ако това се случва в по-зряла възраст. Много често децата на
емигрантите нямат възможност за такъв избор и тази нова за тях езикова
идентичност или Е2/L2 (Език 2, Language 2) произтича най-пряко от избора на държавата, в която
отиват да живеят техните родители. Интерес за нас представляват и въпросите на
социолектите, които притежават в известна степен допирни точки с теорията на
микроезиците, както и функционирането на славянските макроезици в условията на
емиграция, когато те усвояват и ролята на домашни микроезици или в някои случаи
са и микроезици на малката славянска общност, която продължава да ги използва и
в условията на емиграция. На тези въпроси ще се спрем в следващи наши
публикации.
Уточняването на обема на понятията „език” и „диалект”
също е важно при анализа на лингвистичните и екстралингвистичните
характеристики на микроезика като цяло. Учените лингвисти са единни и по този
въпрос, че всъщност липсва и е много трудно да се постигне единно
становище по въпроса. Например лужишките езици са определяни като равностойни
славянски езици наред с останалите, реализиращи се чрез всичките си езикови
функции. Това очевидно противоречи вече на сегашното състояние на тези два малки
славянски езика. Което логично навежда на мисълта, че те днес са по-скоро
микроезици, съществуващи в условията на същински билингвизъм, поради което не
реализират пълноценно и в целия си обем целия си езиков потенциал. Но те са
определяни също така както като два отделни езика, така и като две форми,
разновидности на един и същ лужишки език, твърдение, което произтича от тяхната
обективна езикова близост. Подобно предположение обаче е в сила за всеки друг голям славянски
език, отново поради очевидната близост между тях на много от езиковите нива. Но
не се говори за варианти на един и същ славянски език, а за отделни самостойни
„големи” славянски езици.
Доста по-често обаче, когато се говори за езикова структура (идиом) в рамките на друга езикова територия,
и се поставя въпросът дали този идиом е самостоятелен език или обикновен
диалект на доминиращата, но родствена генетично, езикова структура, отговорът
трудно може да бъде само „да” или само „не”. Трябва да се изработят единни
както езикови, така и извънезикови критерии на съпоставка на двата генетично свързани
идиома, за да е възможно да се даде окончателно или поне приблизително мнение
това два диалекта на един и същи език ли са, или два отделни езика. Много
по-еднозначен е случаят с лужишките езици, които съществуват на доминираща
неродствена за тях езикова структура и поради това контрастът с този езиков
доминант е очевиден при съпоставката на всички езикови нива. Критериите за
съпоставка на двата идиома трябва да са както структурни, т.е. засягащи типични
граматични характеристи, така и социолингвистични, които от своя страна са
твърде нееднородни сами по себе си, но изваждат функционирането на езиковата
система от строго езиковите факти и я разглеждат като продукт на културния социум, както в исторически план,
така и с оглед на съвременните неезикови влияния върху езика, който възниква в
социума и цели да изрази именно нуждите на единиците на колектива. Което
означава, че основната функция на езика е комуникативната, но той е нещо повече от това, защото отразява в себе си историческата,
културната и социалната памет на обществото.
Споменахме вече за „функционалната
пълноценност”, която например не притежават лужишките езици и поради това
също така ги отнасяме вече към микроезиците.
Според разбирането за функционалната полноценност един
идиом може да бъде определен като отделен език, ако:
а) реализира
пълноценно и равноправно във всяка една езикова ситуация всички свои функции и
стилове;
б) ако идиомът притежава собствен писмен стандарт, т.е.
писмена графична традиция, която е различна или поне не съвпада изцяло с писмената традиция на доминиращия идиом;
в) ако идиомът може да послужи на носителя да се
изрази пълноценно както в устна, така и
в писмена форма;
г) понякога идиомът може да притежава и определен
официален статус на локално ниво или пък на държавно.
Ако идиомите не притежават посочените различителни признаци и те се
използват само в ситуации на битовото и семейно общуване, то се говори за
диалекти, а не за отделни езици.
Вече споменахме и за политическия
фактор като възможен критерий, на основата на който се определят два идиома
като два езика или като диалекти на един език. Политическият фактор и желанието
на носителите на езика да демонстрират своята политическа свобода и
независимост имат решаващо значение и за изкуствената донякъде подялба на бившия
сърбохърватски/хърватскосръбски език,
който притежаваше няколко стандартни регионални варианти плюс множество
традиционни диалекти. Стандартните варианти на този някога единен в политическо
отношение език, т.е. сръбски, черногорски, хърватски, босненски, са били
смятани като отделни езици в съответните страни – Сърбия, Хърватия, Черна Гора,
Босна, и то точно в силата на политическите причини, най-вече поради желанието
да се подчертае тяхната независимост от доминиращата страна – нещо, което
обикновено се случва в почти всички бивши по-малки или по-големи империи.
Но например русинският език на езиковата територия на Украйна се смята за
диалект на украинския език, докато на езиковата територия на Румъния се
определя като отделен език. По този повод често се цитира и изказването на
лингвиста Макс Вайнрайх: „Езикът – това е
диалект, който притежава армия и флот”.
В пограничните райони обаче, където живее генетично родствено в етнически и
езиков смисъл население, е почти невъзможно да се постигне категорична
класификация. Много често самите носители не са единни в мнението и усещането
си на какъв точно език те самите говорят. В повечето случаи става въпрос за смесени
диалекти от двете страни на границите, които често водят до образуването на
съвсем различен идиом.
Националната самоидентификация също не може да бъде водещ критерий. Също толкова
несигурен различителен признак е и етническият
критерий на определяне на идиомите. Защото много често хора от различни
етноси имат за свой първи идиом един и същ езиков конструкт, но ако обърнем
нещата и се допитаме до тях на какъв език говорят, то не бихме очаквали, че те
ще назоват по различен начин общия идиом, на който говорят, само защото те
самите принадлежат към различни етноси. Разсъжденията дотук ни навеждат на
мисълта, че социолингвистичните критерии могат и трябва да се привеждат и
разглеждат, но като помощни и не решаващи, защото при тях субективният фактор е
неизбежен.
Би трябвало да се очаква, че сравнението на идиомите ще е
по-обективно, когато се сравняват езикови
структурни факти. Но проблемът тук е, че те първо трябва да бъдат назовани,
определени и договорени. Взаимната разбираемост между носителите
на двата идиома е добър белег, че става въпрос за диалекти на един и същ език.
Когато между носителите на езика липсва взаимна разбираемост, то със сигурност
означава, че двата идиома са самостоятелни езикови структури. Но и тук има
редица допълнителни неясни случаи, сред
които е това доколко предварително е бил познат другият идиом, а и самото
желание да се разбере другия, защото при близкородствените езици много често е
налице пасивно разбиране, но липса на активно владеене на идиома/езика.
Относително обективен е лексикостатистичният
критерий, при който се сравнява лексиката на двата идиома, като се
изчислява процент на съвпадение при
базовата, основната лексика, представена под формата на универсални списъци. Но
трябва да се има предвид, че този критерий е меродавен в известна степен най-вече, когато се използва за определени
конкретни цели и раздели като например лексикостатистиката.
Най-често съвсем естествено в
районите например със смесено, но близкородствено население, се настанява диглосията. При диглосията се наблюдава
такава форма на владеене на двата самостоятелни езика или диалекти на езика,
при която тези езици или подсистеми функционално разпределят помежду си
сферите на изява. Например на официално държавно, законотворческо ниво се
използва официалният, държавният, кодифицираният език, когато става въпрос за
мултикултурно и многоезично общество, при което е налице същински билингвизъм;
а във всички останали езикови ситуации от битов и семеен характер например се
реализират останалите езикови подсистеми, които нямат държавен характер и
могат да бъдат определени като диалект, жаргон или даже и език, каквато е
например езиковата ситуация с лужишките езици, които е по-точно и в това
отношение да определяме като микроезици.
|
На първо място, когато се говори за определен славянски микроезик, трябва да се уточни
дали той съществува в границите на генетично родствен на него език (в случая
друг славянски език), като например кашубският език, който съществува на територията
на родствения му полски език. Или говорим за микроезик, който се използва в
локализиран вариант на територията на език, който генетично не му е близък. Пример за този случай можгат да бъдат
лужишките езици – горнолужишки език и долнолужишки език, които се използват в
ограничени области на немския език, който принадлежи към групата на германските
езици.
Славянските микрезици се
определят като литературни и езикови форми, които исторически съществуват наред
с големите езици, но са донякъде изолирани от по-големите си конкуренти. Самият
термин „литературен микроезик” се приписва на Александър Дуличенко от края на
1970 г. Понякога те притежават и писмена форма, както и известна степен на
стандартизация и се използват в редица обстоятелства, характерни за
литературните езици, но винаги паралелно, периферно на тях, образувайки своеобразен
етнолингвистичен „остров” сред доминиращия езиков масив. „Островният” характер
на тяхната географска локализация е резултат на исторически миграции, които
обаче никога не са ги разделили напълно от техния генетичен и географски корен.
А движенията за пуризъм, запазване на културното богатство и връзката с големия
родствен макроезик е поддържала през вековете близостта с езика „майка”.
Генетично славянските микроезици се разделят на три
групи, подобно на славянските макроезици: южнославянски, западнославянски и
източнославянски микроезици.
Южнославянски микроезици:
1.
Градищенско-хърватският
микроезик - базира се на
хърватската диалектна основа. Разпространен е на територията на Бургенланд (на
градищенско-хърватски – Градище) и във Виена, т.е. в Австрия. Културни центрове
са Ейзенщат/Железно и Виена. Този микроезик се говори от около тридесет и пет
хиляди души и се е развил на основата на чакавския диалект на сърбо-хърватския
език. Продължително време славяните, живеещи около Бургенланд са изпитвали
влиянието на немския и унгарския език, но също така и на славянските кайкавски
и щокавски диалекти. Като резултат от тази своеобразна комбинация от езикови
влияния се развиват нови особености, различаващи градищанско-хърватския език от
езика-основа. Първите писмени паметници на този микроезик са засвидетелствани
през XVII век.
2. Молизко-хърватският микроезик - базира се на хърватската диалектна основа.
Разпространен е най-вече в Италия и се говори от около пет хиляди
души. Основа на този микроезик е щокавският говор на хърватско-сръбския език.
Молизко-хърватският микроезик усвоил
редица италиански езикови белези, което значително го е отдалечило от
славянския език-основа. Първите писмени паметници на този микроезик са се
появили през XVIII век. Днес продължават да
се издават в ограничен обем текстове на този микроезик.
3.
Чакавският микроезик - базира се на чакавския диалект на хърватско-сръбския
език. Разпространен е на Адриатическото прибрежие от Пелошец до Истрия, а също
и в Хърватското Приморие – Хърватия, Сърбия – Воеводина). Негови културни центрове са Сплит и Риека.
Първите писмени паметници на чакавския микроезик се отнасят към XII век. Днес се говори от около двадесет хиляди души и на
него се издават текстове в ограничен тираж.
4. Кайкавският микроезик – базира
се на кайкавския диалект на сърбо-хърватския език, но притежава и редица
особености, сближаващи го със словенския език. Разпространен е в районите на
Загреб, Вараждина, Беловар, частично в Истрия и Горски Котар (Хърватия,
Сърбия). Културен център е град Загреб.
5. Прекмурско-словенският микроезик - базира се на словенската диалектна основа. Известен е от XVIII век. Разпространен е в Прекмурие (Североизточна
Словения, Сърбия, а също и в близките райони на Унгария и Австрия). Използва се
от около деветдесет хиляди души. Близък е на кайкавските говори на
сърбо-хърватския език. Днес е със силно затихващи функции.
6. Резиянският микроезик – базира се на словенската диалектна основа.
Разпространен е в Резия, Италия. Смятан е за един от най-архаичните славянски
диалекти. Поради факта, че продължително време се е развивал изолирано от
другите славянски езици и е изпитвал силното влияние на фриулските и
италианските говори. Използва се от
около три хиляди души.
7. Банато-българският микроезик – базира се на българската диалектна основа.
Разпространен е в Банат (северен Банат е разположен в Румъния, а южен – в
Сърбия). Използва се от около петнадесет хиляди души. Известен е от средата на XIX век и днес е със затихващи функции.
Западнославянски микроезици:
1. Кашубският микроезик – базира се на полската
диалектна основа. Разпространен е в Гданското, Бигдощанското и
Кошалинското воеводства на територията
на Полша. Основен културен център на този микроезик е град Гданск. Според полския
диалектолог З. Щибер в миналото кашубският микроезик е заемал междинно положение между лехитската
подгрупа (полабският език, славино-поморските диалекти) и източната група
(полски език). Първоначално различията между тези езици (полабски и
славино-поморските говори се изгубват през XVIII век) са били незначителни, но
с времето се увеличават. В днешно време влиянието на полския език е още
по-силно, но кашубският микроезик притежава и черти, характери само на него.
Използва се от около триста хиляди души.
2. Ляшският микроезик – базира се на силезките
диалекти на полския език (Полша) и на чешкия език (Чехия).
3. Източнословашкият микроезик – базира се на
източнословашките диалекти от земплински
и шаришко-спишки тип. За първи път се споменава към XVIII век, но
експериментите по създаването на източнословашки книжовен микроезик приключват
някъде през Втората световна война.
4. Лужишките микроезици – горнолужишки и долнолужишки, функционират в ограничена степен в
условията на същински билингвизъм, немско-лужишки.
Източнославянски микроезици:
1. Карпаторусинският микроезик – базира се на западните
диалекти на украинския език. Съществува и вариант на карпаторусинския език с
източнословашки езикови особености.
Между източнославянските и
западнославянските микроезици:
1. Русински (или още „панонско-русински”) микроезик – според някои слависти той се отнася към закарпато украинските
диалекти, но други го отнасят към източнословашките диалектни говори.
Разпространен е в Сърбия, Воеводина, Хърватия. Основните културни центрове,
около които е разпространен езикът, са градовете Нови Сад и Вербас, селата –
Руски Керестур, Копур, Петровци, Беркосово, Миклошевци и др. Русинският
микроезик се използва от около тридесет
и пет хиляди души – потомци на украинските емигранти, които са се преселили на
Балканите през XVIII –
XIX век. Самите русини наричат езика си „руски език”, „руска бешеда”,
„бачвански говор”. През XX век на този език се създава художествена литература, развиват се също
така публицистичният, научният и официално-деловият стил. В град Нови Сад
съществуват предавания на телевизията и радиото на русински език. Езикът се изучава в началното училище,
гимназията, а също така се изследва в научен аспект в катедрата по русински език и литература в университета в Нови Сад.
От направения дотук бегъл
преглед на славянските микроезици се вижда, че те не са представени равномерно
на цялостната славянска езикова територия. Най-голямо количество микроезици
съществуват на територията на южнославянските езици, в по-малка степен на
територията на западнославянските езици и почти отсъстват на територията на
източнославянските езици. Като при тях се наблюдават в по-голяма степен прояви
на създаване на интересни хибридни езикови образувания „социолекти”, като например: „суржик”,
който е кръстоска между руския и украинския език, локализиран е на територията
на Украйна; „трасянка”, кръстоска
между руски и белоруски, локализиран е предимно на територията на Белорусия; „балачка”, хибридна кръстоска между руския
и украинския език, но с наличие на тюркизми и арабизми, езикът на донските
казаци, използва кирилица като азбука. С интересните прояви на славянските
социолекти ще се занимаем в следващи публикации.
Една чат от славянските
микроезици е разпространена на неславянска територия – в Италия (резиянски и
молезко-хърватски микроезици), в Австрия (градищенско-хърватски,
прекмурско-словенски), в Унгария (прекмурско-словенски), в Румъния
(банатско-български), в САЩ (карпаторусински), в Германия (горнолужишки и
долнолужишки микроезици). Що се отнася до етническата принадлежност на
носителите на тези езици, може да се обобщи, че в по-голямата си част те се
причисляват към съответните славянски етноси: банатските българи – българи,
градищанските и молизките хървати – хървати, резиянците и прекмурско-словенците
– словенци и т.н. Изключение правят русинците,
кашубите и лужичаните, които се
смятат за самостоятелни, автохтонни групи от славянско население. В други
класификации на славянските микроезици се включват и някои други образувания.
По-подробно на всеки един отделен микроезик ще се спрем в следващи наши
публикации, посветени на славянските микроезици.
Elena Lyubenova
Elena Lyubenova
No comments:
Post a Comment