„Живот в блатото”

 ( откъс от осма глава от романа приказка „Живите цветя”, in Bulgarian)

Гласът идваше откъм блатото, нещо във водата пееше с най-красивия женски глас, който с майсторството си можеше да краси и най-прочутата концертна зала в света. А може би той точно това правеше в момента и може би там някъде навътре в блатото в момента гласът омагьосваше с извивките си благодарната възторжена публика. Анна клекна, доближи лицето си до водата и се вгледа да види дали може да различи нещо във водата. С изненада установи, че веднага след зеления плесенясал горен слой на водата отвътре всичко изглеждаше розово. Не, не можеше да има съмнение, защото колкото и дълго да се вглеждаше Анна, тя можеше ясно да различи как розовият цвят се беше настанил толкова самоуверено все едно не искаше и капка на  съмнение и песимизъм да се прокрадва в този оптимистичен розов цвят. Анна усети как розовото започна да я покорява и завладява и някакво спокойствие се настани в нея. Тревогата беше изчезнала и на нейно място тя усещаше всичко в себе си леко и празно. Тя не можеше да си спомни какво точно се беше случило преди да стигне до блатото. Не беше и сигурна как се беше озовала дотук. Нито пък беше сигурна какво точно си мисли в момента. По някакъв странен начин розовият цвят изтриваше всички други цветове в нея и тя не можеше да произведе нито някаква мисъл, нито спомен, нито емоция, различна от празен и глуповат оптимизъм. Само когато Анна с големи усилия се опитваше да затвори очи  и да не мисли за водата, тя започваше да вижда отново всичко в различни цветове и съпротивата към розовото нарастваше. Но нещо я караше отново да отваря очи и тя гледаше розовата вода като хипнотизирана. Блатото имаше силата и способността да и внушава настроение и добра разположеност на духа, без за това да е нужно да има мисли и други емоции и чувства. Блатото можеше да зомбира мозъка на Анна и да и внушава неща. И винаги измисляше начин, за да държи очите и отворени. Анна почти не усети как някаква ръка  се показа от водата и я дръпна надолу. И тя не се съпротивляваше, просто нямаше сили, а и желание за това. Напротив, падаше надолу във водата с такава лекота и толкова много и харесваше илюзията за летене, че не искаше да свършва. Тя нямаше нищо против блатото да я контролира. Отдавна не се беше чувствала толкова щастлива.  Водата обаче нямаше свойствата на обикновена вода. А беше нещо лепкаво и розово. И обвиваше падащото тяло на Анна в нещо като лепкав пашкул, който изглеждаше почти гротескно с розовия си цвят и с широко отворените си очи. Когато падането свърши, Анна се приземи на дъното и всичко, до което се докоснеше, изглеждаше лепкаво и разтегливо и имаше способността да и придава собствените си емоции и чувства. А те бяха все едни и същи, носещи усещане за щастие, безметежност и покорство. Просто всичко в блатото трептеше на една и съща щастлива розова честота. Анна се опита да затвори очи, но не можеше, защото миглите и бяха почти залепили клепачите за горната част на очите и почти достигаха веждите и. Анна обаче прояви усилие на волята и успя с ръката си да отлепи половината от клепача на едното си око. И нещо в нея се задвижи и завъртя и на друга честота и слабо гласче на несигурност и опасност се настани в нея. Тя можеше да усети, че моментното и състояние на розово щастие не е истинско и не идва от нея самата. Точно когато не знаеше какво да предприеме, тя чу глас до себе си.

-          Сладка моя, пристигнахме. Сега трябва де те направим да изглеждаш красива и да те покажем на Мъдреца.

Пред Анна се беше изправила на опашката си и стърчеше във въздуха голяма змия, като беше обърнала главата си към Анна, а със стърчащия си език почти докосваше рамото и. Анна отскочи назад и изпищя, но после закима разбиращо, унесена отново от розовото.

-          Ти кой си? – попита го тя.

-          Смутак, на твоите услуги, сладка моя! – просъска змията и взе да се увива около Анна. – Слуга верен на Мъдреца.

В този миг отнякъде се появи Кадук, злият блатен дух, който мразеже хората и едвам се въздържаше да не удуши Анна, но не смееше, защото не си беше сам господар, Мъдрецът решаваше вместо тях, а той знаеше най-добре кое е полезно и добро за тях.

-          Стига си се усуквал около нея, тя не е за теб, глупако! – извика Кадук на Смутак. – Тя  е на Мъдреца, забрави ли? Той е най-достойният да я притежава и нея, и всичко останало, каквото светлият му ум реши, че иска. Той каза да побързаш.

Смутак покорно се свлече от Анна и запълзя напред.  Но после се върна, все едно беше забравил нещо и се издигна във водата.

-          Качвай се, сладка моя! – просъска той и с един замах на опашката си грабна Анна и я метна върху гърба си. Тя се вкопчи здраво в змийската му кожа и Смутак полетя във водата. Около летящата змия и Анна се понесоха розови водорасли, които като парцали висяха във водата и се залепяха за лицето и косата на Анна. Но Смутак летеше толкова бързо, че тя нямаше възможност да ги махне от себе си. Можеше да различи само как розови жаби се надпреварваха да плуват наравно с тях, но  се отказваха, защото никоя жаба не можеше да развие скоростта на Смутак, личния слуга и превозно средство на Мъдреца. След като известно време обиколиха няколко пъти в кръг неголямото блато, те стигнаха до Мъдреца. Смутак направи няколко обиколки на блатото по-скоро да се поперчи пред Анна, а и да покаже завидните си способности да развива скорост по-голяма, отколкото благоразумието предполагаше.

Но бързо се сниши, хвана с опашката Анна и я спусна елегантно на земята. След това започна да се покланя в едната посока и да се отдалечава с видима почтителност. Но не изчезна напълно, а застана в смирена поза на опашката си и с очи изпълнени с покорство и обожание наблюдаваше нещо пред себе си. Тогава Анна видя, че те не бяха сами, а цяла любопитна група стоеше пред нея и я гледаше изпитателно и с подозрение. Групата беше събрала в себе си представители на блатните обитатели. А на едно възвишение, изкуствено направено да е по-високо от дъното, беше заел важна поза Мъдрецът. Всички останали бяха почти приклекнали и полегнали пред водорасления му трон. Единственото движение се създаваше от няколкото риби и жаби, които по природа бяха по-низши от всички присъстващи и не бяха овладели етикецията на поведение дотолкова, че да запомнят, че са длъжни да замръзнат на място, когато това изискваше Мъдрецът. Те ставаха от време на време и правеха по някое малко кръгче, а жабите протягаха неприлично големите си жабешки крака и се прозяваха с още по-големите си уста. Останалите се правеха, че не забелязват, защото Мъдрецът ги харесваше, те бяха незаменими разузнавачи и шпиони, а и бяха в състояние да свършат каквато и  да е дребна и неприятна работа. Самият Мъдрец беше с дълга брада, както се предполагаше на един мъдрец, имаше и големи очила, които бяха по-скоро аксесоар, който трябваше да придаде липсваща интелигентност на подутото му  лице. Тялото му беше дебело и още по-разплуто, почти безформено и плесенясало, покрито с мъх, водорасли,  люспи, умрели от години насекоми и яйца на жаби и риби, които той беше уловил и залепил по себе си, за да не се множи излишно населението в блатото. Щастието те трябваше да търсят в служба към него, не в децата. Това беше Блатник, блатният господар и пръв Мъдрец. С хитрост, лъжи и манипулации той беше успял да вкара в заблуда всички, че е роден мъдър и че никаква друга роля не би го задоволила по-добре в този живот. А с помощта на двамата си братя, няколко негодни, но мазни и празноглави помощници, които бяха видели в неговото съществуване смисъл на живота си, той беше успял да завземе блатото и да наложи своите вкусове, мисли и авангардни идеи за един розов и оптимистичен свят, който изключваше инакомислещите, съпротивата и различните цветове. Свитата му беше направила и трон от водорасли, на който той подобаващо се беше възвишил като малък бог в своя блатен свят, в който беше абсолютно погрешно да се мисли, че нищо не се случва и движи. В началото на неговата Розова революция, когато той завзе властта и стана абсолютен господар и Мъдрец на блатото, имаше и известна съпротива от някои блатни жители. Някои се опитаха да упражняват мислене и съображение и даже споделяха на глас, че не искат тиранин със съмнителни качества да ги управлява и те няма   да помагат смешният култ към неговата безлична и посредствена  личност да расте. Свитата на Мъдреца намери решение на този малък проблем и неудобство и прати инакомислещите дисиденти и празни мечтатели в другия край на блатото, където тинята беше най-голяма и за където блатните легенди разказваха, че с времето бавно, но сигурно всичко потъва и изчезва. Това положение продължаваше вече няколко години.

На другия край на блатото Мъдрецът с годините завладя всяка мисъл и се настани там, където такава изобщо липсваше. Намери начин и да произвежда розов цвят, който боядиса всичко в розово. А розовият цвят излизаше на кълбета от лулата, която той пушеше денонощно и в която имаше стари водорасли. Той беше успял да намери едно тайно местенце на дъното на блатото, където почвата при копаене излизаше розова. И той добавяше всеки ден към водорасления си тютюн по щипка розова почва, която оцветяваше пушека, който се разстилаше из цялата вода като розова мъгла, която упойваше всички. И те се носеха през повечето време, неспособни на каквато и да е проява на воля и на съображение. Лъжите му постепенно станаха лепкава норма, която се разпростря навсякъде и се залепяше за всичко. Издаде и няколко научни  труда, които неизвестни, но покорни драскачи написаха за него, а той после ги прати  в най-далечния край на блатото при останалите мечтатели за благодарност и по-пълна конспирация. И понеже имаше възможности неограничени с времето трудовете му растяха все повече и повече и той вече преписваше от самия себе си, защото не можеше да види друг достоен за това. А благодарната му свита му издигна и няколко паметника, които поставиха на различни места в блатото, а най-големия паметник сложиха при мечтателите. Той се превърна в пръв учен и Мъдрец. Всичко се подчиняваше на неговата воля, желания и прищевки. Всички живееха, за да му служат и да му е добре. И бяха напълно убедени, че няма по-добро място за живот и развитие от блатото. За външния свят извън блатото те не бяха чували много и не го бяха виждали, защото нямаше причина да напускат блатото, тук им беше добре и имаха всичко, от което се нуждаеха. Само един приближен и доверен човек на Мъдреца беше успял да се измъкне от блатото и да замине за чужбина. Това той успя да постигне с абсолютна преданост и вярност към Мъдреца, като бяха нужни няколко години на самодоказване във вярност и почтителност и в липса на каквато и да е лична самоинициатива и воля. Ласкателствата му бяха толкова ласкави и мазни, че за известно време произвеждаха обилно количество мазна течност, която почти изпълни водата във блатото и започна даже да се утаява на повърхността като петролен слой.  Това заплашваше обитателите на блатото да останат изобщо без кислород. А и беше напълно достатъчно за Мъдреца да се увери, че Баламутен е най-предана негова сянка и негов пръв говорител и ученик. Толкова прегръдки и мазни целувки не беше получавал от никого. А останалите завиждаха на Баламутен за количеството и качеството на мазното, което изпускаше. Те не можеха да се мерят с него и просто приеха, че някои се раждат по-способни от другите и възможностите невинаги са равни. Но те пък имаха свободата да продължат да обожават Мъдреца, което запълваше напълно празния им живот. Друг смисъл не им трябваше. Баламутен даже се очертаваше да стане идеологически наследник на Мъдреца някой ден, ако това беше въобще възможно, защото Мъдрецът не просто възнамеряваше да живее вечно, той имаше по природа безсмъртието на своя страна. И той изпрати Баламутен във външния свят, за да разнесе мъдрата му слава по света и да разкаже за неговата Розова революция. Баламутен трябваше да изучи и нови начини за увеличаване добруването в блатото и славата на Мъдреца по света. Един вид го пращеше като дипломат и  пръв доверен външен посланик и министър – всичко в едно.

Всяка привечер Мъдрецът слизаше от трона си, качваше се на Смутак, който пухтеше под божествената му тежест, и правеха вечерна обиколка на блатото. На нея Мъдрецът изпускаше с лулата си розови мисли из цялото блато, за да имат и за през нощта оптимизъм за живота и вяра в неговата мъдрост.

До трона на Мъдреца Анна забеляза и една фигура, която приличаше на женска. Това беше Блатница, почитаемата съпруга на Мъдреца. Черните и коси бяха разпилени несресани и сплъстени по голите и рамене и тяло. А сред тях можеха да се видят да стърчат водорасли и някакви цветя, които отдавна са престанали да имат цвят и аромат, различен от тинестия. Лицето и беше бледо и изпито, а очите и зелени като млади водорасли гледаха намръщено Анна. Тя бе готова всеки миг да скочи и да я нахапе до смърт, толкова ненавиждаше хората. Но заради благоверния си съпруг се въздържаше открито и публично да изразява собствените си мисли и чувства, които криеше от всички на най-дълбоко място. Тялото и винаги беше голо и непокрито с нищо друго освен с дългата и до земята коса, която приличаше на завеса, която повече показваше, отколкото скриваше. Голотата и беше и неин отчаян избор и решение  да предизвиква у неверния си съпруг желание за интимност. Публична тайна бяха честите похождения на Мъдреца, които минаваха официално под графата “Индивидуално обучение на млади кадри”. Възторжените почитателки винаги минаваха процеса на обучение с отличен, но някои особено красиви представителки на нежния блатен свят не се оказваха толкова талантливи и способни интелектуалки и при тях Мъдрецът удължаваше обучението за неопределено време, докато не запълнеше красивите им празни главици със семената на знанието и мъдростта. През това време благоверната му съпруга мразеше Розовата му революция повече от всичко и разхождаше голотата си публично по-често от всякога. Тя също намираше утеха за изневерите на мъжа си или у Смутак, винаги готов да услужи с каквото може, или у други доброволци и почитатели на нейната голота.

От другата страна на трона на Мъдреца бяха застанали мъжествено и изпъчено двамата му братя, първи помощници и поддръжници на Розовата революция, но те не бяха толкова хубави, което ги направи неподходящ избор за водачи. Те също помагаха в обучението на млади кадри, като за целта често тайно извикваха от групата на празните мечтатели езерни момичета и русалки, които се славеха с кръшните си тела и празните си глави. Точно те се нуждаеха от постоянно окуражаване и подкрепа за идеите на образованността. По-големият брат Аржавен имаше рижаво на цвят тяло, което се смесваше с розовото и придаваше неопределени нюанси на цялото му космато и мръсно от тинята тяло с голям изпъкнал корем и слаби кльощави крака. Природата се беше подиграла с външния му вид, но той си го връщаше, като се опитваше да произвежда свои копия чрез езерните момичета и русалките. Но нито една от тях не роди негово копие, защото тях пък природата ги беше произвела да са  неспособни да имат деца. Нещо което Аржавен нямаше как да знае, а и беше достатъчно глупав, за да се досети. До него беше застанал най-малкият брат Багник. Той беше целият черен и с повече тиня от двамата си братя. Беше и най-дебел от всички. Дебелината му беше толкова голяма и дебела, че той се беше превърнал в една огромна лоена топка, която не помръдваше от мястото си, главата му беше почти затрупана от корема му. Той рядко сменяше мястото си, беше се пренесъл до трона на Мъдреца и там си живееше. Присъствието му можеше да бъде забелязано само по мехурчетата, които образуваше от задните си части и които бяха толкова изразителни по гърмеж и толкова обилни, че образуваха на повърхността на блатото малки огънчета, които ту изчезваха, ту се появяваха. Точно тях беше видяла и Анна, преди да попадне в блатото. Той не участваше в обучението на млади кадри, защото дебелината беше убила всичкото му желание да прави каквото и да е, та дори и да мисли.

Картината пред Анна завършваше с Баламутен, верният и пръв ученик и последовател на Мъдреца. Той току-що с беше завърнал от мисията си в чужбина и все още у него можеше да се усети повея на външната мода. Мустаците му бяха дълги и засукани и той не спираше да ги подръпва още повече и да ги усуква на кръгчета, наблюдавайки Анна. Беше облечен модно, следвайки нечии неизвестни модни представи. Той беше известен любител на ароматите и на модните аксесоари и една черна папионка висеше на шията му. Беше и ревностен почитател на женската красота и веднага беше хвърлил око на Анна, още с появата и. В това отношение способностите му бяха надминали даже тези на неговия учител Мъдреца. Ергенин по природа и личен избор, той обичаше живота, гуляите, обичаше да пие и да се весели. От мазното му и лъскаво тяло се беше образувало естествено огледало, в което веднага се отразяваше човекът отсреща. И сега там не спираше да пулсира изображението на Анна. Но не можеше да се каже, че беше голям красавец, имаше слаби и криви крака и голям корем, който също беше негов личен избор, за да не се различава и по това от  Мъдреца. Видът му беше наперен и цялото му същество показваше, че е над всички в блатото и че е видял големия свят.

Всички изчакваха пръв да заговори Мъдрецът. И той най-после благоволи да отвори устата си.

-          Ти коя си и какво правиш тук? – попита той Анна.

-          Аз съм Анна, изгубих се и не мога да се върна вкъщи – отговори сама розовата уста на Анна.

-          Какво е “Анна”? Не, не ми казвай! Пошегувах се, аз знам всичко!- излезе от положение Мъдрецът.

-          Човек съм! – недоумяващо отвърна Анна.

-          Лъжеш! Не си човек! – включи се с жар в разговора Баламутен. – Аз съм виждал хора, но ти не приличаш на човек.

Анна не знаеше какво да отговори на това и в същото време се опитваше да задържи половината си клепач затворен.

-          Не лъжа! Ти къде си виждал хора? – изрече тя.

През това време Мъдрецът не беше сигурен дали да се намеси, защото той самият не беше виждал хора и се доверяваше на преценката на Баламутен. Беше без значение дали Анна е човек, или не, тя все беше нещо, което не изглеждаше чак толкова отблъскващо. И за да не се издаде, той мълчеше компетентно.

-          Виждал съм хора навсякъде! Това не е твоя работа. Те са неприятни и винаги задават въпроси и само проблеми могат да ти докарат на главата. Така, като те гледам как ме питаш, си мисля, че ти може и да си човек. Даже съм сигурен, ти си  злобен човек, който иска да ме наклевети  и да съсипе доброто ми име. Ти носиш проблеми – изстреля всичко това на един дъх Баламутен.

Мъдредът се обърка от този развой на разговора, но пак нищо не каза. Анна, макар и  по други причини, също не знаеше какво да мисли и какво да каже. Баламутен използва конфузното положение, което сам създаде, и продължи по-уверено.

-          Мисля, уважаеми Учителю, че този човек има нужда от обучение! Убеден съм, че той ще ни навлече само неприятности и че след него ще дойдат и други хора. Чувал съм как някои блата са били пресушени вече от хората. Хората са я пратили тук, за да ни шпионира и да им съобщи после всичко за нас. Те се готвят да ни нападнат. Знам го със сигурност. Чух на най-високо равнище да си говорят помежду си хората, че нямат нужда от блатата и че се канят да ги пресушат всичките. Хората са лошо нещо и тя знае кога това ще се случи.

Уважаемият учител разбираше какво означава “обучение” и тъкмо щеше да предложи той сам да обучава човека, когато Блатница го смуши в ребрата. Останалата информация му се стори твърде неочаквана и много като количество. Той нямаше представа, че хората се канят да нападнат блатото и да пресушат неговото малко царство. Защо Баламутен не му беше казал досега всичко това?!

Баламутен като че ли прочете какво си мислеха сключените под страшен ъгъл вежди на Мъдреца и  недоумяващо  повдигнатите му изхвръкнали от страх очи и побърза да каже:

-          Учителю, тъкмо се канех да ви съобщя всичката тази поверитална информация, когато тя ни прекъсна с появата си – оправда се той.

Мъдрецът продължаваше да мълчи и да съобразява, но казаното от Баламутен му звучеше логично и страшно в същото време. Всички приемаха мълчанието му за разбиране и висша конпетенция. На глас той каза:

-          Първо ще я пратим при Останалите. Нека да поседи там и да видим дали ще се вразуми. Ако продължава да упорства, ще я подложим на обучение. Надявам се имаш план как да атакуваме хората първи и да ги нападнем.

-          Имам най-добрия план на света, Учителю! – знам как да ги изненадаме и засегнем най-много.

Мъдрецът направи жест към Смутак, който през това време беше подремвал прав на опашката си. Той скокна, поклони се на Мъдреца, замахна с опашката си, хвана с нея Анна и полетя напред.

С бърза скорост се насочи към другия край на блатото, където държаха в най-дълбоката тиня мечтателите. Те бяха малка група, които стояха прави в тинята и всеки беше погълнат от себе си, не забелязваха нищо и съзерцаваха денонощно само и единствено вътрешния си свят. Някой като че ли беше изключил волята им и апатията ги беше завладяла напълно. Никой от тях не реагира, когато Смутак остави в тинята Анна и потегли обратно. Анна просто се подреди в редицата от апатичните мечтатели и ги заоглежда. От тежестта и тинята под нея се огъна и Анна се оказа с покрити от тинята ходила. Вероятно, ако никой не я потърсеше, след време тя щеше да потъне цялата. Някои от групата в зависимост от собственото си тегло бяха потънали до глезените и дори до коленете.

Най-отпред се открояваше Водният дух. Той беше възрастен мъж с дълга брада с  лице бледо и подпухнало, с коси  дълги и светли, които  падаха на вълни по раменете му. Кожата му блестеше от струйките вода по нея, а краката му бяха дълги  и стройни.  Изражението му беше добродушно и унило. Духом той отсъстваше от това място и беше някъде, където Мъдрецът нямаше да го намери никога. Тялото му беше наметнато с дълга синьо-зелена мантия, по която личаха стари водорасли, намерили смъртта си там. Той стоеше замислен и неподвижен и с едната си ръка беше подпрял главата си, все едно размишляваше за нещо свое си.  Някога преди Розовата революция той беше господар тук наравно с Блатник и братята му. Но нещата се промениха и поне засега нищо не можеше да го извади от това му състояние. Той беше добре настроен към хората и им помагаше, когато бяха в затруднение сред водните стихии. Но понякога показваше и сприхав характер и можеше да се преобрази като щука, сом или друга риба, а и в човек даже. Тогава можеше да разкъса мрежите на рибарите, да изплаши плувците или пък да попадне чак в мелниците и там да вилнее на воля. Но към жените той беше известен като галантен и любезен кавалер, който беше в състояние да ги ухажва по всички правила. До Водния дух беше застанала жена му Водница. Някога попаднала в блатото жена, тя се беше простила със земния си живот и не и оставаше нищо друго освен да приеме живота в блатото. Тя беше известна шегаджийка и не спираше да се шегува и със себе си и с останалите. Дългите и черни коси, дълбоките и тъмни очи, веселият и нрав, стройното и голо тяло – всичко това беше пленило Водния Дух и той я беше обявил за първа своя съпруга. До тях беше застанал принцът Риба. Той също преди розовата революция имаше дял в ръководството на водния живот, като на негово подчинение бяха всички риби в блатото. След като Мъдрецът парализира волята му, някои риби се оказаха принудени да се подчинят на новия ред, за да оцелеят. Много от  рибите бяха намерили приложение на талантите си и ги бяха предоставили като евтина услуга на волята и капризите на Мъдреца. Принцът Риба беше младеж с рибя опашка, весел по нрав и приличаше на русалките. По външен вид той не се отличаваше от хората и понякога напускаше водното си жилище и излизаше на сушата. На сушата рибята му опашка не можеше да бъде забелязана от обикновени простосмъртни. Той защищаваше с плам и жар рибите от рибарите и там, където се намираше, риба трудно можеше да бъде хваната от хората. На сушата обичаше да присъства на празниците на хората и да се весели заедно с тях.  В групата на мечтателите имаше и няколко русалки. Те имаха миловиден вид, очите им бяха нежни  и сини, а вълнистите им коси падаха по гладкото им тяло. Понякога излизаха на сушата, решеха дългите си коси, пееха тъжните си омайни песни и подмамваха жертвите си във водата. Те можеха да прекарват дълго време и на сушата, разхождаха се из горите, люлееха се на клоните на дърветата и подмамваха хората. Анна видя и няколко езерни момичета, роднини на русалките. Красиви млади момичета, които вместо топла кръв имаха във вените си вода, която правеше телата им студени на допир. Косите им бяха синьо-зелени и дълги, кожата им беше тъмна, а стъпалата им бяха във формата на плавници. Имаха символични дрехи, направени от блатна трева. Езикът им приличаше на птичия по звуците и наподобяваха чуруленето. Те излизаха на сушата, когато светеше луната и тогава песните им наподобяваха песните на славеите. А във водата песните им приличаха на жабешкото квакане. С песните си подмамваха хората във водата. В групата беше  нещастната Росомаха. Тя беше навредила смъртоносно на детето си приживе и сама беше прекъснала земния си живот, хвърляйки се във водата. Тя не спираше да плаче и да люшка в ръцете си вързопче, което за нея беше нейното детенце. Тя не беше опасна, а по-скоро с разстроена психика от трагедията, която сама беше причинила по невнимание. Мъдрецът  беше  закарал и нея в тинята, за да не разстройва останалите с постоянния си плач и да не пречи на розовите им мисли, провокирайки  и тъжни размисли, които не се знаеше в какво можеха да се развият. Групата завършваше Ядерка, красиво момиче със златни коси и вежди. Някога тя беше горд, свободен морски дух, която по някакво нещастно за нея стечение на обстоятелствата се беше озовала в блатото точно, когато Мъдрецът беше започнал Розовата си революция. И тя вече не можеше да излизе оттук. Покрай лъжите на Блатник и розовите му внушения Ядерка беше забравила за морето и морските приключения и беше спряла да мечтае за него. Но нещо в нея не спираше да и липсва, макар че с времето беше забравила какво е то и не го свързваше със свободата и приключенията сред морската шир.

Анна зае мястото си сред останалите и зачака да види как ще се развие по-нататък нейната съдба. Засега мислите за болния и баща и за неговото спасение, което тя беше тръгнала да търси, а и мислите за Едуард се бяха спотаили някъде навътре в нея и тя временно забрави за тях. Животът продължи по този начин известно време. С всеки изминал ден те потъваха в блатото по малко и като че ли изглеждаха вече като бетонирани в тинята и отникъде не изглеждаше да има спасение за всички тях. Опитите на Анна да предизвика останалите към разговор до нищо не доведоха, те просто не обръщаха внимание нито на въпросите и, нито на отговорите, които тя им предлагаше. А плахите и внушения за борба и опит да се освободят само усилваха плача на Росомаха, а песните на русалките и на езерните момичета издаваха липсата на вяра и дълбока апатия.  Това се дължеше на Мъдреца и на розовия облак, който всеки ден обвиваше все повече и повече душите и сърцата им като в розов пашкул.

Един ден обаче водата се раздвижи неочаквано и се появи Мъдреца, яхнал Смутак. След появата му се разнесе из водата най-гъстият розов облак, който досега бяха преживявали. Облакът ги упои дотолкова, че те като в просъница чуха  и разбраха какво ги очаква по-нататък. Баламутен беше измислил най-съвършения си план за нападение на хората и те им трябваха като работна сила. След розовия облак се изнесе и Мъдрецът, но след малко Смутак се върна отново. И започна да превозва цялата група един по един до останалата част на блатото, където тинята почти липсваше. Налагаше се да замахва много силно със змийската си  опашката, за да може да извади онези от мечтателите, които бяха потънали повече. Преместването им беше временно и беше свързано с факта, че никой от останалите в блатото не беше приучен към труд, а сега се налагаше някой да се потруди за общото благо.

Планът на Баламутен да се опазят от хората и да запази властта на Мъдреца включваше да бъде отвлечена в блатото малката отдавна изоставена и забравена стара църквичка, която стоеше от годни на единия край на блатото. Понякога, когато Подвей се гонеше с тръните в полето, камбаната на старата църква се полюляваше и звукът и се носеше тържествено навсякъде из въздуха, достигаше даже и до блатото. Мелодията на камбаната произвеждаше вълшебна музика в различни тоналности и гласове, които можеха да предизвикат различни усещания за свобода и летеж. Но не само в това беше проблемът. Гениалното хрумване на Баламутен беше, че звукът на камбаната можеше да бъде чута и от хората, които живееха по-далеч и това щеше да ги накара да потърсят източника на тази музика, а това неминуемо щеше да ги доведе до блатото. По-нататък връзката между двете неща беше ясна само за Баламутен, но излизаше, че при вида на тяхното блато, хората щяха да се сетят, че не го бяха пресушили и щяха да го направят веднага след това. Без камбаната никой нямаше да ги открие, както не ги беше намерил досега. Тази желязна логика и причинно-следствена връзка никой не посмя да обори, та нали затова точно Баламутен беше пратен на обучение сред света на хората, за да разбере всичко за тях. Мъдрецът толкова се впечатли от наличието на план въобще, че не посмя да го подложи на критичен разбор, за да не се изложи с липсата на по-детайлни подробности за света на хората.

И така епичната подготовка за отвличането на църквата започна. Групата на мечтателите първо беше пратена под конвой да събере из цялото блато всички налични водорасли. Като през цялато време розовият облак ги съпровождаше навсякъде. След това те изплетоха от водораслите най-дългото и здраво въже, което блатната история помнеше. След като по изчисленията на инженерната мисъл на Баламутен се оказа, че въжето няма да стигне, се наложи да отрежат дългите коси на всички от групата на безполезните мечтатели. Изпратиха и няколко русалки да наметнат единия край на розовото въже около църквата. Русалките първоначално не искаха да се покажат навън без коса, но бързо забравиха за какво са се разтревожили. Хванаха единия край на въжето и заплуваха нагоре към повърхността на блатото. А Мъдрецът се доближи заедно с тях до горния край на водата и провря лулата си през водата, след което прати няколко розови кълбета в посока на русалките, да не би свежият въздух да освежи главите им и да намали силата на розовото. След известно време русалките се върнаха на дъното, бяха свършили добре задачата си. Изморени се свлякоха и зачакаха. След което всички от мечтателите бяха завързани за другия край на въжето, наредиха се в колона и започнаха да дърпат. Дърпаха толкова силно, че чак кокалите им пукаха. А до тях седяха управляващото семейство и слугите им, наблюдаваха спектакъла и подвикваха за настроение. Баламутен като пръв стратег и пълководец в тази дейност отброяваше ритмично опъването на въжето, а с камшика, който изплющяваше по гърбовете на мечтателите, даваше ускорение на усилната им работа. Всичко това продължи няколко дена, като през това време водата в блатото се размъти още повече и тинята на облаци се разнесе и обви всички. На моменти тя почти надвиваше по цвят и консистенция розовия облак на Мъдреца. А горе от повърхността на блатото основите на старата църква поддаваха все повече и повече. Потънали с времето в тинята на църковните основи не им беше трудно да поддадат още повече, когато се полагаше усилие това да се случи. По същото това време се случи така, че Подвей се беше развилнял на полето и беше образувал такъв вихър, който надминаваше всичко правено от него досега и който илюстрираше най-показателно способностите му и оплиташе всичко в едно. Всичко летеше във въздуха, събрано от различни краища близки и далечни. Стари предмети, части от къщите, даже стари вестници долетяха незнайно откъде, незадържани от никаква тежест и движени както от собствената си безплътност, така и от силата на вихъра, който Подвей беше създал. Един от тези стари вестници се провря и през прозореца в старата църква, точно в момента, когато тя се наклони съвсем и полетя надолу в блатото.

Църквата падна в блатото с камбаната надолу, като основите и почти можеха да бъдат видени веднага под повърхността на водата. Приличаше на патица, която е пилотира опиянена и по погрешка се е забила не където трябва с главата надолу. И в блатото се понесе най-страховитият шум и трясък, който всички блатни обитатели бяха чували някога за всичкия си бъзсмъртен живот. Падането стана толкова бързо и неочаквано, че почти смаза мечтателите, които я дърпаха от другия край на въжето. Никой от тях не подозираше, че ускорението и силата на вихъра, който Подвей беше образувал на полето, беше помогнало това да се случи по-бързо, отколкото би било възможно при други обстоятелства. Мечтателите успяха да отскочат, но празното място в блатото не беше останало много, църквата го беше запълнила почти изцяло. Анна също се оказа при мечтателите, на които беше помагала с дърпането на въжето. От силния трясък се вдигна още по-силен и концентриран по плътност облак тиня, който надви розовото. И Анна започна да вижда как тялото и постепенно ставаше кафяво-черно и розовото се свлече, толкова бързо, колкото се беше настанило по нея преди време. А от силния удар тя подскочи и залепените и опънати към веждите клепки се отлепиха и тя прогледна изцяло. Това, което видя, при нормални житейски обстоятелства можеше да я изплаши до смърт. Някакви уродливи създания се гърчеха в различни краища на мътното блато. А Мъдрецът отчаяно се опитваше да намери лулата си, която от силния удар на църквата беше паднала от устата му и беше потънала в тинята, толкова дълбоко, че беше невъзможно да бъде открита. Всичките му слуги бяха включени в акцията да копаят и да я намерят, но напразен беше техният труд. От лулата нямаше и следа. И застанаха двете групи настръхнали една срещу друга, гледаха се и не знаеха какво да предприемат. Толкова отдавна беше времето, когато бяха правили нещо не под внушение и команда,  а по собствена воля и решение. А камбаната продължаваше да произвежда звуци, които в света на хората можеха да бъдат възприети като най-прекрасната мелодия, която можеха да чуят. Мелодия, пратена от боговете в това забравено от тях блато, което си беше въобразило, че само си е достатъчно и беше приело лъжата и манипулацията за норма. А естествената изолация на блатото от останалия свят беше помогнало на Мъдреца и неговото семейство да дирижира живота на останалите и даже да им внуши, че те нямат нужда от други богове и че той е единственият останал бог по техните земи. И те бяха повярвали, защото се страхуваха да бъдат смели. И докато всички стояха и се гледаха, и чакаха всичко в тях да се намести и да си спомнят всичко за стария живот в блатото, и да последват тази естествена подредба, Анна се наведе и вдигна нещо, което беше наполовина потънало в тинята. Тя го изтръска от калта и се загледа в него. Никой не знаеше какво е това, но Анна знаеше.  Това беше старият вестник, който Подвей беше донесъл отнякъде и който беше попаднал в потъналата църква. Анна вдигна вестника, мина пред всички и го показа. Всеки, който погледнеше вестника, обръщаше любопитен поглед към Баламутен. Там на първата страница на вестника се беше намърдала снимката на самия пръв най-учен и верен ученик на Мъдреца. И Анна се обърна към всички:

-          Това е вестник, а на него  е снимката на Баламутен. Тук пише, че той  е бил в затвора за кражба, клевети  и измами.

Вик на изненада, възмущение и погнуса се изтръгна от устата на всички. Те бяха чували какво е това затвор и знаеха, че няма по-недостойно място, където да се окажеш. Никой в тяхната история не беше посещавал такова място, но бяха чували, че това се случва, когато направиш нещо много лошо. И те не можеха да свържат изрядния и съвършен Баламутен с такива дейности като кражба, лъжи и клевети.

-          Тук пише още нещо - продължи Анна. – В съда Баламутен е казал, че за това му поведение е виновен учителят Блатник. Той го е обучил на най-съвършеното изкуство на лъжата и клеветата. И че преди да срещне Блатник, Баламутен е бил чист и  невинен, но че Блатник го е покварил, отнел му е волята и критичността му и той не е можел да отличи вече кое е добро и кое лошо. И че за всичко е виновна мегаломанията на Блатник, която е виновна и за всичките му психични проблеми, които последвали съвсем естествено от огромното му его.

Още една камбана да беше паднала в блатото нямаше да произведе същия шокиращ ефект и изненада. Никой не смееше да помръдне. Но нещо се случваше с групата на мечтателите и те си спомниха, че някога бяха знаели за психичните проблеми на Блатник и че даже го бяха съветвали, че е добре да се погрижи за себе си и да посети специалист. Спомниха си и други неща от живота преди Розовата революция на болния Блатник. Спомниха си кои са. Но преди да направят каквото и да е, точно срещу тях се чу ужасно ръмжене и един глас изкрещя:

-          Ще те убия! Ще те унищожа, недоразумение нещастно! Неблагодарник такъв, така ли ми се отплащаш за всичко, с предателство?! – крещеше като обезумял Блатник срещу Баламутен. После се хвърли срещу него и го хвана за врата,  и двамата се затъркаляха в тинята. Това беше достатъчно да подскаже на останалите, че всичко се решава в честен и открит двубой и че лидерството е въпрос на способности и умения, а не на манипулации. Мечтателите се нахвърлиха срещу групата на Блатник с такава жар все едно точно този вид спорт им беше липсвал през всичките години на принудително мълчание. Те вече знаеха кои са и нямаха намерение да се подчиняват повече на субекти със съмнителни качества. Бъркотията на дъното на блатото беше всеобща и пълна и тинята караше всички да осъзнават все повече какво точно бяха пропуснали. И всичко това им харесваше, харесваше им да са смели, да са свободни, да се борят за себе си.

В това време Анна благоразумно се отдалечаваше към другия край на блатото, къдете щеше да е далеч от цялото това свободно и щастливо безумие, което можеше да я повлече със себе си. Това не беше нейното място, тук не беше нейният живот. Тя трябваше да се върне вкъщи, преди да е късно да се сбогува с баща си. И тя започна да се катери по полупотопената надолу църква. Напредваше все по-бързо нагоре, когато вече към повърхността една ръка я хвана, издърпа я нагоре и тя се оказа на същото място, където беше седяла, преди да попадне в блатото. Отгоре бог Перун пришпорваше вече колесницата си по небето и то се раздираше от гръмотевици и светкавици от най-добро качество. Всичко това изпрати на земята обилен дъжд. Дъжд чист и силен падаше с такава скорост все едно дъждовните капки се бяха събирали дълго време и бяха прелели от само себе си.  Подвей беше свършил своята част от този спектакъл, подготвяйки Земята с вихрушката, която произведе преди това. И сега се беше скрил  и наблюдаваше с наслаждение това плодотворно сътрудничество с бог Перун. А Перун крачеше по небето с колесницата си царствено  и величествено и пращаше дъжд по Майката Земя. Анна стана, вдигна ръцете си нагоре и се завъртя под едрите капки дъжд.  Тинята се свличаше от тялото и на струйки и капките я измиваха и връщаха първоначалната и чистота. Дъждът плющеше и върху блатната повърхност и блатото се препълни от толкова много вода и толкова малко място вътре. И то преля. Старата и мръсна вода бързаше да излезе сама от това място и вместо нея дъждовната вода, която прати бог Перун, запълни блатото отново, давайки му възможност за ново начало и живот без спомени за старото.

            Анна стана и тръгна под дъжда, за да е по-далеч от това преливащо от мръсотията си блато. Дъждът беше свършил работата си и спря. Бог Перун се оттегли в небесните си покои в света на Прав за заслужена почивка. Неговото място заеха  бог Даждбог и бог Хорс и те изпратиха най-гальовното и приветливо слънце, което изсуши Земята и успокои страстите. И когато Анна вече се чудеше накъде да поеме, един плътен  слънчев лъч се спусна от диска и на него като слънчева люлка се вееше бялата завеса. Нищо не можеше да зарадва Анна сега повече от тази гледка. Тя знаеше, че завесата не я заплашва с нищо. Мина през нея, а слънчевият лъч подхвана  завесата и я вдигна нагоре към най-силната светлина, на която човешките очи не можеха да издържат, но  която стопляше сърцето и душата пееше песни във възхвала на Даждбог и Хорс.

Source: Елена Любенова. Живите цветя. София, Гея-Либрис, 2012.