(in Bulgarian)
|
I. За разбирането на концепта време
II. За езиковия образ на концепта
време и за потенциала на творителните падежни модели в горнолужишкия език да
отразяват времеви отрязъци
III. Видове езикови ситуации според
времевия ориентир на агенса в горнолужишкия език,
изразени с творителни падежни модели
|
I.
За разбирането на концепта време
В тази глава ще се
опитаме да представим някои от най-разпространените представи за съдържанието
на философската категория време. Ще
очертаем и обема на фрагмента за време
(изразяван с творителни падежни модели), като част от общата картина на
света; ще потърсим и адекватен езиков материал от творителните падежни модели в
горнолужишкия език, който би могъл да запълни ситуациите за време. Ще проследим
с какви възможности за концептуализиране разполагат творителните падежни модели
в горнолужишкия език. Те отразяват и описват една много малка част от общата представа
за понятието време – останалите участъци се покриват от други езикови средства:
глаголната категория време, лексикален материал, фразелологизми и други. И в
този случай изходната точка, обща за всички ситуации, ще бъде свързана с общата
за цялото изследване тенденция към антропоцентризъм при описанието на падежната
семантика. Така че ситуациите формално
ще бъдат отделени на базата на участваща формална връзка (z, ze, před, mjez), но на по-дълбоко равнище водещ ще е
времевият ориентир на агенса. Поставяйки себе си в центъра на света, агенсът се
самовъзприема не само като обект за физическа, психологическа и естетическа
оценка, но и като отправна точка на времето и пространството. И парцелацията на времето, както и тази на
пространството, се осъществява от гледна точка на агенса, на неговата
потребност да действа и променя картината на света или просто да се впише в
нея. Ситуациите се определят и зависят от времевата точка, в която се намира
агенсът в момента на извършване на действието. Времето е категория, измислена от човека, за да подреди
представите му за периодичността на повтарящи се събития. Той е
най-абстрактното понятие на света. Затова има цели философски школи, които го
отричат, тъй като то не може да бъде наблюдавано непосредствено. Като най-универсални свойства на времето се
определят обикновено продължителност, неповторяемост, необратимост.
За целите на нашето
изследване ще разгледаме някои от битуващите мнения и съображения за сложната и
неразгадаема философска категория време; това са гледни точки, които фокусират
в себе си най-характерното от безбройните дискусии по проблема. Целта ни е,
преди да преминем към описанието на потенциала на творителните падежни модели в
горнолужишкия език да изразяват и описват времеви отрязъци, да добием представа
и за участъците от концептосферата на времето, които този падеж не е в
състояние да покрие.
Философската категория време е безспорно една от
най-сложните за разбиране фундаментални и универсални философски категории.
Векове наред не стихват научните спорове, изказват се най-противоречиви и
различни гледни точки. Дискусиите продължават и до днес. Това, за което са
съгласни повечето учени, се отнася до сложната, многоаспектна и даже принципна
непознаваемост на времето (вж.
Джиоева 2005). При това невинаги е ясно за кое време точно
става въпрос. За времето – като субстанция ли? За времето - плод на човешката психическа дейност ли? За
времето – като форма или условие за съществуване на материята? Времето е навсякъде
около нас. Не само ние “сме във времето”, но и “времето е в нас”. Всяко нещо за нас трае
“известно време” и има продължителността поне на мига. Освен това “времето
тече”, трудно можем да си го представим като “спряло”, “неподвижно”,
“вкаменено”, “замръзнало” и др. Но времето е и факт на съзнанието – притежава
субективен образ във всеки от нас. Във връзка с определяне характера на
взаимоотношенията между времето и материята обикновено се казва, че времето
(така както и пространството) е атрибут, форма, условие, свойство, структура
или фон за проява на материята (вж. Жаров 1975: 79). Най-вероятно, времето е
всичко това взето заедно.
Л. Г. Панова говори за следните модели на времето (вж. Панова 2001; вж. още
и Яковлева 1991: 45), намерали място по едно или друго време в историята на културата:
- Циклично време: отвежда всички събития към първовремето на митовете и легендите. Неговите цикли приличат на природните цикли, на денонощието и годината, на сезоните;
- Линейно време: появява се като идея за пръв път у Декарт и е продукт на новата европейска мисъл. То е напълно абстрахирано както от събитията, така и от историята, която носи морален смисъл. Основните му атрибути – необратимостта и продължителността, го правят измеряем;
- Спираловидно време: фокусира в себе си чертите на цикличното и линейното време. Няма точни съвпадения на сегашните събития със събитията от миналото, но всяко сегашно събитие притежава свой аналог в първовремето;
- Историческо време: появява се на-напред в юдейството, а след това и в християнството. В същината си то е събитийно време. Но много прилича и на вектор, който започва от Сътворението на света, минава през Пришествието на Иисус Христос и се устремява към Второто Пришествие и Страшния Съд;
- Метафизично време: като самостоятелна проблематика се появява в античността и средновековието;
- Физично, обективно време: това е времето като четвърто измерение, добавено към трите пространствени; може да се измерва и да се дели на части и др.
Липсата на ясна и недискусионна представа и дефиниция (предлагат се само
характерни особености и признаци) на философските категории пространство и
време се компенсира донякъде от наличието на огромно по обем натрупано
количество дискусии между философите и физиците. Историята на въпроса за
философската категория време (така както и на пространството) ни отвежда отново
в античната философия, където е началото, което намира продължение почти във
всички основни философски учения. Учените през вековете са единни единствено в
това, че разделят многообразието от гледни точки на две основни групи: 1)
пространството и времето са субективни категории; 2) пространството и времето
са обективни категории. Според
представителите на диалектическия материализъм в света няма нищо друго освен
движеща се материя и тя не може да се движи другаде освен в пространството и
времето (вж. Петросян 2002). Според тази
гледна точка пространството и времето са в ролята на фундаментални форми за
съществуването на материята. Класическата физика разглежда
пространствено-времевия континуум като универсална арена на физичните обекти.
През миналия век представителите на некласическата физика (физиката на
елементарните частици, квантовата физика и др.) издигат идеята за неразривната
връзка на тези две категории.
Понятието за време възниква на основата на сменящите се събития, кръговрата на нещата и цикличната смяна на сезоните. Естественонаучните представи за пространството и времето изхождат от съществуването в макросвета на твърди физични тела, заемащи определен обем. Рационални идеи, кореспондиращи си с днешната представа за времето и пространството, могат да се открият у почти всички антични мислители. Още в учението на Хераклит централно място заема идеята за всеобщото изменение.
Съгласно атомистичната доктрина на Демокрит например цялото природно многообразие се състои от най-малки частици материя (атоми), които се движат, сблъскват се и се съчетават в пустото пространство. Атомите (битието) и пустотата (небитието) са първоначалото на света. Вечността на атомите произтича от отсъствието на начало у времето. В съответствие с атомистичната концепция на пространството при Демокрит се оформят и представите за природата на времето и движението, доразвити от Епикур (идеята му е, че в процеса на преместването атомите преминават един атом пространство за един атом време).
Аристотел, от своя страна, трансформира въпроса за съществуването на времето във въпрос за съществуването на делимото време. Особено внимание Аристотел отделя и на връзката между времето и движението. Според него времето е немислимо без движението, но движението не е синоним на времето. Заражда се релационната концепция. Времето е можело да се измери, но като се използва движение с максимална скорост. В съвременната физика това е скоростта на светлината, а в античната и средновековната философия – скоростта на движението на небесните сфери. Следващата значителна крачка в развитието на представите за времето и пространството правят представителите на класическата физика. Знаменателен се оказва трудът на И. Нютон “Математическото начало на естествената философия”. Според учения абсолютното, истинно, материалистично време само по себе си протича равномерно и се определя като продължителност. Относителното, житейското време е или точна, или изменчива външна мярка за продължителност, наричана час, ден, месец, година... Времето и пространството са вместилища на самите себе си и на всичко съществуващо; универсални условия за съществуване на материята.
Съвременните представи за природата на времето и пространството са свързани с теорията на относителността (обща теория на относителността и специална теория на относителността) на Ал. Айнщайн. Пространството и времето съществуват не сами за себе си, а само като структурно свойство на полето. Теорията на относителността показва единството на времето и пространството, изразяващо се в съвместното изменение на характеристиките им в зависимост от концентрацията на маса и на движението им. Времето и пространството вече не се разглеждат независимо един от друг, появява се представата за пространствено-времевия четириизмерен континуум. Времето и пространството лежат в основата на нашето възприемане на картината на света. Те са своеобразна структурна рамка, без която не можем да си представим подредбата на света въобще. В сферата на научната фантастика попадат опитите да се преодолее времето и да се пътешества из него с машината на времето (на Херберт Джордж Уелс например).
Времето – това е продължителността на даден процес или явление. Времето е също така и понятие, което ни позволява да установим кога се е случило едно или друго събитие по отношение на друго събитие, т.е. да се определи за колко секунди, минути, часа, дни, месеци, години или века дадено събитие се е случило по-рано или по-късно от друго. Опира се и до възможността да се измери времето, а това предполага и въвеждането на времева скала, по която могат да бъдат съотнесени събитията. Точното дефиниране на времето се базира на дефиниции, приети в астрономията и отличаващи се с висока точност. Засега са се използвали три основни системи за измерване на времето. В основата на всяка от тях стои конкретен периодически процес: въртенето на Земята около своята ос – всемирното време; въртенето на Земята около Слънцето – ефемеридно време; излъчване (или поглъщане) на електромагнитни вълни от атомите или молекулите на някои вещества при определени условия – атомно време, което се определя с високочастотни прибори. Всемирното време, наричано “средно време по Гринуич”, представлява средно слънчево време на нулевия меридиан (с дължина нула градуса), който минава през Гринуич – Лондон. На основата на всемирното време се определя и гражданското време. Ефемеридното време представлява времева скала, която се използва в небесната механика при изследване на движението на небесните тела. Атомното време се използва, когато трябва да се измери времето на явления, свързани с физични процеси.
Формирането на наивната, ненаучната представа за времето е свързано и със земеделската работа (вж. Матюхина 2000). Това е довело човека до мисълта за равномерно протичащото време. Първият и най-точен уред за измерване на времето е била самата природа – смяната на деня и нощта, редуването на фазите на Луната. За да се стигне до водните, слънчеви, пясъчни и механични часовници. Но наивната представа на човека за равномерно протичащото време не среща потвърждение в природата, където реалните процеси по различни причини не протичат равномерно. Според И. А. Матюхина географската наука също отрича идеята за равномерно протичащото време. Времето протича и може да бъде засечено и донякъде наблюдавано от човека единствено и само в настоящето – не вчера и утре; съществува само настоящето време, което навежда на мисълта за необратимостта на процесите. Конкретните форми на настоящето – миг, секунда са преходните форми на непреходното настоящо време като форми на съществуване на материята. Времето тече от едно настояще към друго настояще състояние на материалните процеси. Всички тела и процеси, всичко, което търси изява съществува само в настоящето. Да бъдеш извън настоящето е възможно само ако си в състояние да си извън съществуването. Но и всяко настояще е преходно и необратимо. Времето не притежава отрицателно значение – то не може да върви в обратна посока.
Говори се също така за съществуването на биологично, физично, социално и психологическо време (вж. Москвин, Попович 1998). Както се вижда, проблемът за времето представлява сложен комплекс от взаимосвързани въпроси с интердисциплинарен характер; в повечето случаи всяка наука подхожда към него от гледна точка на своята методологична платформа. Разбираем е интересът на философите и представителите на естествените науки към понятието време – при тях времето е не само част от структурната рамка на битието, но и специлен обект на изследване. При хуманитарните науки нещата стоят по малко по-различен начин, защото е важно не само времето като зададена, готова, константна рамка на човешкото битие, но и позицията на субекта. Т. е. как понятието време се отразява и пречупва в човешката психика и оттам субективно оцветената вече представа на човека за времето – наивна и изцяло антропоцентрична, подчинена на нуждите на субекта.
II. За
езиковия образ на концепта за време и за потенциала на творителни падежни модели в горнолужишкия
език да отразяват времеви отрязъци
В
езика, а оттам и в езикознанието, концептосферата на времето намира най-широко
отражение и приложение. Както и при концептосферата на пространството, езикът
на своеобразен избирателен принцип концептуализира определени и най-различни
представи за понятието време. И тук всяка граматична категория (морфологична и синтактична),
всяко лексико-семантично и фразеологично поле по свой начин предават определени
аспекти от сложната и многопланова
природа на понятието време. Създава се друга реалност, друго битие на
понятието време – антропоцентрично, фокусиращо в себе си по своеобразен начин
наивната и научната представа за понятието време, експлицирана чрез езиковата
система. Имплицитно, на много дълбоко семантично равнище, езиковата система
съдържа, а и се нуждае от информация от енциклопедичен характер, за да разбере
понятието време. Получава се затворен кръг, в който дадено понятие намира
езиков израз, бива концептуализирано в определена езикова система, но, за да го
проумеем след това, ние трябва отново да излезем от езиковата система, която сама
за себе си не е в състояние да ни разкрие цялата сложна природа на понятието
време. Нужна ни е информация от енциклопедичен характер. Приема се, че
тълковните речници отразяват наивната картина на света, а енциклопедичните
речници привеждат дефиниции, които са по-близо до научната картина на света
(вж. Петрова 1995: 5). Това наблюдение още
веднъж затвърждава съмнението, че не
можем да разберем езика само с помощта на езика, т. е. занимавайки се само с граматичните форми и
парадигми или лексеми. Трябва да се върнем там, откъдето идва понятието. Има и
друга истина, а тя е, че всеки естествен език концептуализира избирателно
извънезиковата действителност (за езикова компетенция вж. и Noam Chomsky 1972). В този смисъл, ако съдим за
понятието време само по творителните падежни модели в горнолужишкия език, то
представата ни за това понятие ще бъде доста бедна и опростена. Творителният
падеж в горнолужишкия език концептуализира само някои конкретни времеви
отрязъци, но за да добием представа за цялостната концептосфера на времето ще
са ни нужни и останалите езикови равнища на горнолужишкия език. В нашето
изследване се интересуваме точно от това каква експликация намира понятието
време чрез творителния падеж. Преди да преминем конкретно към описание и анализ
на езиковите ситуации, изграждащи фрагмента за време на картината на света, ще
разгледаме и други съществуващи езикови образи на понятието време. Езиковедите също се интересуват от
природата на понятието време, като са разработвани различни методики, за да се
проумее това понятие. Ще споменем за опитите да се изработи универсална
семантична формула, която да е в състояние да опише понятието време, известна
като семантична роля. Тук се нареждат и лексикографските портрети, съставяни за
различни понятия. Лексикографски портрет за понятието време съставя и руският
учен Л. Г. Панова (вж. Панова 2001). Според нея времето се определя като
”продължителност на съществуването” или като “идеална среда, в която се случват
събития и феномени в последоветелен ред”. Според авторката наивно-езиковата
представа за времето е в пълно съответствие с психологизираната представа за
времето на Бл. Августин – времето преминава през душата на човека. И по този
начин получава антропоцентрична концептуализация. А антропоцентризмът най-често
се проявява чрез метафорите, като независимо от типа метафори се налага моделът
за линейното време. Според Л. Г. Панова образът на времето в езика е многолик и
многопластов. Ето някои негови характеристики, които са част от лексикографския
портрет. Времето от гледна точка на продължителността и насочеността се
метафоризира винаги като насочено движение (срв. например у Л. Г. Панова: ход времени; время идет (мчится, летит,
тянется, остановилось); время
течет; время остановилось). Синхронизираното / несинхронизираното движение
на човека във времето се представя от друга серия метафори – времето като
безлична сила (срв. напр.: время не терпит; время не ждет; время покажет;
время судит; время торопит (подгоняет) X-а; время работает на X-а). От
друга страна, времето в езика придобива и функцията на лечител (время
залечивает раны) и висш съдия (проверка временем, время рассудит).
И според В. С. Юрченко (вж. Юрченко
1993: 38) реалното време се характеризира с две фундаментални физически
свойства – линейност и необратимост. И двете свойства оказват определено
въздействие на строежа на естествения човешки език. На тази основа могат да
бъдат построени само два типа структури: двучленна структура с асиметрично
отношение и тричленна структура с опосредствано отношение. В основата на
първата структура стои времевата опозиция “преди – по-късно”: ако от две
възможни събития едното е настъпило по-рано, то второто може да настъпи само
по-късно. Между тези две събития
се установява асиметрично отношение: минало събитие – следващо събитие. В
основата на втората структура стои времевото отношение “минало – настояще –
бъдеще”: ако три събития се случват
последователно, то първото и третото могат да бъдат свързани само опосредствано
чрез второто. Налице е принципът на времевия промеждутък: миналото се свързва с
бъдещето чрез настоящето. Дълбинната семантична езикова структура също се
изгражда на основата на линейната еднопосочна ос на реалното време.
В работите на В. И. Карасик (вж. Карасик
1997) се раглеждат предимствата на концептния подход, налагащ се в последните
години в когнитивната семантика, лингвокултурологията и етнолингвистиката.
Особено внимание авторът обръща на концепта време. Под концепт се разбира
“многоизмерно, културно значимо социопсихично образувание в колективното
съзнание, опредметено чрез една или друга езикова форма”. Концептите се
определят и като базови когнитивни същности (вж. например Залевская 1999: 36, N. Mercer
2000, D. Gentner, S. Goldin-Meadow 2003). Концептът не се отъждествява с понятието, като
съвкупност от необходими и достатъчни релевантни признаци, лишени от каквито и
да било емоционално-оценъчни нюанси за сметка на тяхната абстрахираност.
Концептът се разглежда от А. А. Залевска и като набор от представи, понятия,
знания, асоциации, преживявания (вж. и Степанов 1997). Езиковите проекции на концептите ни
позволяват да открием не само картината
на света, но и своеобразният лингвистичен начин на освояване на света. В. И.
Карасик отнася концепта време към онези многоизмерни, социопсихични образования,
които служат като базови ориентири. И тук се подчертава, че във философската,
теологичната и естествено-научната литература съществуват различни разбирания
за концепта време. Времето е предимно хронологично, релативно и егоцентрично.
Хронологичното разбиране за концепта време се изразява най-вече чрез датите и
традицията на християнското летоброене. Релативното разбиране се изразява чрез
понятията “преди – едновременно – по-късно”, а изходната точка може да бъде
всеки произволно избран момент. Егоцентричното разбиране за времето се свързва
с осъзнаване на времето като настояще, минало и бъдеще. Разликата между трите
представи е в степента на обективност. Максимално обективно е хронологичното
време; минимално обективно е егоцентричното време; релативното време заема
междинно положение. И трите разбирания за времето намират отражение в езика.
Концептът време се отнася към броя на сложните концепти, които се осъзнават и
преживяват в единство с по-конкретни концепти. Първична е тясната връзка между
темпоралния и пространствения дейксис: “тук и сега”. Времето по дефиниця е
референтна характеристика на процеса. Бидейки съществен признак на
извънезиковата действителност, времето се концептуализира чрез лексикалната
семантика на неголям кръг от лексеми. Тук влизат например лексемите,
специализирани да означават само понятието време (време, вчера, тогава, минал, час и др.), и езикови единици в
съдържанието на които темпоралният признак време е изразен синкретично, в
единство и с други признаци (чакам, планирам, закъснявам, бързам, вечен и
др.) (вж. и
Джиоева 2005). Главно средство за изразяване на темпоралност е глаголната
категория време, след нея следват аспектуалността и таксисът. Тук се подреждат
и някои от падежите, които също са в състояние да опишат определен времеви
отрязък. Бидейки една от фундаменталните философски категории, категорията
време получава пълен и всестранен израз в езика, а оттам и в културата, защото
“езикът е специфичен начин за съществуване на културата, основен фактор, който
формира културните кодове” (вж. Джиоева 2005). Защото езиковата картина на
света (а оттам и картината на времето) не стои на един ред със специалните
картини на света (химическа, географска и др.), тя ги предшества и формира.
Човек не се ражда с чувството за време, неговите представи за времето и
пространството се определят от културната среда, на която принадлежат (вж.
Андреева 2004). Древната представа за осмислянето на времето като преместване в
пространството е фиксирана и в езика, срв. напр.: времето върви, времето тече, лети, приближава,
преминава.
Що се отнася до
универсалните семантични формули – семантичните роли, то и тук нещата не стоят
съвсем еднозначно. Някои автори в изследванията си предлагат да се отдели
отделна семантична роля за времето и друга за мястото. Е. Георгиев пише за
единадесет семантични роли и сред тях отчетливо се отделят и специлни роли за
времето (посочва се кога е станало събитието) и за мястото (посочване на мястото, където става събитието).
Често събитието е свързано с две места на действие – едното в началото, а
другото в края му - начална и крайна точка) (вж. Георгиев 1987: 127).
Най-раздробена и детайлизирана в сравнение с
останалите автори в семантичен план е
интерпретацията на Ю. Д. Апресян, който отделя
няколко семантични роли за мястото и няколко семантични роли за времето
(вж. Апресян 1995: 125, 130, 139). Общо авторът отделя двадесет и пет вида
семантични валентности. Тези, които са свързани с времето, са назовани Period (срок,
отпуск на два месяца, арендовать на год) и Temp (време, начаться
в полночь). Очевидно е, че понятието за срок е производно от по-общото
понятие за време и количество (срок – това е количеството време). Семантичната
валентност за срок е релевантна при най-малко три вида предикати: а) семантични
предикати със значение “придобиване на право за временно ползване, срв.: ср. арендовать
на год, одалживать до получки, подписка да полгода; б) семантични предикати
със значение за продължаване на нещата; в) семантични предикати със значение за
прекъсване.
Други
автори смесват времето и мястото в една обща
семантична роля, като говорят за пространствено-времева характеристика, която
обаче носи назването, свързано с мястото. Има се предвид обстоятелствената
характеристика. Например Т. В. Булыгина,
А. Д. Шмелев (вж. Булыгина, Шмелев 1989) говорят за обща пространствено-времева
локализация. Ф. Михалк отделя 23 семантични роли и между тях предпоследна
позиция заема семантичната роля циркумстанца – обща за времето и мястото (вж.
Михалк 1977: 39; вж.подобно
разбиране и у Никитин
1997: 604 и у Арутюнова, Ширяев 1983: 41). Авторът илюстрира
тази обща семантична роля със следните примери от горнолужишкия език: W lěsu rostu hriby; W
zymje dźe so
sněha. И. В.
Алтман също пише за една обща семантична
роля за времето и пространството, която той нарича локатив (вж. Альтман 1976: 220). Например И. М. Кобозева следва разбиранията
на Ч. Филмор за семантичните роли и също като него не привежда
отделна семантична роля за времето; за мястото обаче съществува такава
семантична роля и тя е, както у Ч. Филмор – локатив (вж. Кобозева 2000: 137;
вж. подобно разбиране и у Бенатова 1979). Известна е и гледната точка на създателите на
теорията за семантичната ситуация - Дж. Барвайс, Дж. Перри, които
говорят за обща пространствено-времева характеристика на ситуацията, която те
наричат пространствено-времеви локус (вж. Баруайс, Пери 1987: 264)
Обстоятелствените характеристики за място и време само поясняват
действието, а останалите – за причина, цел и условие – го мотивират (вж.
Граматика на СБКЕ 1994: 193 ). Обстоятелствените пояснения за време отнасят действието към определен
период или последователност на извършване спрямо други действия (стр. 196).
Значението за време се свързва с признаците предходност и следходност,
успоредност (съвпадение), близост и отдалеченост, пределност и непределност.
Това са признаци на ориентацията, които по различен начин се съчетават с
признаци на определеност, напр. ограниченост (начало, предел), периодичност и
повторителност, продължителност и трайност, частичност, количественост,
абстрактност и др. Обстоятелственото пояснение за време също като пояснението
за място не зависи само от семантиката на самия предикат.
Както вече
споменахме, творителният падеж в
горнолужишкия език концептуализира само някои конкретни времеви отрязъци, но за
да добием представа за цялостната концептосфера на времето ще са ни нужни и
останалите езикови равнища. В нашето изследване се интересуваме точно от това
каква експликация намира понятието време чрез творителния падеж. Традиционно обаче в изследванията върху семантиката на
творителния падеж в славянските езици като цяло се анализират следните
семантични разновидности за време на този падеж (конкретно за потенциала на
творителния падеж да изразява времеви отрязък в горнолужишкия език ще се занимаем по-нататък в изследването).
Според
Л. С. Малаховска (вж. Творительный падеж в... 1958: 222) творителният падеж в
славянските езици притежава две основни семантични разновидности: 1) да
означава времето като отрязък, по протежението на който произтича действието,
което изцяло обхваща този отрязък, т. е действието започва от началото на
времевия отрязък, означено с именна лексема, и приключва с неговия край; 2) да
означава време, без да посочва коя негова част е обхваната от глаголното
действие; и тук глаголното действие съвпада по време с времето, означено от
именната лексема, но това съвпадение произтича на неопределен отрязък от време.
Според авторката вторият вид творителен за време в славянските езици все повече
губи признакът разтегливост, протяжност
във времето и започва да означава общо понятие за времето на действието,
назовавайки само кога и в какъв момент се извършва самото действие. Така
например в конструкцията “этой
ночью он работал”
се съобщава, че работата се е извършвала именно през нощта, а не през някоя
друга част от денонощието. Освен посочените вече две семантични разновидности
се говори и за някои допълнителни, второстепенни значения, като например
значението за дистрибутивност, разпределителност, особено когато именната
лексема, маркирана с творителна падежна морфема, е в множествено число (срв.
напр.: вечерами выпадал снег); а също така и значението
мярка за времето. И така, оформят се две основни семантични разновидности на
творителния падеж в славянските езици (релевантни са и за горнолужишкия език): времето
като отрязък (по-продължителен) и времето
като момент (отправна времева точка). Основното значение на творителния
падеж за време се определя като път, а действието във времето – като движение в
пространството, т. е. основното първоначално значение на този падеж според Л.
С. Малаховска се определя като отрязък. Получава се обаче противоречие между
отрязъка от време (като относително застинал момент) и продължителността,
разтегливостта на действието, което пък води до отслабване силата на
творителния за време като отрязък. Трябва да се посочи и това, че е ограничен
кръгът от именни лексеми, които могат да експлицират понятието време; това са например – частите на денонощието, сезоните, месеците
и други. Понякога в това значение се използват и лексеми, чието основно
значение не е за време, т. е. по съвместителство и функция.
Не всички автори, които се занимават с творителната семантика за време,
извършват толкова подробен анализ. Например Г. Тагамлицка (вж. Тагамлицка 1983:
163) споменава, че в значение на времева продължителност в руския език се
срещат случаите: вечерами, часами, годами жить на одном месте, целыми днями.
Подчертава се обаче, че е сравнително ограничен лексикалният ресурс на
лексемите (на същото мнение е и Р. Мразек 1964: 14), изразяващи време, което
пък се свързва с тенденцията към адвербиализация на въпросните творителни форми
(срв. напр.: порой, утром, вечером, днем, ночью, летом, осенью, зимой,
весной).
Х. Шевц-Шустер (вж. Шевц-Шустер 1984: 67) разглежда творителните
конструкции за време в горнолужишкия език наред с останалите конструкции за
обстоятелствено пояснение, ср. напр.: stawać ze switanjom, wuchodźować
so z wječoram.
По-подробно с творителната
семантика за време в руския и полския език се занимава и А. Вежбицка (вж.
Вежбицка 1985), която се опитва да прокара интересно виждане за
връзката между действието и времето, произтичащо от недрата на по-дълбоката
семантика. Конструкциите от типа: Они встретились осенью в Париже; Ночью
Маша тайно встретилась с Иваном авторката разглежда като проява на част от даден период,
означен формално с лексема, чието конкретно лексикално значение е за време. За
разлика от винителния падеж за време, който описва как действието заема
обозначения период изцяло, а не само част от него. При творителните конструкции
това се отнася до лексемите, означаващи годишните сезони и частите на деня.
Авторката търси и по-дълбока семантична връзка (стр. 329), защото според нея конструкциите с творителен падеж
не просто описват време, а като че ли имплицират причинната връзка между
действието и конкретното време. Агенсът според А. Вежбицка “използва” времето,
за да осъществи някаква своя цел, а не
“използва” действието, за да за пълни дадено време. Времето за агенса е
“инструмент”, средство за достигането на целта.
III. Видове езикови ситуации според времевия ориентир на агенса в горнолужишкия език, изразени с творителни падежни
модели
Езиковият фрагмент за време в
горнолужишкия език, представен от творителните падежни модели, се изгражда
от ситуациите, които включват
формалната връзка z (ze), před, mjez и в по-редки случаи на формалната връзка za (срв.
напр.: Wón so
spokoji ponižnje z wotnošenymi klunkrami druhich a swěru himpoce jako zadnik
dwaceći lět za swojej dobu. A tež nic za tymi sydom suchimi lětami). И при този времевия фрагмент от картината на света
се реализира правилото, според което всички падежни модели
в горнолужишкия език функционират само и
единствено с формална връзка. В тази част от изследването ще представим общ
профил на реално съществуващите ситуации за време в горнолужишкия език,
експлицирани чрез творителните падежни модели. Видът и количеството на
ситуациите за време е определен вследствие на анализ на голямо количество ексцерпиран
илюстративен материал, което според нас означава, че се доближава в
достоверна степен до реалното положение
на нещата в извънезиковите ситуации. Тук ще се съгласим със становището на О.
Г. Почепцов (вж. Почепцов 1990: 110, 121), че с помощта на езика и се отразява,
и се описва извънезиковата действителност. Езиковата експликация на света може
да се разглежда и като езиково мислене, защото процесът на транслация
представлява не просто фотографиране, а осмисляне и интерпретация. А
съотношението между даден участък от извънезиковата действителност и неговият
езиков образ може да се определи като езикова менталност (стр. 111). Водещи са
описателните ситуации, защото неречевият свят – това е дескриптивният свят
(стр. 114). Езиковата менталност се определя от много и различни фактори, но
сред тях водеща позиция заемат принадлежността към някаква определена
социо-културна група и среда – културните традиции, история, личен,
индивидуален профил и други. Наблюдава се индивидуална, групова и колективна
езикова менталност, което потвърждава становището, че е етноспецифична и
езиковата интерпретация на света, т. е. неговата езикова репрезентация.
И така, фрагментът за време от общата картина на света,
експлициран от творителните падежни модели в горнолужишкия език, се изгражда от
следните типови езикови ситуации:
Езикова ситуация за време с формална връзка z (ze): Това е нееднородна по състав ситуация, която включва
два основни профила:
А) Времевия
момент, от който агенсът
започва
паралелно едно или друго действие, събитие, състояние
или процес, изразени с предиката: Mój pak smój z nowym lětom nowaj swěrnaj přećelej.
Б) Редица последователни времеви
моменти, с
настъпването на които агенсът реализира
дадено действие,
събитие, състояние, процес: Bywa z lětami mócniši.
Езикова ситуация за време с формална връзка před:
[ситуация, при която се описва времевия момент,
отправната точка или даже времевия отрязък,
които са предшествани от някакво действие, събитие, състояние, процес]
A rozmołwa z Jantom bě dawno, před wěčnym časom.
Езикова ситуация за време с формална връзка mjez: [ситуация,
при която се описват два или няколко времеви момента, които образуват времеви
отрязък, между които е локализирано някакво действие, събитие, състояние,
процес].
Serbstwa w lětdźesatku mjez 1924 a 1934.
От анализирания илюстративен материал става ясно, че творителният падеж
в горнолужишкия език е в състояние да изрази следните времеви модели:
1.
С помощта
на езиковите ситуации с формална връзка z (ze) се описват два модела “времето като момент
– отправна времева точка” и “времето като отрязък – по-продължителен от
момента” (втори модел);
2.
С помощта
на езиковите ситуации с формална връзка před също се описват два модела
“времето като момент – отправна времева точка” и “времето като отрязък – по-продължителен от
момента”, които са предшествани от
някакво действие, събитие, състояние, процес;
3.
С помощта
на езиковите ситуации с формална връзка mjez
се описва модела “времето като отрязък – по-продължителен от момента”.
Source: Елена Любенова.
Семантика на творителния падеж в горнолужишкия език. Пловдив. 2006.
No comments:
Post a Comment