Увод на "Помагало по сравнителна граматика на славянските езици"

(in Bulgarian)

     Названието на учебната дисциплина води началото си от словенеца Франц Миклошич, който през 1852 г. издава първата част на първата  “Сравнителна граматика на славянските езици”. Използваният изследователски метод в нея е сравнително-историческият. Това не е граматика в традиционното разбиране на понятието, а сравнително-историческо разглеждане на славянските езици в тяхната цялостна структура. Според Иван Леков най-желана би била  онази сравнителна граматика, която би могла да включи в себе си и съпоставителния, и типологичния метод на изследване (всъщност самият Ив. Леков точно така е озаглавил своята граматика “Кратка сравнително-историческа и типологическа граматика на славянските езици”. С., 1968.).

В пълен обем сравнителната граматика на славянските езици  трябва да включва не само хипотетичния материал на праславянския език, но и достъпните данни на изчезналите славянски езици - на старобългарския и на полабския, както и явленията, характерни за историческия развой на всеки отделен славянски език. Трябва да съществува баланс между представянето на праславянските факти и фактите от историята на  отделните  езици.

    Предметът на дисциплината е определен пак от Ив. Леков като: Кратка история на праславянското състояние (фонетика, прозодика, граматичен строеж (именна - глаголна система), основен речников фонд (домашна лексика - заемки), словообразуване, синтактични особености, диалектна диференциация) и всички онези явления, развити в самостойното развитие на славянските езици, било успоредно като последица от общ произход, било като вторични, независими, конвергентни процеси, или дори като общи последици от контакт с други неславянски езици. В сравнителното славянско езикознание се акцентира  върху три хронологични пласта особености:

1. Наследени общи (понякога общи не само за една група - източни, западни или южни славянски езици) белези, възникнали като диалектни черти и явления още по времето на праславянската езикова общност.

2.  Придобити след тридялбата, общи само за езиците в рамките на отделната група, особености, т. е. общи източнославянски, общи западнославянски и общи южнославянски езици.

3.  Придобити самобитни иновации след окончателното разграничаване помежду им в процеса на историческия развой на отделните книжовни езици.

   Праславянски език. Съвременните славянски езици, както и съществувалите още в средновековието книжовен старобългарски език и полабски език (говорен от басейна на река Елба до река Одра) имат общ произход от един предполагаем праезик, говорен 2-3 хилядолетия, приблизително от края на III хил. пр. н. е. до V-VI, а според някои и до IX-X в. Няма съмнения за реалното съществуване на този език-основа, но неговата реконструкция предвид на безписменото му състояние среща известни трудности. Обикновено праславянската езикова структура се отъждествява със структурата на най-стария писмено засвидетелстван славянски език - старобългарския, но цялостното възстановяване на праславянския език - и то, що се отнася до последния негов период - трябва да се извършва и с помощта на данни от староруски, старочешки и други по-стари състояния на съвременните езици. Праславянският език е бил говорен по свидетелства на исторически източници от многочислено население на обширна територия, която в последните  векове преди образуването на отделните славянски езици на запад е граничела с басейна на р. Одра, на изток с Приднепровието, на север с крайбрежието на Балтийско море, а на юг с Карпатите и черноморските степи. Въпросът за праславянската родина не се разглежда статично, а динамично. Изхожда се от осъзнаването на миграцията като доминиращ фактор в живота на индоевропейските племена. И праславянската родина е била, ако и в по-ограничен размер, подвижна, с огледи за първоначална локализация в т. нар. Полесие (обхваща част от днешна Украйна и Белорусия). Правени са опити да се определят по-точно границите на праславянската родина въз основа на данни от историята, археологията, антропологията, фитологията (палеоботаниката) и палеозоологията. Важно значение за определяне вероятните граници на славянската прародина има установяването на племената и народите, с които славяните са били в съседство. Това става главно въз основа на чуждоезични заемки в праславянския, както и на славянски елементи в съседни езици.  Праславянският е имал най-продължителни котакти с балтийските езици. За обща славяно-балтийска лексема например се смята прасл. *rçka, лит. ranka. Съществителното първоначално е означавало само китката на ръката, като  по-късно значението му се е разширило. Освен с балтийските езици праславянският е бил вероятно през известен период в съседство и с иранските езици. Тези връзки се обяснават с факта, че иранците в древността са населявали и част от земите на север от Черно море. Иранските заемки в праславянския се отнасят главно към култовата и военната лексика. Тук спадат *Bogъ, *rajь, *Svarogъ, *taparъ и др. Южни съседи на славяните са били даките. Връзките между славяните и даките са били продължителни, но няма сигурни критерии за установяване на дакийски заемки в праславянския, тъй като сведенията за дакийския език са съвсем оскъдни. На територията на днешна Чехия и Южна Полша продължително време са живели келти. С тях славяните са били съседи от края на миналото столетие до първите векове на нашата ера. Келтски елементи се откриват в топонимията на Чехия, между тях е и географският термин Bohemia. Към старокелтските заимствания в праславянския обикновено отнасят *sluga, *ljutъ, *těsto и др. Вероятно от II в. от н. е. славяните влизат в съприкосновение с готите - по крайбрежието на Балтийско море и в областите между Днестър и Днепър. От тази епоха в праславянския проникват отделни германизми. Към тях обикновено отнасят *xlěbъ, *xlěvъ, *šelmъ (< *xelm-), *xъlmъ. От III - IV в. датират западногермански заемки от старосаксонски и франкските и баварските диалекти на старовисоконемски. Тук се отнасят *cьrky, *popъ,*pěnęzь, *kъnęzь, *vitęzь, *trçba. От тях за германизми в праславянския се смятат още *bljudo, *dъlgъ, *kotьlъ, *měčь, *osьlъ, *velьbçdъ. Всичко това показва, че границите на славянската прародина не могат да се установят със сигурност въз основа само на един определен научен подход или със средствата на една наука. Днес най-популярни са две основни хипотези относно разположението на славянската прародина - висленско-одерската и средноднепърската. Праславянският език има продължителна история. През отделните периоди на неговото развитие славяните вероятно са заемали различни области. Затова обикновено при определянето границите на славянската прародина се има предвид преходът между старата и новата ера - период, през който славяните са представлявали в значителна степен изградено етническо единство, което се е проявило и в структурно-типологическите особености на техния език. През тази епоха се появяват и първите сигурни исторически известия за славяните. Развитието на праславянския е тясно свързано с разпадането на друга по-голяма езикова общност - индоевропейската. Между отделните индоевропейски езикови групи се наблюдава различна степен на близост. Опирайки се на тази близост, немският учен А. Шлайхер още в средата на XIX век се опитва да представи в генеалогична схема (чрез т. нар. родословно дърво) постепенното обособяване  на отделните индоевропейски езикови групи и самостойни езици. В светлината на тези стари родствени отношения особено внимание заслужават сходствата между балтийските и славянските езици. От XIX в. води началото си и традицията общите особености на балтийските и славянските езици да се обясняват с преживения общ период на развитие, наричан обикновено балтославянски. За пръв път Карл Бругман (представител на младограматическото направление в езикознанието) се опитва да обоснове с езикови данни балтославянската общност. Той посочва осем признака, които според него имат старинен характер и очертават общия произход на балтийските и славянските езици. Подобни схващания застъпват руските учени Фортунатов и Шахматов, а в по-ново време и полските учени Я. Розвадовски, Й. Курилович, френският учен А. Ваян и др. Видният български индоевропеист Вл. Георгиев дори изтъква, че между балтийския и славянския съществува толкова голяма близост, че консервативният литовски може в известна степен да замени незасвидетелствания праславянски език. Когато се посочва родството между балтийските и славянските езици, се изтъкват следните по-важни особености:

1. Т. нар. закон на Ф. де Сосюр за изместването на ударението в славянския и балтийския.

2. И. е. сричкотворни *r, *l се изменят в балтийски в ir,il / ur, ul, а в прасл. в ьr, ьl / ъr, ъl в зависимост от корелацията мекост - твърдост.

3. Изчезването на праиндоевропейски ларингал след l, r, m, n удължава предходната гласна и води до акутна интонация, напр. лит. arklas, срхрв. рало от праие. *herx-.

4. Индоевропейските начални съчетания wl-, wr- се опростяват в l-, r-, напр. прасл. *rězati, лит. režti от ие. *wrég-.

5. Отстраняване на двойните съгласни (геминатите), напр. ss > s, tt > st.

   Наред с тези фонетични особености се посочват общи черти и в областта на морфологията:

1. Заместване на индоевропейското окончание за родителен падеж при стари о-основи с окончанието за аблатив (-а).

2. Общо окончание -mi, mis за творителен падеж единствено и множествено число при стари *i кратко и   *u кратко основи: *gostьmь, *gostьmi, *synъmь, *synъmi, лит. akimi, akimis, sunumi, sunumis.

3. Обща тенденция за сближаване склонението на старите консонантни основи със склонението на *i кратко основи.

4. Развитие на сложно склонение при прилагателните имена с помощта на анафоричното местоимение: *dobrъjь, *dobraja, *dobroje (в единствено число).

5. Запазване пълна парадигма на показателните местоимения.

  Посочват се общи особености и в областта на синтаксиса - например развитието на родителен падеж след отрицание. Многобройни общи черти се наблюдават и в лексиката: прасл.*rçka, лит. ranka; прасл. *golva, лит. galva; прасл. *korva,  лит. karve, прасл. *rogъ,  лит. ragas.

   Въпреки наличието на тези сходства редица учени изразяват съмнение относно съществуването на балтославянска езикова общност (напр. Я. Бодуен де Куртене, А. Мейе). Те отхвърлят посочените от К. Бругман доказателства, като посочват, че една част от тях са общо индоевропейско наследство, а други са възникнали по-късно в резултат на взаимно влияние.

    Компромисно становище по този въпрос застъпва руският учен С. Б. Бернщейн. Според него общите черти между балтийските и славянските езици не се дължат на преживения период на единство, а на сближение в резултат на взаимни прониквания, възникнало значително по-късно от разпадането на индоевропейския.

    Независимо от споровете около местонахождението на праславянската родина  и по въпроса за балтославянската общност (или съвместен паралелен развой), съществуването на праславянския език, т. е. езика, на който са говорели членовете на славянското племе, отделило се от многобройните индоевропейски племена, не буди съмнение. Праславянският, езикът-основа, от който възникват днешните славянски езици, има продължителна история. Както вече беше посочено, той не е засвидетелстван в писмени паметници, а се възстановява чрез сравнителното изучаване на славянските езици. Важно значение за възстановяването на праславянския има старобългарският език - най-рано засвидетелстваният писмен славянски език. Но старобългарският не може да се отъждествява с праславянския. Когато възникват старобългарските писмени паметници, славянските езици са били значително обособени. Поради своята старинност старобългарският език отразява редица особености, общи и за другите славянски езици и присъщи на праславянския (поне в неговия късен период на развитие). От това се определя изключителното значение на старобългарския език за сравнителното славянско езикознание. Наред със старобългарския важна роля за възстановяването на праславянския имат данните на някои архаични славянски диалекти. За осъществяването на тази задача допринасят и писмените паметници на другите славянски езици - староруски (особено деловата книжнина и летописите), старочешки, старополски и др. Те възникват значително по-късно от старобългарските, но поради това, че отразяват добре състоянието в говоримите езици през епохата, сведенията, които могат да се почерпят от тях, имат особена стойност. Не бива да се изключват като извор старосръбските, старохърватските и среднобългарските текстове. Праславянският език не е бил единен през всички периоди на своето развитие. Обикновено в историята на праславянския  някои учени разграничават два периода, а  други отделят три. Забелязва се стремеж вторият период да се раздробява на два подпериода: един ранен, продължил около две хилядолетия, и един късен, траял само няколко столетия. А като се вземе предвид и тридялбата, се очертава и един среден период на съществуване на праславянския. Разбира се, всички периодизации на праславянския трябва да се възприемат в твърде голяма степен условно и приблизително. Абсолютно точното им определяне е невъзможно предвид на безписменото състояние на праславянския. През първия период праславянският се е отличавал с относителна стабилност на системата си. Предполага се, че през този период той е претърпял незначителни промени. Това се обяснява с относителната затвореност на славянските племена и сравнително неголямата територия, която са заемали. През втория период от развитието си праславянският претърпява динамични промени в своята система, които водят до непрекъсната вътрешна диференциация и в крайна сметка до обособяването на отделните славянски езици. През този период славяните вече заемат огромна територия и старото езиково единство мъчно може да се задържи. Славянските племена достигат на север до Балтийско море, на запад до подножията на Алпите, а на юг до областите Епир и Тесалия в Гърция. При това движение те влизат в допир с други племена и народи, което е дало съществено отражение и в развитието на езика им. В Средна Европа славяните влизат в контакт с германци и келти. На Балканите освен с дакорумъните и гърците славяните са се срещнали вероятно със старите траки и илири. В северните области, а отчасти и на запад (главно на територията на днешна Полша) са били в допир с угрофински племена. С фините са имали контакт източните славяни. Праславянският език вече трудно е можел да запази единния си характер на цялата тази огромна територия и поради това в отделните области са се появили съществени различия. През ранното средновековие, когато постепенно се формират и отделните славянски държави, езиковата диференциация придобива все по-определени очертания. Ще представим най-характерните черти на праславянския от гледна точка на хронологическата тридялба.

    Ранният праславянски период обхваща времето от образуването на праславянския език до края на I хил. пр. н. е. През този период се оформя славянската езикова система, която започва да се отличава от индоевропейската с редица характерни черти. Вокалната му система се е изграждала върху квантитетното противопоставяне и този признак е доминирал над тембровата характеристика на гласните. Наред с обикновените гласни той е притежавал и различни типове низходящи дифтонги, образувани със съчетанието на гласна и сонор. Дифтонгите също са могли да бъдат квантитетно диференцирани. Ударението в праславянския е било музикално (политонично), подобно на ударението в днешните сръбски и хърватски език. Познати са били два вида интонации - възходяща (акутна) и низходяща  (циркумфлексна). Стига се също така и до цялостно преминаване на индоевропейския квантитет в квалитет: 

(дълги вокали:)                 (кратки вокали:)

*а=о>а                          *ă=о>о

*u>y                               *u>ъ

*e>ě                               *ě>e

*i>I                                *i>ь

    В сравнение с късния индоевропейски по-съществени изменения се наблюдават в областта на консонантизма. Праславянският е отстранил опозицията аспированост - неаспированост. Срещу това се разширяват противопоставянията по признака  звучност - беззвучност, които обхващат всички дентали и лабиали. В сравнение с днешните славянски езици консонантната система на праславянския от този период е била значително по-бедна (b, p, d, t, g, k, z, s, m, n, r, l). В сравнение с индоевропейския съществено е намален и броят на гутуралите. До появата на гърления спирант х в края на периода те са били само два - един звучен и един беззвучен.

    Структурата на сричката в думата през този период е допускала и отвореност, и затвореност - т. е. сричката е могла да завършва на гласна и съгласна. Според С. Б. Бернщейн и през този период се наблюдават особености, които са обусловили по-късната тенденция за засилена звучност в края на сричката. Така например не са се срещали съгласкови съчетания, съдържащи сонантична (звучна) и шумова съгласна (съгласковите съчетания се подреждат по степен на звучност). Сричките са можели да бъдат дълги и кратки. Дългите срички се произнасяли с различна височина на тона. Низходящата интонация (циркумфлекс) е била по-дълга от възходящата (акут). Сричките, образувани с дифтонги, са можели да имат и двете интонации. Установяването на старите интонации се осъществява чрез съпоставката на акцентно-интонационните отношения в днешните славянски езици. Съществено изменя консонантната система на праславянския появата на ch от s след i, u, r, k и пред вокал:  i+S+v> ch,

 u + S +v > ch, r + S + v > ch, k + S +v > ch. В областта на граматиката се създават главните особености на склонението и спрежението. Основната опозиция вътре е била име - глагол. Именната лексика се е разпределяла по именни основи. Диференциацията по родов признак настъпва едва когато се разпадат основите. От индоевропейските осем падежни грамеми в праславянския са запазени седем: именителен, родителен, дателен, винителен, звателен, творителен и местен. Праславянският притежава и три грамеми на категорията число: единствено, множествено и двойствено. Грамемата за двойствено число е добре представена в старобългарския език. От съвременните славянски езици двойствено число пазят словенски и лужишките езици. На индоевропейска основа почива и тематичният принцип на склонитбените типове. В ранния праславянски основите са  се разграничавали ясно при всички падежни грамеми. Глаголната лексика се е групирала във формални класове (спрежения). Праславянският глагол е познавал три грамеми при категорията лице и три грамеми при категорията число. Притежавал е богато развита темпорална система. Не всички темпорални форми обаче са наследени пряко  от индоевропейски. Смята се, че грамемите имперфект и аорист са образувани на славянска основа. Няма следи и от форми за медиален залог, за конюнктив и императив. Повелителното наклонение в праславянския се развива върху индоевропейския оптатив (желателно наклонение).

    Средният праславянски период  обхваща времето от края на първото хилядолетие пр. н. е. до III-IV в. от н. е. Този период от развитието на праславянския се характеризира с динамични промени. Най-важните изменения засягат структурата на сричката, която се превръща в доминиращ фактор на звуковата система. Това означава, от една страна, преобразуване на самата сричкова структура - групиране на съгласните по степен на звучност (постепенно нарастване на звучността), задължителна поява на гласна или сонор в крайната част на сричката (отвореност). От друга страна, се има предвид ограничаването на измененията само в границата на сричката, а не между отделните срички. Върху тази основа се определят две главни тенденции през средния праславянски, които довеждат до цялостно преустройство на неговата фонологична система и като краен резултат до неговата все по-голяма вътрешна диференциация. По този начин не само се очертават големи зони, характеризиращи се с общи особености - макродиалекти, но и по-малки области, които очертават праславянската основа, върху която възникват отделните славянски езици.

Първата тенденция е известна като тенденция към възходяща звучност в пределите на сричката, наричана още и “закон за отваряне на сричката”.

Втората тенденция се нарича  тенденция към синхармонизация на сричката (звуков синхармонизъм), т. е. стремеж към съединяване на звукове с еднородна артикулация в границите на сричката, взаимно приспособяване на звуковете от една и съща сричка. Тя има определена връзка с първата, но води до различни резултати. Отнася се преди всичко до съчетаването на гласни и съгласни в границите на сричката. В резултат на тази тенденция се достига до такава структура на сричката, при която предноезичните гласни се съчетават само с палатални съгласни, а задноезичните гласни само с твърди съгласни.

Отварянето и синхармонизацията на сричката се осъществяват в резултат на цяла редица изменения, които протичат в различно време и в своята съвкупност определят посочените две тенденции. Между тях може да бъде установена със сигурност само относителна хронология - възможно е да се установи кое явление предшества другото, но не може да се посочи точно кога се е осъществило.

      Във връзка с първата тенденция се налага типът сричка CV(С= съгласен, консонант, V= вокал, гласен) пред V,  VC,   CVC.

     Промените включват:

1. Преобразуване на затворените срички, окончаващи на сонант;

2. Монофтонгизация на старите низходящи тавтосилабични дифтонги;

3. Поява на носови гласни. Този процес в същината си представлява  монофтонгизация;

4. Развой на праславянските групи *-or-, *-ol-, *-er-, *-el- в интерконсонантна позиция (т. е. като *tort, *tolt, *tert, *telt) по начин, различен от този в абсолютно начало на думата (т. е. като *ort-, *olt-, *ert-, *elt-).

5. Поява на сричкотворни ликвидни и носови;

6. Изчезване на затворените срички, окончаващи на шумов съгласен звук;

7. Отпадане на краесловните съгласни;

8. Преместване на сричковата граница вътре в думата и опростяване на групите съгласни в началото на новата сричка;

9. Поява на протези (вокални и консонантни). Това явление е много характерно за някои съвременни славянски езици (напр. в украинския език: вогонь, вiчi, а също така и в белоруския език: возера, вока, вуха, гэты, гаўца, ëн, яна, iлгаць, iмгла ).

    При втората праславянска тенденция промените са резултат от различни палатализационни процеси (палатализации под влияние на j и палатализации под влияние на обкръжаващите ги предни гласни звукове). Синхармонизацията на сричката води до изменения преди всичко в системата на праславянските консонанти.

    Граматичната система през средния праславянски период добива вид, близък до познатото старобългарско състояние. През този период се е поставило началото на лексикално-граматичната категория вид на глагола. Оформила се е и зафиксираната по-късно темпорална система.

    Късният праславянски период обхваща времето от V до VII ( за някои учени даже до IX) век. Развитието на праславянския трябва да се разглежда като сложен процес, в който се кръстосват конвергентни и дивергентни процеси. Възстановяването на праславянския не е насочено към създаването на една абстрактна система (с панхроничен характер - т. е. извън времето и пространството). Славянското езикознание  се старае да пресъздаде реално (или максимално близко до действителността) исторически процеси, незасвидетелствани писмено. Следователно моделът, към който се стреми съвременната славистика, е динамичен, той се променя във времето (различен е през отделни по-големи или по-малки хронологични отрязъци). Променя се и в пространството - в един и същ хронологичен отрязък се различава малко или много в отделни области. Първият тип изменения очертават историята на праславянския. Вторият тип изменения представят неговата диалектна структура. Но и в единия, и в другия случай възстановяването все още става в окрупнен план, подробностите все още остават скрити от погледа на изследователите, а вероятно е и невъзможно да бъдат открити. При очертаването на праславянската диалектна структура словашкият славист Р. Крайчович въвежда термин, който отразява точно характера на вътрешната диференциация. С понятието макродиалект се представя голяма територия, отличаваща се с общи особености, която вътрешно се дели на по-малки области. По такъв начин макродиалектите обединяват особености, които е възможно да бъдат открити в няколко славянски езика или в техни писмени паметници (което означава, че са били характерни за определена историческа епоха, но са заличени от по-късния развой). Праславянските макродиалекти се очертават главно върху фонетични и морфологични архаични явления. Обикновено се посочва, че фонетичните явления не са достатъчно показателни, но не може да се отрече, че при тях се установява по-точна хронология (те могат да се датират и върху архаичен топонимичен материал). Морфологичните особености отразяват функционално по-съществена страна от езика, но при тях по-трудно се установява абсолютна хронология.

   Сравнителното проучване на славянските езици и на техните диалекти дава основание да се предполага, че праславянският в една сравнително не много ранна епоха (вероятно малко преди V в. от н. е.) е бил разделен, от една страна, на източен и западен макродиалект, от друга страна, на северен и южен макродиалект. Според някои учени това разчленяване на праславянската езикова територия е станало в едни и същи хронологически граници. Смята се обаче, че възникването на източния и западния праславянски макродиалект е станало по-рано от възникването на северния и южния. За това говорят както особеностите на явленията, които характеризират тези макродиалекти, така и поселищната структура (когато възниква противопоставянето север - юг, славяните заемат вече по-широка географска област). Изхожда се от предположението, че през най-ранния период от развитието на праславянския те живеят компактно на по-ограничена територия. Разселването на запад и контактите с чуждоезични племена водят до съществени изменения в структурата на праславянския език. В резултат на това възникват и първите макродиалекти. Появата на северния и южния макродиалект е свързана с нови изменения в заеманата територия и със значително ограничаване на контактите между западнославянските и южнославянските племена и с вторично сближаване между източнославянските и западнославянските племена.

   Източен и западен праславянски макродиалект. Чертите на източния праславянски макродиалект откриваме в днешните източни и южни славянски езици или в отделни исторически периоди на развитието им. Западният праславянски макродиалект е оставил следи в днешните западнославянски езици. Отнася се предимно за различия в реализацията на синхармоничната структура на сричката. Опозициите не са представени в напълно чист вид (източни черти проникват ограничено в западни области, както и обратно). Това е напълно нормално, като се има предвид, че посочените явления протичат неравномерно.

   Двата макродиалекта се характеризират със следните по-важни особености:

1. Праславянските групи *tl, *dl > l (в източния праслав. макродиалект)

   *tl, *dl = tl, dl (в западния праславянски макродиалект).

Например праславянските инвариантни форми *šidlo, *mydlo, *pletlъ, *vedlъ > в руски: шило, мыло, плел, вел; в чешки: šidlo, mydlo, pletl, vedl. 

Смята се, че тази особеност е възникнала сравнително рано. В застъпването  интерес представляват среднословашкият диалект и словенският. Тук, от една страна, се наблюдава опростяване на групите в изолирана позиция, от друга страна, в позиции с морфологични редувания (главно при миналите причастия) групите се пазят непроменени. Това говори за обединителни тенденции в миналото, обхванали части от горнодунавската област. Примери с групите *tl, *dl се срещат спорадично и в северноруските  говори (с група, променена в кл, гл - жерогло, прачкли).

2. Праславянските групи *kv’, *gv’ + ě(2), i(2) > kv, gv (в западния праслав. макродиалект), *kv’, *gv’ + ě(2), i(2) > cv, zv (в източния праслав. макродиалект).

 Праславянската инвариантна форма *květъ > рус. цвет, брус. цвет, укр. цвiт (квiтка), чеш. květ, слш. kvet, пол. kwiat, г.луж. kwět, д.луж. kwět, бълг. цвят, сх. цвет, слн. cvet; праславянската инвариантна форма *gvězda > рус. звезда, брус. звязда, укр. звiзда, чеш. hvězda, слш. hviezda, пол. gwiazda, г. луж. hwězda, д.луж. gwězda, бълг. звезда, сх. звезда, слн. zvezda.     

3. По втора и трета праславянска палатализация съгласният *x > s (в източния праславянски макродиалект), *x > š (в западния праславянски макродиалект). Формата за дателен падеж единствено число в праслав. *muxě(2) > укр. мусi, брус. муся, чеш. mouše, пол. musze.

Среднословашкият диалект и по тази особеност представлява отклонение от останалите западнославянски езици. Това още веднъж показва връзките му с южнославянските езици, а в по-далечна историческа перспектива с източния праславянски макродиалект.

 Северен и южен праславянски макродиалект.  Възникването на северния и южния макродиалект става по-късно, тогава вече славянските племена са заемали обширни територии на запад и юг. Времето на тяхното съществуване се определя приблизително в границите на VII - VIII в. Следите от стария северен праславянски макродиалект се откриват в днешните източнославянски езици (руски, украински и белоруски) и в днешните западнославянски езици (чешки, словашки, полски, горнолужишки и долнолужишки). Следи от стария южен праславянски макродиалект се откриват в днешните южнославянски езици (български, сръбски, хърватски и словенски), както и в техни исторически паметници. Разграничаването на тези два макродиалекта става въз основа на една фонетична  и няколко морфологични черти.

1. Праславянските групи *ort-, *olt-  се развиват по различен начин, като причината се търси в  старите праславянски интонации. При възходяща (акутна) интонация *ort-, *olt- > rat-, lat- ( в старобългарски и във всички славянски езици). При низходяща (циркумфлексна) интонация *ort-, *olt- > rat- lat- (в старобългарски, южнославянските езици и среднословашките говори на словашкия език), *ort-, *olt- > rot-, lot- (във всички останали езици). Например праславянската инвариантна форма *orvьnъ > стб. РАВЬNЪ, рус. ровный (с по-конкретно значение) и равный (смята се за старобългарска книжовна заемка и има по-абстрактно значение), укр. рiвний, брус. роўны, чеш. rovný, слш.ravný, пол. równy, бълг. равен, сх. раван.

2. Окончание за родителен падеж единствено число и именителен и винителен падеж множествено число *ja- основи и винителен падеж множествено число *jo- основи. В северния праславянски макродиалект окончанието е ě, а в южния праславянски макродиалект - ę.

3. Окончание за сегашно деятелно причастие в именителен падеж единствено число мъжти род. В северния праславянски макродиалект е a-, а в южния праславянски макродиалект е y.

4. Окончание за творителен падеж единствено число и дателен падеж множествено число *jo- основи. В северния праславянски макродиалект е  -ъmь, -ъmъ. В южния праславянски макродиалект е -оmь, -оmъ.

    По някои езикови особености в развитието на праславянския се очертават не два, а три ареала. Това са процеси, които са протичали сравнително късно. Такъв е случаят с ликвидната метатеза, чиято хронология се определя със заемането на името на видния франкски държавник Карл Велики. Той става много популярен  сред славянския свят след победите си над аварите. Царувал е от края на VIII в. до началото на       IX в. Като название на владетел името му е възприето според трите ареала на ликвидната метатеза: южнославянски, чешки и словашки език - крал (král, т. е. настъпила е метатеза на съгласния, като освен това вокалът се е удължил), полски - król, източнославянски - король. Окончателното приобщаване на южната част от западния праславянски макродиалект (областите, върху които се формират чешки и словашки) и пълното прекъсване на контактите с южния  праславянски макродиалект става в края на IX в. Исторически това се обяснява с идването на маджарските племена в Горнодунавската област. По развитието на праславянските групи *tj (*ktь, *gtь), *dj посочената област върви единно с останалата част на западния праславянски макродиалект. Обикновено се смята, че развитието на тези групи очертава вече три макродиалекта - източен, западен и южен. Най-компактен обаче и по този признак е източният праславянски макродиалект. В западния вече ясно се очертават вътрешни различия - ако разглеждаме същото явление в съчетание с палатализацията на *g:

а) *dj > g’> dz , срв. пол. miedza, nodze, ksiądz;

б) *dj > g’> z, срв. чеш. mez, nouze, kněz, peníz;

в) *dj > g’> dz (> z), срв. слш. medza, núdza, priadza, kňaz, peniaz.

  Съвсем условно е определянето на южния праславянски макродиалект през тази епоха, тъй като той вече се представя значително разчленен.

     Днес като отделни книжовни славянски езици функционират: руски (официален държавен език  в Русия и Белорусия), украински, белоруски, чешки, словашки, полски, горнолужишки и долнолужишки (два варианта на единния лужишкосръбски език, говорен от лужишките славяни, официално признати за малцинство в Германия. Отделна държава Лужица не съществува и затова от социолингвистична гледна точка тяхното положение е по-особено.). В южната група славянски езици ситуацията е най-сложна. Групата включва: български (югозападният български диалект вследствие на редица исторически обстоятелства след 1945 г. започва да функционира като държавен език в Република Македония ), от единния сърбохърватски (хърватскосръбски) език  се отделиха: сръбски, хърватски, босненски. Към южната група принадлежи и словенският език.

     Ще разгледаме само онези езици от южната група, чието място според  традицията се смята за безспорно. Окончателното оформяне на част от южнославянските езици е процес, който все още не е приключил.

    

*За повече подробности виж: Бернштейн (1964, 1974), Бирнбаум (1987), Бошкович (1984), Vaillant (1950, 1958, 1966, 1974), Велчева (1980), Буюклиев (Увод в изучаването на южнославянските езици, 1986), Георгиев (1964, 1969), Горнунг (1963), Гълъбов (1980), Илински (1916), Кондрашов (1962), Krajčovič (1974), Кузнецов (1961), Куцаров (1980), Лашкова (2000), Леков (1955, 1958, 1968, 1972, 1983), Lehr-Spławinski (1954), Ломтев (1961), Мейе (1961), Мельничук (1966), Милетич (1946), Petr, Řeháček (1972), Поржезински (1916), Савченко (1975), Селищев (1941), Супрун (1989), Ходова (1960), Horálek (1962), Филин (1962, 1973), Stieber (1989).

Source: Елена Любенова. Помагало по сравнителна граматика на славянскит е езици. Пловдив, 2001.