Български език

(in Bulgarian)

  А а, Б б, В в, Г г, Д д, Е е, Ж ж, З з, И и, Й й, К к, Л л, М м, Н н, О о, П п, Р р, С с, Т т, У у, Ф ф, Х х, Ц ц, Ч ч, Ш ш, Щ щ, Ъ ъ, Ь ь, Ю ю, Я я

    Българският език принадлежи към южнославянската езикова група, в която влизат още сърбо-хърватски и словенски. Измежду всички славянски езици най-рано на български език е създадена писменост - във втората половина на IX в., когато Кирил и Методий създават славянска азбука и превеждат някои богослужебни книги от гръцки на славянобългарски.

    Новобългарският книжовен език се изгражда на широка народна основа с участието на традицията, представена главно от черковнославянския език, който изиграва ролята на мост между старобългарския и новобългарския. Лишен от самостоятелна държава, включително и от самостоятелна църква, а следователно и от единен културен център, новобългарският книжовен език започва да се изгражда от края на XVIII и началото на XIX в. Неговите основоположници - Отец Паисий, Софроний Врачански, Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович - използват много широко книжовната традиция, главно чрез черковнославянския език, а също и образци от възникналата на местна почва дамаскинска литература, в която вече прониква говоримият народен език, преживял еволюция през вековете. Всички те са свързани с народа и се стремят да пишат така, че езикът на книгите им да бъде разбираем за обикновените, необразовани българи. Изграждането на новобългарския книжовен език обаче е сложен процес, който обхваща малко повече от един век. Градивните елементи, с които са разполагали неговите създатели, са били: живият народен език с неговото естествено диалектно разчленение, старобългарската традиция, идваща главно (но не единствено) от черковнославянските книги, а освен това - както при всички европейски езици - възможността да се заема културна лексика (по произход главно старогръцка и латинска) чрез по-рано развилите се европейски езици. Значителна роля играят и заемките от другите славянски езици, на първо място от руския език, които подпомагат борбата за отстраняване на нахлулите по време на робството турски, а и на редица гръцки езикови елементи. Руското езиково влияние изиграва роля например при изграждането на административния стил в младата българска държава. Основните проблеми при възникването на новобългарския книжовен език се свеждат до избора на диалектната основа и до установяването на съотношението: жив език - книжовна традиция в него. Въпросът за диалектната основа на българския език също така се е решавало до голяма степен от екстралингвистични причини: възрожденските книжовници са произхождали най-вече от тези области, в които стопанският и обществено-политическият възход е най-голям, т. е. преди всичко от градовете, разположени от двете страни на Стара планина, някои градове в Североизточна България, а също така и от развитите търговски центрове в Югоизточна България. Независимо от теоретичните си възгледи, съзнателно или не, тези книжовници са привнасяли елементи от родните си говори.

    В днешния книжовен български език са обединени, най-общо казано, източнобългарски и западнобългарски черти. Така например широките гласни без ударение се изговарят както в западните български говори, т. е. без редукция /е/ или със слаба редукция /а/ и  /о/. Изключена е и познатата от източните говори пълна редукция (от типа наштъ, кулянту). В някои глаголни форми и в членувани форми на съществителни от м. р. се възприема изговор на меки съгласни, както е в източните говори, напр. ходя, ходят, месарят, а не хода, ходат, месарат. Правилото за изговора на наследниците на праславянската гласна *ě (като е и я) е установено според състоянието в североизточните говори, без обаче да е възприето характерното за тях прегласяване на етимологичното /я/, т. е. бял, бели, но поляна, поляни. От източните и крайните югозападни говори са взети някои лични местоимения (той, а не он), от югозападните - деепричастните форми на -ейки и -айки, напр. стоейки, умувайки. От различните застъпници на праславянската голяма носовка в новобългарския книжовен език е надделяла гласната /ъ/: мъж, къща, ръка, съд, но не е приета генерализирана форма за ж. р. на старото винително падежно окончание голяма носовка, изговаряно като [ъ] в много български (главно източни) говори, т. е. глава, вода, а не главъ, водъ. Всички тези елементи не са събрани механично, а са се установили в резултат на еволюция, при което  като основа са послужили главно (но не единствено) централните балкански говори и югозападните диалекти.

  Съвременно състояние. Българската вокална система се състои от шест звука: [а, е, и, о, у, ъ]. В сравнение с вокалната система на старобългарския език, който е имал 11 гласни звука, тя е твърде опростена. По-особен в тази система е звукът [ъ], който е характерен за българския език. Нито един от гласните в съвременния български книжовен език няма носов (назален) призвук. Българските гласни звукове не притежават квантитет със смислоразличителна функция. Шестте основни гласни в българския книжовен език се означават при писане с 8 букви: е, и, а, ъ, о, у, я, ю.

    От българските съгласни няма такива, които да изпълняват сричкотворна функция в думите. В някои западни български диалекти обаче [р] и [л] изпълняват такава функция, напр.: [срце], [крф], [яблка] и др. Мекостта на съгласните в българския език е доста слаба по степен в сравнение с мекостта в други славянски езици, като руски и полски. Най-важна особеност на палаталните съгласни в българския език е тяхната позиционна ограниченост. Те могат да стоят само пред твърди (средни и задни) гласни [а, о, у, ъ], напр.: вяра [в’ара], шофьор [шоф’ор], люляк [л’ул’ак], денят [ден’ът]. Пред [е] и [и] са винаги меки само задноезичните съгласни [к], [г] и [х], напр.: герой [г’ерой], кино [к’ино], керемида [к’еремида], хектар [х’ектар]. От изтъкнатата позиционна ограниченост на меките съгласни следва, че те не могат да стоят пред друг съгласен и в краесловие.

    Ударението в българския език е силово (динамично). То е свободно, защото не е свързано с една определена сричка в думата, напр.: глава, страна, градина, приятел, изговор, изповед, дарителка, паметниците.

    В съвременния български език съществува определена закономерност за структурата на сричката. Тя е следната: Гласният звук не може да бъде отделен от сонорен съгласен посредством шумов съгласен. Поради това българската дума не може да започва с група от сонорен + шумов съгласен, нито да завършва с група от шумов + сонорен съгласен (срв. рус. мгла - бълг. мъгла, рус. театр - бълг. театър). Тази закономерност обуславя също така вмятането на [ъ] в средисловие, напр.: ребро - ребърце (невъзможно: ребр-це).

    Правописът на съвременния български книжовен език е устроен върху морфологичния (фонематичния) принцип. Поради това асимилационните промени при изговора на думите в потока на речта не се отразяват в правописа, напр.: изговор, изток [исток], градове, град [грат], разходка [расхотка] и др. Според фонетичния принцип се пишат много малко думи: сърце (вм. сърдце), овошка (вм. овощка), плешка (вм. плещка), нишка (вм. нищка), порасна (вм. порастна) и др.

    В своето развитие българският език е претърпял дълбока, коренна промяна по отношение на граматичния си строеж. Старобългарският език е имал синтетичен строй и е бил много близък до късното праславянско състояние, докато новобългарският език се характеризира предимно с аналитичен граматичен строеж. Той с течение на времето е загубил именното си склонение и сега изразява синтактичните отношения на имената към други думи в изречението посредством предлози + една обща форма (casus generalis). Аналитизмът в съвременния български език се изразява в следното:

1. Загуба на старото именно склонение. На мястото на седемте падежни грамеми  при имената и местоименията в старобългарския език (за единствено, множествено и двойствено число) в съвременния български език се употребява по една форма за единствено и множествено число в съчетание с различни предлози (брат, жената на брат ми, каза на брат си, повика брат си, излезе с брат си, за единия хляб, брате). При местоименията (личните, въпросителните, относителните, неопределителните, отрицателните и обобщителните) са запазени само  старите винителни и дателни падежни форми (кой, който, някой, никой, всякой, кого, когото, някого, никого, всякого; кому, комуто, някому, никому, всякому; ме, те, го, я, ни, ви, ги, ми, ти, му, и, им ).

2.  Старият инфинитив и супинът се изразяват аналитично чрез да + лична глаголна форма за сегашно време (verbum finitum), напр.: Започнаха да се веселят. Защото не дойдох да му се извиня.

3.  Старите синтетични форми на прилагателните и наречията за сравнителна степен сега са заменени от аналитични форми, образувани посредством частицата по + формата за положителна степен, напр.: нов, по-нов, най-нов; ново, по-ново, най-ново.

4.  В старобългарския език глаголите от свършен вид са имали синтетични форми за бъдеще време, които са съвпадали с формите за сегашно време. Днес обаче формите за бъдеще време (futurum) и от свършените глаголи са аналитични, като се образуват посредством частицата ще и формите за сегашно време, напр.: ще се сбъдне, ще се препънеш.

В съвременния български език се наблюдават и нови аналитични форми във връзка с граматикализирането на граматичните значения относителност, резултативност, умозаключителност, преизказност, следходност, свидетелственост, повелителност (за повече подробности виж Куцаров 1997, 1999).

    Други характерни особености.

1. Наличие на задпоставен определителен член. Определителният член е формалният показател на категорията определеност при имената.Това е една от най-характерните особености на съвременния български език, която го отличава от останалите славянски езици, а го сближава с други, неславянски езици, като гръцки, албански, румънски, френски, немски, английски и др., напр.: човек -  човекът, човека, човеци - човеците; жена - жената, книга - книгата; село - селото, дете - детето; добър човек - добрият човек; добра жена - добрата жена; добро дете - доброто дете.

2.  Формите на глаголите за имперфект и аорист се употребяват редовно както в народните говори, така и в книжовния език, напр.: Още докато го бранеше (имперфект) от кучетата, Петър Моканина разбра (аорист), че тоя непознат селянин не се е отбил при него току-тъй, а го гони някаква беда (Й. Йовков).

3.  Наличие на специални форми за предаване на вторично изказване на действието, напр.: Детето се учи добре. Детето се учело добре. Групата пристигна вчера. Групата пристигнала вчера. Той ще замине утре. Той щял да замине утре.

4.  В сравнение със старобългарския език окончанието -м (окончание от атематичното спрежение) за сегашно време първо лице единствено число е широко застъпено в съвременния български език. Глаголите, които имат това окончание, са най-многобройни. Те образуват т. нар. трето новобългарско спрежение на глаголите, напр.: вдигам, викам, гледам, дялам, започвам, имам, карам, купувам, лягам, мигам, намирам, обикалям и др.

5. Окончанието -ове се е настанило като главно окончание, с което се образуват форми за множествено число при едносричните съществителни от мъжки род, напр.: град - градове, двор - дворове, дом - домове, дъб - дъбове, зид - зидове, кръст - кръстове, лед - ледове, мраз - мразове, нос - носове, праг - прагове, сняг - снегове и др.

6. Възникнали са нови форми на притежателното местоимение за трето лице, а именно: негов (от него), негова, негово, негови; неин (от нея), нейна, нейно, нейни; техен (от тях), тяхна, тяхно, техни.

7. Поява на бройна форма при неличните съществителни имена от мъжки род. Нейната поява се свързва със старата грамема двойствено число на категорията число (от съвременните славянски езици двойствено число се пази в горнолужишки, долнолужишки и словенски език). Например: два стола, пет коня, няколко дървета и др.

8. Не се пазят старите сегашни причастия (деятелно и страдателно) и т. нар. първо минало деятелно причастие. Под влияние на черковнославянския език се появява ново сегашно деятелно причастие: четящ, пишещ, ходещ и др.

9. Кратките дателни форми на личните местоимения започват да функционират като кратки притежателни местоимения, напр.: ми, ти, му, и, ни, ви, им - къщатата ми (= моята къща), къщата ти (= твоята къща), къщата му (= неговата къща), къщата и (= нейната къща), къщата ни (= нашата къща), къщата ви (= вашата къща), къщата им (= тяхната къща).

    Ще приведем примери за отделните части на речта.

1. Съществително име: град, книга, дърво, вечер, вечеря, нощ, вар, жар, кал, пот, човек, село, бряг, връх, вик, дъб, зид, звяр, мост, внук, вълк, гост, грък, жрец, звук, знак, зъб, клон, крак, рог, край, път, сън, гьол, плет, куп, акт, бал, бюст, лъч, княз, кон, блян, бич, бор, зет, вол, хляб, българин, кош, нож, поп, стол, глас, врат, гръб, грях, рак, гълъб, вестник, изпълнител, буквар, злодей, славей, баща, чичо, леля, дядо, баба, батко, глезльо, вятър, център, огън, белтък, орел, певец, вихър, косъм, вопъл, жена, мъж, красота, муха, мъка, масло, злато, корито, вретено, кон, перде, въздух, учител, син и други.

2. Прилагателно име: широк, горен, черен, бял, висок, голям, добър, бос, сив, горски, син, овчи, кози, кротък, глух, бавен, детски, морски, безумен, вечен, жален, хубав, красив, железен, зелен, кръгъл, квадратен, продълговат, днешен, вчерашен, летен, зимен, пролетен, твърд, здрав, мек, гладен, жаден, жив, бодър, мъртъв, страхлив, смел, див, глупав, умен, зъл, щедър, активен, пасивен, мъдър, сладък, кисел, горчив, ароматен, ляв, десен, последен, предишен, подобен, същ, друг и други.

3. Числително име: един, една, едно, едни, два, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единадесет, двадесет, сто, хиляда, двама, трима, петима, два-три, първи, втори, трети, четвърти, пети, шести, седми, осми, девети, десети, една втора, две трети, три четвърти и други.

4. Местоимение: аз, ти, той, тя, то, те, ние, вие, те, себе си, се, си, свой, мой, твой, негов, неин, наш, ваш, техен, този, онзи, такъв, онакъв, инакъв, кой, що, какъв, какво, чий, колко, колцина, някой, някакъв, нечий, няколко, неколцина, нещо, еди-кой, еди-какъв, еди-що, кой-годе, какъв-годе, чий-годе, що-годе, кой да е, какъв да е, чий да е, колко да е, що да е,никой, никакъв, ничий, николко, нищо, всякой, всеки, всичко, всякакъв, всичкият и други.

5. Глагол: чета, седя, гледам, обикалям, съм, бъда, пиша, стрелям, режа, река, обуя, летя, ходя, викам, слушам, посетя, мисля, търпя, пътувам, моля, стоя, зная, ям, дам, вляза, държа, видя, питам, занимавам се, интересувам се, обичам, влюбвам се, умра, страдам, смея се, мия, живея, изляза, донеса, изплета, плача, събера, вдигна, доведа, обуя, шия, кова, бия, боледувам, очаквам, мечтая, гордея се, трудя се, боя се и други.

6. Наречие: хубаво, убедително, красиво, мъжки, вражески, майсторски, добре, зле, твърде, сетне, здравата, яката, слепешката, довечера, отръки, денем, нощем, редом, гърбом, силом, ребром, долу, горе, зиме, лете, утре, есени, днес, нощес, пролетес, сутрин, вечер, първо, второ, трето, еднократно, двукратно, двойно, тройно, единствено, веднъж, тичешком, лежешком, някъде, никъде, всякъде, някога, никога, всякога, ниско, високо,  късно, преди, сега, тогава, добре, малко, много и други.

7. Предлог: без, в, във, вместо, всред, въз, върху, въпреки, до, докъм, за, зад, заради, из, извън, иззад, измежду, изпод, като, край, към, между, на, над, накрай, наместо, насред, низ, о, около, освен, от, отвъд, откъм, относно, отсам, оттатък, по, под, подир, покрай, помежду, посред, преди, през, при, против, пряко, с, със, свръх, след, според, спроти, спрямо, сред, срещу, у, чрез, за към, с оглед на, по отношение на, по повод на, въз основа на, предвид на, подобно на, независимо от, вследствие на и други.

8. Съюз: а, ала, ако, ама, ами, да, дето, и, или, като, ни, нито, но, пък, та, то, ту, хем, че, я, без да, за да, като да, освен да, преди да, въпреки че, като че, освен че, задето, освен дето, след като, затова че, само че, тъй че, така че, макар че, сякаш че, и да, ако и да, а пък, но пък, макар и, макар че, макар да, макар и да и други.

9. Частица: а-а, да, ами, аха, я, нейсе, нали, не, ни, нито, недей, ли, дали, нали, нима, а, е, мигар, белким, леле, ба, море, ха, ей, ето, на, бе, брей, ма, мари, де, даже, дори и, пък, чак, нека, нека да, хайде, кай, надали, май, едва ли, уж, може, може би, недей, ще и други.

10. Междуметие: о, а, е, оо, аа, ее, ох, ах, ех, ой, ай, ей, уф, ух, фуу, фю, ха, хей, хъм, пфу, вай, бей, боц, пляс, тряс, хм, леле, мале, боже, божке, господи, ужас, марш, вън, позор, ура, аман, браво, ало, варда и други.

 Исторически промени. Ще споменем следните по-важни фонетични особености, по които българският език се диференцира от останалите славянски езици.

1. Динамично ударение, по място твърде близко до праславянското, но без интонация и квантитет.

2. Разграничаване на еровите гласни в силна позиция: *ь > е, *ъ > ъ (Смята се, че българският гласен /ъ/ пази най-добре фонетичната му стойност.).

3. Праславянските групи *tj > št ,  *dj > žd: *světja > бълг. свещ,

  *medja > бълг. межда,   *noktь > бълг. нощ.

4. Праславянската голяма носовка *ç > ъ (т. е. изравнява се с *ъ):

*mçžь > бълг. мъж, *rçka > бълг. ръка, *sçdъ >бълг. съд,  *mçdrъ > бълг. мъдър.

5. Праславянската малка носовка *ę > e: *zętь > бълг. зет, *pętь > бълг. пет, *desętь > бълг. десет.

6. Праславянската ятова гласна *ě > ’а (под ударение и пред твърда сричка), което в други случаи се преглася в /е/: *lěto > бълг. лято, летен,

 *bělъ > бълг. бял, бели, *xlěbъ > бълг. хляб, хлебен.

7. Праславянските сричкотворни *r, *l не са сричкотворни в съвременния български език, а са развили съпровождащ вокал /ъ/.

8. Липсва епентетичен /l/ между устнени съгласни и /j/ (каквото се среща в другите южнославянски езици и в източнославянските езици):

 *zemja > бълг. земя, *lovjç > бълг. ловя,  *ljubjç > бълг. любя.

9. Възникване на задпоставен член от показателното местоимение *tъ, *ta, *to.

10. Образуване на бъдеще време със спомагателния глагол *xъtěti (а не както в останалите славянски езици с глагола *byti): ХОШТЕТЪ > ще.

 

*За повече подробности виж: Бояджиев, Куцаров, Пенчев (1999), Иванчев (1978, 1988), Кондрашов (1962), Куцаров (1997), Славянски езици. Грамятични очерци (1994), Славянские языки (1977).

Грехът на Иван Белин

(откъс)

    Иван Белин обичаше да се вглежда внимателно във всяко нещо, да вникне в него, да го проумее. Инак нямаше да има славата, към която и той сам не беше равнодушен, че е човек, който вижда знаци, открива поличби и казва пророчества, които се сбъдват. Ето го, подпрян на кривака си, той пак гледа нещо, пак стои като закован. Преди малко бялата вълчица, която беше виждал и друг път, връхлетя пак върху стадото му. Не направи пакост, защото кучетата я осетиха и подгониха, но Иван Белин още стои и гледа подире и. Тя е вече далеч. Посред полето се виждат кучетата, които се връщат, тук-таме между бурените се зачерняват гърбовете им или стърчат стегнато завитите им опашки, с дълга разчесана на две страни  козина, като страусови пера. А отвъд тях, близо вече да превали и последния хълм, е бялата вълчица. Макар и вън от всяка опасност, тя все още продължава да се мята в уморен и неравен галоп. От време на време се спира, обръща се и гледа назад. После пак бяга. Най-после, след едно последно спиране, което трае повече време, тя отново поема своя бяг, но вече по-спокойно и равномерно. Едновременно с това тя изменя посоката си и се насочва на запад към нивите. Иван Белин усилва вниманието си. Той следи вълчицата, не премигва дори, пресмята нещо. В очите му, в които сякаш има сълзи, светва огън, под белите му мустаци заиграва усмивка. “Виж ти! - казва си той и поклаща глава. - Виж каква била работата! Не в гората, а тук, в нивята, се крила…”

…На няколко пъти той можа да я види съвсем отблизо. Беше я виждал, когато тя, неусетена от кучетата, незабелязана и от него самия, току се появеше всичко на всичко на някакви петдесет-шейсет крачки, сякаш изскочила изпод земята. Овцете се урваха на една страна и се събираха накуп, като че грабнати от вихър, кучетата, останали назад, се носеха вече към нея с бързината на куршуми. А в разчистеното пред нея пространство тя стоеше тъй, както се беше спряла, още с подигнат преден крак, неподвижна и колеблива, сякаш и беше мъка да се повърне назад. Забравяше да бяга, забравяше да мисли за спасението си. Стиснатите и челюсти се разтварят, червеният и език провисва и се люлее в ускореното дишане, очите и примигват и се полузатварят. И това, което Иван Белин никога не можеше да забрави, беше тоя поглед и тия очи, на които липсваха само думи. В тях нямаше страх, нямаше грижа за себе си, нито за нищо, което беше наоколо. В тях гореше само огънят на друга болка, дълбока и скръбна. Някой сякаш с ръка стисна сърцето на Иван Белин и той разбра всичко: тия очи и тая мъка в тях му бяха познати. Това бяха очите на всяка майка, все едно дали тя е човек, или звяр…

                                                                                (Й. Йовков)

Преди да се родя и след смъртта ми

                                                       (откъс)

    Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от умните, но първата значителна глупост извърши едва на шестнадесет години и два месеца. За негова чест, която отпосле трябваше да бъде и моя, веднага трябва да поясня, че баба и дядо имат вина за тази работа. Една сутрин баба влезе при него в обора, когато той бе изринал на добитъка и се мъчеше да отлепи някаква муха изпод опашката на кобилата, пришляпа боса купчината тор, взе една сламка и почна да си чопли зъбите. Тя зъзнеше в памучния си елек без ръкави, гледаше баща ми с мазни очи и се уригваше на лучена чорба. Баща ми или не я забелязваше, или не искаше да и обърне внимание. Тогава тя каза:

- Петре, тази зима ще те оженим!

  Баща ми окачи конското чесало на гвоздея и излезе на двора. Бе така засрамен от думите на майка си, че се прибра вкъщи много късно след полунощ. Баба и дядо не туриха в сметките си неговия глупав свян от бъдещата женитба и решиха да се сдобият с още две работни ръце. Оставаше да решат на чия врата в селото да похлопат.

    Баба, като всяка жена, имаше твърде високо мнение за себе си и за своето семейство, но дядо си бе истински реалист. Без да се залъгва с празни илюзии, той каза, че снаха трябва да се търси в някое от съседните села. Баба прояви учудващо честолюбие. “Как тъй, че изпуснем питомното, за да гоним дивото? Момите от селото ще се наредят на опашка пред нашия вратник!” Цял месец обикаля селото, посети стотици семейства, но визитите и останаха без успех. Накрай, изпусталяла от ходене, тя докладва на дядо, че нито една мома не и се харесва за снаха, без да и мине през ум, че хората нямат добро мнение за нашата почтена фамилия…

…Но ето че починах внезапно и както ми се стори съвсем преждевременно. Малко по-късно, когато ще се опитам може би да направя известна равносметка на земното си житие-битие, не е изключено да се окаже тъкмо обратното - че съм трамбовал земята твърде дълго и при това съвсем безполезно. Имам за съжаление много и сериозни основания за такъв пасивен баланс, ако, разбира се, успея поне в това отношение да превъзмогна суетата си. Както и да е, печалното събитие не ме изненада кой знае колко, защото знаех, че още през оная сватбарска нощ, когато баща ми изгърмя един шиник патрони, за да възвести на цял свят своята зелена мъжественост, аз бях заченат, следователно обречен на смърт. Знаех още, че животът ми е непрекъснато осъществяване на смъртта, и все се питах кога, как и от какво ще умра, докато любопитството ми се превърна в истинско хоби. На война, в мирно време и във филмите бях видял много смърти, та бях си съставил нещо като квалификация за тези смърти: очаквана, неочаквана, бавна, бърза, болезнена, безболезнена, а може би приятна и неприятна. Разбира се, и аз като Гарабед мечтаех за една приятна смърт - да заспя жив и да се събудя умрял. За такава смърт са мечтали още от дълбока древност. Оракулите не случайно са играли толкова важна роля в живота на хората, всеки е искал да знае кога и как ще умре, та ако се наложи, да вземе съответните мерки. Предсказанията на оракулите не винаги са се сбъдвали, и те са допускали груби професионални грешки. На Есхил например било предсказано, че ще умре от събаряне на къща, и той спял нощем на двора, а денем вървял по средата на улицата с риск да го прегази някое превозно средство. Драмите си съчинявал ходом или лежешком на полето и в края на краищата умрял от костенурка, която един орел изпуснал точно върху главата му…

                                                                                  (И. Петров)

Source: Елена Любенова. Помагало по сравнителна граматика на славянските езици. Пловдив, 2001.