(in Bulgarian)
I. Същност на социативността.
Очертаване
границите на социативния фрагмент и броя на социативните
ситуации
1.
За характера на социативността
2. Семантичните предикати – предпоставка за
ситуационното разнообразие
3. Видове социативни ситуации в горнолужишкия
език
|
I.
Същност на социативността. Очертаване
границите на социативния фрагмент и броя
на социативните ситуации
1. За характера на социативността
Социативността е много по-слабо изследвана семантична
разновидност на творителния падеж в сравнение с инструменталността. Тук няма да
ни занимават въпросите кое значение е “най-творителното”, “най-централното”,
“най-изконното”, т. е. няма да правим класация
на творителните семантични разновидности, а ще се опитаме да ги представим като
равноправни и равнопоставени – нещо, което ни позволява избраната комплексна
методика. Изхождаме най-вече от презумпцията, че в извънезиковия свят всяко
нещо има значение, защото е част от общия “смислов пъзел” и не определянето на
централност и периферност е важно, а самото присъствие в цялостната подредба на
картината на света. Затова и ние
разглеждаме всички семантични разновидности на творителния падеж като потенциално
равни партньори. Защото кой може да каже кое всъщност е по-важно: да откриеш
партньор, с когото съвместно да извършваш определено действие, да използваш
даден обект в ролята му на инструмент или средство, или пък да търсиш причината за осъществяването /
неосъществяването на действие, състояние? Това са отделни и в много от случаите
несъпоставими страни на живота, които го определят по различен начин, и в такъв
смисъл те не подлежат на класацията “кое от всички тези действия е по-важно и
кои не са толкова съществени”. Затова ще се постараем да ги опишем с еднотипен
метаезик, за да можем след това да ги съпоставим по сходни показатели: брой на
ситуациите, описващи даден фрагмент”;
типове семантични предикати (в
ролята на глаголен управител) – главна предпоставка за
вида на ситуацията; брой, характер и поведение на участниците (на обективно
участващите и на потенциалните).
Посредством материалния си носител – езиковите
ситуации, социативният фрагмент проявява
и конкретизира най-типичните си признаци:
[± съвместно, взаимно действие / процес / събитие], [±
съвместно, взаимно съпреживяване на състояние], [±
вътрешен атрибутив на агенса],
[± външен атрибутив на агенса], [± цел на агенса].
Признакът [социативност] е надреден спрямо
всички тях и всички те са маркирани по различен начин от него и по различен
начин се вписват в него и черпят от общия му смисъл. За някои от ситуациите моделирането на
действителността (или на тях самите) ще бъде основна цел и предназначение на
съществуването им, а за други - нетолкова съществена.
Този фрагмент от цялостната картина на света
обикновено се нарича социативност, съвместност при извършване на действието или
съпреживяване на състоянието. Извънезиковите проекции на ситуациите притежават
индивидуални и колективни, психически, социални, културни, исторически и други
нефиксирани в ситуациите параметри. Макар и относително автономни (описват относително различни извънезикови ситуации) отделните ситуации на социативния фрагмент запазват
помежду си връзка, която произтича от тяхната близост в извънезиковата сфера.
2.
Семантичните предикати – базова предпоставка
за
ситуационото разнообразие
Повечето автори, които се занимават със
семантични анализи, са единодушни, че характерът на ситуацията зависи от вида
на семантичния предикат, който се приема
за нейно определящо ядро. От позициите, с които разполага предикатът, зависи
броят и видът на участниците. Съществуват много и най-разнообразни по цел, използвани методи и предмет на изследване семантични класификации на глагола.
Според Ст. Георгиев (вж. Георгиев 1993: 126)
семантиката на глагола в своята онтологична същност има широка денотативна
основа при силно сигнификативно абстрахиране и широк диапазон на
парадигматичните и синтагматичните отношения. Глаголната семантика се
структурира чрез понятието за действие с признаците извършване и протичане.
Сигнификатът тук представя многообразната действителност на вещите, проявите,
качествата, обстоятелствата и отношенията като динамика на извършване
(осъществяване, разкриване, съществуване, превъплъщение, измеримост,
квалификация и др.) с оглед и на определено субектно ангажиране на предметната
даденост. Глаголът е признакова дума от особен род, която по аналитичен път
представя особеностите и проявите на предмета като признак, съотнесен към
деятеля, именно като действен признак. Семантиката на глагола предполага широк
обсег на синтагматични отношения. Нейният синтагматичен еквивалент включва
богат спектър от обектни, субектни, глаголно-определителни и обстоятелствени
отношения с техния израз в съответна синтактична форма. Без да се търси някакво
пълно покритие на семантика и синтагматика, трябва да се отчита първообразът на
тези отношения в семантиката за действие, предполагаща по своята природа
обектно обхващане на предмет, субектна мотивираност, обстоятелства на
извършване и пр., които се трансформират в абстрахирани смислово-синтактични
отношения. Ст. Георгиев смята, че синтагматиката е в основата си семантична
(лексикална) съчетаемост, която намира израз във формалните средства на
синтаксиса и от семантична се превръща в
синтактична като елемент на синтактичното отношение и на синтактичната
структура (части на словосъчетанието и изречението). Семантичната съчетаемост
може да се формализира (стр. 71).
Руската авторка А.
А. Уфимцева заявява, че “докато в именните лексеми понятийната и предметната
отнесеност (сигнификатът и денотатът) се поместват в пределите на номинативното
значение на един и същ словесен знак, то в глаголните лексеми, изразяващи чрез
своята семантика понятието отношение, тяхното взаимодействие като че ли
се изнася извън рамките на глаголната лексема и се пренася в областта на
синтагматичните отношения на действието (състоянието, процеса), изразено с
глагола, към неговия обект или субект, или към единия и към другия
едновременно” (вж. Уфимцева, цит. по
Маринова 1996, стр. 10). Системността на лексикалната семантика и в
горнолужишкия език се проявява в парадигматичните и в синтагматичните връзки на
глаголните лексеми. Основана на понятието “отношение”, семантиката на
глаголните лексеми до голяма степен зависи от характера на съчетаващите се с
тях съществителни имена. В нея намира отражение
не само номинацията на действието, но и неговата връзка със субекта и с
обекта (вж. Маринова 1996, стр. 35). Семантическият субект и семантическият
обект като основни компоненти на семантичната структура на глагола се изразяват
на повърхностното равнище с помощта на определени словоформи, свързани с
глагола чрез определени синтактични отношения (вж. Маринова 1996, стр. 67).
Някои автори поделят глаголите основно
на статични и динамични, като свързват подялбата със състоянието или
действието. Други подхождат по-детайлизирано и отделят четири семантични
глаголни разновидности: за състояние, за събитие (случка),
за процес, за действие (към тази класификация ще се придържаме и ние при анализите на отделните
ситуации). Статичните
са с потенциал да се превърнат в динамични, да доведат до някакво действие, от
различен характер – физическо, ментално, психическо (вж. Jackson 1997: 8). Състоянията от своя
страна също биват най-разнообразни. Действието се определя от H. Jackson като “физическо
преместване на обект от едно място на друго в пространството”. Процесът
се определя като “продължително действие или състояние, неограничено във
времето и пространството”. Събитието (случката) се дефинира като “реализирано действие”. А състоянието
е “ положение на нещата, определен момент / -и от тяхното статукво”.
Налице е обаче и тенденция да се определят
понятията едно чрез друго. Така например в Русский толковый словарь, Москва,
1994 (вж. Лопатин, Лопатина 1994) събитието се
определя като “това, което се е случило; факт от обществения или личния живот”,
а действието като “осъществяване, реализация на едни или други възможности,
насочени към осъществяването на дадена цел”.
Български тълковен речник ( А-Я, София, 1993: 143,
934)
определя действието като: 1.
Проява на сила или енергия; 2. Въздействие, влияние; 3. Постъпки; 4. Събития,
свързани помежду си. Събитието
е “Важна случка или произшествие с
големи, понякога съдбоносни последици”.
Ще представим и някои други гледни точки по
въпроса за семантичната класификация на глагола. Основното при всички тях е, че
се следва класификацията на английските глаголи от З. Вендлер (вж. Vendler 1967),
доразработена, обогатена и приложена за други езици например за българския и
руския език. При
всички класификации трябва да се отчита и субективният фактор.
Според И. М.
Кобозева (вж. Кобозева 2000: 220) предикатът е главният, определящият елемент в структурата на
пропозицията, защото ситуацията се определя не от обектите, които участват в
нея, а от отношенията, в които те се намират. Сам по себе си обектът не задава
ситуация, защото той може да влиза във връзка с другите в най-разнообразни
отношения, да участва в най различни процеси, да променя свойствата си. По
количеството аргументи предикатите се делят на едноместни, двуместни и n-местни. Освен по броя и
начина на запълване на аргументните места, предикатите се различават и по вида
на връзка между описваната от тях ситуация и времевата ос. Тъй като ситуацията
винаги се намира в някаква точка на пространствено-времевия континуум, то
времето се явява задължителен елемент на пропозиционалното съдържание. То не
влиза непосредствено в предикатно-аргументната структура на пропозицията, а се
разглежда като семантически оператор, който се отнася до цялата структура. И.
М. Кобозева също признава правото на З. Вендлер да бъде първопроходец в
областта на семантичната класификация на предикатите. И според нея
американският философ Зено Вендлер (1957) е автор на първата
получила широка популярност и последователи класификация на предикатите по
характера на връзките на описваната от тях ситуация върху материал от
английския език. За руския език класификацията е приложена от Х. Р. Мелигон (1985).
З. Вендлер разделя предикатите на четири
класа:
-
състояния
(states) – статични, т. е.,
ситуации, които не се променят с течение на времето;
-
дейности
(activities) – продължителни
динамични ситуации, които нямат естествен предел;
-
изпълнение
(accomplishments) – продължителни динамични ситуации, които имат
естествен предел, след достигането на който те прекратяват съществуването си;
-
постигане,
реализиране
(achievements) – динамични ситуации, които се характеризират
с мигновен преход от едно положение на нещата в друго.
В класификацията на З. Вендлер вниманието
е съсредоточено на един много важен аспект от предикативното значение, а
именно: как се съотнася денотатът с времевия отрязък (стр. 103). В основата на неговата класификация стоят няколко критерия. Първо,
противопоставят се предикатите, които имат и които нямат предел в своето
развитие (activities
/accomplishment), например, run /run a mile ‘бягам / бягам миля’. Второ,
различават се предикати, денотатите на които заемат отрязък или точка от
времевата ос, например: see ‘виждам’, reach ‘да достигна’. Трето, прокарва се и чисто формално различие
между предикатите: от първата група притежават формата Continuous, а
вторите – не. Четвърто, към четвъртата група З. Вендлер отнася
такива глаголи като: love, hate, know, rule, run.
На основата на тази класификация след време се появяват и други подобни
за руския език, като например известна е типологията на предикатите, която
предлага Т. В. Булыгина (1982), или класификацията на предикатите на Е. В. Падучева,
в която освен темпоралния параметър се отчитат и други, като например:
контролируемост / неконтролируемост на ситуацията от страна на субекта, т. е.
зависимост / независимост на ситуацията от волята на субекта (вж. също така и Кустова 2005).
Според
Н. С. Авилова (вж.
Авилова 1976: 151)
предикатите се поделят на : 1) действие; 2) процес; 3)
състояние; 4) качество;
5) локализация в пространството;
6) потенциалност; 7)
за клас и за връзка; 8)
резултат и факт. Тези групи са свързани помежду си с определена система от признаци (вж. по въпроса и Табанакова, Шумцова
2005). Предикатите за действие и процес се различават
помежду си по признака агентивност / неагентивност на субекта. За тях е
характерно, че във всеки отделен времеви момент съществува само една фаза на
действието или развитието на действието или процеса. Това е противопоставяне по
признака фазовост / нефазовост. Значението на предикатите в такъв случай се
формира посредством разчленяване на потока от събития на отделни динамични
фрагменти с различен фазисен обхват. Предикатите за състояние например се
различават от предикатите за действие и процес преди всичко по признака
статичност / нестатичност (отсъствие
на промяна във времето / или отсъствие на възможност за промяна във времето). Признакът “неизменение във времето” е
характерен признак на статичността. Наличието на признака “статичност”
обикновено се разглежда като главно основание да бъде включен даден предикат в
групата на предикатите за състояние. З Вендлер отбелязва два признака на
състоянието: 1) състоянията
заемат отрязък, а не точка на времевата ос; 2) състоянията продължават във времето, но не се
променят, не се развиват във времето (вж. Vendler 1967: 101). Според него този признак обединява
например предикатите от типа X
is ill ‘X е болен’, love
‘обичам’, а също и rule
‘управлявам’. Терминът, който използва З. Вендлер за тези
глаголи, е generic state “обобщаващи състояния”. А за обозначаване на предикати от типа на work (работя въобще) се използва терминът specific states
“частни състояния”. Освен това състоянието е ориентирано към своя субект. При различните
класификации голямо внимание се отделя и на признака активност / неактивност.
Понякога това е основният признак, по който се разделят глаголите на статични и
нестатични.
Н. С. Авилова отделя два основни вида
“неактивност”: 1)
неактивност, която се свързва с понятието страдателност (пациенс); 2) неактивност, при
която субектът не действа, но енергията, необходима за осъществяването на
действието, излиза от него (вж.
Авилова 1976: 112). По-надолу
ще представим таблица, в която Н. С. Авилова подразделя руските глаголи според
признака активност / неактивност, статика / динамика:
Неактивни глаголи
|
||||
Статични
|
Динамични
|
|||
Едновидови от несвършен вид
1. Глаголи връзка и полувръзка
быть,
являться
2.
модални
хотеть,
желать
3.
релационни
относится
4.
свързани с мисленето
мыслить,
думать
5.
за притежаване и принадлежност
иметь,
владеть, принадлежать
6.
за съществуване
жить,
проживать
7.
за положение в пространството
стоять,
лежать, сидеть, висеть
8.
за проявя, експликация на
признак
белеть,
белеться
9.
прекарване в мълчание
безмолвствовать,
молчать
|
Едновидови от несвършен вид
1. прости, неразчленими процеси
а)
процеси извън субекта
морозит,
парит
б)
състояние на субекта, но
независещо от него
тошнит,
мутит
в)
нравствено състояние на субекта
не
спится, работается
2.
съвместно със субекта –носител на състоянието
а) излъчване на нещо
дымить, светить
б) органични процеси
гореть, гнить
в) възприемане чрез органите на чувствата
смотреть, слышать
г) физическо и
психично състояние на субекта
грустить,
веселиться
д) отношение към нещо
любить,
ненавидеть, восхищаться
е) издаване
на звуци
журчит (ручей)
гремит (гром)
шуршит (камыш)
|
Постоянно изменение на състоянието на субекта
I тип видова двойка
1. придобиване на признак
белеть
– побелеть
сохнуть
– засохнуть
ослабеть
– ослабевать
2.
безпризнаково изменение на
състоянието на субекта
расти – вырасти
падать – упасть
умирать –
умереть
засыпать -
заснуть
|
||
Глаголи за активно действие
|
||||
процеси-действия,
затворени в субекта
|
||||
Неопределени процеси
Едновидови от несвършен вид
1. зает съм с нещо
а) с удовлетворяване на физическите нужди
есть, пить
б) с външна проява на чувствата
смеяться,
рыдать
в) с работа, развлечения
столярничать,
танцевать
2.проявявам нещо
а) постоянно
свойство на субекта
(птица) летает,
(крапива) жжётся, (он) подличает
б) умение
(ребёнок)
ходит, говорить
1. глаголи
с нееднопосочно движение
ходить,
бегать
2.
глаголи за звучене и говорене
говорить,
щебетать
|
Процеси, достигащи
предел в сферата на субекта на
действието
1. от нерезултативен характер
а)
исполнять – исполнить
танцевать
– станцевать
петь
– спеть
б) външна проява
удивиться
– удивляться
хохлиться
- нахохлиться
2.
резултативен характер
а) еднопосочни движения, вторичен имперфектив
войти – входить
б) нееднопосочно движение в смисъл на еднопосочно
сходить
в) удовлетворяване
на физическите потребности
пообедать
г) достигане на промяна на положението на
субекта в пространството посредством действие
ложиться – лечь
д) предаване на информация
говорить –
сказать
е) възвратни
субектно-възвратни
умыться –
умываться
·
косвенно-възвратни
строиться –
построиться
взаимни и съвместими
сразиться –
сражаться
ссориться –
поссориться
средновъзвратни
возвратиться –
возвращаться
резултативно-възвратни
выспаться –
высыпаться
наесться –
наедаться
|
|||
Глаголи за активно действие
|
||||
Действия-събития, насочени към обекта, постигащи резултат от целенасочено действие
III тип видова двойка
|
||||
Перфективация
Изцяло аспектуализирани представки
Граматични
делать –
сделать
белить –
побелить
Индивидуални
пахать –
вспахать
корчевать –
выкорчевать
Ненапълно
аспектуализирани представки
стирать –
выстирать
читать -
прочитать
|
Имперфективация
переписать – отименни
переписыват
на глаголи
одеть –
заземлить -
одевать заземлять
безприставъчни
решить – решать
оскорбить -
оскорблять
|
Суплетивизм
брать - взять
|
||
Всички посочени класове съдържат в себе си глаголи
с твърде разнородна семантика, неподдаваща се на систематизация. Включват се
предикати от различни семантични домейни (англ. domain - "владение; територия; област;
сфера; домен; поле; обхват; обсег”). Една много
точна класификация на глаголите задължително ще бъде и изключително
детайлна.
Други автори в своите класификации (вж. Булыгина, Шмелев 1989
(1): 31-54) се ръководят основно от
признаците “темпоралност / пространствена локализованост. По този начин
подялбата на глаголите придобива следния вид:
1) отсъствие / наличие на времева
свързаност (“временност”, постоянност / епизодичност);
2) статичност / динамичност;
3) продължителност / непродължителност;
4) времева перспектива, т.е.
а) перспективност / безперспективност – за процесите;
б) постепенност
/непостепенност предшестваща процеса
- за събитията;
5) контролируемост / неконтролируемост.
Кр. Кабакчиев (вж. Кабакчиев 1999) в своето изследване прилага семантичната
класификация на З. Вендлер, но на материал от българския език. Ето някои
най-общи положения от неговата теория.
Това, което ясно е показано е, че семантичните категории, наречени
“ситуации”, се съдържат в лексикалното значение на много глаголи и
съществителни имена, а не възникват единствено и произволно под влиянието на
контекста (стр. 117). Нещо повече, често пъти самите ситуационни признаци на
лексемите съставят влиянието на контекста по посока на крайното представяне на
един или друг тип ситуация в рамките на даден израз или на дадено изречение.
Сред съществителните, спадащи към ситуационните категории, е налице “разделение
на труда” по отношение изразяването на различните стойности и се наблюдава способност
да се осъществява диференциация между ситуационните и неситуационните
понятийно-семантични категории на равнището на целокупната абстрактна
субстантивна лексика, включително, отчасти, чрез словообразувателни средства.
Друг важен извод е, че, погледнато в по-широк план, диференцирането между “състояния”,
“процеси”, “епизоди” (събития)
и “актове” (действия) следва да се разглежда като един когнитивен механизъм, който не зависи
от конкретния естествен език и който в крайна сметка определя, или дори по-скоро
предопределя, значителна част от граматическата и семантичаната структура на
съответния конкретен език (стр. 118). По отношение на граматическата структура
това предопределяне се свежда до наличието в съответния език на маркери за
темпорална ограниченост – вид, членуване, квантификатори, специални падежни
маркери и др. Експлицирането на ситуационни значения в дискурса се извършва
успоредно по когнитивен път и на базата на редица прагматически принципи, които
могат, най-общо, да се сведат до познанията на човека за света. Въпреки
сходствата между тези две области, съществуват и известни различия между
когнитивната база и прагматическите принципи за експлициране на ситуационни
значения. Все пак едно по-стриктно разграничение между тях следва да се направи
в бъдещите по-задълбочени изследвания на ситуационността. В крайна сметка
ситуационните значения на глаголните или субстантивните форми в дискурса не са
самостойни, независими единици, въпреки че глаголите и много съществителни
могат като изолирани лексеми да имат собствени добре идентифицируеми
ситуационни значения. Ситуационните значения в дискурса са резултат от начина,
по който се схващат от хората явленията в когнитивната (възприеманата)
действителност; те представляват и интенцията на говорещия. Ситуационните
значения в дискурса пряко са зависими не само от ситуационните стойности на
отделните компоненти, но и от останалите ситуационни стойности в изречението и
неговия контекст – в тяхната взаимосвързаност и взаимообусловеност (стр. 119).
Бъдещите изследвания в тази област би следвало да разкрият в по-голяма
дълбочина взаимовръзките между лексикално-семантичните, граматическите,
когнитивните и прагматико-лингвистичините параметри при лексикалното маркиране
на ситуационността и експлицирането и в дискурса. Освен лексикалния, в езика са
налице и три други основни компоненти на
механизма за експлицирането на ситуационните класове – граматически, когнитивен
и прагматически. Кр. Кабакчиев разглежда общите характеристики на четирите
ситуационни типа. Според него
съществуват основания за съставянето на такава класификация на
ситуациите в съвременния български език, в която за основни ситуационни класове
могат да се приемат четири: “състояние”, “процес”, “епизод” и “акт” (стр. 12).
Ако се направи сравнение с традиционната граматика на съвременния български
език, ще се види, че в нея се постулира наличие на две ситуационни категории:
“действие” и “състояние”. Те са много общо дефинирани, недобре диференцирани
една от друга, не отразяват пълно картината на възможните ситуационни значения
на лексикалните езикови единици, оттам не могат да служат като адекватен
инструмент за анализ на ситуационната семантика и в по-широк план – в дискурса
или от езиково-типологична гледна точка.
Ситуациите “състояние” и “процес” са имперфективни (с други думи
темпорално неограничени) и абстрактни семантични единици, т. е. имперфективи.
До голяма степен те съвпадат с предложените от Вендлер класове state
“състояние” и activity “дейност”
(Вендлер нарича ситуационните класове schemata
“схеми”).
“Епизодите” и “актовете” са
перфективни (с други думи темпорално ограничени) семантични абстрактни единици,
т. е. перфективи. “Епизодът” е ситуация, която не е идентифицирана в по-добре
познатите в литературата класификации на ситуациите, а същността и до голяма
степен се покрива от семантиката на грамемата “несвършен аорист” в съвременния
български език. “Актът” е ситуация, която, ако отново се вземат за основа
класическите ситуационни схеми, покрива Вендлеровите класове accomplishment
(букв. “постижение” или даже “изпълнение”) и achievement (букв.
“достижение” или по-скоро “преход”). Кр. Кабакчиев представя основните
характеристики на четирите основни типа ситуации (стр. 13):
1.“Състояния”: “Състоянията” са устойчива характеристика на
някакъв относително постоянен във времето обект – от рода на материален предмет
или живо същество. Тази характеристика обаче, за разлика от “свойството”, което
не е ситуационна понятийно-семантична категория, подлежи на промяна в рамките
на живота на обекта. “Състоянията” могат да бъдат резултат или по-пряко или
по-косвено следствие от някакъв “процес” или “акт”. “Състоянията” могат да
бъдат прекратявани, но, прекратени, те се превръщат в “епизоди”. Прекратяването
на дадено “състояние” не води до някакъв прагматически идентифицируем резултат,
като това, като правило, става при “актовете”. На нивото на лексиката
“състояния” могат да се изразяват и от глаголи, и от определен тип абстрактни
съществителни. Тук следва да се има предвид, че значението на термина “състояние”
не съвпада с общоприетото значение на идентичната дума. Така например в
изречение (1) са налице (поне) две различни интерпретации. (1) Иван
пише. Първата е, че, Иван, най-общо казано, е писател – т. е., че
писането е характерна, обичайна за него дейност. Втората е, че в момента на
изказването е зает с дейността “писане” – без тази дейност непременно да е
характерна или обичайна за Иван. В първата интерпретация на изречението е
налице ситуацията “състояние”, във втората – “процес”. Към ситуацията “състояние”
могат да бъдат отнесени всички първични имперфективи, означаващи състояния в
обикновения смисъл на думата (срв. напр. в бълг. език: почивам, скърбя,
страхувам се), характерните за даден субект свойства (в обикновения смисъл
на думата свойство), валидни за дълъг период от време (ср. напр.: имам,
мразя, обичам, ненавиждам, притежавам, съм), както и просто протичащите,
ненасочени към резултат, имперфективни действия – срв. бягам, вървя, говоря,
работя, пиша, чета. (Разбира се, както вече бе посочено, изразяването на
“състояние” чрез глаголи като бягам, вървя, говоря, работя, пиша, чета
се осъществява само тогава, когато описваната ситуация е характерна за даден
субект – т. е. за дълъг период от съществуването му.) Много от така наречените
абстрактни съществителни също така проявяват склонност да изразяват “състояния”
(ср. напр.: жал, обич, покой, скръб),
за сметка на други, които проявяват склонност да изразяват други ситуации
(например “акт” – ср. вик, избухване, сблъсък) или неситуационни
категории (например “свойства” – ср . еластичност, твърдост, устойчивост,
“мерки (мирни единици)” – килограм, литър, ом, секунда и др.). Още
примери за “състояние” с обща, нетерминологична лексика: глаголи – имам,
жалея, намирам се, страдам, съм; съществителни – гравитация, любов,
омраза, притежание, радост, страдание, страх, тирания, умиление, уплаха.
2.“Процеси”. Ситуацията “процес” представлява извършващо
се в даден отрязък от време темпорално неограничено действие, което може да
съдържа или да не съдържа някаква насоченост, перспектива, усилие към някакъв
резултат (стр. 14). С други думи, за разлика от “състоянието”, “процесът”
представлява ситуация, реализираща се инцидентно, а не е трайна характеристика
на даден субект. Възможният резултат от даден “процес” не е присъщ на самия
него – той може само да се подразбира или предполага. “Процесът” може да има
идентифицируем извършител или не, а от гледна точка на извършителя може да бъде
предумишлен или непредумишлен. Един “процес” може да бъде прекратен –
прекратен, той става “епизод” (стр. 15). Но един “процес” не може да бъде
завършен, защото възможната насоченост към някакъв резултат не е негова присъща
характеристика. Ако се приеме, че в даден надлексикален израз, например дадена
фраза или дадено изречение, се изразява “процес”, който непременно, неизменно е
насочен към резултат, тогава всъщност изходният езиков израз, който е в
основата на изразяването на същинския “процес”, не е “процес”, а е “акт”, който
е бил процесуализиран. Процесуализираният (вторично) “акт” обикновено е
“изпълнение”, а не е “преход”, защото “преходите” могат да се процесуализират
само изкуствено, и в редки случаи. “Процесите” могат да бъдат актуални и
неактуални. Тези две понятия съответстват на семантичното различие между
актуалния и неактуалния имперфект, също и актуалния и неактуалния презенс. Към
“процесите” могат да бъдат отнесени всички първични глаголни имперфективи,
означаващи просто протичащи, ненасочени към резултат, имперфективни, т. е.
темпорално неограничени, действия (срв. напр.:. бягам, вървя, говоря,
работя, пиша, чета) – но това вече са същински действия, а не “състояния”,
т. е. характерни за субекта, често извършващи се действия. Много от
съществителните, образувани от първични глаголни имперфективи, също така
проявяват склонност да изразяват преди всичко “процеси” – срв. бяг, бягане,
вървеж, вървене, говор, говорене, работа, писане, четене, за разлика от
други абстрактни съществителни, които проявяват склонност да изразяват други
ситуационни или неситуационни категории. От друга страна, следва да се има
предвид, че субстантивните лексеми, изразяващи сами по себе си “процес”, чрез
подлагането им на влиянието на например на глаголи, изразяващи други ситуации,
могат да започнат да изразяват други ситуации, например “състояние”, “епизод”,
дори “акт”. С други думи, ситуационното значение на съществителните обикновено
е гъвкаво; то не е толкова строго и лесно идентифицируемо, както е при повечето
видово маркирани глаголи.
3.“Епизоди”. “Епизодът” е действие (в традиционния смисъл
на този граматически термин), което за разлика от “процеса” е прекратено, оттам
темпорално ограничено (стр. 16). Тоест “епизодът”е перфектив. “Епизодът” обаче
не съдържа в себе си вътрешно присъщ край, и при приключването си не достига до
прагматически идентифицируем резултат, както това става при “актовете” от типа
“изпълнения”. “Епизодите” могат да бъдат резултат от протичането на “процеси”
или “състояния”, т. е. да възникнат на базата на прекратени “процеси” или
“състояния”, но могат да бъдат и резултат от незавършването на даден “акт”, т.
е. да бъдат резултат от недостигането да присъщия му край. “Епизодът” се
реализира преди всичко в специфични семантико-синтактични условия: “епизоди” са
например (и преди всичко, но не и единствено) всички форми на несвършения
аорист. Като “епизоди” биха могли да се разглеждат и делимитативните глаголи,
както и несвършените глаголи, употребени с такова синтактично разширение, което
ясно посочва наличието на граници на извършване на действието без достигане на
някакъв потенциален или вътрешноприсъщ на семантиката на израза резултат.
Ситуационното значение “епизод” може да
се открие и в редица абстрактни съществителни (стр. 17). Но в повечето случаи
там то не е прототипично за съответното съществително, а съществува в лексикалната семантика на
съответната дума или термин като възможно, вторично, периферно значение, чиято
реализация силно зависи от контекстуалната употреба.
4.“Актове”. В
своите разновидности “актовете” (заедно с “процесите”) представляват типични
действия (по терминологията на традиционната граматика): при тях обикновено е
налице прилагане на сила – умишлено или неумишлено, от известен или неизвестен
агенс, което води до изменение (било то внезапно или постепенно и др.) на
дадено статукво (стр. 18). “Актовете” могат да бъдат “изпълнения” – за които е
най-характерно, че съдържат в себе си семантичния компонент “резултат” и са
доведени до някакъв вътрешноприсъщ край, и “преходи” – за които е
най-характерно, че не отнемат период от време, а са мигновени събития.
Извършването на “преходите” обаче все пак заема интервал, а не точка от оста на
времето, колкото и кратък да е този интервал. “Изпълнения” в българския език
изразяват най-вече огромното мнозинство свършени глаголи, употребени в
прототипични условия – в перфективни граматически форми (например аорист,
еднократно или ограничено кратно бъдеще) или
в перфективен контекст (например в да-конструкция при изразяване на
еднократно действие, по-рядко на ограничено кратно). Изключение представляват
делимитативните глаголи, които биха могли да бъдат разглеждани като “епизоди” –
поне тогава, когато при тях липсва вътрешноприсъщ, прагматически идентифицируем
резултат. Много от абстрактните съществителни, традиционно наричани
“съществителни за действия”, също така изразяват “актове”: срв. съществителни
като вик, гръм, избухване, свличане, срив, скок, трясък, за разлика от
други, които изразяват по-скоро “състояния” или “процеси”. Кр. Кабакчиев
отбелязва, че Вендлеровото разграничение между “изпълнения” и “преходи” се прави
теоретически лесно, но практическата класификация на лексиката по този принцип
е твърде трудна, тъй като за много лексикални, фразеологични или по-широки,
контекстуално реализирани, езикови единици не може да се определи дали
извършването им трае “известно време” или се осъществява като “внезапен преход
от едно статукво в друго”. Примери от типа “изпълнения”: глаголи – завъртя
(се), откажа (се), падна, скоча, ударя; съществ. – завъртане, отказ,
падане, скок, удар. Примери от типа “преходи”: глаголи – взривя (се),
избухна, намеря, осъзная, разбера; съществ. – взрив, експлозия,
избухване, намиране, осъзнаване.
Както вече стана ясно, глаголите и определени типове съществителни
имена проявяват ситуационни значения, които могат да бъдат разпределени в
четири класа (стр. 22). Съществителните
имена със ситуационни значения са имена, назоваващи абстрактни обекти, но,
разбира се, един абстрактен обект може да няма ситуационно значение. За редица
съществителни може да се каже, че поне в основната част от значението или
смисъла си, не се отнасят (не представляват) нито материални обекти, нито
обекти със ситуационно значение.
Разглеждайки термините-съществителни, авторът установява, че всички тези лексеми изразяват
постоянни “свойства” – приложими към други обекти: астма, бледост, нервност
и др. Същевременно може обаче да се каже, че в тесен, условен, езиков смисъл
“свойствата” съществуват и сами за себе си. И така, горните лексеми притежават
квалитативна семантика. Ясно е обаче, че една част от горните “свойства” по-трудно
ще могат самостоятелно, извън онези обекти, за които се отнасят, да се
реализират във времето, докато други все пак ще могат по-лесно и
по-самостоятелно да се асоциират с понятието за време.
Характерна черта за много “свойства” е, че могат да се проявяват.
Проявени (еднократно), или проявени (многократно), тези “свойства” всъщност
престават да бъдат “свойства” и преминават в категорията на ситуациите.
“Свойството” съпътства обекта, на който принадлежи, през цялото времетраене на
съществуването му или поне през значителна част от времетраенето на
съществуването му. Но “състоянието” може да не е харектерно за даден обект и да
не го съпътства в големи периоди от съществуването му. Затова за “свойството”
може условно да се приеме, че няма темпорална конфигурация и не следва да се
представя на оста на времето – в противовес на “състоянията”, “процесите” и
останалите типове ситуации, които пряко се асоциират с оста на времето. “Свойства” в българския език се шзразяват от
много съществителни с наставка –ост – както и от различни други
съществителни (стр. 24).Това е естествено, като се вземе предвид, че в повечето
случаи съществителните на –ост се образуват от прилагателни или
причастия. Ясно е, че компонентът “време” преобладава в семантиката на
“състоянията”, а не на “свойствата” (стр. 27).
“Състоянието” представлява
по-малко постоянна характеристика на обект, заемаща неограничена, неопределена,
неясна част от оста на времето. “Процесът” е още по-малко постоянна
характеристика на обект. “Процесът”, също като “състоянието”, е неограничена
ситуация, но при нея, като общо правило, е налице или активност от страна на
даден субект, воля за промяна на дадено състояние, или най-малкото динамизъм,
развитие, постепенна промяна в статуквото, причинени от някакъв външен известен
или неизвестен фактор. Обратно, при “състоянието”, пак като общо правило, е
налице неспособност от страна на субекта да променя или контролира статуквото,
да го подчини или подчинява на волята си. Но начините на протичане на
ситуациите не следва да бъдат противопоставяни и разглеждани отделно при
глаголите и съществителните имена (стр. 36). Един общ спрямо глаголите и
съществителните имена подход, макар и ярко противостоящ на традицията, е
легитимен, тъй като, всъщност “ситуациите” (поне основните типове ситуации)
могат свободно да се означават както от глаголи, така и от (определени типове)
съществителни имена, а, от друга страна, дори съществителни имена, иначе
назоваващи материални обекти, също така участват в цялостната ситуационна
характеристика на изреченията.Това е така, защото върху референтите им се
проектират определени темпорални параметри на глаголните референти, или обратно
– определени темпорални параметри на референтите на съществителните имена,
иначе назоваващи материални обекти, се проектират върху референтите на
глаголите. Докато голямата част от
глаголната лексика в е способна сама по
себе си да експлицира ситуационни значения по силата на граматическата си
характеристика (вид – като лексикална единица; време – като дискурсна единица),
семантиката на съществителните със ситуационно значение и на двувидовите
глаголи насочва анализа на езиковите факти и закономерности към изясняване на
въпроса за основната локализация на ситуационните значения – в лексикалното
значение или в дискурса (стр. 37).
Както вече стана ясно,
вътрешноприсъщи ситуационни значения, локализирани в самата лексикална
семантика, имат най-вече глаголите и една немалка част от абстрактните
съществителни имена (стр. 51). Следователно, ако се приеме, че глаголите в
даден дискурс имат онова ситуационно значение, което е изразено посредством
видовата или видо-времевата им форма, ще стане ясно, че по принцип най-голяма
способност да променят ситуационното си значение имат преди всичко
съществителните имена, тъй като те не са маркирани явно, граматически, откъм
темпорални (в широк смисъл, т. е. в крайна сметка и ситуационни) значения. Има
случаи, в които някакво преобладаващо ситуационно значение на дадена дума,
разглеждана като лексикална единица, се изменя под влиянието на контекста на
употреба – било то самото изречение или
извън него.
2. Видове социативни ситуации в горнолужишкия език
На базата на подробен преглед и ревизия на
ексцерпирания материал от горнолужишкия език се очертаха основно четири най-честотни типови ситуации в социативния
фрагмент, като тук включваме и формите със sobu –
вклюване, присъединяване към дадено действие, към агенс (тези основни видове намират реализация и в други
славянски езици, вж. Мразек 1964; Станишева 1958).
В споменатото вече изследване Р. Мразек отделя три семантични подвида в
рамките на семантичната категория
социативност; ще представим накратко класификацията на автора:
1.
Същински
творителен социативен (стр. 20). Същинският творителен социативен падеж трябва
да отговаря на две условия: 1. Равноправно, съвместно участие на две или
няколко самостоятелни субстанции в действие; 2. Задължително участие на
непреходен глагол в модела. Според Мразек това същинско значение, и то без участието на формална връзка, не се
открива в съвременните славянски езици. Затова пък според автора изобилстват
случаите на псевдосоциативност. Става въпрос за разнообразните случаи на т.
нар. творителен за съпровождащи обстоятелства (напр. и азъ поиду к
вамъ яростью лукавою, Лавр. лет., примерът е по Мразек, стр. 20);
много от тези значения биха могли да бъдат отнесени и към семантичните
категории за начин на действието в най-широк смисъл. Според Мразек същинският
творителен социативен най-добре е засвидетелстван в индоиранския езиков клон,
докато в останалите езици се срещат само изолирани случаи. Примерите на автора
са от по-стари славянски текстове и липсват случаи на същински социативен без
формална връзка. Липсват също така примери от горнолужишкия език.
2.
Творителен
социативен за съпровождащи обстоятелства (стр. 22). Този псевдосоциативен
творителен без формална връзка има няколко семантично-синтактични
разновидности, като при някои от тях социативната семантика е съвсем
незначителна. Ядро на цялата категория е творителният, който изразява начина на
действието посредством физически, психически или друг признак, който се открива
в субекта по време на действието. Според автора тази социативна разновидност е
добре позната във всички архаични индоевропейски езици, а в съвременния
литовски език активно функционира и днес. Привежда се илюстративен материал от
руския, чешкия, някои сърбохърватски диалекти, но отново липсват примери за
горнолужишкия език.
3.
Творителен
социативен за качествена характеристика (стр. 28). В този случай падежен управител е съществителното
име. Изразява се относително постоянно качество, свойство на лицето или
предмета. Тази социативна разновидност сравнително рано се е изгубила в славянските
езици. Привеждат се примери от старобългарски и старочешки текстове, но липсват
горнолужишки примери.
В цялото изследване на Р. Мразек се забелязва стремеж да се следва
направеното вече за творителния падеж в славянските езици няколко години
по-рано (вж. Творительный падеж в славянских языках 1958). Общото и за двете
изследвания е, че по неизвестни причини горнолужишкият материал е изключително
слабо представен.
Както вече стана ясно, през 1958 г. под редакцията на С. Б. Бернштейн
излиза от печат книгата “Творительный падеж в славянских языках”; разделът за
социативността е написан от Д. С. Станишева (стр. 41-76). Основната цел на
изследването е да се регистрира и опише разнообразната творителна семантика във
всички славянски езици, и то както от историческа гледна точка, така и от
гледна точка на съвременния славянски материал.
За Д. С. Станишева няма съмнение, че в праславянския език творителен
социативен се е използвал и без формална връзка. За това свидетелстват най-вече
факти от староруския, някои сърбохърватски диалекти и други славянски езици
(стр. 41). Авторката отбелязва, че творителен социативен безпредложен се среща
в кашубския език, но само пред местоимението sobą (стр. 43). Ние ще
добавим, че безпредложната творителна употреба на това местоимение е много характерна и за горнолужишкия
език (sobu). Семантичната
класификация на Д. С. Станишева ни се
струва по-подходяща за горнолужишкия материал, защото тя е съобразена с
основното изискване при изразяването на социативността в съвременните славянски
езици, а именно – наличието на формална връзка. Другата не по-малко основателна
причина, поради която се спираме на тази семантична класификация е фактът, че
ексцерпираният от нас материал от горнолужишкия език изцяло подкрепя
размишленията на авторката, което ни се струва убедително доказателство за
това, че става въпрос за универсални критерии, които отдавна са приложени при
разглеждането на социативността в останалите славянски езици.
Според Д. С. Станишева семантичната категория социативност не е
еднородна категория, а вътрешно се разчленява на следните подвидове: същинска
творителна социативност, творителна социативност за взаимно действие,
творителна социативност за характера на протичането на действието, творителна
социативност за качествена характеристика, творителна социативност за цел и
творителна социативност за време. Последната разновидност обаче ние ще
разгледаме при ситуациите за време – в пета глава.
При нашата подялба на социативните ситуации водещ е бил принципът за
честотност на езиковия материал, според който и е направена следващата по-долу
в изложението парцелация.
Разнообразието при ситуациите зависи от семантичното
разнообразие на многоместните в повечето случаи предикати, които са основното
ядрото на ситуацията и които предопределят вида и. Очертават се основно четири вида ситуации,
като всяка от тях е със сложно вътрешно структуриране и категоризиране. Във
връзка с прокараната семантична подялба на предикатите основно на действия,
процеси, събития и състояния, се налага и вътрешното структуриране на
ситуациите, които следват този модел, но с уточнението, че основната подялба
при тях за удобство ще е на действия и състояния, като процесите и събитията се
приемат за разновидност на действието. Изхождаме от презумпцията, която се
споделя и от други автори, че на практика е много трудно да се направи
детайлна, абсолютно точна и прецизна класификация на предикатите по посочените
критерии. Приемаме, че процесът и събитието представляват естествено
продължение и възможност за различни
трансфорации на действието във времето и пространството и се предполагат от
него. По този начин, теоретично допустими за горнолужишкия език се оказват
следните социативни ситуации, представени с вътрешните си подвидове. От анализа
вече на конкретния езиков материал, ще стане ясно кои от тях са и експлицитно
представени в горнолужишкия език. Участниците в социативните ситуации са:
агенс, контрагент [± активен],
квазиконтрагент, експериенцер, вътрешен атрибутив, външен атрибутив, цел.
Основни и задължителни участници, без които е невъзможно да се осъществи
действието са агенсът, контрагентът, експериенцерът. Допълнителни, но
характеризиращи ситуациите именно като
социативни, са квазиконтрагентът, вътрешният атрибутив, външният атрибутив и
целта.
В структурен и семантичен план общото за всички
ситуации е употребата на формалната връзка z, za. Ситуациите са числово представени и
номерирани единствено от технически
съображения, за да бъдат достъпът и работата с тях по-лесни. Номерацията не е
класация на тяхната честотност или ценност.
Социативна
ситуация № 1:
А) [Ситуация
за описание на съвместно, взаимно извършване на действието]
Б) [Ситуация за описание на съвместно, взаимно
съпреживяване на състояние]
Jědźe
z psom po picu.
Jěć z přećelom.
Chodźeše z Pětrom na tajke wječorki.
Róža hrajkaše sej z tutej mysličku.
Nan wosta z maćerju.
Rěču ze
swojimi serbskimi přećelemi serbsce.
Rozmołwjeć so ze susodom.
Njeje
hišće ze žanym powědał.
Социативна
ситуация № 2:
А) [Ситуация
за описание на вътрешното състояние на агенса]
Hlada na nas z wšej nadźiju.
Ze spěchom wjesłuje.
Z chrobłosću
zwěrju sebi prajić.
Wona pohladny
k njemu z posměwkom a prašakom.
Durje
prasnychu do zamka z njemałym wrjeskom.
Z njesćerpnym
chwatkom so prašeše.
Wuwoła wón z
wjesołosću.
Социативна
ситуация № 3:
А) [Ситуация
за описание на външна характеристика на
агенса]
Žona ze zamochtanym wobličom
Wobličo
z mutnymaj wočomaj
Zešiwk z mojimi pěsnjemi.
Škleńca z winom,
Tyzka z cigaretami.
Социативна
ситуация № 4:
А) [Ситуация
за описание на целта на действието на агенса]
Dźěchu k njemu ze žadanjom
Source: Елена Любенова.
Семантика на творителния падеж в горнолужишкия език. Пловдив. 2006.
No comments:
Post a Comment