Стаята,
в която щеше да се роди детето, беше с оплюти от мухи прозорци, отдавна
немити подове и засъхнала, размазана храна по тях. Бутилки и фасове се
търкаляха под голямото легло, в което стенеше като дива котка жената, която
всеки момент щеше да възобнови живота на този свят за пореден път. Готовият да
изхвърчи и да се пръсне от напрежение и нетърпение корем се извисяваше над
нечистоплътното тяло на родилката с разкрачени крака, между които се
очакваше да излезе поредната нечакана рожба на Мария. Родилката озвучаваше и
редуваше напъните с псувни, от които се разбираше, че тя няма търпение да
изплюе от себе си детето, което пък като че искаше да забави още малко
срещата си с този мръсен и грозен свят, който вече нехаешe за него. От двете
страни на леглото се бяха наредили като стражи останалите рожби на Мария,
които в случай на нужда трябваше да играят ролята на акушерки. Двете близначки
бяха на пет години, а най-голямата сестра на десет. Подсмърчанията им и страхът
от виковете на родителката им бяха на път да свършат, когато тя изкрещя, че
някой трябва да издърпа бебето, чиято глава с любопитна погнуса започваше да се
подготвя за срещата със семейството си. Най-голямото от децата издърпа
цялото бебе и с умели движения отряза пъпната връв. След това сложи бебето до
родилката, която потъна в дълбок сън и не го погледна няколко часа, през коeто
време всички в общинския блок разбраха по виковете на новороденото, че
семейството на предпоследния етаж се е увеличило с още едно гърло. Мария беше
избрала да роди тайно вкъщи, защото смяташе, че в болницата някой може да
открадне бебето и; особено подозрителна беше към персонала от имигранти.
Над
главата на родилката висеше евтина репродукция от неизвестен художник на Мария
Магдалена, която съсредоточено наблюдаваше странните изображения от останалите
стени – летящи хора, летящи брадати кози, летящи крави и младоженци, излитащи
на щастлив бял петел с червен гребен. Това всъщност бяха страниците на
стар календар, чиито страници Мария беше разделила и залепила по стените
отделно. На всяка страница стоеше името М. Шагал, което на никой от
блока, който беше виждал разлепения календар, не говореше нищо. Предположенията
им стигаха дотам, че явно е рисувал картините си в доста нетрезво състояние на
духа и тялото и затова така невероятно е съчетал несъчетаеми същества. Но никой
не искаше да губи безценното си свободно време за някакви си картини.
Календарът беше подарък на Мария от мъж, когото тя лесно забрави. Вместо пари
той и плати с календара на раздяла, защото според него тя била безценна като
тези изображения. Мария така и не разбра какво наистина той искаше да каже, но
постепенно тя започна да се заглежда все повече по летящите хора с крила на
ангели и младоженците, яхнали петел. А и това напълно съвпадаше с подредбата на
личния и живот. Всичко беше съчетано по един напълно фантастичен и нереален
начин, където изглежда проклятието от неизвестен зъл магьосник преобладаваше
пред златния прашец, който така и беше забравила да разпръсне над живота на
Мария добрата фея. Стаята се пръскаше по пренаселените си шевове, но
повечето и обитатели си бяха абсолютно непознати едни на други.
Бебето
стоя няколко дена без име, а по-големите деца на Мария купуваха мляко и
го хранеха. През това време родилката се успокои и възвърна предишния си
предприемчив дух за живота. Беше понеделник и тя трябвашеда отиде до кварталния
пощенски клон, за да получи седмичните си социални помощи, които държавата и
отпускаше като на самотна майка. Трябваше да впише и новороденото, което
означаваше, че общата месечна сума се увеличаваше, но все още не беше
достатъчна за Мария, затова тя трябваше да продължи тайните си занимания. Но
беше крайно време да смени бизнес начинанието си, защото тя не беше коя да е
необразована дрипла от квартала, а горда внучка на Бети. Онази Бети, която
съвсем сама, идвайки от тихото селце Уайкен на зелената английска
провинция, се беше справила в големия град, в една от ужасните тъкачни
фабрики на град Бирмингам. И беше успяла да изплува по времето, когато да си
жена е било твърде рисковано начинание, както за бизнес,така и за любов. Мария
се възхищаваше на тази почти митична баба, която през далечната 1850 г. беше
имала дързостта да се опияни от машините на новото индустриално време и да
отиде да си търси късмета в големия град. От нея беше останала само една стара
снимка, но тя за Мария беше доказателство, че в рода и не е имало
случайни хора, а борци както на славната индустриална революция, така и на
по-тихия фронт на любовта. Защото точно за този тих фронт родовата памет беше
пренесла през времето няколко легенди.Опитът на Мария на този тих фронт досега
не беше добър, но тя се надяваше да промени всичко отттук нататък, особено след
като беше твърдо решила, че повече деца не е много разумно да се появяват в
семейството и.
Този
ден реката, която протичаше през малкия парк, на края на който се намираше
общинският блок, в който живееше родилката, се беше разляла извън бреговете си
и водите и бяха достигнали до първия етаж на блока. „Бел Грийн” беше типичен
английски квартал, населяван предимно от хора, живеещи на социални помощи,
което ознавачаше, че природата с всичките си капризи и внезапни хрумвания беше
последното нещо, което можеше да ги изненада. Едва ли съществуваше изобщо нещо,
което можеше да ги изненада дотолкова, че да ги извади от транса на тъпото им и
скучно до болка ежедневие, в което всеки ден повтаряше предишния, а следващият
щеше да е точно копие на днешния. Което означаваше, че няколко дена
пореден дъжд редовно водеше до преливане на тясното корито на реката, която
винаги заливаше тревната площ до сивата сграда на блока, строена преди
тридесетина години; но това повтарящо се събитие не докарваше на никого никакво
вълнение. В такива дни онези от обитателите му, които успееха да забележат тази
промяна в настроението на времето, оставаха да гледат от вътрешната страна на
този малък Ноев ковчег. Равнодушно втренчени някъде напред към хоризонта,
където щеше да ги отведе този метафоричен ковчег, който за разлика от своя
библейски праобраз не беше приютил в себе си най-доброто от английската нация,
а представляваше прогнило корито, пълно с нещастници, които бяха толкова
опиянени от скуката, която сами създаваха, че даже не съзнаваха, че са еманация
на човешкото безделие и деградация. Те просто се възприемаха като различен вид
хора, живеещи предимно в блокове като този.
Животът
на Алекс, най-новото бебе в блока, започна, обкръжен от смрад, боклуци,
мръсотия и липса на идеали. Сенките го съпътстваха навсякъде. Сенките от
средата му, където безпътицата, безнравствието и липсата на добродетели
засенчваха всичко, изпиваха силата на всеки и ги превръщаха в отвратителни
двукраки, които едвам смогваха да носят огромните си кореми, натъпкани с евтина
храна, наркотици, алкохол, мързел и безпътие. Миризмата на марихуана беше
по-силна от миризмата на майчиното мляко и със сигурност беше първата миризма,
която бебетата в блока всмукваха в дробовете си. Нея те щяха да търсят през
целия си живот по-нататък. Тя щеше да ги опиянява, утешава, докарва до екстаз,
обърква и погубва. Тя щеше да е последната миризма, която щеше да ги
съпроводи в последния им път от този свят, защото щеше да се излъчва и от
вмирисаните дрехи на дошлите да си вземат последно сбогом с отиващата си душа.
Много често замаяни от марихуаната, вместо в своята стая, те влизаха в стаята
на сестра си или на братовчедка си и излизаха оттам с още по-замаяни празни
души и глави. Така се беше появила голяма част от поданиците на
кралството, не само в квартала „Бел Грийн”,но и в близките села. Все
далечни наследници на първите индустриалци преди няколко века, в чиято
кръв горещо и по роднински се приплиташе братската любов със сестринската,
бащината с дъщерната, за да създадат едно бетонно усещане за вечен безизходен
кръговрат, от чийто капан почти никой неуспяваше да се измъкне. А парите
никога не стигаха, за да може да се изразходват за нещо толкова луксозно като
ограмотяване, което щеше да ги накара да се възприемат и те самите като
цивилизована форма на живот.
Любовта
на обитателите в блока се реализираше под формата на шумен секс,
който свършваше възможно най-бързо, защото огромните им туловища рискуваха да
ги умъртвят с любовта си. През повечето време те спяха, а когато се събуждаха,
бяха толкова изморени, че едва смогваха да се изправят, да нахлузят качулките
на сивите си анцузи, което беше едновременно най-удобното официално и ежедневно
облекло, да хванат кучетата порода ротвайлери за синджирите и да ги разходят по
тревната площ около блока. Като истински англичани те обичаха животните и
се гордееха шумно с това, което можеше да заблуди чужденеца, че сдържаната им
по природа натура е склонна да направи същата саможертва и към човешко
същество, което не обитава тяхната домашна крепост. Емоциите, които даже
публично съвсем невъздържано демонстрираха понякога към четириногите си
съквартиранти, можеха да заблудят по-неопитното и наивно око, че те са и добри
християни. Кучетата оценяваха това специално отношение, още повече, че те
биваха подбирани и по външен вид да компенсират липсващата красота и природна
приятност на изражението у стопаните им. Което не означаваше, че кучетата бяха
по-хубави и с по-добри маниери от стопаните си, но това беше донякъде и
правдиво твърдение, защото те не водеха безцелен живот, те имаха служба и
отговорност да се харесат, да се стараят за това и да представят добре
стопаните си по време на публичните разходки в парка. Работата им създаваше
навици за образуване и проява на въодушевление, одухотвореност и
подобрение на кучешкия им вид. Стопаните им не им завиждаха за това,
защото те не бяха в състояние да разберат разликата, която се получава като
резултат на количество положен труд, защото трудът им беше напълно чужд.
Скуката
като лепкава паяжина беше обвила дните и нощите им, превръщайки погледите им в
бездушни и празни. Апартаментите им си приличаха по това, че мебелите в тях
бяха съвсем малко, а празното пространство удобно хармонизираше с празните им
души и сърца. Големите плазмени екрани заемаха неудобното пространство на цяла
една стена, която приличаше на огромна уста, която поглъщаше душите им,
смилаше мозъка им и го изплюваше с поредното телевизионно шоу. Огромните
им усти се отваряха само, за да погълнат шепа чипс, да излочат на един дъх
кутия бира и се затваряха като мрачни подземия, в които зъбите имаха
неблагодарната задача да смелят живота им – евтин, боклучав, безпътен,
безидеен, пошъл. Единственото душевно вълнение, което преживяваха, беше
от това да напсуват най-звучно и високо съседите си – също такива
човекоподобни същества, чиито прилики с останалите видове бозайници с всеки ден
се увеличаваха все повече. Докато четириногите им приятели от своя страна
увеличаваха шансовете си да се наредят някъде по върховете на еволюционната
пирамида.
В
двадесет и първи век изискванията за усъвършенстване на човешкия вид бозайници
към тях самите и към подобните им бяха нищожни и те се ограничаваха предимно с
това да са в състояние възможно най-бързо да усвояват и обслужват
бездушната и съвършена техника. Най-вече огромните плазмени екрани, срещу които
обикновено се разполагаше величествено продънен като стар кораб диванът, върху
чиято тапицерия можеше да се забележи изкуство от всякакъв аматьорски вид. С
плазмения екран започваше живота на всеки уважаващ себе си живеещ в
блока, с него се изнизваше целия бездушен и смрадлив ден, с него и завършваше.
Те благоговееха пред размера му, пред множеството копчета на дистанционното и
възможностите, които те предлагаха; те можеха да пазаруват от него, да следят
как светът се радва и страда чрез множеството сантиментални драма програми, да
изживяватчуждите успехи и провали, да храносмилат по-лесно и да се унасят от
марихуаната, заспивайки под звуците на последните песни в поп класациите. Без
него те не знаеха какво да правят с живота си, те никога не бяха знаели.
Като
повечето свои сънароднички, Мария изглеждашепо-възрастна от истинската си
възраст, която даже тя не знаеше с точност. Благодарение на ограмотителни
кампании, тя беше открила силата на предпазните средства за правене
на любов, което и позволявашеда съчетава греховното удоволствие от правенето на
любов с различни партьори и да изкарва повече пари едновременно. Тя обаче
продължаваше да ненавижда мъжката част от населението, които според нея нямали
сърце към жените, а винаги само ги използвали за своето си мъжко удоволствие. Мария беше твърдо решена семейството и на
самотна майка да спре да се увеличава. Струваше и огромни усилия да отгледа
сама децата си и да ги възпита в своята си практична философия за любовта, в
която нямаше място за емоции и чувства, които носеха само страдание и разбито сърце.
Тя вярваше твърдо, че от глупостта и лекомислието на мъжете трябва да се правят
пари, и то по най-безмилостен бизнес начин. Имаше в нея някаква искрица,
преминала през бурите на времето, което я превърна в хладнокръвна предприемачка
на този фронт и което даже я амбицираше да посети всеки безплатен семинар в
местните библиотеки. Там тя попиваше истините за живота, които съчетаваше със
своите си природни представи и така се получи една интересна смесица от
полуистини и полумитове за всички сфери. Това и даваше самочувствие на един вид
самодейна образованост и я издигаше както в нейните собствени очи, така и в
очите на жителите в квартала, който тя не беше напускала през целия
си живот. За истинско системно образование тя не смяташе да харчи пари нито засебе
си, нито за децата си. От общуването си с различните си партньори тя беше
развила безпогрешен усет за хората, за тайните и явни техни намерения, за
изречените и неизречените мисли и емоции. А кварталната кръчма беше мястото,
където Мария се упражняваше да общува с хора различни от тези в блока, а и
място, където можеше евентуално да открие истинската любов.
Имаше
нещо обаче освен децата и, което и докарваше истинско възхищение, и това бяха
неразбираемите картини по стените в стаите и. Те всяваха в нея някакъв сковаващ
страх, какъвто тя изпитваше, когато се споменеше и думата „образование”.
Под тяхно влияние тя се чувстваше лека, летяща и сякаш греховете и се
изпаряваха с височината на полета, който тя извършваше във въображението си.
Мария дотолкова се вживяваше в това да се превъплъщава в летящите жени,
че си даде дума, никога повече мъж да не докосне тялото и, за да е чиста от
грях пред тези летящи мадони. Тя реши твърдо, че трябва да даде урок на
всичките си обожатели и да намери начин да възпита и трансформира желанията им
от плътски в естетски. Което означаваше, че те трябваше да продължават да си
плащат, но за сесия по гледане на женско лице. Желанието и бе почти
одобрено и от свещеника на кварталната църква, който вече беше
вдигнал ръце от нея, макар че морално отговаряше за спасението на всяка душа.
Мария беше решена да вкара плана си в действие в най-скоро време, оставаше
грубите и недодялани натури на нейните обожатели да откликнат на произведението
на изкуството, наречено жена, и да култивират в душите си едно чисто платонично
отношение към Мария. Най-малкото всички участници в този авангарден
експеримент на Мария щяха да станат за смях. Или пък възхищението, едно толкова
непознато усещане за абсолютно неизисканата публика в квартала, щеше да ги
превземе и да промени естетическите им представи за света и тяхното малко място
в него. Предстоеше да се разбере.
И Мария закипя от енергия и решителност да промени живота си, но в рамките на
продънения Ноев къвчег, пълен със заспали нещастници. Дотолкова стигаше
смелостта и. Помагаше и природната и скандалджийска натура, дивият селски инат
и редкият факт, че тя не беше опитвала никога марихуана, макар че бирата един
от видовете алкохол, с който тя злоупотребяваше, никога не отсъстваше от менюто
и. Всичко това и даваше право да мисли, че тя е направо светица в сравнение с
останалите живи мъртъвци от Ноевия ковчег. И, разбира се, това изглеждаше като
достатъчно основание да внушава и на останалите, че е по-добра от тях, че
направо ги превъзхожда като вид. Почти никой не и обръщаше внимание, защото
уважението към себеподобните не можеше да послужи за вечеря, нито пък да им
плати сметките, което означаваше,че е нейна лична работа като каква се
самоопределя, стига да няма законното право да ги кара да извършват физически
или друг вид труд. Това те нямаше да простят на никого. Но нямаха нищо против
претенциите и за начетеност и откъслечна информираност по някои теми от живота.
Тя, от своя страна, реши да отиде по-нататък във възторга си от силата и душевните
вълнения, които даваше информацията, която тя смяташе за знание, и да ги
предложи на останалите,защото смяташе, че има право на това.
Истинско
събитие в блока, поради липса на друга дейност, а и поради наличие на много
свободно време, бяха нейните неделни домашни лекции, когато тя събираше в
кухнята децата си и им споделяше за пореден път своята бизнес философия за
живота, поднесена ясно и точно под формата на списък с разрешени и забранени
дейности. Понякога тя допускаше на тези лекции и други хора от блока, които се
бяха оказали във временна нужда и безпътица или пък имаха проблем за
разрешаване. „Любовта не е за бедните!”, беше първият и принцип, който
допълваше с пояснението, че тя даже е опасна затях, защото могат прекалено
много да потънат в това чувство, което ще замъгли разсъдъка им и ще ги направи
уязвими жертви. На тях, които са обречени да са бедни, им трябва ясна мисъл и
трезв ум, доколкото трезв може да остане от леещия се алкохол в блока, но тя
даже намираше алкохолът за по-малко зло от любовта. Защото любовта може да
разбие сърцето ти, може да те направи роб на една идея, може да те пристрасти
към нещо, което не притежаваш и никога няма да имаш, особено когато имаш лошия
късмет да се влюбиш в човек, с когото никога не можеш да имаш общ живот, път и
мечти. Страданието от такава любов прилича на психично разстройство, което ти
нито съзнаваш, нито можеш да контролираш. Ти си в плен на собствените си
илюзии, блянове и самовнушени надежди да спечелиш любимия, а той може и никога
да не откликне на чувствата ти. Имаш ли неблагоразумието да потънеш толкова
дълбоко в най-дълбоките дълбини на любовта, смятай се за погубен. Някои се
пропиват, а други се самоубиват, защото не могат да издържат на адските мъки и
агонията по студенината на любимия. Това Мария го знаеше от опит. Но тя беше
имала невероятния късмет да усети в кръвта си силата от гените на своята
далечна баба, веща познавачка на любовта и на мъжките сърца. Легендата за нея и
беше дала сили да устои на разрушителната сила на несподелената любов. Това и
позволи да запази разсъдъка си бистър, да измисли и да приложи на практика
своето бизнес отмъщение към мъжете. Баба и би се гордяла с нея. Вярно, имаше и
доста несполуки и провали в плана и, като четирите и деца например, които не
влизаха в предварителната схема. Но впоследствие се бяха оказали нейната
защитна стена и сила, зад които тя като птицата Феникс всеки път се
възобновяваше, възстановяваше се от собствените си поражения, болки и лични
пожари, ставаше по-силна, разперваше широко криле и отлиташе да покорява света.
Тя не се срамуваше от тази си дейност, защото сама се грижеше за децата си и
според нея никой нямаше право да я съди. Мария се чувстваше истински
отговорна за техния живот и пропагандата и стана по-разпалена и честа. Тя проповядваше
против любовта, нещо което щеше да ги направи твърди за живота, целеустремени и
силни. Вместо любов им трябваше ясен ум, за да изберат подходящия партньор.
Някои възприемаха съветите и съвсем буквално и като окуражение, че са направили
правилния избор и че точно бутилката е тяхното спасение. Други недоумяваха,
защото те познаваха физическата близост,а не любовта и не знаеха как точно да
приложат съветите и, защото не можеха да ги сравняват. Така или иначе Мария се
превърна в странната проповедничка, на която не и беше нужна марихуана, за да не
е на себе си. Останалите просто я приемаха като различна.
Най-откровенияти бурен противник на нейните домашни ограмотителни семинари беше
съседът, който живееше на последния етаж, точно над нея. Ейдриън беше самотен
ергенин на средна възраст, който страдаше от множество неизяснени
психични проблеми, чиято същност се състоеше в това, че той беше заприличал на
гигантски паяк, който следеше за всеки шум в блока и го повтаряше безпогрешно.
Не понасяше шумовете, защото те изпълваха мозъка му, който не беше
свикнал на каквото и да е усилие. Особено беше концентриран в шумовете, които
идваха от апартамента на Мария – знаеше безпогрешно дневния и режим, повтаряше
всяко нейно действие, думи и въздишки даже. Особено дразнещи бяха лекциите и по
любов пред другите жени от квартала, тогава Ейдриън, който не познаваше любовта
към друго човешко същество, лягаше на пода и крещеше надолу: „ Любов няма.
Храна ни трябва. И бира. Няма полза от любов. Тя не се яде.” Понеже Ейдриън
живееше с три черни кучета порода ротвайлери, които беше специално обучил да
следват инструкциите му и да пеят според възможностите си, те започваха да вият
по негова команда и блокът се изпълваше от нехармонични звуци, които докарваха
до лудост всички. На протестите на Ейдриън от етажа на Мария се чуваше дружен
женски кикот, придружен от закачки по негов адрес, които го озлобяваха още
повече, защото той започваше да скача по пода, за да си отмъсти. Кучетата бяха
специално обучени да пазят Ейдриън и от социалните служители, а и от различни
съмнителни представители на хора от всякакви организации за психичното здраве.
Агентите в блока постоянно го клеветяха, че е виновен за повишаване на общата
луда тоналност и дисхармония. Това го принуждаваше да не излиза през деня от
апартамента си. Използваше прикритието на тъмнината и тогава разхождаше
кучетата си в парка. А за социалните си помощи излизаше сам, маскиран добре и с
качулка, която почти закриваше цялото му лице. Особено не понасяше музиката на
Мадона, която съпровождаше женските сбирки. Всички наричаха Мария Мадона,
заради страстта и към музиката на певицата. Кучетата на Ейдриън започваха да
вият всеки път, когато двете Мадони извисяваха глас отдолу.
В часовете, когато Мария не провеждаше домашните си семинари, всъщност беше
работното и време. Тя предпочиташе да нарича клиентите си обожатели, защото и
придаваше някаква важност и извисеност. На всеки от тях раздаваше предварително
малки брошури, написани на ръка, където пишеше какви са правата и
задълженията им. По този добре структуриран план Мария се опитваше да култивира
обожателите си и да ги спечели за чистата и платонична любов, в която те имаха
правото просто да гледат лицето и. Трябваше да се признае, че точно лицето
и наистина изглеждаше
приятно. Изненадващо и за самата нея, желаещите за платонични сеанси не
намаляваха, защото се оказа, че това устройва женените
представители на мъжката част от населението, които се страхуваха, че
точно физическата близост, може да ги накара да се обвържат емоционално с
нея, което щеше да доведе до нежелано възникване на проблеми, поради
задълбочаване на отношенията с нея. Те си плащаха необходимата сума и
получаваха разрешението да наблюдават лицето и, да палят от нея искрите
на желанието, което изненадващо и за самите тях беше по-силно от физическата
близост. Това нереализирано желание постепенно започваше да ги изгаря, но те
бързо го пренасяха вкъщи, за да стоплят с него поизстиналото си семейно ложе.
Мария се оказа за тях огънят, от който те черпеха искри, а след това като
верни съпрузи, които бяха запалили отново факлите на семейната любов и поне за
известно време тя нямаше да им бъде нужна, те оставаха при удобните си съпруги,
които разцъфтяваха от плодовете на тази платонична любов. А Мария
оставаше сама и на студено. Тя нямаше претенции, чувства и отношение към
тях. Виждаше как някои се превръщаха в сенки, следвайки я навсякъде само за да
я отразят върху себе си, парализирайки се почти в нейно присъствие. И понякога
и беше жал, че са толкова слаби, страхливи женени мъже, крадци на мигове,
но за себе си. Те идваха и си отиваха, малцина се отличаваха с постоянство на
любовния пламък. Мария знаеше, че притежава някаква власт над тях, че
може да ги притежава, ако поиска, те можеха да се превърнат в нейни роби, но тя
не го искаше. Защото не усещаше топлината на огъня, който носеше.
Очите
на женения мъж можеха да се разпознаят отдалеч. Те бяха пълни с желание, те я
поглъщаха като компенсация на изгасналата страст вкъщи, но те не обещаваха
нищо и бяха готови да избягат при първа възможност. Очите на женените
мъже бяха лъжовни и неверни очи, които изтичаха по нея, но винаги
готови страхливо да изчезнат, когато стане сериозно. Желанието по чуждата
жена променяше тези очи – променяше поведението им, което често беше сковано от
страх да не се удавят в дълбочината на това усещане, но едновременно и от
изкушението да не го пропуснат. Очите на женените мъже приличаха на хищници,
които обикалят около жертвеното си животно, плътта им гореше от близостта с
нея, те едва дишаха, поглъщайки я наелектризирани, но всеки път бягаха далеч,
далеч, където ги чакаше скучната и до болка позната съпруга, на която те не
спираха да повтарят колко вярно я обичат. На другия ден като безумни слепци
инстинктивно се отправяха пак в посоката на непознатата, очаквайки и
страхувайки се да я срещнат. Телата им трепереха от страданието, което им
причиняваше вътрешният копнеж и желанието. После те отново тичаха при законната
съпруга, погълнали достатъчно количество огън, те имаха за запас тайно да
изживеят увлечението си, фантазирайки си смели и безразсъдни неща, които никога
нямаше да предприемат реално. Крадци на любов, които не обещаваха и не даваха нищо. Накрая тя пак оставаше
сама, използвана, изконсумирана за пореден път. Тя не винеше тези мъже, защото
влюбеният е най-егоистичното същество, погълнато само и единствено от
собствените си усещания, радости и страдания. Защото любовта ги плашеше,
всепоглъщащата, заробващата до безумие любов е по-опасна от най-лошата
болест, защото изсмуква силите ти, прави те зависим пленник на това чувство.
Имаше обаче едни очи, мъжки очи, които не си отидоха веднага. Те останаха, след
като първоначалното опиянение беше отминало и те бяха свикнали с предмета си на
обожание. Те не се отказаха, а я следваха вярно навсякъде. Блясъкът и
топлината, която се разливаше от тези очи, беше толкова силен, че Мария-Мадона
започна да очаква тяхната поява. И силата, която идваше от тези очи беше
толкова магнетична, че Мария нито веднъж не се запита кой е този мъж. Изглежда
тялото му беше безплътно и маловажно, то просто изтичаше през очите, които
казваха всичко. Те не искаха нищо, но и не даваха много. Свикнала да консумира
това усещане, Мария с всеки изминат ден се объркваше все повече, защото не
разбираше какво се случва с нея. Тя искаше да познава тези очи по-отблизо.
Веднъж даже се престраши и почти беше готова да попита мъжа как се казва, но се
спря, защото осъзна, че това всъщност няма значение. Те просто стояха един
срещу друг и се съзерцаваха, изживявайки чувството, което набираше сила в тях.
Понякога очите на непознатия не се появяваха известно време и тогава целият
живот на Мария и се струваше безсмислен. Мъжът идваше така внезапно, както и
изчезваше, и очите на двамата с вълнението, тоналностите и блясъка си, казваха
всичко. Те бяха две тела с една душа, която преливаше от едното тяло в другото
чрез очите. „Любовта не е за бедните хора”, не спираше да си повтаря изплашена
Мария. В очите на непознатия започна да се отразява нейният страх.
Една
късна есенна вечер, когато Мария беше излязла пред блока, за да види дали ще
открие непознатия мъж там, кучетата на Ейдриън привършваха вечерната си
разходка и почти се сблъскаха в нея в тъмното. Тя ритна едното, но Ейдриън даде
някакъв знак и ротвайлерите се хвърлиха върху Мария, която падна в изгнилата
купчина есенни листа. От разстояние, ужасени и паникьосани, очите на
непознатия мъж наблюдаваха случващото се. „Помощ!”, викаше Мария. Изглежда
духът на Ейдриън беше далеч от мястото, защото той не спря кучетата.
Тялото на непознатия мъж беше почти готово да се притече на помощ, но нещо го
спираше и очите му блестяха от бездвижно вцепенение. „Ейдриън, махни кучетата”,
крещеше Мария. Една закъсняла група се прибираше от кръчмата, където
участието в поредната викторина винаги ги издигаше в очите им,
защото умственото усилие, което полагаха да отгатнат отговорите,
заслужаваше седмична почивка от всякакъв вид дейност. А и попълваха по този
начин пропуснатото си образование, съчетавайки го със забавление и бира, която
не се считаше за алкохол. Бирата се изливаше в телата им със скоростта, с
която те бяха решени да превърнат завинаги забавлението в начин на живот.
Забавлението беше новата религия, която трудно достигаше до душите им, защото
тази религия беше съсредоточена да спечели телата им. На сбирки по кръчмите или
частни партита – мястото нямаше значение, защото телата им ставаха алчни
от желания, които те погасяваха обилно с бира. Опиянените тела след това се
кривяха объркано, но никога не забравяха да документират със снимка позора на
забавлението си. Правителството можеше да е спокойно, защото от опиянени алчни
тела социална революция не можеше да се очаква. За това се искаше трезва мисъл
и решителност, която да надскочи дребната мисъл, че революцията можеше да
посегне на забавленията им. А това не трябваше да се случва. Тази вечер групата от забавляващи се беше
решила да продължи веселието в дома си и случайно минаваше пред блока. Една
жена от групата видя какво се случваше, тя се спусна към Ейдриън, разтърси
тялото му, крещейки, че той трябва да спре кучетата. Той изглежда започна да
разбира и извика няколко пъти към ротвайлерите, които с нежелание се откъснаха
от жертвата си. А Мадоната, окървавена, безпомощна и влюбена остана
да лежи в шумата.
В
същия квартал, близо до блока, в една топла стая, вмирисана на домашен уют,
ябълков пай с канела и ароматизатор, отекваше сигналът на приближаващата се
бърза помощ. Непознатият мъж се мушна бързо в топлото легло до познатото женско
тяло. Тялото на мъжа се тресеше, но остана да лежи в семейното легло. Женското
тяло се събуди и се опита да го прегърне, но той се отдръпна почти до
самия край на леглото. Мъжът се опитваше да остане неподвижно, но очите
му продължаваха да гледат вцепенено и безумно. Те бяха изгубили цвета си,
металният блясък, който идваше от тях, с остротата си режеше тъмнината. „Обичам те”, каза
сънено жената. „Искаш ли да ти покажа колко много?”, не спираше любовния си
шепот съпругата. Цялото лице на мъжа се сбръчка, очите му се свиха и от
тях потекоха червени сълзи. Сълзи на един ужасен, влюбен мъж.
Elena Lyubenova
Elena Lyubenova
Source: http://phdelenalyubenova.blogspot.co.uk/
No comments:
Post a Comment