Южнославянски езици

(in Bulgarian)

    Южният праславянски макродиалект, който се оформя в епохата на второто разчленяване на праславянската езикова територия, протекло в посока север - юг, се отличава със сравнително динамичен характер. Тази склонност към ускорен развой от праславянски продължава и по-късно в епохата на самостоятелното съществуване на южнославянските езици. Съвременните южнославянски книжовни езици възникват в епохата на Възраждането успоредно с формирането на нациите. В процеса на изграждане и на установяване на трите книжовни езика (български, сърбо-хърватски (хърватско-сръбски) и словенски) има някои общи особености, но и редица специфични моменти. Общото освен в генетичната близост на езиците, които се издигат до равнището на съвременни културни книжовни езици, се открива в историческите условия, при които се осъществява тяхното формиране. Процесът на Възраждането при всички южни славяни се извършва почти навсякъде в условия на (макар и различно по характер и степен) национално потисничество, при липса на собствена държавна организация. Тези неблагоприятни условия се преодоляват по различен начин, като борбата за изграждане на свой национален език се преплита с борбите за национално и културно освобождение.

    Не представяме отделно писмената норма в Република Македония. Българският, сърбо-хърватският (хърватско-сръбският) и словенският съвременен книжовен език са висша форма на трите реално съществуващи и структурно различни южнославянски езика. Те са възникнали и са се развили по естествен път, като национални езици, едновременно с формирането на нациите. Писмената норма в Република Македония, създадена с декрет през 1945 г. и развивана изкуствено, почива върху югозападни български говори, които споделят всички структурни белези на българския език. Независимо от умишленото сърбизиране на лексикалната система на македонския език през последните 40-50 години, тази норма в същността си е българска регионална писмена норма. Процесът на нейното изграждане, затруднен от съзнателния отказ от историческата връзка с българския език, вероятно все още не е завършил. Наблюдава се тенденция към изместване на българските книжовни езикови елементи и замяната им със сърбизми или с новообразувания по сръбски модел (за повече подробности виж Величкова, 1992). Поради тези причини въпросите на писмено-регионалната норма в Република Македония  и на аналогичната и форма в областта Банат в Румъния се разглеждат от българската диалектология.

    Независимо от близкото родство на  южнославянските езици техните фонологични системи са напълно обособени. Те притежават ясно разграничени типологични характеристики, които се изразяват както в различния фонемен инвентар, така и в разпределението му в отделните езици. Особен отпечатък върху отношенията в тези системи дават силно диференцираните прозодични особености. Техните отношения в типологичен план са твърде сложни и не са в пряка зависимост от близкото им географско разположение и по-конкретно - сърбо-хърватският език, въпреки средищното си териториално разположение, не представлява свързващо звено между останалите езици.

    Както се предполага в последно време, заселването на Балканския полуостров от славяни става на две главни вълни. Една голяма вълна се е придвижила от задкарпатската родина направо на юг, през Трансилвания и Дунавската равнина, като пресича Дунава и достига до областите Епир и Тесалия в Гърция. Първите заселвания по този път се появяват още през V в., но особено интензивно преселенията стават през VI в., когато славяните се появяват като компактна маса. Именно за тази вълна е характерен признакът *tj > št, *dj > žd, широко застъпен в старинната славянска топонимия в Гърция. Друга вълна на по-малки групи през Карпатите, Бескидите и Судетите заема територията на днешната чешка и моравска област в Чехия и достига до източните Алпи, откъдето се спуска на юг към Балканския полуостров, където се смесва с племена, идващи откъм Черно море.

    Общите черти, които се наблюдават между източнославянските и южнославянските езици, показват, че в новите си поселища южните славяни идват вече, след като в късния праславянски са били осъществени редица процеси.

    Между общите черти на източния и южния праславянски макродиалект ще отбележим следните:

1. Опростяването на групите *tl, *dl.

2. Промяна на *x > s по втора и трета палатализация.

3. Развитие на епентетично /l/. Днес то е широко застъпено в словенски и сърбо-хърватски.

4. Развитие на праславянските групи *kv, *gv + ě (2), i (2) > cv, zv: бълг. цвят, звезда, цъвтя; срхрв. цвйет, цвjетати, звезда; слов. cvet, cvesti, zvezda.

5. Развитие на праславянското начално съчетание *jь > i.

    Някои явления са били общи в източния и южния праславянски макродиалект само в началния период на техния развой (т. е. в рамките на стария източен праславянски макродиалект). Такъв характер в началния си стадий са имали праславянските групи *tj, *dj, *ktь, *kti.

    Наред с тези черти южният праславянски макродиалект притежава особености, които го сближават с отделни области на западния праславянски макродиалект (прачешко-словашката област). Най-характерната от тях е общото развитие на ликвидната метатеза: *gordъ, *storna, *borda > чеш. hrad, strana, brada; словаш. hrad, strana, brada; стб. ГРАДЪ, СТРАNА, БРАДА;

бълг. град, страна, брада; срхрв. град, страна, брада; словен. grad, strana, brada.

    Отделни особености го свързват само с горнодунавската област на западния праславянски макродиалект. Това са преди всичко:

1. Развитието на праславянските групи *ort-, *olt- > rat-, lat- (при циркумфлексна интонация).

2. Развитието на сонантични *r, *l. По всяка вероятност тази черта не се е развила равномерно по цялата южнославянска територия, а е застъпена, макар и по-непоследователно, и в чешки. Сравни стб. ВЛЪКЪ, ДЛЪГЪ; бълг. вълк, дълг; срхрв. вук, дуг (*l > u); словен. volk, dolg; словаш. vlk, dlh; чеш. vlk, dluh.

    Наред с тези особености, които имат паралел в едни или други области, южният славянски макродиалект притежава някои свои типични черти. Между тях можем да посочим:

1. Окончание /ę/ при стари *ja и *jo основи срещу /ě/ в западния и източния макродиалект: стб. dušę (род. п. ед. ч.), konję (вин. п. множ. ч.).

2. Окончание /y/ в именителен падеж единствено число мъжки род на сегашните деятелни причастия (срещу /a/ в западния и източния). Сравни стб. NЕСЫ, ВЕДЫ; струс. NЕСА, ВЕДА (подобни форми са налице в старочешки и в старополски).

3. Окончание /-омь, -емь/ срещу /-ъмь, -ьмь/ в източния и западния: стб. РАБОМЬ, КРАIЄМЬ, струс. РАБЪМЬ, КОNЬМЬ.

   Между VII - IX в. в южния праславянски макродиалект се очертават постепенно три области със свои специфични езикови особености. Тези области се превръщат в основа, върху която с по-голяма или по-малка интинзивност протича консолидацията на южнославянските езици. Покрай старите черти, най-вече различията в рефлексите на *tj, *dj, *ktь се добавят и нови, например различията в развоя на носовките - праслав. *dçbъ, *kçtja, *mçka > бълг. дъб, къща, мъка; срхрв. dub, kuća, muka; словен. dob, koča, moka.

    Но този (а и редица други процеси) протичат вече в периода на самостоятелния развой на южнославянските езици.

Source: Елена Любенова. Помагало по сравнителна граматика на славянските езици. Пловдив, 2001.