Съчетаемост и валентност на глагола

(in Bulgarian)

За глаголната и именната съчетаемост също съществуват много изследвания, които третират проблемите или самостоятелно, или пък ги използват като методологична основа за анализ на други езикови проблеми (срв. напр.: Л. Л. Иомдин, 1979; В. В. Морковкин, 1984; М. В. Всеволодова, 1984; И. П. Слесарева, 1984; А. К. Кубейра, 1984; О. А. Броделщикова, 1984; Н. З. Котелова, 1984; В. Г. Гак, 1984; Т. М. Дорофеева, 1984, М. Н. Лебедева, 2000 и мн. др.). В нашата работа ще припомним какво се разбира в общоприет план под съчетаемост.

Както и редица други фундаментални лингвистични проблеми, проблемът за съчетаемостта се е осъзнавал още тогава, когато не е съществувала модерната представа за езикознанието и то е било част от филологията (вж. В. В. Морковкин 1984: 3). Понеже основната функция на езика е да служи като средство за комуникация, то лексемите са не само означаващи единици, но и единици на текста. Всяка лексема притежава способността да се свързва по определен смислов начин с други лексеми. Което означава, че лексемата е единица, която съществува на две равнища – на равнището на номинацията, но и на равнището на комуникацията (стр. 5).

Съчетателната ценност на лексемата се определя от нейния съчетателен потенциал. Съчетателният потенциал представлява съвкупността от възможности на дадена лексикална единица да се съединява с други лексикални единици, за да опише определена извънезикова ситуация. Семантично ограничение при съчетаването на различни лексеми може да бъде отсъствието в техните денотативни значения на общи компоненти или наличие на несъвместими компоненти. Според В. В. Морковкин (стр. 10) денотативното значение представлява организирана съвкупност на по-прости (елементарни) смисли, които се наричат семи. Известно е, че в лингвистичната литература съществува голямо количество опити да се дефинира понятието сема, но всички те трябва да бъдат възприемани с известна доза условност.  Всяка смислова единица според автора притежава редица свойства. От, една страна, тя се характеризира с определени същностни свойства (т. е. тя отразява нещо в означаваната от лексемата същност), а, от друга страна, се характеризира с определени статусни свойства (т. е. тя заема определено място, притежава определен статус в семната структура на лексемата), като между двата вида свойства има връзка. Семите не се отразяват непосредствено и експлицитно в материалната обвивка на лексемата (стр. 10) те могат да бъдат открити с помощта на различни процедури на парадигматичното противопоставяне на значенията.  Това навежда на мисълта за фундаментална връзка между семната структура на лексемата и нейната способност да се съчетава с други лексеми, т. е. всяка сема, влизаща в денотативното значение на лексемата, непременно се проявява поне в едно от съчетанията на дадена лексема с друга.

Друга руска авторка (вж. М. В. Всеволодова 1984: 15-26)  обръща внимание на въпросите, свързани с определяне границата между съчетаемостта и валентността. Съчетаемостта между някои смислови компоненти служи да се запази цялостност на съдържателната страна на словосъчетанието или изречението. Съчетаемостта / несъчетаемостта на смислите обхваща и обстоятелствените разпространители, в това число пространствените, времевите и причинните. М. В. Всеволодова обръща внимание на факта, че много често валентността се отъждествява със съчетаемостта, макар че те не са тъждествени (стр. 17). Акцентира се върху някои съществени характеристики на валентността.

1.      Свойството на лексемата L да описва ситуация, в която участникът е X, се нарича (семантична) валентност на лексемата.

2.      Валентност притежават всички лексеми и техните форми, които имат самостоятелно структурно-смислово значение, като тук влизат предметните имена, обстоятелствените  разпространители, прилагателните и глаголът (стр. 18).

3.      Семантичната валентност предполага наличието на “празни позиции”, които се заемат от семантичните актанти, които представляват “фрагмент от семантичната структура” (стр. 18).

4.      Съчетаемостта е по-широко понятие от валентността.

А. К. Курбейра (вж. Курбейра 1984: 35-42) също разглежда пресечните точки между съчетаемосттта и валентността. Съчетателната ценност на лексемата може да се  анализира на различни равнища (стр. 35). Ако тя се разглежда на равнището на езика, то става дума за валентност. Валентността – това е потенциалната възможност на лексемата да се съчетава с други лексема. На езиково равнище валентността може да се разглежда и от гледна точка на семантичната абстракция (стр. 36). Такава валентност има универсален характер. Например лексемите, означаващи “лица”  не се съчетават с лексеми, влизащи в семантичното поле “качествена характеристика на химически вещества”.

Лексемата като комуникативна единица реализира своята съчетателна ценност (валентност) посредством съчетаемостта (стр. 38). За изходна единица при описането на лексемната съчетаемост се приема лексикално-семантичният вариант.

На езиково равнище според автора (стр. 39) няма съществени различия между валентностните свойства на лексема от който и да е език. Това засяга както категориалната, така и семантичната валентност. На равнището на речта сходствата и / или различията между отделните езици се проявяват при синтактичната и лексикалната съчетаемост.

            Според друг лингвист (вж. В. Г. Гак 1984: 61-73) от най-голяма важност е да се разкрият и познават съчетателните възможности на глагола, защото точно глаголът е в състояние да опише най-сложни извънезикови ситуации.

И трите понятия – съчетаемост, валентност и управление са свързани с глагола (стр. 62).

 Съчетаемостта – най-многоаспектното понятие – показва  съединение на глагола с която и да е друга лексема. Съчетаемостта се разглежда на различни езикови равнища: на равнището на граматиката (съчетаемостта между отделните части на речта), на равнището на семантиката и лексиката.

Валентността е по-тясно, но и по-абстрактно понятие. Тя отразява степента на задължителност на съчетаемостта на глагола с лексеми от определени граматични или семантични класове, неговата способност да влиза в синтактични отношения с подлога, допълненията, обстоятелствата.

Управлението (глаголното управление) е още по-тясно понятие. То се отнася само до наличието на допълнение и техните форми.

 За славянските езици е характерно падежно-предложното управление. Глаголното управление е част от по-широко явление – валентността на глагола (стр. 65). Валентността от своя страна се характеризира със следващите основни аспекти (параметри):

1.      Синтактична форма;

2.      Морфологична форма;

3.      Начин на присъединяване;

4.      Семантика;

5.      Задължителност или факултативност.

            Особено важни са следните три семантични опозиции: одушевеност / неодушевеност, конкретност / абстрактност, единичност / неединичност (стр. 68).

Съществуват три типа речници на глаголната съчетаемост: речници на лексикалната съчетаемост, речници на глаголната валентност и речници на глаголното управление (стр. 73). Речниците на глаголната валентност трябва да показват всичките възможни синтактични връзки на глагола във всичките му лексикално-семантични варианти. Проследява се промяната в семантиката на глагола при промяна на валентността му.

Много подробно с проблемите на съчетаемостта и валентността се занимава М. Попова (вж. Попова, 1987; за понятието “семантична валентност” вж. Ю. Д. Апресян, 1995). В своя “Кратък валентен речник на глаголите в съвременния български книжовен език” авторката представя различни аспекти от валентната теория в лингвистиката. Разглежда и допирните точки между споменатите вече понятия – съчетаемост и валентност. Ще се спрем на някои  страни от работата и. Според авторката понятието валентност е едно от най-популярните понятия в съвременната лингвистика. Но независимо от това при определянето му езиковедите влагат в него различно съдържание. Според едни от тях (Л. Тениер, Г. Хелбиг; вж. Попова 1987: 9) валентността е свойството на глагола да открива свободни позиции около себе си за другите части на речта. Л. Тениер разработва теорията на валентността, като излиза от основните положения на граматиката на зависимостите. Съгласно неговата концепция при валентността става въпрос за глаголния възел на изречението като негов център в повечето европейски езици. Валентност той нарича възможността на глагола да управлява различно количество връзки. В разбирането на Г. Хелбик и В. Шенкел валентността е свойство само на глагола, и то негово активно свойство да се съчетава със зависимите от него съучастници (вкл. Субекта), при това само в количествено отношение. Качествената страна на валентността, под която се схваща морфологичната и семантичната характеристика на съучастниците е означена като дистрибуция. В същото реме Г. Хелбик признава подобно свойство и на думите от другите категории – за тях предлага термина съчетателни потенции.

            Според други лингвисти (С. Д. Кацнелсон, Б. А. Аврамов; вж. Попова 1987: 9) под валентност се разбира съчетаемостта на всяка част на речта с друга част на речта.

Някои автори (Г. И. Олшански, И. В. Арнолд, Х. Бринкман; вж. Попова 1987: 10) разбират валентността само като явление (факт) на езика, само като възможност за връзка, а термина съчетаемост или други термини отнасят за нейната синтагматична реализация. Например Х. Бринкман разграничава тези два момента чрез термините валентност и позиция. Според него валентността характеризира синтактичните възможности на елементите на езика, докато позицията представлява едно от звената в определен модел, възникнал в резултат от реализацията на тези възможности. Други автори приравняват понятията валентност и съчетаемост, т. е. разглеждат ги като синонимни термини (С. Д. Кацнелсон, В. Г. Адмони, И. Ербен, Б. А. Абрамов; вж. Попова 1987: 10). 

            Важен момент при определяне същността на явлението е стремежът у някои  лингвисти (Х. Бринкман, В. Г. Адмони) да посочат връзката между синтактичната валентност на думите и тяхната семантика. Така например Х. Бринкман различава сред основните части на речта “думи затворени, които са с незадължителни съучастници, и думи отворени, които са със задължителни съучастници”. А това е основа за разграничаване на две страни в явлението съчетаемост (валентност) – съчетаемост, която е постоянна, задължителна, тъй като е иманентно свойство на дадена дума, и съчетаемост, която е непостоянна, незадължителна, тъй като нейната реализация зависи от нуждите на конкретния комуникативен акт.

От направения преглед на различните тенденции в разбирането на понятието авторката стига до извода, че   неопределеността на термина може да е обясни с факта, че самото явление или групата от явления се отличава със сложност и многоаспектност; проявява се на различни езикови равнища и в неговата област си взаимодействуват фактори от граматичен и лексико-семантичен характер (стр. 11).

За думите са налице два вида възможности за съчетаемост. Едните са тяхно постоянно, дадено свойство – те ги имат и при изолирана употреба, каквато е например при глагола завися връзката му с думата – непряко допълнение с предлога от. Другите не са тяхно постоянно свойство – те могат да се проявят, но могат и да не се проявят в процеса на речта, както е например с  другите зависими от дадения глагол думи. За първите възможности някои автори приемат термина валентност, а за вторите – съчетаемост (стр. 12). Други автори (тези, които приравняват двата термина) говорят за задължителна или насочена валентност (съчетаемост) и за факултативна или ненасочена валентност (съчетаемост), като по този начин разграничават същността на двете явления. Освен това тук става въпрос и за две групи езикови единици – в едната група влизат езикови единици, които имат възможността за съчетаване или несъчетаване и като иманентно свойство, и като определени комбинативни възможности (такива са думите поради лексикалната им семантика, от която се определят и задължителните им синтактични връзки); в другата група – езикови единици, които имат само определени комбинативни възможности, без някои от тях да са тяхно иманентно свойство.

Въз основа на направения преглед М. Попова стига до извода, че (стр. 12):

1.      Термините валентност и съчетаемост да се приемат като синонимни и да се отнесат за всички видове от посочените явления, като за разграничаване на иманентните съчетателни свойства от всички други възможности за съчетаемост се използват термините задължителна валентност (съчетаемост) и факултативна велентност (съчетаемост).

2.      Терминът валентност да се приеме само за онези езикови единици, които имат и двата вида съчетателни възможности, т. е. за пълнозначните думи, а за останалите езикови единици да остане терминът съчетаемост. Разграничаването на двата вида съчетателни свойства ще се прави, както и в първия случай, чрез термините задължителна и факултативна валентност.

3.      Терминът валентност да се отнася само за иманентните съчетателни свойства на думите, а съчетаемост – за всички останали комбинативни възможности на езиковите единици при реализацията им в синтагматиката.

Като взема под внимание тенденциите за разширяване на обема на понятието валентност, в своята работа авторката  прием в най-общ смисъл под валентност (съчетаемост) да се разбират възможностите за съчетаване на думите с други думи при реализацията им в процеса на речта (стр. 13). А за разграничаване на иманентните от комуникативно обусловените свойства за съчетаване  приема термините задължителна валентност и факултативна валентност.

При определяне на синтактично зависимите от глагола  елементи (срв. напр.: обектните детерминанти – пряк обект, косвен обект; обстоятелствени детерминанти), към които присъединяваме на първо място неговите валентности, възниква въпросът за мястото на субекта подлог сред тях (стр. 15). В своята работа авторката не  включва субектната позиция в числото на валентните позиции, независимо от това, че глаголът сказуемо се разглежда като структурен център на изречението.

Не се приема постановката, че от глагола сказуемо зависи и подлогът (субектът на глаголното действие). Независимо от това, че водещата структурна роля в изречението принадлежи на глагола сказуемо, тъй като той именно включва в състава му всички негови членове, предикативното отношение не се поставя в един план с валентните отношения, а се отделя като по-висш тип в сравнение с тях, тъй като субектът е изходен пункт на глаголната интенция. Това по-особено място на подлога по отношение на другите валентни елементи се подкрепя и от наличието на формален белег за присъствието на подлога във всяка конструкция с лична глаголна форма в случаите на неутрализация за тези езици, където е възможна неутрализация на подлога.

 Валентният елемент се реализира, като запълва откритата позиция. Но валентната позиция може да остане незапълнена, т. е. валентният елемент се неутрализира, когато съществува в границите на един по-широк от структурния минимум на конструкцията контекст. Дори и тогава в самата глаголна конструкция не е налице никакъв формален признак за неговото съществуване. Субектната позиция за разлика от валентните позиции не може да се подлага на неутрализация (стр. 16). Независимо от наличието или отсъствието на лексикален изразител (лексема, словоформа, изпълняваща в изречението функцията на подлог) тя е винаги формално изразена в окончането на глаголната форма.

Валентността като цяло може да се характеризира като проста и комплексна валентност според количеството на валентните елементи, които изисква глаголът. Простата валентност се определя като наличие на един тип валентна връзка между изходния (доминиращия) и зависимия от него елемент, което се изразява в реализацията на една елементарна валентност. Под комплексна валентност се разбира възможността за повече валентни връзки на доминиращия елемент с други зависими от него елементи, което се изразява в реализирането на повече от една елементарна валентност.

            Простата валентност е винаги едноместна, т. е. доминиращият елемент разкрива при себе си само една позиция, която може да се заеме от друг елемент (стр. 17). Комплексната валентност от своя страна може да бъде както многоместна, така и едноместна. Едноместна е, когато доминиращият елемент се характеризира с две или повече несъвместими в семантичен план валентности. Те заемат едно и също място във валентната формула и се реализира само едната от валентностите.

По линията на основните лингвистични противопоставяния авторката различава семантична, лексикална, морфологична и синтактична валентност (стр. 18).  Някои автори (Г. Хелбик, К. Зомерфелд; вж. Попова 1987: 18) определят лексико-семантичната валентност твърде широко като логическа валентност, на която отговарят връзки и отношения от обективната (извънезикова) действителност и по този начин я свързват с влиянието на екстралингвистични фактори. Ю. Д. Апресян (вж. Апресян 1995) стеснява обема на понятието само в границите на лингвистичните признаци и разграничава семантична валентност и лексикална валентност. Под семантична валентност той разбира способността на дадена дума синтактично да се свързва с всяка дума, в значението на която влиза определен семантичен признак, а под лексикална валентност – способността на дадена дума да се свързва синтактично с думи от ограничен списък. Уточнява се, че при лексикалната валентност е несъществено дали свързващите се думи имат общи семантични признаци. Под граматична  (граматико-морфологична) валентност М. Попова разбира  възможността на думата да се съчетава с определен разред от думи или с отделна дума в определена граматична форма. Тук действат отношенията на граматичната зависимост от типа на съгласуването и управлението. От значение са също така и лексико-граматичната характеристика (като част на речта) и формата на зависимата дума.

Под синтактична (граматико-синтактична) валентност в представяното изследване се разбира свободните места, които дадена синтактична единица (дума в нейната синтактична функция) разкрива при себе си за други синтактични единици (думи в тяхната синтактична функция) (стр. 20).

В своята работа под синтактична валентност на думата авторката  разбира съвкупността и свойствата на възможните при нея синтактични връзки, набора от тях и условията за тяхната реализация. При едно такова определение става въпрос за съчетаемостта не на някакъв разред от думи, семантична или лексико-семантична група, а за съчетаемостта на една отделна дума, дадена в понятията на лексикологията така, както е представена като речникова единица в едно нейно точно определено значение. Особено важно е да се разглежда съчетаемостта на думата не като съчетаемост на цялата съвкупност от значения, когато тя е полисемантична, а на всяко нейно отделно значение, тъй като се наблюдават разлики във валентните свойства на думата в различните лексикални единици.

  В семантичен план съчетаемостта  на глаголите се характеризира, като зависимите елементи се представят чрез различни семантични определители (признаци), които показват в по-обобщен или в по-конкретен смисъл категориалното им значение.Така например съществителнто име може да се характеризира със следните категориални признаци: лице, жимвотно, предмет, растение, действие, състояние, идея, чувство и др. (стр. 21).

В речта глаголите се свързват с различни думи. Степента на необходимост от всички видове връзки при даден глагол обаче не е еднаква. Например при глагола приличам само една от връзките му – с непрякото допълнение (на някого / на нещо) – се реализира във всички случаи, докато останалите могат да се реализират, но могат и да не се реализират. Това показва, че тази връзка е от по-особен характер. Тя е налице и при самостоятелна представа за дадения глагол. Приемаме я за негово иманентно свойство, което произлиза от семантиката му, т. е. в значението му има такъв елемент, който изисква да бъде изразен и структурно  в речта (стр. 22). Останалите възможни връзки се реализират в едни или други случаи в зависимост от нуждите на комуникативната ситуация. Като следва тази особеност на явлението валентност, първите възможности за съчетаемост, които са вътрешно присъщи на глагола и поради това винаги се реализират в речта, се определят от авторката като задължителна валентност, а останалите възможности за връзка, които се реализират само в някои случаи – като факултативна валентност.

Source: Елена Любенова. Семантика на творителния падеж в горнолужишкия език. Пловдив. 2006.