„Кикимората Мери”

(14-та глава от романа приказка  „Живите цветя”, in Bulgarian)

Идваше време, когато крал Лазар трябваше да отстъпи управлението на кралството на своите синове. И понеже обичаше и тримата по равно, реши, че няма да е справедливо да остави всичко да се случи след неговата смърт и че и тримата заслужават да получат равен дял от кралството. По този начин в известен смисъл той щеше да прекъсне традицията в кралството, според която най-големият син получаваше всичко, а останалите се задоволяваха само с голямо богатство, без да имат власт да управляват. Крал Лазар реши да не следва наследствената традиция, а да въведе нова, която се основаваше на бащината любов в чисто човешки смисъл. Той не знаеше тогава, че останалите не бяха готови все още да следват само законите на братската любов и че суетността за власт и съперничеството щяха да изместят чисто човешките усещания.  И крал Лазар подели кралството си на три равни части, които продължаваха обаче да образуват едно кралство. Управлението щеше да поеме най-големият син, но той нямаше да има повече богатство от останалите, а и трябваше да съгласува решенията си с останалите. Крал Лазар мислеше, че след това всичко ще продължи по старому и че братската любов е по-силна от желанието за власт. Но синовете му не мислеха така. Никой не хареса решението му и макар че всеки получи по равна част, всеки мислеше, че другият е взел по-хубавата, по-богатата и по-плодородната част от кралството. Особено ощетен се смяташе най-големият син, защото наследственото му право на първороден беше най-безцеремонно и несправедливо според него погазено, и то от човека, който трябваше да го поддържа най-много. Всеки един от братята смяташе, че ако останалите ги няма, те ще получат всичко напълно справедливо.

Завистта им ги караше да искат това, което нямат, макар че и това, което имаха, им беше достатъчно. Но те искаха това, което нямаха.

Завистта им пораждаше омраза. И те се мразеха толкова силно, че лесно забравяха за любовта, която бяха изпитвали един към друг. И омразата им пораждаше насилие и агресия и искаше да убие спомена за предишната любов.

Омразата към родния брат ги караше да се чувстват и виновни. И те знаеха, че е грях да мразиш родния си брат и се чувстваха гузни и  изпитваха вина.

Чувството им за вина ги правеше жестоки. И те бяха жестоки един към друг. Сърцата им бяха толкова широки, че можеха да съберат много жестокост един към друг. А това правеше бог Род нещастен и отчаян от  творението си.

И те започнаха да събират войска и започнаха да се нападат и да воюват един срещу друг. Оставиха всичко в ръцете на честния бой – така щеше да се реши кой е по-мъжествен и юначен и кой заслужава да получи всичко. И в кралството започна война, братоубийствена война. Тя плъзна като зараза от единия до другия край на страната. И всеки застана срещу всеки – брат срещу брата, деца срещу родители, родители срещу децата си. И вече не беше ясно кой беше добрият и кой лошият и всичко се размести и размеси. Амбицията и коравосърдечието им стигаше до там, че бяха издали заповед на своите наемници да избиват всеки от противниковата страна. Безсмислената война пламна и със скоростта на горски пожар се разпространи навсякъде и вече нямаше значение от кои си, защото хората вече мразеха хората и не искаха себеподобни до себе си. Убийствата, кражбите и грабежите бяха оръжието, с което бог Жаровит реализираше пъкления  план на Чернобог. Опустошението обхвана страната и от потомците си биха се срамували предците им, принадлежащи на гордите и славни черни, хървати, берзитите, потомците на драговитите, милингите, тимочаните, сърбите, русините и много други по-малки славянски племена,  населявали тези земи. Братоубийството стана норма на живот и на мислене, превзе сърцата и душите на хората, които като че ли само бяха чакали да отприщят в себе си тъмните сили. И скръб обхвана сърцето на майката на всички птици – Стратил птица. Пораженията от войната достигнаха и до нея и нарушиха покоя и. Тя живееше на малък остров сред бурното море и вечер прибираше под крилото си слънчевия диск, когато бог Хорс отиваше да си почива в небесните покои. И тя пазеше слънчевия диск под крилото си най-старателно и отговорно. И тогава на земята наставаше мрак и идваше времето на Лунната богиня, която излизаше на поредната си разходка с луната под ръка. Понякога, когато Майката Земя я грозеше силна опасност, Стратил птица криеше под крилото си и нея, докато опасността отмине. И този път възмущението на Стратил птица, прародителката на всички птици, беше основателно. И тя реши да накаже хората. Те имаха всички блага за себе си, но не ги оценяваха и не зачитаха себе си в другия. И Стратил птица прибра под едното си крило слънчевия диск, а под другото прибра и силата на Майката Земя, за да я запази от опустошението и обругаването, на която я бяха подложили хората и да я пази за по-добри времена. И в кралството настана мрак и тъмнина и тъмните сили и слуги на Чернобог изпълзяха от страната на Нав и превзеха всичко. Глад и суша мореше хората, защото земята нямаше сила и плодородие вече, което хората така лекомислено бяха унищожили и прогонили от себе си, смятайки наивно във високомерието си, че са по-големи от всичко това и че могат и без него. Хората показаха, че не зачитат богиня Жива, създателката на живота и плодородието. И мнозина умираха от оръжието в братската ръка, а доста и от глад, а Морена минаваше и прибираше душите им. Бог Жаровит беше горд с постиженията си – суша и пожари моряха хората. И бог Щур, пазителят на границата между живота и смъртта, беше отворил широко границата между живота и смъртта и с широка гостоприемна усмивка пропускаше богиня Морена и душите, които тя водеше със себе си в царството на Нав. А богиня Карна оплакваше хората приживе, защото знаеше кой път ще поемат всички рано или късно. Тя знаеше, че бог Щур никога не охранява границата твърде стриктно и е готов да пусне всеки, който се осмели да я доближи. И Карна плачеше за хората и вместо тях. А богиня Желя разнасяше мъката и страданието по цялото кралство, докато не остана къща, която да не е засегната от братоубийствената война.

Когато Анна се озова на селския площад, никой не можеше вече да каже в коя фаза на братоубийствената война се намираха. Дали беше минал разгарът на войната, или пък наближаваше нейният край, това никой не знаеше. Но даже и въпреки полумрака, в който всичко беше потънало, можеше да се каже със сигурност, че бог Жаровит беше вилнял с всичка сила и беше показал най-лошото от себе си. Всичко, което беше останало здраво и неразбито, изглеждаше бедно и тъжно. Анна напрягаше зрението си да различи нещата сред тъмнината, която покриваше всичко и макар че тъмнината не беше от най-гъстите може би от отблясъците от постоянните пожари, то пак беше препятствие човешките очи да могат да огледат всичко. И Анна тръгна почти като слепец да разбере къде се намира. Вниманието и привлече нещо тъмно, скупчено на камара почти, от което се чуваше някакъв глас да говори. Анна се доближи на разстояние и се заслуша в гласа, който идваше от групата хора. Гласът разказваше нещо, можеха да се чуят думи като “морета”, “принцеси”, “каляски”, “вълшебници”, “смях”, “игри”, “градини”, “цветя”, “плодове”, “слънце”. Подредени в смислова редица, думите можеха да образуват приказка. Изведнъж обаче гласът замлъкна и се изправи, беше забелязъл присъствието на Анна. Ако се съдеше по вида му, дългата оредяла брадичка, чалмата на главата, широките стари, като по чудо оцеляващи вече толкова години шалвари,  издължената му стара фигура – всичко това издаваше белези на запазено благородство и чест, които по странен начин бяха оцелели в цялото това безумие на братоубийствената война. Това беше селският ходжа, чиято професия се беше обезсмислила от войната, защото хората бяха решили, че вече нямат нужда да бъдат поучавани, а моралните и нравствени принципи само смущаваха изгладнелите им лица. Но старият ходжа беше запазил цялото това богатство в себе си и го предаваше на купчината изгладнели и измършавели деца, чиито родители бяха толкова заети да враждуват едни с други, че бяха забравили за тях. И децата се скитаха на групичка, като изгладнели селски котета, които търсеха подслон и храна. И те мразеха войната, тъмнината, мразеха родителите си, които ги бяха забравили, и се страхуваха от тях. Със стария ходжа те се харесаха веднага, защото той им разказваше неща, които ги караха да се усмихват и да мечтаят. Към групата се присъедини съвсем естествено и селския идиот Еро, който се оказа безполезен за нуждите на войната, защото упорито отказваше даже да докосне оръжието. В началото останалите се опитваха да го привлекат на своя страна, не защото Еро блестеше с някакъв особен талант, а защото беше една бройка повече на тяхна страна. Но всеки път, когато те му показваха как да борави с нож и други видове оръжие, той се хвърляше да ги прегръща и плачеше с искрени сълзи. Те бързо се отказаха от него, защото идиотизмът му го правеше неспособен да разбере за какво се бият и срещу кого. А постоянните му и неочаквани  изблици на обич и други най-различни, противоречиви и неконтролируеми емоции ги объркваха. Но те бързо се опомняха и си спомняха, че той всъщност беше селският идиот, признат от всички за същество с малко разум и способност да мисли логично и разумно.  Така Еро стана естествена част от групата на ходжата и децата. Ходжата също не беше обезпокояван с призиви за военна подкрепа на някои от наемниците, защото те не искаха да слушат постоянното му наставническо и безсмислено мърморене за неща, които вече не бяха част от живота им. По някаква странна ирония на съдбата Еро се оказа нещо като идеолог  на групата. Той самият беше дете сираче, израсло по селските къщи, и не помнеше родителите си. Но най-чистосърдечно вярваше, че баща му е самият крал, който някога е бил влюбен в неговата майка, която е била най-красивата девойка в околността. Сам ли си беше измислил тази история, или някой му беше помогнал да се сдобие с идентичност, спомени и памет, не беше вече ясно. Но това не само не беше донесло успокоение и яснота в личностната му идентичност, но даже напротив, беше постоянен повод за тревоги и съмнения, за любопиство и тайни планове. Той мечтаеше да види баща си и да му поиска лично сметка защо  беше изоставил майка му и него. И от известно време не спираше да внушава тази си идея на останалите от групата. Че всички те трябва да отидат при неговия баща краля, който ще оправи всичко и цялата тази бъркотия ще се подреди бързо и лесно след неговата намеса. Те даже му написаха колективно писмо, в което децата също се подписаха и помолиха краля да направи така, че родителите им да си бъдат отново същите, както преди войната. Отговор от краля обаче не се получи. И групата реши да предприеме следващата стъпка от плана си. И днес те обсъждаха точно това, като след бурната дискусия, след която всички се почувстваха още по-гладни и изтощени, те отчаяно помолиха ходжата за поредната порция приказност.

Когато ходжата се изправи, привлечен от приближаването на някаква непозната фигура, кръгът около него, образуван от децата и Еро, съвсем естествено се изправи също така, за да види какво се случва. Тяхното зрение беше свикнало вече с полутъмнината и те можеха ясно да различат всичко около тях. Не можеше да им убегне нито движение, нито размяната на погледи, нито даже мисъл, отразила се случайно и непредпазливо върху лицето. Те наистина бяха заприличали по инстинкти на котките – свръхчувствителни и свръхинтуитивни в света на мрака. И всички чуха ходжата да казва:

-          Мара, ти ли си?

-          На мен ли говориш? – изненада се Анна.

-          Да, на теб. Здравей, Мара. Ти се върна...Не те очаквахме – продължи ходжата някаква своя си мисъл.

-          Аз не съм Мара! Анна съм! И не съм се върнала, защото никога не съм била тук преди – недумяваше Анна.

-          Напротив, била си тук. Ти живееш тук. Помниш какво се случи, нали? – предпазливо започна ходжата.

-          Да се е случило? За какво говориш? Бъркаш ме с някого! Не само че не живея в това село, но и никога не съм била тук – беше категорична Анна.

-          Не помниш ли? Няма те от близо година вече...Изчезна съвсем неочаквано, веднага след смъртта на брат си Стефан. Търсят те за неговото убийство, защото смятат, че ти си го бутнала да падне върху брадвата. Единственият свидетел е майка ти, но тя вече не е между живите  – опита се да и припомни ходжата.

-          Търсят ме за убийството на брат ми?! Шегуваш ли се? – не криеше учудването си Анна.

-          Ти имаш брат, нали? – опитваше се да разбере какво се е случило с нея ходжата.

-          Да, имам брат, но той...- Анна недовърши мисълта си, защото разбра, че това може да бъде използвано срещу нея.

-          Виждаш ли, имаш брат. Хората са толкова озверели днес, че им трябва изкупителна жертва, която да плати за техните прегрешения – прошепна почти на себе си ходжата.

-          Не, аз не съм Мара. И никого не съм убивала. Но както виждам, тук се води война и е лесно да заподозреш всеки в осъществяване на собствените мисли – търсеше обяснение за себе си Анна.

-          Да, тук се води война, братоубийствена война. И затова убийството на брат ти не е някаква голяма изненада, но ти сама се появяваш сега тук и те ще те намерят. Не че случилото се в твоя дом направи на някого някакво впечатление, но те са готови да накажат всеки, макар и слабо заподозрян за нещо, което те извършват явно всеки ден. Те искат с някого да си измият ръцете и да си успокоят съвестта. Те искат някой да си плати вместо тях, те искат да има виновен за случващото се безумие и ще те накажат. Затова се махай от тук, защото ще те видят– ходжата говореше разумно и с грижа за жената пред него, той беше видял и чул много и можеше да се досети какво ще се случи с тази жена. И нямаше значение дали тя наистина беше виновна,  или останалите искаха тя да е виновна.

-          Но аз никога не бих посегнала на брат си! Никога! – запротестира Анна. – Трябва да има някаква грешка. Бъркате ме с някого. Никога не съм била тук и не познавам хората, за които говорите. Нищо не знам за случилото се! Не знам нищо! Нищо не знам! – запротестира с плам Анна.

-          Да, знам, Мара. Знам, че ти не би го направила, познавам те от малка. Познавам и братята ти. Знам всичко, но мен никой не иска да ме слуша вече. Спомням си, че тримата ти братя бяха по това време на гурбет, далеч от къщата ви, а ти живееше само с болната си майка и най-малкия си брат Стефан. Той се промени много по време на войната, започна да пие, да тормози майка ти, да иска земите за себе си само. Всичко знам. Знам историята на всеки от това село, те даже не подозират колко лесно можеш да ги разчетеш, колко лесно можеш да видиш покварените им души и мисли, които те даже не прикриват, а отразяват на лицата си и в очите си. Знам, че брат ти посягаше на майка ти. Не знам какво точно се е случило в онзи ден, но каквото и да се е случило вината не е твоя. Каквото и да си направила несъзнателно, си го направила да защитиш майка си и себе си – четеше като от отворена книга живота и ходжата.

-          Всичко това е много странно. Да, има някои съвпадения, но това не съм аз. Аз не съм Мара. Сигурно ви приличам на тази Мара, но аз съм Анна. Имам болен баща и търся живите цветя за него, за да му помогна да се излекува. Така ми каза гласът от църквата, живите цветя ще го спасят – разказваше своята история Анна.

-          Живите цветя ли? – оживи се внезапно ходжата. – Чувал съм за тях. Но тук няма да ги намериш, тук няма нищо живо. Старите легенди разказват, че живите цветя се срещат много рядко, само там, където земята и небето се срещат далеч, много далеч, зад девет земи в десета.

-          Трябва да стигна там, където земята и небето се срещат. И нищо няма да ме спре да стигна до десетата земя – беше категорична Анна.

-          Виж, Мара, не се учудвам, че не помниш нищо. И така е по-добре. Аллах е бил милостив към теб и е заличил от съзнанието ти спомените на войната и убийството. Ех, само ако можеше да е толкова милостив и към мен! Само ако можех да спра да помня, да знам, да мисля, да чувствам. Но Аллах иска засега от мен това – да знам, да помня, да мисля и да чувствам за себе си и за останалите, за да има кой да им припомни след войната кои са били. Това е моята съдба. Но ти си щастливка, че нямаш спомени – опитваше се да я оправдае ходжата.

-          Вече нищо не разбирам – прошепна Анна натъжена.

-          Хайде, да вървим, ние ще те пазим. Ти трябва да извървиш своя си път, трябва да изчистиш името си така, както Аллах в милостта си ти е отнел товара на спомените. Сега е твой ред да поискаш прошка и да се покаеш не само за стореното, но и за несвършения грях. Ти поне имаш тази възможност, използвай я – мъдро настоя ходжата.

-          Но аз нямам вина за никакъв сторен грях, нямам вина за никакво убийство! – защитаваше се Анна.

-          Всички сме грешни. Всички извършваме постоянно убийства с думи, с мисли или с дела даже. Всички мразим и мислено си представяме, че животът без другите ще е по-добър и справедлив според нашите представи. Това е убийство. Но ти си благословена, че можеш да поискаш прошка, че можеш да се разкаеш за всичко това – шепнеше гласът на ходжата, идващ все едно от други измерения.

И цялата група обкръжи Анна и всички тръгнаха като един тъмен облак напред. Най-отпред вървеше Еро, който си напяваше някаква мелодия, веселите звуци на която със сигурност, щяха да подразнят и отблъснат всеки срещнат и щяха да прогонят подозрението и вниманието далеч от Анна. След него вървеше ходжата, а купчината деца бяха хванали Анна за дрехите, а най-малкото детенце даже се беше примолило и тя го хвана на ръцете си. Така Анна се сля с фигурата и никой не можеше да я различи сред останалите. Групата вървя известно време, докато излезе от селото и се спря до една къща, която се намираше на известно разстояние от последната улица на селото и след която започваше гората. Малката къща беше стара, и това можеше да се види отдалеч. Имаше голям двор, запустял и необработван от дълго време. Но и тя, както и всички останали къщи в селото, бяха потънали и смълчани в мрака и все едно пазеха гласовете си за друго, по-добро време, когато техните стопани щяха да изчерпят дозата си безумие и да бъдат пак същите, както преди. Те, старите къщи, вярваха, че такъв обрат пак щеше да настъпи, защото те бяха стари и бяха видели много и всякакви хора. И всички те си приличаха в самонадеяността си, че могат и без топлината и уюта на родния дом. Но след време съзнанието им връщаше прогонените спомени и те постепенно завладяваха и стопляха сърцата им и жестокостта отстъпваше място на любовта и добротата. Но за това трябваше да мине време, през което хората щяха да поупражняват тъмната страна в себе си. А старите къщи чакаха търпеливо стопаните си да се върнат и от тази братоубийствена война. И те бяха сигурни, че и тази война щеше да има край. И като търпеливи и верни стражи те бяха скрили на сигурно плодородните зеленчукови и цветни градини, пазеха ги за по-добри времена, когато хората щяха да могат да оценят това богатство. И старата къща на Мара беше нетърпелива да посрещне младата си стопанка. Малката входна врата с олющена боя заскърца нетърпеливо и вятър засвири в комина и, придавайки музикалност и настроение от предстоящата среща. Еро, ходжата и децата се спряха пред входната врата, която чакаше нетърпеливо да бъде отворена. Анна стоеше и не знаеше какво да прави. Тогава ходжата я подбутна към вратата с думите:

-          Твоят дом те очаква да му поискаш прошка.

Групата се сбогува с Анна и се отдалечи от къщата. А Анна стоеше като вцепенена и имаше усещането, че вече беше стояла пред тази врата, която толкова много приличаше на вратата пред нейната малка къща. По същия начин се чувстваше и когато слезе от таксито пред родната си къща – като изгубеният син, който се завръща и който не знае как да поиска прошка, че се е оказал неверен стопанин на родния си дом. И Анна хвана дръжката на вратата и я отвори. И чу съвсем ясно как от вътрешната страна на двора се разнесе писклив почти старчески женски глас, който изкрещя “Проклятие!” и още някакви други неща, които Анна не можа да разбере. Но можеше да се познае, че гласът е сърдит и даже гневен за нещо. Не се виждаше обаче нищо и Анна прекоси двора.

Светът, в който живеят хората представлява сложна система, в която всичко е свързано с всичко и всяко нещо зависи от нещо друго. Светът, в който живеят хората, не живеят само хората, а и други същества, за които хората нямат сетива да ги видят, но които в много от случаите се оказват съдбоносни за живота на хората, защото могат да провокират случки и да създават обстоятелства. И старите къщи на хората много често бяха роден дом и на други същества, които живееха в тях още от построяването им, никога не ги напускаха за разлика от хората и с право смятаха старите къщи за свой и само свой роден дом. А хората бяха просто едни натрапници, които не умееха да се грижат добре за старите къщи, не ги обичаха и ги изоставяха при първа възможност за нещо по-блестящо като обещание, но чуждо и илюзорно като реалност. Другите същества никога не напускаха родния си дом и никога не искаха за себе си нещо друго чуждо, пък било то по-блестящо и богато. Те можеха да бъдат верни. И затова с право смятаха, че старите къщи принадлежат на тях и че хората са тук временно и така или иначе все някой ден ще напуснат родния дом и ще освободят територията само за тях. И съществата бяха търпеливи и изчакваха своя си час. Точно по същата причина неочакваната поява на Мара внесе лек смут и тревога в душата на Кикимората Мери. Тя живееше в старата къща от основаването и преди около стотина години, тогава беше построена къщата. Кикимората Мери не можеше, а и не искаше да крие, че пристигането на Мара беше нещо много неприятно за нея. И не само защото според общественото мнение Кикимората Мери беше просто една злобна старица, която завиждаше на всички млади  и хубави жени. Не, не само поради това. Защото Мери не се интересуваше изобщо от общественото мнение, което я беше отхвърлило безапелационно по външни показатели като красота, младост, богаство, интелект. Даже разказваха за нея истории, че е   един злобен и пакостлив женски домашен дух, който изглежда като  стара жена, с дълъг нос, кльощаво тяло с ръце като кокоши крака.  Кикимората Мери отдавна беше обърнала гръб на общественото мнение, защото то не съвпадеше с нейното възприятие на нея самата.  И тя наистина мразеше Мара, но не защото тя беше поредната хубава млада жена. Всъщност, нямаше вече значение защо точно я мразеше. Всичко беше започнало толкова отдавна, още с раждането на Мара, когато и дадоха същото име, каквото имаше и Кикимората. И Кикимората се видя принудена да си смени името на модното сред хората Мери, за да не я свързва нищо с малкото момиче което се беше появило в нейния дом. Съдбата се беше оказала немилостива и несправедлива към Кикимората Мери, защото не и беше дала възможност за развитие. Тя бе създадена  стара и грозна, така поне казваха хората, ако поне веднъж за нещо можеше да се разчита на тяхната памет и спомени. И тя беше повярвала на тази история за самата нея, разказвана толкова пъти съвсем тенденциозно от хората, а  и  не помнеше да е била дете и млада. А малкото момиче Мара имаше всичко, което Мери нямаше – имаше възможност за развитие и промяна, не беше просто една непроменлива константа като физика и дух. Кикимората Мери мразеше съдбата, смяташе, че е несправедливо ощетена и искаше възможност за разплата. Искаше да си отмъсти. Защото тя никога нямаше да има първа любов, тя нямаше  да има и любим, който да поиска да се ожени за нея. Тя никога нямаше да може да има деца. А Кикимората Мери си представяше понякога, че като майка би се справила по-добре, отколкото майката на Мара например, която беше доста непохватна в много отношения. Тя никога нямаше да може да пътува, да види топлите екзотични страни. И затова Кикимората Мери беше сърдита на съдбата и реши да си отмъсти. Тя знаеше, че Стефан обича разнообразието при жените, така както обичаше и виното. А Кикимората Мери имаше способности на ненадмината съблазнителка, която притежаваше таланта да се вмъква в съзнанието на човека, да се превърне в негов глас и да му нашепва неща. Тя имаше рядката способност да стане част от сънищата на хората и да живее там заедно с тях по сюжет, който за хората беше по истински от ежедневния. Тя имаше силата на мисълта, която можеше да я накара да се слее с мисълта на другия, да я подчини и да я направи свой покорен слуга. Богинята Мокош просто несправедливо я беше лишила от привлекателна външност, по която хората лесно щяха да я приемат и нямаше да се гнусят от вида и. А Мери беше принудена да живее заедно с хората, тя просто нямаше избор. Богинята на съдбата Мокош беше проявила наивност, смятайки, че хората ще оценят талантите на Кикимората  даже и под такава външност. Но хората обичаха красивата опаковка, естетически приемливата за очите им. И те не оцениха талантите на Мери, защото външността и ги отвращаваше. А и те нямаха нужда от таланти и отхвърлиха Мери. И Кикимората реши да ги накаже. И тя се вмъкваше в сънищата им, и ставаше част от тази част на живота им и ги покоряваше и подчиняваше, и контролираше. Така постъпи и със Стефан, брата на Мара, която Кикимората Мери мразеше. И Стефан ходеше през деня като в полусън и единственото, което правеше беше да се напие и да спи. Там в съня си, той се срещаше с жената, която го обичаше и по която той постепенно изгуби ума си. А нощно време тя изпиваше силите му и беше ненаситна за още. Така Стефан се превърна в роб на Кикимората Мери. И тя започна да иска неща и да поставя условия. А той вече беше дотолкова откъснат от реалния си живот, че забрави за всички свои задължения и отговорности към болната си майка, забрави да работи и да подпомага домакинството. И майка му, и Мара не можеха да разберат каква беше причината предишният работлив и сговорчив Стефан да се превърне в сприхав пияница, който все по-лесно и често посягаше на майка си и който без срам гледаше сестра си по начин, който не приличаше на братски и който отразяваше плътските му желания към Кикимората Мери. А тя беше ненаситна в отмъщението си към съдбата. И Стефан започна да иска от майка си да му препише всичката земя само на него, като я заплашваше, че тя никога няма да оздравее, ако се противи. Майката мълчеше и не продумваше дума, за да не се изкуши да каже неща, които не подхождат да бъдат казани от майка на син. Майчиното и сърце не можеше да понесе да вижда в какво се беше превърнал синът и и винеше за това войната, която беше започнала, и тъмните сили, които бяха плъзнали навсякъде. Те отровиха въздуха и промениха хората. И Мери тържествуваше.

 Една вечер след поредния пиянски скандал Стефан посегна към майка си, удари я, след това взе възглавницата и започна да я души. Майката се съпротивляваше, колкото можеше, а Кикимората Мери се смееше истерично и високо и го подканяше да е смел, да се бори за себе си и да отстоява правата си. Мара беше в това време в кухнята и чу целия истеричен кикот, който тя не можеше да си обясни откъде идва. Тя остави работата си, влезе бързо в малката стая на майка си и започна да дърпа брат си. От това неговите ръце отстлабнаха и той пусна възглавницата, за да се защити от Мара. Майката лежеше като примряла, докато двете и деца се дърпаха и удряха, и нападаха,  и защитаваха, както можеха. Тогава Кикимората Мери влезе в стаята, незабелязана от никой,  и закачи брадвата за дърва на пирона до стената, и то с острата страна навън. И когато Мара вече изглежда щеше да бъде победена от физически по-силния си  брат, Кикимората Мери застана зад нея и блъсна с двете си ръце Стефан, който отлетя с огромна сила от мястото си и улучи точно брадвата, която незнайно как за Мара и майка и се беше озовала в стаята. Стефан обаче не стана, както те се надяваха, а главата му постепенно подгизна в локвата кръв. Мара не можеше да разбере как точно се случи всичко. Тя никога не бе имала намерение да убива брат си. Да, тя мразеше това, в което той се беше превърнал и понякога си позволяваше да мисли, че ще им е по-добре, ако него го няма, но тя не бе искала да го нарани. А сега той лежеше мъртъв пред нея. Тя можеше да се закълне, че не го блъсна тя, че тя не беше чак толкова силна, че да го блъсне на такова разстояние, но в стаята нямаше никой друг освен майка и, която затвори очи да не вижда гледката на мъртвото си дете, убито от ръката на другото и дете. И от този ден тя упорито отказваше да говори и вижда, не искаше да живее в свят, който позволяваше да се случват такива безумия. Мара не знаеше какво да прави. Всички улики сочеха към това, че тя го беше извършила, изглеждаше толкова логично, а и значи беше така. Кикимората Мери тържествуваше. Тя постигаше поредния си реванш пред Съдбата. А Мара вече беше една опозорена жена. И макар и с красива външност, тя беше престъпница. Доволният кикот на Кикимората Мери огласи къщата, но той вече не можеше да изненада никого. Кикотът преливаше в глас, който нашепваше: “Мара уби Стефан”. Мара не можеше да разбере откъде идва този глас, най-вероятно съзнанието и казва това, което тя отказва да повярва, че се е случило. Гласът постепенно набираше сила и изпълваше цялата къща. След това той излезе през комина и огласи селото и околностите. Кикиморите от другите къщи го подхванаха и го разнасяха навред, където можеше да се срещне Кикимора, толкова несправедливо ощетена от съдбата да се роди и да умре като грозна и стара жена. Тази нощ всички в селото разбраха, че “Мара уби Стефан”. Не, това не направи особено впечатление на останалите хора в селото, защото беше време, когато убийството беше станало норма на мислене. Но винаги беше добре да разбереш, че не ти си го извършил, а че е друг този път и че даже се знае кой е – някой, който е имал смелостта да не се крие в тъмнината. И хората запомниха това, и искаха да намерят Мара и да я накажат, за да плати и за техните грехове. След тази нощ обаче никой не видя Мара повече. Тя изчезна от селото. Кикимората Мери заживя живота на една щастлива, грозна, стара и злобна по всеобщо, но презирано от нея мнение, жена. Тя тържествуваше. Тя беше абсолютна господарка в старата къща. До момента, в който не видя Мара да се връща.

            Когато Анна влезе в къщата, спомените за случката нахлуха в нея и тя можа да почувства болката и историята, която и разказваше старата къща. Къщата не можеше да живее с убиец в нея, това я съсипваше. Оскверняваше я самата мисъл, че съвсем съзнателно тя  крие в утробата си престъпник, който се е осмелил да пролее чужда кръв. Старата къща не искаше такава позорна слава за себе си и тя беше готова да се жертва, ако трябва, за да бъде изкупено  извършеното зло в нея. Къщата искаше да се отърве от убиеца и имаше нужда от помощта на Анна. Тя знаеше, че не Мара е виновна за смъртта на брат си. След случката обаче нищо не беше вече същното за старата къща. Останалите братя се бяха върнали след време само за да погребат починалата си и изоставена от всички майка и войната ги погълна и тях. Къщата вече нито ги чу, нито ги видя. Най-вероятно бяха последвали съдбата на хилядите избити в тази омразна и безсмислена братоубийствена война. Но убийцата беше останала да живее в къщата. Кикимората Мери нямаше да я напусне доброволно и къщата знаеше това. Трябваше да се случи нещо необикновено, нещо голямо,  за да се заличи петното от позора. И старата къща знаеше какво ще се случи. Тя вече беше оплакала миналото си, младостта си, сегашния си живот. Тя беше готова премине окончателно в историята, но да спаси честта си. А и къща без стопаните си се превръща в обиталище на злите духове, чрез които Чернобог вземаше постоянно надмощие в света на Яв.

Анна през това време оглеждаше вътрешността на къщата, опипваше стените и, които помнеха убийството, и преживяваше нейната драма така все едно беше отговорна да помогне на старата къща да се възроди за ново, чисто начало. В предверието на къщата Анна намери стара газена лампа и кибрит до нея. Анна запали лампата и тръгна да огледа къщата и вътрешността и. Тя учудващо много и приличаше като подредба на родната и къща, но не си ли приличаха всички селски къщи по това? Кикимората Мери се беше скрила зад печката, където беше обичайното и място за живеене. То и беше предостатъчно, защото тя имаше слабичка като сламка фигура и не заемаше много място. Оттам тя наблюдаваше какво прави Мара, като в същото време продължаваше да преде с вретеното, това беше всекидневното и занимание. И само много опитен слух можеше да долови как от тази половина на къщата се чуваше тихо скърцане със зъби, ругатни и проклятия. Тя не само че не можеше да скрие яда си от появата на Мара, но едвам се удържаше да не и се покаже и да се саморазправи с нея. Но искаше първо да разбере за какво е дошла натрапницата. А гостенката огледа всички стаи, докато не стигна до една, чиято врата не можа да отвори веднага. Тя я бутна по-силно и вратата се оказа не заключена, а  и очевидно не отваряна дълго време, защото със скърцане поддаде на натиска и се отвори. Застоял въздух лъхна Анна отвътре, а с отварянето на вратата от течението се отвори широко и прозорецът. Лунната светлина влетя като плътен сноп и освети помещението. Първото нещо, което Анна забеляза, беше че на прозореца се полюляваше от вятъра бяло перде на цветчета, избеляло от времето.  Анна се приближи до него и го огледа на светлината на лампата и можа да различи червените някога, но сега почти избелели петна от кръв, които пазеха спомена за случилото се в тази стая. Все едно тайната  беше чакала заключена точно в тази стая, за да бъде освободена от Анна. По посока към леглото Анна се спъна в нещо твърдо и се наведе да го вдигне. Беше часовник, приличаше на мъжки ръчен часовник, който обаче отдавна беше престанал да отмерва времето все едно то за него вече нямаше никакво значение. Анна го доближи до газената лампа, за да го огледа, но не видя нищо особено по него. Най-вероятно беше изпаднал от нечия ръка  и се беше изтърколил почти под леглото, за да се скрие и да не вижда.

Но вниманието на Анна привлякоха стъпки, които идваха от другия край на къщата, от кухнята, и тя остави часовника на леглото. Стъпките звучаха припрени и почти тичаха. Анна можа да чуе как те прекосиха прага на стаята и влязоха вътре. Но Анна не виждаше нищо. Сърцето и замря от страх и тя стисна газената лампа в едната си ръка, като бавно се придвижваше по посока към бялата завеса. Стъпките я последваха. И Анна усети как нещо я хвана за гърлото и я стисна силно. Нещо костеливо и жилаво, което и причиняваше болка и което беше по-силно от нея. Тогава Анна се опита да вдигне с другата ръка газената лампа, за да огледа по-добре какво и причинява болката. Но не успяваше да вдигне лампата на такава височина, защото ръцете и бяха притиснати като крилете на уловена птица, която се опитваше да полети, но нещо и тежеше и я притискаше към земята. И Анна започна да размахва ръката с лампата хаотично в стремежа си да се освободи. И ръката и се вдигаше все по-нависоко и по-нависоко, докато не се оплете в бялото перде и Анна нямаше време повече да мисли, защото ръката, която я стискаше беше по-бърза и сръчна от нейната мисъл.

И точно, когато и се струваше, че е почти победена от душащите я ръце и почти закрита от бялото перде, тя усети миризмата на пушек. Мирисът се усилваше и тя почувства как зад нея топлината щеше да я погълне. Ръката, която стискаше гърлото и,  отслабна и Анна чу как стъпките бавно се отдалечиха от нея. След това див писък разкъса тишината на старата къща. Анна нямаше повече време да мисли, защото огънят зад нея беше обхванал вече другата половина на завесата и прозореца. И тя се повдигна, прескочи прозореца и се прехвърли от другата му страна, която излизаше на двора. Оттам тя можа да види как огънят се разрастваше бързо. Кикимората Мери тичаше из цялата къща и викаше за помощ. Писъците и обаче не можеха да бъдат чути извън къщата. Такава беше нейната съдба да е част от къщата. Старата къща я чуваше, но беше готова да се жертва, за да не носи повече в утробата си тази убийца. А Анна стоеше отвън и гледаше как пламъците се разрастваха и обхванаха тревата около къщата, храстите край къщата и после плъзнаха към гората. Първата редица от дървета изпищяха с пукот при първия допир с огъня и се поддадоха лесно на стихията, още повече, че дъжд не беше имало от много време и те се предадоха на огнената стихия. От огромния пожар се образува светлина, която озари селото и стана светло  като ден. Хората се спираха и се оглеждаха и не можеха да повярват на това, което виждаха отсреща. Чуваха се и детските гласове, които мислеха, че най-после кралят е чул молбата им и е спрял войната. А родителите разпознаваха децата си, прегръщаха ги и плачеха. Стратил птица също видя светлината, която идваше от земята. И тя помисли, че разумът е надделял и че хората са спрели братоубийствената война. А светлината накара хората да си спомнят кои са и срам зачерви лицата им. Децата намираха родителите си и ги прегръщаха и сълзи на радост се стичаха по лицата на възрастните. Те бяха пренебрегнали човешките си задължения и бяха отворили вратата към тъмната страна в себе си, което беше помогнало на Чернобог да постигне пълна победа. Но Чернобог нямаше сила там, където имаше любов и светлина и той се оттегли в страната на Нав, признавайки се този път временно за победен. И силите на Белобог осветиха мислите на хората и света на Яв заблестя с оптимизъм и надежда за живота.

Стратил видя пламъка, който се разгаряше по тялото на Майката Земя и в душите на хората и тя разбра какво се случва. И надигна се Стратил птица и страшна буря се понесе по морета и океани.  И тя се изправи в целия си ръст и разтвори едното си крило и слънчевият диск на Хорс се изтърколи изпод него и зае мястото си на небето. А  Даждбог, богът на слънчевата светлина, освети в слънчев блясък света на Яв. След това Стратил птица разтвори и другото си крило и Майката Земя възвърна изгубената си сила и плодородие, и водата изпълни реките, тревата като зелен килим покри тялото и, а цветята побързаха да разпраснат ароматите и багрите си навсякъде. Всички чуха как първите петли оповестиха официално настъпването на новия ден и светлината погълна хората.

            Бог Род знаеше, че идваше краят на пътуването на Анна. Беше ред на десетата земя и той повика морската повелителка Стратим птица, прародителката на всички птици, защото само тя знаеше къде се намира десетата земя. Тя беше там, където небето и земята се срещат и морето е помежду им. А Стратим птица беше морската царица на моретата и океаните и всички живи същества в морската шир и бяха подвластни. Силен писък изпълни въздуха над селото и почти го закриха огромните криле на Стратим птица. Хора и животни се снишиха, защото не знаеха каква е тази сила, която закри небето отново. Анна стоеше до мястото на опожарената къща и също гледаше към небето. Стратим птица плесна с крилете си, силен вихър се завихри над селото и всички видяха как от едното и крило се спусна на земята бялата почти прозачна завеса. Анна беше готова за пътуването си в последната от предсказанието земя и тя нетърпеливо се скри зад белотата на завесата.

Source: Елена Любенова. Живите цветя. София. 2012.