Сърбо-хърватски // Хърватско-сръбски език

(in Bulgarian)

    Кирилица: А а, Б б, В в, Г г, Д д, Ђ ђ, Е е, Ж ж, З з, И и, Т т, К к, Л л, Љ љ, М м, Н н, Њ њ, О о, П п, Р р, С с, Т т, Ћ ћ, У у, Ф ф, Х х, Ц ц, Ч ч, Џ џ, Ш ш;

    Латиница: A a, B b, C c, Č č, Ć ć, D d, Dž dž, Đ đ, E e, F f, G g, H h, I i, J j, K k, L l, Lj lj, M m, N n, Nj nj, O o, P p, R r, S s, Š š, T t, U u, V v, Z z, Ž ž.

    Сърбо-хърватският // хърватско-сръбският език е кодифициран като книжовен език на сърби, хървати, черногорци и босненци. Той заема средищно място между южнославянските езици. Прадедите на днешните сърби,  хървати и словенци се заселват в сегашните си земи към средата на VII в., групирани в три племенни обединения: сръбско, хърватско и корутанско, представители на щокавския, чакавския и кайкавския диалект (по рефлексите на праславянското въпросително местоимение *čьto > što, ča, kaj). Смята се, че това първоначално диалектно разчленение е резултат на предбалканска диференциация. Кайкавският диалект по-късно се отдалечава от чакавския и щокавския, а с формирането на словенската народност се обособява в отделен език - словенския. В същото време някои югоизточни кайкавски говори влизат в тесен контакт с щокавските говори и след XIV в. образуват нов, вторичен кайкавски диалект на сърбо-хърватския език. Преди XIII - XV в. диалектната диференциация на сърбо-хърватския език е била различна от днешната, като щокавските говори са заемали значително по-ограничена територия, а чакавските и кайкавските - по-обширна. Трите диалекта невинаги съвпадат по разпространение с делението по националности. Кайкавските говори, разпространени в северозападната част на Хърватско, както и в района на Загреб, се явяват преходни говори към словенския език. Чакавският диалект е разпространен в югозападната част на Хърватско, на островите на Адриатическото крайбрежие и в района на Сплит. Щокавският диалект е разположен във всички останали области на езиковата територия на сърбо-хърватския език: на изток и югоизток от кайкавския и чакавския диалект. Сърбо-хърватският език има кирилска и глаголическа писмена традиция. Най-старите засвидетелствани писмени паметници са: Мирославово евангелие - от края на XI в., и Грамота на Бан Кулин - от XII в. Глаголическата традиция в Хърватско продължава по-дълго - до XIV в. , като азбуката е била реформирана от католическото духовенство и е била изведена като ъглеста (хърватска) глаголица, за разлика от старобългарската обла глаголица. По-късно в католическите среди се разпространява латиницата заедно с романското езиково влияние. В езиково отношение старите хърватски паметници се определят като хърватска редакция на старобългарския език, като старохърватски. Използването на старобългарския език (сръбската редакция на старобългарския език) наред със старосръбския в Сърбия продължава и след падането и под турско владичество, предимно за нуждите на църквата. През XVII  и XVIII в. онези части на Сърбия, които са разположени на север от р. Сава и р. Дунав и влизат в границите на Австрия, започва да се разпространява руската редакция на старобългарския език. Този книжовен език остава до средата на XIX в., като паралелно с него от XVII в. започва да се използва едно новообразувано койне, което представлява съчетание на църковнославянска основа с езика на градското население. Това състояние се преустановява с утвърждаване на книжовната реформа на Вук Караджич през 1850 г. Според нея се установява единен книжовен език за сърби, хървати и черногорци въз основа на щокавските източнохерцеговинските говори с йекавско произношение. По-късно към него се включват и говорите от Централна Сърбия с екавско произношение. Този факт е узаконен през 1960 г. със сключването на Новосадския книжовен договор, който разширява книжовното произношение (йекавско и екавско вече). Езикът е номиниран като сърбохърватски или хърватскосръбски (главно за територията на Република Хърватско, а също и в части от Босна и Херцеговина). За Република Хърватско отдавна се употребява и  терминът “хърватски език”. От седемдесетте години там се забелязват тенденции за отделяне и самостоятелна кодификация на хърватския език, като доказателствата за неговата автономност се търсят предимно в областта на фонетиката и лексиката. Еднаквият граматичен строеж с незначителни вариативни разлики за сръбски и хърватски ще затрудни окончателното  диференциране на последния (за повече информация виж Лашкова 1985).

    Съвременно състояние. За фонетичната система на сърбо-хърватския език са характерни следните особености: сравнително богат вокализъм, съчетан със запазване на политонията, която не е пряк наследник на праславянското състояние, а е качествено нова; липса на вокална редукция в книжовния език; стремеж към максимална отвореност на сричката; липса на дифтонги; наличие на сричкотворни сонори; липса на консонантна геминация; сравнително беден консонантизъм; нетърпимост към натрупване на консонанти в границите на една сричка; беден инвентар от палатални съгласни.

    Вокалната система в сърбо-хърватския език се състои от пет гласни звука:

[ а, о, у, и, е]. Върху степента на отвореност на вокалите влияят ударението, интонацията и квантитетът. Дължината и възходящата интонация допринасят за по-затворена интонация. Широко са разпространени вокалните съчетания, възможни в начална, средисловна и краесловна позиция. Освен в чужди думи и на морфемната граница те се срещат и в домашни думи като вторично явление - много често при вокализация на сонора /л/ в края на сричката или в резултат на различни деривационни процеси. Например: аорта, еуфориjа, идеал, кооперациjа, jедноок, наоштрити, маукати, вео, сеоба, заова, био, бео, чуо, зао и други. В определени морфологични позиции вокалните съчетания са засегнати от действието на асимилация и контракция, което е по-добре представено в източния вариант на езика, напр.: моjега > моога > мôга, троjема > трôма. Като характерни вокални съчетания понякога се разглеждат резултатите от ятовия преглас в част от езиковата територия - в югозападния вариант на книжовния език. В този случай се признава решаващото влияние на прозодията, напр.: при историческа дължина на сричката рефлексът на *ě > иje, а при краткост - *ě > je, диjете, дjело. В зависимост от квантитета на сричката рефлексът закономерно се сменя.

    Сърбо-хърватското ударение е тонично. Прозодията включва квантитета и интонацията и поради това ударението се реализира в четири разновидности - кратко низходящо ("), дълго низходящо (^), кратко възходящо (`), дълго възходящо ('). Така според квантитета и интонацията се установяват четири акцентни опозиции: кратко възходящо / кратко низходящо, дълго възходящо / дълго низходящо, кратко възходящо / дълго възходящо, кратко низходящо / дълго низходящо. При първите две разграничителен признак е интонацията, а при вторите две - квантитетът. Ударението е само отчасти свободно. Това състояние е последица от изпадането на слабите ерове, при което ударението се премества от сричките с низходяща интонация върху предходните срички, при което краесловието се освобождава от ударението, а новите ударени срички  променят качествата на интонацията си (от низходяща към възходяща). Политоничното ударение в сърбохърватския език има и фонологична стойност - играе смислоразличителна роля при определяне на отделни форми и лексеми. Мястото на ударението също играе смислоразличителна роля, напр.: средина (част от хляб) - средина (среда), машина (мъх, лишей) - машина (машина). Неударените думи в сърбохърватския език (проклитики и енклитики) са резултат от обединяване в рамките на една акцентна дума на едносрични думи със следходната и предходната дума. Проклитиките най-често са едносрични предлози или съюзи, напр.: у школу, пред ноге, над главу, не могу, не знамо.

    Сърбо-хърватската консонантна система се състои от 26 съгласни звука. В групата на сонорите се включват: /р/, /л/, /љ/, /м/, /н/, /њ/, /j/, /в/. Консонантната фонема /в/ е сонор и не е звучен корелат на /ф/. Сонорът /р/ може да бъде сричкотворен: Србин, Хрват, прст. В по-старите етапи от развитието на езика и фонемата /л/ е могла да бъде сричкотворна, но сега това се наблюдава само в някои диалекти. Връзката между сонори и вокали потвърждава старата вокализация на /в/ в /у-кратко/ и съкращаването на вокала  /и/  в /j/, напр.: унук, унука, удова. Противопоставянето по мекост - твърдост не е активно развито. Съществува палатален ред фонеми: (љ, њ, ћ, ђ, j). Те са резултат на вторична фонологизация на палатализирани консонанти и не действат асимилативно. Изконните палатали са затвърдели: /ш/, /ж/.

     Опозицията звучност - беззвучност не се неутрализира в краесловието. При артикулацията на звучните консонанти в тази позиция се забелязва известно затъмняване, но до пълно обеззвучаване не се стига. В останалите позиции се наблюдават асимилативни промени, които водят до нарушаване на корелацията, напр.: сват - свадба, косити - косидба, сбогом - збогом, приповедати - приповетка.

    В сърбо-хърватския език носител на сричката може да бъде както гласна фонема, така и сонант, напр.: дрво, крв. Преобладават отворените срички.Съществува подчертана тенденция към вокализация на сричката. Консонантните натрупвания имат значително по-малка честота. Където е възможно те се отстраняват чрез елизия, напр.: безакоње (без закоње), оца (отац).

    Сръбската кирилица е наследник на старобългарската кирилица. Тя е възприела сегашния си вид след книжовната реформа на Вук Караджич през XIX в. Латиницата е установена след книжовните реформи през X - XI в. При използването на графичните системи се забелязва стремеж към симетрия. За съществуващите в езика 30 фонеми в кирилицата се употребяват 30 знака. Всички знаци са единични, за разлика от латиницата. При провеждането на книжовната реформа Вук Караджич изключва от състава на азбуката знаците без фонемно покритие (ь, ъ) въвежда /j/ от латиницата, /џ/ - от румънските и старосръбските кирилски паметници за означаване на съответните твърди фонеми, /љ, њ/ - за означаване на съответните палатализирани фонеми, /ћ/ - от старите сръбски паметници и /ђ/ - за означаване на съответния палатален африкат.

    До началото на XIX в. латиницата е била повлияна от румънски и унгарски език. В резултат на правописната реформа се утвърждава новата хърватска латиница, като за палаталните и палатализираните съгласни са възприети от чешката и полската латиница знаците /š, ž, č, ć, j/. За разлика от кирилицата в латиницата са налице и двойни знаци за означаване на една фонема. Това са /lj, nj, dž/ (а често đ = dj). От двойните знаци единствено при /dž/ може да се получи известна омонимия в случаите, когато означава два звука, напр.: на морфемната граница nadživjeti.

    Двете графични системи се употребяват в различните части на сърбо-хърватската езикова територия: кирилица - в Сърбия, Войводина, Черна гора; латиницата - в Хърватско, Босна и Херцеговина.

    Сърбо-хърватската правописна система се основава на последователен фонематичен принцип с единични отклонения, напр.: групата /дс/, в която не е отразена асимилацията по звучност - председник. Отстъпления от фонематичния принцип прави още Вук Караджич при суфиксите -дски,

-дство: градски, господство. Л. Гай и другите хърватски книжовници оставят етимологичния принцип в употреба до 1892 г., когато се приема Вуковият правопис. В него са отразени всички видове фонетични промени. Прозодичните особености не се отразяват задължително.

    Сърбо-хърватският правопис не е претърпял някакви особени изменения от времето на неговото утвърждаване. Спецификата на сърбо-хърватската фонетична система, която се изразява в: симетричност в разпределението, непознаване на редукции, ограничена асимилация по звучност, непознаване на редукции, слабо развита палаталност и други особености способстват за утвърждаването на фонематичния правопис.

    Характерно за морфологичната система на сърбо-хърватския книжовен език е запазването на падежите - включително и на вокатива. Иновации се забелязват главно в множествено число, където под влияние на изчезналия дуал е настъпило пълно изравняване на датив, инструментал и локатив. Качествените прилагателни имат две форми: неопределена (кратка) и определена (пълна). За глагола е характерно запазването на синтетичните глаголни форми (например аорист на глагола трести: тресох, тресе, тресе, тресосмо, тресосте, тресоше), чиято фреквенция не е висока (имперфектът е вече почти изчезнал, напр.: имперфект на глагола гледати:гледах, гледаше, гледаше, гледасмо, гледасте, гледаху) за сметка на перфекта (певао, певала сам, певао, певала си, певао, певала, певало jе, певали, певале смо, певали, певале сте, певали, певале, певала су). Плусквамперфектът се образува от перфекта на спомагателния глагол бити и миналото деятелно причастие на глагола, който най-често е от несвършен вид, напр.: беjах певао, бех певао или био сам певао. Това глаголно време е на изчезване, но се употребява значително по-често от имперфекта. В последно време функциите на плусквамперфекта се поемат от перфекта + различни лексикални заместители (Када сам jа дошао у град, он jе већ отишао). Характерно е също така заместването на инфинитива с да-конструкции в източния вариант на книжовния език (морам да читам = морам читати). Бъдеще време се образува с помощта на глагола хтети (т. нар. футур I), като сегашните му спрегаемите  форми функционират като частици (ћу, ћеш, ће, ћемо, ћете, ће), които могат и да аглутинират към глагола: (jа) ћу певати = певаћу. Т. нар. футур II се образува от свършения презенс на спомагателния глагол бити  - будем, будеш, буде, будемо, будете, буду и миналото деятелно причастие на спрегаемия глагол: будем писао, писала, будеш писао, писала, писало. По-често футур II се образува от глаголи от несвършен вид (Кад будем хтео купити нешто теби купићу ову књигу. Може да бъде заместен със сегашно време - Кад хоћу купити нешто теби купићу ову књигу.). За сегашно време на глаголите са характерни обобщените окончания: за 1 л. мн. ч. -мо и за 1 л. ед. ч. -м. Интресни явления са многократното префигиране на глаголите от несвършен вид (поиспреламати, испопрекидати), както и използването на деминутивни суфикси при образуването на глаголи (смешкати се, водакати се, трчкарати).

    Инфинитивът като изходна форма на глагола е обобщил две окончания:

-ти, -ћи: хтети, моћи.

  Ще приведем примери за отделните части на речта.

1. Съществително име: пас, мачка, перо, син, уjо, петао, сестра, кобила, момче, девоjче, младост, старост, момчад, неjач, сиромаш, ствар, кост, лаж, пећ, слуга, воjвода, младожења, судиjа, брале, бифе, жири, пепео, мисао, око, ухо, наочари, врата, леђа, присталица, господин, брат, властелин, дете, теле, дугме, гусле, груди, прси, њедра, богиње, брацо, стрико, зеко, медо, грбо, вук, мати, мисао, стриц, име, мртвац, муж, бубрег, трбух, отац, судац, jунак, брег, дрво, коло, тело, унуче, слика, сврха, плесан и други.

2. Прилагателно име: пуст, пун, добар, мудар, мокар, кратак, сретан, тежак, болестан, гладан, лак, мек, леп, паметан, лукав, црн, црвен, гласан, jужни, нов, стар, топао, дуг, jак, сух, брз, млад, чест, скуп, близак, низак, узак, сладак, горак, кротак, љубак, витак, висок, дубок, жесток, широк, далек, дебео, велик, мали, рђав, зао и други.

3. Числително име: jедан,  jедно,  jедна, два, две, двиjе, три, четири, стотина, хиљада, тисућа, седам, десет, сто двадесет пет, двоjица, троjица, четворица, петорица, двоjе, обоjе, троjе, четверо, петоро, десеторо, хиљада, двеста, триста, четиристо  и други.

4. Местоимение: jа, ти, он, она, оно, ми, ви, они, оне, она, себе, ми, му, моj, твоj, његов, њезин, њен, наш, ваш, њихов, своj, (т)ко (кога, ког; кому, коме, ком; кога, ког; ким, киме; ком, коме), шта, што (чега, чег; чему; што, шта; чим, чиме; чем, чему), коjи, чиjи, какав, каква, колик, колика, где, гдjе, камо, куда, одакле, кад, оваj, ова, ово, оваков, оваква, оволико, овамо, овако, одавде, овде, таj, та, то, такав, таква, толико, одатле, ту, неко, нешто, неки, неколико, ико, ишта, штошта, понеки, штогод, нико, ништа, никакав, нигде, никад, свако, свашта, сваки и други.

5. Глагол: моћи, хтети, трести, бити, орати, бринути, чути, ковати, павати, умети, носити, видети, држати, ићи, доћи, спати, звати, гнати, дати, писати, играти, вратити, враћати, мерити, меркати, викати, викнути, трчати, вечерати, вековати, ловити, радити, пасти, загристи, рећи, говорити, наћи, налазити, доћи, читати, jахати, имати, љубити, крстити, брати, прићи, умрети и други.

6. Наречие: лепо, добро, хитро, готово, сувише, врло, пуно,  увек, сад, доле, свугде, остраг, стога, случаjно, нехотице, скупа, посебице, пешице, брзо, jасно, зло, мало, силом, зими, ноћу, весело, jуначки, вашки, нашки, jедном, првом, двоjином, двоjако, увек, снова, здесна, напред, никако, негде, никад, зимус, летос, данас, jеданпут, дваред, свакад, свакако и други.

7. Предлог: без, до, од, осим, ван, ка, према, против, кроз, мимо, при, с, о, по, на, међу, под, над, пред, у, за, до, због, поред, ради, близу, више, место, против, код, након, низ, осим, прама, преко, супрот, унаточ, у, уз, помоћу, посредством, поводом, путем, силом, доврх, заради, изван, наоколо и други.

8. Съюз: а, ако, али, да, дакле, док, и, или, ма, макар, иако, премда, камоли, а некмоли, а оно, а то, будући да, истом што, као да, осим ако, па, те, ни, нити, већ, да, како, нека, ако и, ма да и други.

9. Частица: не, ли, зар, ево, ето, ено, да, jест, дабоме, дакако, свакако, никако, бар, баш, чак, и, jедва, jош, опет, само, тек, већ, ма, доиста, заиста, одиста, скоро, готово, међутим, управо, само, jедино и други.

10. Междуметие: ух, ох, ех, их, ах, jоj, охо, уф, пи, фуj, пфуj, ао, хеj, пст, па-па, пљус, крц, бум, звизгац, миjау, вау-вау, кварг, кукуригу, пућ-пурић, кокодак, му, бе, мхм, хм, тс и други.

Исторически промени. Ще отбележим по-важните от тях.

1. Предвижване (в XIV - XV в.) на праславянското ударение с една сричка напред, в резултат на което възникват два нови вида възходящо ударение (в зависимост от дължината на сричката, върху която се премества): кратко и дълго.

2. Съвпадане на праславянската новоакутна интонация (представена в чакавските, кайкавските и някои щокавски говори от дълго възходящо ударение) с първоначалното дълго циркумфлексно (низходящо) ударение.

3. Квантитетът се пази и в неударена сричка (докато словенският език го свързва с ударението) - в книжовния език само в сричка след ударение.

4. Праславянският сричкотворен *l (*l’) > u (у) през XIV в.: *dьlgъ > срхр. дуг, *čьlnъ > срхр. чун, *vьlkъ > срхр. вук, *pъlkъ > срхр. пук.

5. Праславянският съгласен *l > o (след гласни в края на думата или сричката; XIV в.): *dalъ > срхр. дао, *kotьlъ > срхр. котао, *bělъ > срхр. бео, *dělъ > срхр. део, *selьskъ > срхр. сеоски, *bylъ > срхр. био.

6. Праславянската група *čr- > cr- (цр-): *čьrvь > срхр. црево, *čьrnъ > срхр. црн, *čьrta > срхр. црта, *čьrvenъ > срхр. црвен.

7. Праславянските предлози (и префикси) *vъ, *vъz (*vъ, *vъz) > у, уз,

( у-, уз-), u, uz, (u-, uz-): *vъpadъ > срхр. упад, *vъzdъxъ > срхр. уздах,

*vъnukъ > срхр. унук, *vъtorъkъ > срхр. уторак, *vьdova > срхр. удова,

*vъšь > срхр. уш.

8. Звучните съгласни в краесловие не се обеззвучават, а запазват функционалната си релевантност: рад (доволен) - рат (война), рог (рог) - рок (срок), сад (градина) - сат (час).

9. Забелязват се редица нововъведения във флексията, от които най-характерно е съвпадането на окончанията за дат., тв. и мест. мн. ч.:

-ima // -ama.

10. От XIV в. е въведено окончание за род. мн. ч. за трите рода -а (с удължение на предходната гласна): jелен - jелена, село - села, жена - жена.

11. Окончанието за творителен падеж единствено число -om (< *-omь) от

*о-основа се е обобщило и за трите рода (т. е. обхванало е и имената от женски род): коза - козом (тв. п. ед. ч.).

12. Праславянското въпросително местоимение *čьto > што (шта), ча, каj. По формата на въпросителното местоимение сърбо-хърватските диалекти се делят на щокавски, чакавски и кайкавски.

13. Праславянската ятова гласна се развива в сърбо-хърватския език като:

*ě > е, jе, иjе, i (е - главно на изток, в Сърбия и частично в Хърватско; jе- и иjе- - главно на югозапад, в Черна гора, Босна и Херцеговина и частично в Хърватско; и- - на много маста, но главно в Хърватско). Разпределението на рефлексите на ятовата гласна в сърбо-хърватските диалекти е доста пъстро, което е обусловено от сложността и разнородността на носителите на езика на отделните територии.

14. За разлика от българския език, където се пази противопоставянето между еровете, в сърбо-хърватския език през X - XI в. двата силни ера съвпадат в една гласна, от която впоследствие се развива /а/, от което следва, че сърбо-хърватският, подобно на чешкия език, е монорефлексен по отношение на силните ерове: *ь, *ъ > а, *sъnъ > срхр. сан, *dьnь > срхр. дан, *pěsъkъ > срхр. песак.

15. Праславянските групи *tj (*kt’), *dj > ћ, ђ (ć, đ): *světja > срхр. свећа,

*medja > срхр. међа, *sadja > срхр. сађа, *noktь > срхр. ноћ.

16. Запазване на епентетичен /l/ между устнени съгласни и /j/: *zemja > срхр. земља.

17. Окончанието за род. ед. ч. на местоименията и прилагателните е -га < *-go (с -а от флексията на съществителните): тога младога.

18. Разпространение на окончанието -м за 1. л., ед. ч. сег. вр.

(от атематичните глаголи)  и на окончание -мо за 1. л., мн. ч. сег. вр. (подобно на украинския език): несем, плетем, речем; гледамо, чинимо.

19. Запазване сричкотворността на /r/: црн, црвен, дрво, крв.

20. Смесване на праславянски *i с *y: *byti > срхр. бити, *synъ > срхр. син.

21. Праславянските *ç > u, *ę > e: *mçžь > срхр. муж, *rçka > срхр. рука,

*pętь > срхр. пет.

   

*За повече подробности виж: Белић (1960, 1961), Brozović, Pavle (1988), Иванова (2000), Лашкова (1985), Леонова (1988), Селимски (1985), Славянски езици. Граматични очерци (1994), Srbocharvátština pro samouky (1972), Увоз в изучаването на южнославянските езици (1986).

Autobiografija

(откъс)

-Beše li ti ono magare što ni prošloga puta ne znađaše lekciju?

-Jest, ja sam taj! - odgovaram ja ushićen zadovoljstvom što me se profesor tako dobro seća.       

- A nađoh li ja na tvome pismenome zadatku onu mastiljavu mrlju, koju vi,  đaci, krmačom nazivate?

-Da, da! - tvrdim ja ushićen što me se profesor tako dobro seća.

-Ja tada rekoh tebi: ako budeš bio i dalje tako nemarljiv i nebrižljiv da ću te kazniti.

    Ja i to potvrđujem, ali bez ushićenja, a on uzima pisaljku i meni beleži jedinicu i upućuje me, jednom čisto gramatičkom rečenicom, da klečim iza table.

-Ostaćeš klečeći do kraja ovoga časa, učeći za to vreme sklanjanje zamenice sebe ili se. Budeš li bio kadar naučiti to sklanjanje, javićeš mi se i ispraviću ti belešku a dalju kaznu oprostiti.

    Kako ni do kraja časa nisam naučio to prokleto sklanjanje, ostao sam na kolenima sve dok nije zakucalo zvonce To sklanjanje nam je zadavalo naročite glavobolje. Sećam se mojih muka da naučim peti padež od imenice pas. Svi ostali padeži išli su kojekako, ali peti padež jednine /pokojni zvatelni/ nikako mi nije ušao u glavu, niti sam umeo da ga pogodim.

     I ne samo meni, već i svima u mojoj okolini, zadao je taj padež glavobolju. Moj najstariji brat, koji je već bio u starijim razredima, izgleda da se provukao i nije u životu imao posla sa tom imenicom; moj mlađi brat mi reče da je od imenice pas peti padež kuče.Otac mi nije umeo kazati ništa, pošto gramatika nema nikakve veze sa trgovinom, već izgleda da tu čak važi pravilo: što manje gramatike, to više zarade.    Pitao sam i bakalina, našega komšiju, pošto sam mu objasnio  da se petim padežom zove, i on mi reče:

-Ja kad vabim kuče, ja mu kažem: kuc, kuc, kuc! A kad ga teram, ja mu kažem: šibe! A bog će ga sveti znati koji je to padež!

    Pitao sam najzad i gospodina protu, jednom prilikom kada je bio na večeri kod nas, verujući neobično u njegovu učenost, pa se i on zbunio i nije umeo da me nauči.

     -Peti padež, peti padež! - uze da zamuckuje prota, brinući se da pred mojom porodicom sačuva autoritet učena čoveka. - Pa koliko padeža vi učite?  

     -Sedam. - Sedam? - zgranu se prota. - E, to je mnogo, to je baš mnogo!

         -Mnogo! - uzdišem i ja.                                       

                                                                       (Branislav Nušić)

Српскохрватски jезик

    ….У jюжнословенским земљама, српскохрватским jезиком, коjи, зависно од средине, има видове и називе: српски jезик и хрватски jезик, народним и књижевним (= стандардним) данас се говори у Савезноj Републици Jугославиjи, коjу чине Србиjа и Црна Гора, у Босни и Херцеговини и у Хрватскоj. Народни српскохрватски jезик чине три наречjа: штокавско, чакавско и каjкавско. Наречjа су називе добила по упитноj заменици за ствари, коjа у наjвећем делу српскохрватског jезика гласи што, а у друга два знатно мања дела - ча и каj. Ова разлика jе врло стара. Остале  се различне jезичке црте поjављуjу касниjе, постепено, и то наjвише у средњем веку, у време постоjања феудалних држава, чиjе су границе доприносиле томе. С друге стране, касниjи велики покрети становништва, jош од краjа XIV века, доводили су до ширења штокавског наречjа на рачун чакавског и каjкавског, али и до мешања jезичких црта сва три наречjа.

    Међу разликама коjе су биле значаjне за поделу на наречjа (и њих на диjалекте) нарочито се истичу разлике у деклинациjи (промени именских речи), у акценту и, посебно, разлике у изговору старога гласа “jат”, коjи jе био наслеђен из прасловенског jезика. Изговор старога гласа “jат” омогућио jе, током историjског развоjа, у савременим српскохрватским говорима замену (1) гласом е: млеко, место, (2) гласовним групама иjе и jе: млиjеко, мjесто и (3) гласом и: млико, мисто.

 А) Чакавско наречjе

Чакавско наречjе сада се говори у средњоj и источноj Истри, у Хрватском приморjу и даље на копну до Карловца, а на jугу до испод Оточца. Затим, говори се на Кварнерским острвима, на Далматинским острвима до Ластова и Корчуле и на далматинскоj обали око Задра, у делу Шибеника, у Трогиру, у околини Сплита и на западном делу полуострва Пељешца. Наставши на земљишту прве хрватске средњовековне државе, чакавско наречjе jе током историjе обухватало област до река Уне и Цетине, па можда и нешто источниjе од њих. На северу jе захватало области до Купе и Саве, прелазећи и северниjе од Купе. Ово jе наречjе и делова хрватског народа коjи живе у неким областима Аустриjе и Мађарске. Први писани споменици на чакавском потичу из XII века, а од XV века на чакавском се развила богата књижевност.

 Важниjе особине. - Поред заменице ча, посебне особине овога наречjа чине: акценатски систем од три акцента; изговор сугласника ђ као j у примерима као: меjа (у шток. међа); чување старе групе чр-: чрн (у шток. црн); изговор сугласника j место љ: jуди (за шток. људи); чување сугласничке групе шћ: дворишће (у шток. двориште); чување сонанта л на краjу слога: пепел, рекал (за шток. пепео, рекао); прелаз некадашњих самогласничких р, л у неким говорима у слогове ар, ер: парст, берз (у шток. прст, брз); чување старих падежних облика множине: жен, сел (у шток. жена, села); номинатив множине jедносложних именица м. р. без

-ов-/-ев-: сини, краљи (у шток. синови, краљеви).

    Типични чакавски говори чуваjу се на Кварнерским острвима, у Хрватском приморjу и Истри, док се већ далматински чакавски говор меша са штокавским. По изговору старога гласа jат (ě)  чакавско се наречjе дели на jекавски говор: дjеца (острво Ластова), икавски: дица (далматинска обала и северниjе ка копну), екавски: деца (Кварнерска острва, Хрв. Приморjе и Истра) и икавско-екавски: дица/ деца (од Риjеке на север).

 Б) Каjкавско наречjе

 Каjкавско наречjе jе у прошлости било много више распрострањено него данас. Њиме се говорило у прекосавскоj Хрватскоj, између река Купе и Саве на jугу и реке Драве на северу, и у већем делу Славониjе. Данас се овим наречjем говори у северозападном делу Хрватске са Горским котаром, дакле - у вараждинском, загребачком и, делимично,

крижевачко-бjеловарском краjу. На западу достиже до границе Хрватске и Словениjе. Ту има заjедничких црта са словеначким jезиком. На jугу се каjкавски шири преко реке Купе, потискуjући током историjе чакавско наречjе и мешаjући се с њим. На северу се хрватским каjкавским наречjем говори у Међимурjу, а североисточно - и у Мађарскоj, уз границу. Каjкавско наречjе се дели обично на три говора: источни (близак штокавском), jугозападни - пригорски (близак чакавском) и северозападни - загорски (близак словеначком jезику).

Важниjе особине. - Поред заменице каj, посебне особине овог наречjа чине: акценатски систем од три акцента; самогласник е уместо старог полугласника: ден (уместо штокавског и чакавског дан); у неким говорима сугласници ч, џ, j уместо ћ, ђ  коjи су у штокавском: свеча, меџа, меjа  (у штокавском: свећа, међа); почетна група ву- уместо у- у примерима типа: вучитељ, вулица (у шток. учитељ, улица); стари облик генитива множине именица: жен, лет, jаjец; чување л на краjу слога: дал, делал (према шток. дао, делао); футур с обликом бум, буш…+ радни гл. придев: бум писал (уместо штокавског jа ћу писати); непостоjање имперфекта и аориста.

В) Штокавско наречjе

  Штокавско наречjе заузима наjвећи део српскохрватске jезичке териториjе. Оно се простире у целоj Србиjи, Црноj Гори, Босни и Херцеговини и у великом делу Хрватске, источно и jугоисточно од њених чакавских и каjкавских наречjа. Северозападну и северну границу штокавског наречjа чини линиjа од Jадранског мора до Драве: Нови Винодол - Огулин - Карловац - Сисак - Бjеловар - Вировитица, где се ово наречjе додируjе са чакавским и каjкавским. Од те линиjе штокавско наречjе испуњава сав простор ка истоку између jадранске обале  и државних граница са Мађарском, Румуниjом, Бугарском, границе са македонсим jезиком и државне границе са Албаниjом. Овим наречjем говоре и српске, одн. хрватске националне мањине у Мађарскоj, Румуниjи и Италиjи.

    Према томе коjим jе гласовима замењен стари глас jат, штокавско

наречjе се дели на екавски, (и)jекавски и икавски изговор, а према развитку акцента и облика - на стариjе штокавске диjалекте и млађе штокавске диjалекте (новоштокавске)…

(откъси от:  Ж. Станоjчић, Љ. Поповић. Граматика српскога jезика.

Београд, 1997, стр. 6, 7, 26. )

Source: Елена Любенова. Помагало по сравнителна граматика на славянските езици. Пловдив, 2001.