„Приказки за едно пътуване към себе си” 30

(Откъс 30 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

Използвам случая, че малкото тяло по време на разходките понякога се унася от ритъма на походката на Ема, за да разкажа на малката душа за нещата, които се случват около нас. Това е добър начин да я разсея от скуката, която я обзема, когато малкото тяло прекарва в сън.

Вече няколко пъти минавахме покрай най-старата върба по реката. Тя нямаше как да не бъде забелязана, защото времето я беше превърнало в една от най-разклонените върби по реката. Несъзнателно се заглеждаш в нея, когато минаваш наоколо. А ако се вгледаш по-внимателно, можеш да видиш и живота, който кипи, скрит от любопитните очи, там, долу, под клоните. Даже и аз знам, че не се смята за много възпитано да надничаш в чуждите къщи, но предполагам ще бъда извинена, защото ме привлече една млада красива патица, която излезе от клоните и се потопи във водата. Патицата беше толкова хубава, че не се стърпях да я последвам и да разбера всички тайни, които се криеха дълбоко навътре под старата върба. Историята се оказа повече от интересна и аз с удоволствие я разказах на малката душа.

Ставаше въпрос за патицата Дорийн, която мътеше яйцата под старата, разлистена за поредна година върба на брега на реката, скрита от хора и свои. Тя мътеше за първа година, а яйцата бяха от нейния любим Дъки. Дорийн с първото си излизане като пълнолетна вече патица в обществото, беше забелязана от патока Дъки, джентълмен по желание и природа. Те бързо установиха по-близък контакт, подтиквани и от суровата предпролетна природа, когато и самият климат предразполага към сближаване на самотните души. Те не бяха точно самотни души, а по-скоро млади души, впуснали се за първи път в обществото и мечтаещи за приключения  и романтика.

Джентълменството днес не е това, което е било в Обединеното кралство около  два века назад. Но за неговата сила и очарование все още се носят легенди както в света на хората, така и в  животинския свят. Правилата в общуването и поведението, които са спазвали някога истинските джентълмени, днес не са толкова стриктни, но това е и защото някога истинският джентълмен не е познавал така отблизо мъката на труда и е можел да се посвети изцяло само и единствено на разучаването и прилагането на етикецията в общуването и мисленето. С други думи: не му се е налагало да работи, защото една от предпоставките да бъдеш смятан за истински джентълмен, е била да бъдеш достатъчно заможен, че да не ти се налага да работиш в истинския смисъл на думата. Патокът Дъки беше силно повлиян от магията на легендите за “истинския” джентълмен и като всеки млад паток си беше внушил, че може да впечатли всяка млада лейди от патешкия вид с добрите си маниери и обноски. Дорийн, от своя страна, не беше толкова романтична натура, но, както се казва, противоположностите се привличат.

Дъки ухажва Дорийн по всички известни красиви правила на джентълменството. Връзката им в началото беше изцяло изградена на основата на платоничното – нещо, което можеше да се възприеме  почти като нововъведение в животинския свят. Дъки си позволи да се влюби бързо и лесно, защото това му състояние на влюбен щеше да придаде правдивост на красивите речи и серенади, които устройваше на своята любима. И макар че Дорийн не беше толова красноречива и не владееше изкуството да омайва с красиви думи, то тя нямаше нищо против тази малко прекалена според нея театралност на Дъки. Тя самата по външност принадлежеше към най-красивите представителки на своя патешки вид, поне за този сезон. Това само по себе си беше досатъчно да привлече Дъки, защото задоволяваше и суетността му към естетичното. По пъстрота и разноцветност на оперението си тя почти нямаше равна на себе си в този сезон. А издължената и шия в очите на влюбения паток се доближаваше по грациозност до лебедовата шия. Да, любовта имаше силата да заслепи влюбения от всеки биологичен вид и да го накара да вижда всички достойнства на любимата в хиперболизирана форма. А въображението му дорисуваше липсващото. Понеже зимата бързо се изнизваше, а  пролетта напредваше и всички природни стихии им подсказваха, че беше време да се премине от платоничната и романтичната любов към прозата на брака, та инстинктите към размножаване пришпориха развоя на романтичната им връзка, защото имаше реална опасност да пропуснат този размножителен период. А това неминуемо щеше да породи известни слухове за техните възпроизводителни способности сред патешкото общество. А и за Дъки беше много важно да се оженят, преди да консумират любовта си, защото така му повеляваха законите на джентълменството, според които се измерваше почтеността на джентълмена, та всичко това означаваше, че нямаха време в излишък и напротив то ги притискаше  с всичката сила, с която разполагаше. А намеренията на Дъки спрямо Дорийн бяха повече от почтени.

Последва бърза сватба, на която присъстваха най-близки роднини  и приятели както от тяхната река, но също така и някои пристигнаха специално за церемонията от по-далечни канали. Един вид, идваха почти от чужбина. Получиха и някои не особено практични подаръци, за които обаче се надяваха да намерят приложение за в бъдеще или пък в краен случай да ги подарят на други младоженци. След сватбата се нанесоха в малкото заливче по течението на реката, почти скривано от разкошното разклонение на старата върба. Под старата върба беше роден и самият Дъки. Та, можеше да се каже, че той доведе своята любима в родовото имение.  След известно време Дорийн започна да снася едно по едно яйцата с най-красивата форма, които някога бяха виждали в патешкто царство. След определено време тя легна върху тях и започна да ги мъти. Дъки седеше на стража и пазеше нея и яйцата. Пазеше ги, когато Дорийн ставаше да се разтъпче, за да  не бъдат нападнати от някоя лоша и граблива птица, каквито се навъртаха наоколо. Дорийн имаше нужда от тези разходки, защото мътенето и се отразяваше зле както на тялото, така и на нервната система. Беше се позакръглила от липсата на активно движение и понякога беше сприхава повече от необходимата здравословна доза, която и двамата можеха да понесат. В такива моменти Дъки отиваше да рови за червейчета и и донасяше, за да не се чувства тя пренебрегната, а и искаше да е полезен с каквото може. Когато Дорийн обаче ставаше прекалено невъзможна, той се спускаше  надолу по реката и изчакваше на безопасно разстояние, докато се разсеят облаците, но бързаше да се върне, защото тя можеше да има нужда от него.  За да бъда напълно справедлива обаче, трябва да кажа, че имаше и моменти, в които Дорийн беше особено любвеобилна и му позволяваше да притиска своята патешка шия до нейната. И така, заслепена отново от любов, Дорийн се превръщаше пак в предишната мила патица. Дъки не и се сърдеше, защото беше подочул нещо за химическата промяна, която настъпва в тялото на патиците по време на мътенето. През този период той трябваше да бъде търпелив, защото хормоните и, онези коварни, невидими химически елементи, бяха способни напълно да преобразят любимата му. Това тя самата не го знаеше и не го съзнаваше, но пък и той беше твърде дискретен и истински джентълмен, за да си позволи да я информира за нещо, което щеше да я накара да се чувства виновна, без да има съзнателна вина за това. Виновна беше природата им.  И Дъки търпеше лошото и понякога настроение и нервните и изблици, но никога не спомена за тайните хормони, които бяха причината за всичко това. Още повече, че и той не беше сигурен дали това е само слух, или истина.

Великата Енергия обаче беше предвидила всичко и тук. Тя винаги даваше толкова изпитания, колкото могат да бъдат понесени, без да започнат хората и животните да губят облика си и да се трансформират в представители от друг биологичен вид. Понякога, в изключително редки случаи, поради неизвестна грешка в системата и, дозата на изпитанията се оказваше в нетолкова здравословно количество, и хората се превръщаха в животни. Тази трансформация понякога ги притесняваше, но невинаги. Особено това се отнася за онези представители на човешкия вид, за които и без изпитанията понякога беше трудно да се каже към кой биологичен вид принадлежат. Но животните преживяваха тази трансформация особено болезнено. За тях нямаше нещо по-кошмарно и зловещо от човека с пушката в ръка, когато тръгнеше на лов. Това се отнасяше и за патока Дъки. В неговите представи всичко най-лошо се асоциираше с издължената фигура с нещо дълго в ръцете, което издаваше особен гръмотевичен звук и от който много представители на патешкия вид трудно можеха да се отърват живи. За патиците това беше лошият бог, който ги навестяваше понякога и от който нямаше спасение. Всичко лошо в тяхното въображение се свързваше с този образ. Легендите разказваха, че лошият бог винаги е съществувал и винаги се е свързвал със смъртта. Там където минеше той, в много патешки семейства наставаше скръб и печал за дълго време. Те се страхуваха от него, мразеха го, но просто засега нямаше начин как да го победят. Само някои най-смели и безразсъдни представители на вида им понякога се увличаха от революционни идеи, които обаче никога не успяваха да доведат до успешен край, който се свързваше единствено и само с цялостното унищожаване на лошия бог. Той като че ли беше безсмъртен. А реализацията на революционните идеи обикнавено се свързваше с това няколко патици заедно да полетят нависоко, точно когато под тях се виждаше лошият бог и да го осквернят и унизят с веществото, изпускано от патешките им задни части. Така си мислеха те и това беше техният начин да покажат достойнство и присъствие на духа. За лошия бог обаче това беше сигурен белег, че трябва да гърми точно в тази посока. Да, тактиките и стратегиите на различните билогични видове се разминаваха понякога с твърде драматични последици. Когато слушах душите им да разказват всичко това, се изпълзвах със състрадание и съчувствие към патиците. Но определено не ми се искаше да бъда в тяхното тяло точно в такъв момент. Предполагам, че ще прозвучи зловещо и нехуманно, но доста често се радвах, че съм в тяло на един от представителите на “лошия бог”.

Трябваше да направя това отклонение в разказа си, за да се разбере, че и търпението на патиците си имаше граници. Търпението на Дъки от лошия период на Дорийн свърши точно тогава, когато започнаха да се излюпват малките патенца. С първото спукване на черупката на първото яйце, от което щеше да се роди първородното пате, лошото настроение на Дъки се изпари и на негово място започна да си пробива път едно ново усещане за бащинство, което новият горд татко Дъки трябваше тепърва да анализира, разбира и приема. Усещането за бащинство щеше да компенсира всички негови реални и въображаеми страдания, прекарани по време на периода на мътенето на неговата любима.

Странно е как бащинството сближава представителите на всички биологични видове в усещането, че това чувство си е струвало всичко изтърпяно по време на мътенето. Те неусетно през годините на еволюциите бяха си присвоили правото, че през този период страдат най-много и единствено те.  Както винаги, женските имаха повече задължения, отколкото права в този процес.

 Щастливият новоизлюпен татко Дъки приветства с радостно крякане появата на първородното си пате. Днес първородното нямаше такива права, каквито е имало през вековете, и то най-вече свързано с имуществените наследствени въпроси. Но то обираше най-радостните възгласи и възклицания, което вече беше повод за завист от страна на неродените още и те, нетърпеливи да не би да бъдат пропуснати, започваха да пукат яйцата си бързо едно след друго. Това им даваше равен шанс с останалите непървородни, защото не е важно кой е първородният. Важното беше, че не може да се каже точно дали си втори поред или пък последен. С патетата на Дъки се случи същото – всички патета изскочиха почти едновременно от яйцата си. Това обърка твърде много щастливия татко и той не можа да проследи със сигурност поредността при останалите. Патетата бяха доволни от това развитие на нещата, защото то им осигуряваше относително равен старт в живота с останалите. Дорийн пък от своя страна беше доволна, че всички нейни яйца се оказаха с патета вътре, защото по-опитни от нея патици я бяха предупреждавали преди това, че понякога лош късмет спохождаше патиците родилки и някои яйца се оказваха празни. Никой не искаше такова развитие на нещата. Колкото повече патета, толкова повече възможности да завоюват нова територия по реката имаха всички като тийм.

Точно в този момент Дъки не мислеше как точно ще ги изхранва всичките десет патета. И макар че през главата му минаваха и такива мисли, той бързаше да ги прогони, за да се наслади на мига в цялата му гама от преживявания.

Оставаше и екологичният проблем, слуховете за който внасяха смут и тревоги в патешките души. Говореше се, че водата в реката с всяка година ставаше все по-малко и по-малко, което на практика означаваше, че ще има все по-малко червейчета и друга храна за препитание. Говореше се също така, че вече някои двойки бяха тръгнали да си опитат късмета по други по-пълноводни канали. И също така се говореше, че там животът бил по-богат и безгрижен. Това го споделяли самите емигрантски двойки, когато идвали на гости при роднините си по реката. Всичко това засега бяха само слухове може би. И може би Дъки щеше да се изправи пред този избор – да избере нов, по-добър живот за своите патета. Но мисълта, че ще трябва да се раздели с живота по реката, със старата върба, под която бяха родени вече няколко поколения от неговия род, караше сърцето и душата му да се свиват от болка и мъка по незагубеното още родно. Но патетата му не мислеха така. Те нямаха минало тук, нищо не ги свързваше с родовото имение все още толкова силно и бяха любопитни да се потопят в реката още на другия ден след като се бяха излюпили. А един ден бяха стигнали толкова надалеч в разходката си, че бяха се доближили до разклонението, което свързваше реката с един от каналите. Дъки и Дорийн побързаха да ги върнат в района под върбата, защото разклонението ги плашеше твърде много с неизвестността си.

Но малките патета вече бяха решили за себе си, че някой ден ще разберат какво има оттатък разклонението.  Любопитството към новото и неизвестното беше вече намерило пристан в тях и идеята за това щеше да се развива през следващите месеци. И кой знае, може би първородният син на джентълмена Дъки щеше да намери своята патешка любов в някой от онези пълноводни канали, където животът е богат и лесен, както гласяха слуховете.

Ема вече се връщаше от разходката си. Малката душа вътре в нея хареса историята и тайно започна да си мечтае за големите пълноводни канали, където рано или късно отиват всички малки патета. Горещо се надявах Ема да не усети какви мисли внушавам на малката и душа още от утробата. Защото самата тя беше се озовала в друг, по-пълноводен канал, оставяйки родината си, и със сигурност щеше да иска нейната малка душа да остане при нея, в новото родово имение.

Все още не беше ясно какво ще мисли за това малката душа, защото тепърва и предстоеше удоволствието да преоткрие света, но този път в друго тяло. Не биваше да я лишавам от правото на избор, който за нея и малкото тяло все още беше въпрос на далечни дискусии.

Малкото тяло като че ли усети, че разходката свърши и започна с поредните си акробатични изпълнения. Следваше съсредоточено смучене на палеца, твърде важна задача, с която то щеше да усъвършенства кърмаческия си рефлекс. Малката душа вече също имаше своята компания, като новото и задължение беше да отброява точната бройка на превъртанията, които правеше малкото тяло, те не биваше да са нито повече, нито по-малко. Така тя си имаше занимание поне за известно време и аз се почувствах свободна да се заема с някои свои неотложни задачи.

Source: Елена Любенова. Приказки за едно пътуване към себе си. София. 2010.