(in Bulgarian)
В горнолужишкия
книжовен език се отделят 30 консонантни фонеми - 19 шумови и 11 сонорни.
1.
p, b, m, v, f могат да бъдат твърди и меки съгласни (правописно
мекостта се сигнализира от следходния ĕ, i или j, напр.: měd,
směć, měšk, běrna, bić, miły, pić, bjez, mjaso, mjetel, njebjo, pjata, ramjo,
słomjany, symješko).
Звуковете /v/ и /f/, се
срещат в думи от чужд произход, напр.: kolektiwny - kolekti[v]ny, faza. Изключение правят само единични
лексеми: łhać [fač], zełharny -
[zevarny], hwizdać - [fizdač].
2.
ł, w – произнасят се еднакво като
билабиален звук. Горнолужишкият звук ł е винаги твърд (това означава, че
чисто правописно ł не се съчетава с ě, i, j); ł в края на
думата след съгласен не се произнася, напр.: njesł, rjekł – [ńes, rjek]. Горнолужишкият w може
да бъде както твърд, така и мек (правописно мекостта се сигнализира от следходния ě, i или j), в началото на думата
пред съгласни w не се произнася (напр.: wbohi, wčera, włós, wšudźe, wrota – [bohi], [čera],
[wós], [šudže], [rota)]; в
краесловие в заимствани думи w се произнася като f (напр.:
kolektiw, archiw, - [kolektif], [archif]. Ако w и ł се срещат един до друг,
то произносително се сливат в един звук; например думите włosy и wosy се произнасят по един и същи
начин: [wosy]. Други примери за двата звука:
wěc, mrowja, powědać, wichor, mało, ławka, zły. В разговорния вариант на
горнолужишкия език предлогът w никога не се произнася, напр.: w awće, w Budyšinje, w fabrice, w
zymnej wodźe, w šuli, w zawodźe, - [awče], [Budyšińe], [fabrice], [mokrej
wodźe], [šuli], [zawodže].
Фонемата /w/,
която е билабиална, за разлика от лабиоденталното /v/, е наследник както на старото [w], така и на [l], напр.: woda [woda], nowy [nowy], łuk [wuk],
był [byw]. /w/ не се произнася на края на
думата след съгласен, напр.: rjekł [r’ek],
njesł [n’es], а също и в началото на
думата пред съгласен, напр.: wbohi - [bo]hi, wčera - [čera], wliw - [liw], wnuk -
[nuk], wrota -
[rota], wšědny - [šědny], wzać - [zač]. Във втория случай /w/ се запазва, когато
думата се предхожда от предлог, завършващ на гласен, върху който пада
ударението, напр.: po wsy - [po wsy], wo wsy - [wo wsy], přede wsu - [pšede wsu], wo wšěm - [wo wšěm]. Винаги се опростява /ww/, напр.: włoha - [woha], włosy - [wosy]. Предлогът w обикновено се вокализира или пък
изобщо не се произнася, напр.: we wodźe, we wsy, w Budyšinje - [budyšińe]. В говоримата реч много често не
се произнася [w] след [k],
[ch], [p], [b], [m] пред
[ó] или [o], напр.: błoto - [bóto],
młody - [mody], błudny [budny],
płuwać [puwać].
Фонемата /w’/ много често се реализира
като [j], напр.: wjace - [jace], zwjazać [z’jazač], а понякога факултативно като [w], напр.: wjele - [w’ele],
[wele].
3.
l – се произнася като т. нар. “средно европейско” [l]. Пред гласните i, e, ě съгласният l се
смекчава. След l не се среща y нито в произносително отношение, нито в правописно, а
само i. Примери: len, list, lěto, sól, lód, wola,
lěkar, ležeć.
4.
t, d, c, z, s – са винаги твърди съгласни, след които на практика и се
произнася, и се пише винаги y, а не
i (изключение правят
заемките). Примери: tykanc,
tyzka, syła,
wojacy. След
изброените съгласни не се среща също така и ě.
5.
j, dź, ć, š, ž, č – са меки съгласни, след които нито се пише, нито се
произнася y (а само i).
Звуковете š и ž се произнасят със същата степен на мекост както и
dź, ć, č. Звуковете č и ć се
произнасят еднакво като č. В българския език етимологично съответствие
на ć е меко [т`], напр.: dźěćo, dźěći, ćeta. Освен изконен j в
горнолужишкия език често се произнася (но не се пише) и епентетичен j,
напр.: tež,
zemja, chěža, dań, dźeń, knježić, zeńć so – [tej(š), zejmja, khejža, dajn,
džejn, knejžič, zejnč so], kaž - [kajš], kóždy
- [kójždy],
hinaši
- [hinajši], но naš - [naš]. В някои случаи това е намерило
отражение в правописа, срв. kajki (<
kaki), tajki (<
taki).
6.
ń – този знак се пише в края на думата и пред съгласни. В
редки случаи се произнася като j + n, напр.: woteńć – [wotejnč]. В други позиции мекостта на n се
означава със следходните ě, i или j , напр.: niwa, někak, njeje; в отделни случаи i не
смекчава съгласния n, напр.: nimam, nimo – [nimam, nimo].
7.
r – може
да бъде
твърд и мек, като мекостта му се сигнализира от следходните ě, i, j; в края на думата след съгласен r
не се произнася, напр.: bratr [brat]. Изключение прави собственото
име Pětr, в което r се
произнася.
8.
ř – среща се само в групите
př,
kř, tř. Групите př, kř се произнасят като pš, kš; tř се произнася като c
или č, напр.: přez, přaza – [pšεs], [pšaza];
tři, třěleć, wótře, třěcha – [ci], [cielεč]. [wuocε], [ciecha]; само в думите třasć, třěska, třepotać, třemjeń, třěšnja / třěšeń групата tř се произнася като [č] – [časč], [čěska],
[čepotač], [čemjenj], [češnja,
češenj].
9.
ch - след гласните a, u, o е твърд, напр.: muchi, kruch;
след i – мек, напр.: mnich, Michał; след е и ě може да бъде както мек, така и твърд. В началото на думата пред
съгласен много често не се произнася, напр.: chcyć [cyč]. След ch нито се
произнася, нито се пише y, а само i. Фонемата /ch/ има
позиционен вариант [kh] (аспирирано [k]), който се появява в
началото на морфемата, пред гласни и шумови съгласни (chrobły, chłostać), както и след [t], напр.: chodźić - [kh]odźić, chěža
- [kh]ěža,
wobchod - wob[kh]od, wuchow - wu[kh]ow, tcha - [tkha], tchór - [tkhór].
Има звукова реализация [kh] в такива думи като kadla [khadla], kachle
[kh]achle, kapała [kh]apała. В началото на морфемата, но пред сонорни /ch/ се произнася като [k]
, напр.: chlěb [k]lěb, chwalić
[k]walić.
10.
h – е гърлен съгласен. Фонемата /h/ е позиционно ограничена - тя се
произнася винаги в начално положение пред гласен, напр.: haj, hela, hić, hósć и в повечето случаи в средата на
думата между гласни, напр.: zahe, toho, noha. Във втория случай пред преден гласен често се произнася [j], а пред заден - [w], напр.: drohi - [droji], nahi - [naji],
noha - [nowa]. /h/ не се произнася никога на края на думата и в начално положение пред
съгласен, напр.: ćah -[ča], sněh - [sně], płuh - [phu], hdy - [dy], hdźe - [dźe],
hłowa - [wowa], hněw - [něw], hra - [ra]. Не се произнася също в такива
думи с представка като zhubić - [zubič], zhibnyć - [z’ibnyč], докато в някои нови думи /h/ се запазва въпреки прибавения
префикс: zhódnoćić
- [zhodnočič].
В средата на
думата пред консонант /h/ по принцип не се произнася - изключение правят няколко
лексеми със съчетание [h] + сонорен,
където е налице звучно гърлено [h], напр.: žohnowanje - [žonowane],
wuhlo - [wulo], но nahły
- [nahwy], nahle - [nahle], wohnišćo - [wohniščo].
11.
g, k – са
задноезични съгласни. Звукът g се среща само в заимствани и
звукоподражателни думи, напр.: grat, ganzor, gingawa. gen, glosa, gram. Праславянско [g] е преминало в [h], срв.: hłowa < *golva.
Опозицията палаталност - непалаталност се неутрализира в
изгласа, пред съгласен,
където се произнасят само твърди съгласни, а /n/ има бифонемна реализация
- /jn/, напр.: kóń - [kójn], dźeń - [džejn],
rjenje - [rejńe], wjedźe - [wejdže], změje - [zmeje], hołb - [howp], но hołbja - [howb’a]. Налице е процес на отслабване на
мекостната корелация. В говоримата реч фонемите /ń/ и /r’/ често се произнасят
непалатално и пред гласен (не
само пред [ej]), напр.: brjuch - [bruch], spěwanjo -
[spěwano].
Source: Елена Любенова. Граматика на
горнолужишкия език. Пловдив. 2003.
No comments:
Post a Comment