Словашки език

(in Bulgarian)

A a, Á á, ä, B b, C c, Č č, D d, Ď ď, Dz, dz, Dž dž, E e, É é, F f, G g, H h, Ch ch, I i, Í í, J j, K k, L l, L’ l’, ĺ, M m. N n, Ň ň, O o, Ó ó, Ô ô, P p, Q q, R r, ŕ, S s, Š š, T t, T’ t’, U u, Ú ú, V v, W w, X x, Y y, Ý ý, Z z, Ž ž

     Словашкият език заедно с чешкия език образуват чешко-словашката подгрупа на западнославянската група езици. Словашкият език е официален език в държавата Словакия. В словашкия език се отделят три групи  диалекти - от една страна, западните и източните, а от друга - среднословашките; всички те се формират постепенно, от X до XV в. в рамките на етнически пъстрия състав на Унгарската държава, на базата на част от първоначалните великоморавски наречия. Но докато западните и източните словашки диалекти спадат към групата на генетично свързаните чешко-словашки наречия, групата на среднословашките диалекти притежава редица структурни особености, сближаващи я с южнославянските езици. Така че в рамките на чешко-словашката езикова подгрупа е налице една стара дихотомия: среднословашки диалекти - спрямо всички останали чешкословашки диалекти. Днес словашките диалекти се различават помежду си по такива фонетични особености като: 1) рефлексите на праславянските групи *ort-, *olt- > rat-, lat- (в среднословашките наречия), rot-, lot- (в  западните и източните словашки наречия), рефлексите на еровите гласни, на малката носовка, 2) промяната на *tj, *dj > c, dz (в западните и източните словашки диалекти), промяната на *x + ě (2), i (2) > s (в среднословашките диалекти), 3) опростяване на групите *tl, *dl > l (в среднословашките диалекти), 4) пълна липса на дълги гласни и ударение на предпоследната сричка (в източните словашки говори, докато т. нар. закон за ритмичното съкращаване на дължините е налице само в среднословашките диалекти) и 5) редица особености в словоизменението на имената и глагола. Някои от специфичните среднословашки черти са много стари и те лежат в основата още на праславянското диалектно делене. Тези и други езикови особености говорят, че среднословашката група диалекти не принадлежи изцяло към западнославянските езици и макар и, от друга страна, да не може да се квалифицира като изконно южнославянска, то обикновено се отбелязва нейният преходен характер. Създателите на съвременния словашки език начело с Л. Щур и М. Ходжа добре са съзнавали, че именно среднословашкото наречие най-силно отразява езиковата специфика на словаците; ето защо този факт, заедно с някои екстралингвистични причини изиграва решаваща роля за възприемането на среднословашки като основа на съвременния книжовен словашки език. Между трите групи словашки диалекти постепенно се осъществява процес на интеграция, съпровождан от по-нататъшно разграничаване от чешкия език, особено след XII в., за което допринасят и настъпилите в чешкия език фонетични промени (преди всичко прегласите на [’a], [’u] в [e], [i], промяната на *r’ > ř и дифтонгизациите на дългите вокали).

     Съвременно състояние. Фонологичната система на съвременния книжовен словашки език има за основа главните фонологични характеристики на среднословашкия диалект. Важна типологична черта в областта на вокализма е наличието на дифтонги и на дълги гласни; дистрибуцията им обаче е ограничена от т. нар. ритмичен закон. Вокалната система на словашкия език съдържа шест кратки гласни - /a/, /ä/, /o/, /e/, /u/, /i/ и пет дълги гласни - /a:/, /o:/, /e:/, /u:/, /i:/, както и четири дифтонга - /ia/, /ie/, /iu/, /uo/-ô. Системата се основава, от една страна, на качествата на гласните с оглед на артикулационната им характеристика и, от друга - на квантитета им. Гласежът им не се влияе от ударението, нито пък от околните звукове. Фонемата /ä/ има нестабилно положение в системата - не само поради ограничената си дистрибуция - само след устнени съгласни, напр. päť, žriebä, mäso, deväť (тук тя е възникнала в резултат на историческата деназализация на краткото /ę/; в позиция след устнени съгласни /ę/ се е сляло с /a/ - срв. desať, tel’a), но и поради изменчивата и артикулационна характеристика - покрай широко ниско /æ/, противопоставящо се на /a/, в съвременния език тя все по-често се реализира като обикновено средн о[е]: mäso [me-], pät’[pet’], hovädo [-ve-], holubä [-be].

   Фонемата /i/ представлява историческо сливане на две фонеми - /i/ и /y/, поради което се означава с две графеми  i и y.

    Квантитетът в словашкия език има смислоразличителна функция, срв.

rad -  rád, sud - súd. С оглед на квантитета дифтонгите имат същата фонологична стойност, както дългите гласни, тъй като са произлезли от дълги гласни в резултат на историческия процес дифтонгизация (XIII в.):

 /o:/ > /uo/-ô, /e:/ > /ie/, /ä:/ > /ia/. По същата историческа причина гласните /o:/, /e:/ са неравностойни на останалите дълги гласни и всъщност са чужди на фонологичната система на дългите гласни в словашки - гласната /o:/ се среща само в чуждици и в междуметия (bróm, história, ó! óvi!), а гласната /e:/, освен чуждици (réva, séria, šéf), се среща само в думата dcéra (и производни от нея) и в граматичните окончания на твърдия тип прилагателни (а също и някои числителни и местоимения) - dobré (diet’a), dobrého (človeka), -ému…; jedného, -ému, samého, -ému. Дифтонгът /iu/ има много малка честота на употреба - само в окончанията на някои типове прилагателни и съществителни имена - cudziu (аk.  ед. ч. ж. р.), paniu (ак. ед. ч.), znameniu (дат. ед. ч.). Дифтонгите никога не стоят в началото на думата или сричката (изкл. ôsmy).

    При консонантизма трябва да се отбележи, че след историческите депалатализационни процеси (XI - XII в.) се е запазил палатален ред, състоящ се само от четири фонеми - /d’/, /t’/, /n’/, /l’/. Липсата на мекостно консонантна корелация е много важна типологична черта на словашкия, която го отличава, заедно с чешкия език, от останалите севернославянски езици и го сближава с южнославянските езици (без източнобългарските диалекти). В словашкия език има четири сричкотворни съгласни - [r], [r:], [l], [l:].

    Фонемата /h/ е резултат от историческия преход на звучната преградна фонема /g/ в звучна гръклянна /h/ (подобно на чешки, горнолужишки, украински и белоруски език). Тази промяна в словашки не е била проведена напълно последователно - останала е незасегната групата /zg/ на границата на морфемата, в случаи като: rázga, brýzgat’, mozgy (mozog). Запазването на /g/ в тази позиция е улеснило проникването на новото /g/ във фонологичната ситема на словашки от чуждите думи като /striga, gombík, gul’a/ и други.

    Основа на сричката в словашкия език е звук, който в дадено обкръжение е с най-висока степен на звучност - гласен, дифтонг, а също и сричкотворните [r], [l] (само в средата на думата между съгласни): po-ria-dny, br-do, ja-bl-ko.

    В словашкия език носител на прозодическите качества на думата - квантитета и ударението, е сричката. Характерно за словашкия е, че като качество на сричката квантитетът се проявява не само при вокалите, но и при сричкотворните [r], [l], които също както останалите носители на сричката могат да бъдат кратки и дълги и да се редуват: vrch, vŕšok,

dlhý - dĺžka, slza - sĺz. Фонемата /v/ се реализира и като билабиален. Две дълги срички в словашки не могат да стоят непосредствено една до друга в думата - в това се проявява действието на т. нар. ритмичен закон (или закон за ритмичното съкращаване на дължините). Когато при словоизменението или словообразуването се получи такова съчетание, втората сричка, обикновено суфикс или окончание, се съкращава по отношение на квантитета си (има, разбира се, и изключения): prácach, prácam, dievkam, dievkach, biely, bieleho, krásneho, mladého, dávaš, voláš, čítavam, volávam и други. 

    Ударението в словашкия език е фиксирано върху първата сричка на думата.

    Основните правописни правила и знаци, с известни промени, са установени още през 1852 г. в граматиката на Мартин Хатала. Използвана е била латинската азбука, като за означаване на специфичните словашки звукове са били въвеждани постепенно някои надредни диакритични знаци. Днес такива знаци са: чертичка (dĺžeň) - за означаване на дължината на гласните, а също и на сричкотворните сонорни съгласни (á, é, í, ý, ó, ú, ŕ, ĺ); знак за мекост (mäkčeň) - във вид на кукичка или запетая (č, dž, š, ž, ň, ť, ď, ľ); знакът над а  две точки (ä); знакът над о (vokáň) - за означаване на дифтонга [uo] -ô.

    Морфологичният строеж на словашкия език е от флективен тип, преди всичко при именните части на речта. Склонитбените типове обаче са доста редуцирани, особено при съществителните имена от мъжки род, където при одушевените съществителни не се прави разлика по твърдост или мекост на основата, а при съществителните от женски и среден род това противопоставяне не е рязко. В някои случаи е налице синонимия на падежните окончания, но поначало в словашки дублетността е рядко явление. Отсъстват синхармонизации и изгласни контракции (vysvedčenie). Формите на окончанията се влияят от действието на т. нар. ритмичен закон. При имената са се запазили съвсем малко от старите редувания - консонантни редувания  (и то само /k/ : /c/, /x/ : /s/) има само в номинатив множествено число при одушевените съществителни имена от мъжки род (vojak - vojaci, černoch - černosi, mních - mnísi), при словообразователните типове обаче редувания съществуват (напр. vlk - vlčí, boh - boží, plch - plší). Прилагателните имена образуват сравнителна степен по аглутинативен път - суфиксите -š-, -ejš- се прибавят към основата, без да предизвикват в нея консонантни редувания. В цялата морфологична система е налице динамичност - напр. от старите дублети susedi - susedia, královi - králi, padnul - padol  и др. днес се употребяват само вторите форми.

    При обръщение се използва номинатив, като първоначалните вокативни форми са се запазили само при някои имена - otče, bože, človeče, synku, chlapče. Вокативът изчезва там, където се губят и старите редувания, т. е. в средно- и по-голямата част на западнословашки.

    Граматичните категории на словашкия глагол са вид, залог, лице, число, време, наклонение. Някои нелични глаголни форми се изменят по род (причастията и сложните глаголни форми, в които те участват) и падеж (отглаголното съществително). Сравнена с праславянски, глаголната система на словашкия език показва особеностите, присъщи на съвременните севернославянски езици. Със запазването и сравнително активното функциониране на плусквамперфект (в словашката граматична терминология антепретерит) словашкият език е изключение сред славянските езици без прости минали времена: перфект - robil som, robil si, robil, robili sme, robili ste, robili; bol som, bol si, bol, boli sme, boli ste, boli; плусквамперфект - bol som urobil, bol si urobil, bol urobil, boli sme urobili, boli ste urobili, boli urobili; bol som býval, bol si býval, bol býval, boli sme bývali, boli ste bývali, boli bývali; бъдеще време - opýtam sa, umyjem sa, napíšem, vyhodím; budem, budeš, bude, budeme, budete, budú robit’.

    Ще приведем примери за отделните части на речта.

1. Съществително име: chlap, dedo, hrdina, dub, stroj, mesto, srdce, vysvedčenie, žena, ulica, dlaň, kost’, žiak, otec, poslucháč, učitel’, host’, vít’az, muž, otecko, ujko, medved’, kôň, mäso, pät’, človek, čert, diabol, vlk, pes, boh, syn, duch, rýchlik, budík, kút, kabát, prst, salón, bôľ, strom, breh, hrad, dotyk, únyk, ľan, ocot, l’ud, chlieb, herec, majster, manžel, reč, lož, sol’, siet’, gadziná, královná, päta, srna, slza, cibul’a, dievča, polievka и други.

2. Прилагателно име: vel’ký, široký, pekný, biely, piesočný, drevený, mesačný, psí, orlí, zajačí, hovädzí, mačací, človečí, krátky, živý, mrtvý, nemý, nahý, cudzí, prázdný, dlhý, d’aleký, drzý, malý, čierny, dúži, múdry, svätý, svieži и други

3. Числително име: jeden, dva, tri, štyri, pät’, devät’, deset, obidva, desiatdevät’, šest, sedem, osem, piati, šiesti, siedmi, ôsmi, deviati, dvadsiati, sto, dvesto, tristo, pät’sto,  tisíc, dvetisíc, štyritisíc, dvoje, troje, desatoro, štvoro, dvakrát, pät’krát, prvý, druhý, tretí, štvrtý и други.

4. Местоимение: ja, ty, on, ona, ono, oni, ony, my, vy, seba, sa, svoj, môj, tvoj, náš, váš, jeho, jej, ich, ten, tento tu, tu ten, tenhl’a, tamten, taký, onaký, kto (koho, komu, koho, o kom, kým), čo (čoho, čomu, čo, o čom, čím), ktorý, ký, aký, niekto, dačo, ktorýsi, čokol’vek, všetok, každý, žiaden  и други.

5. Глагол: padat’, niest’, vidiet’, rozhodnút’ sa, chytat’, rozumiet’, hynút’, brat’, žat’, pracovat’, robit’, kričat’, voňat’, čítat’, vracat’, lietat’, siahat’, múdriet’, krásniet’, zdĺžiet’, mŕtviet’, môct’, spievat’, byt’, jest’, vediet’, chciet’, íst’, stat’sa, kúpat’ sa, bát’ sa, bežat’, behat’, viest’, vodit’, bodnút’, fajčit’ и други.

6. Наречие: ráno, celkom, spamäti, navrchu, potme, príane, teplo, bratsky, mlčky, idúcky, ležiačky, koňmo, priatel’sky, vedecky, hlučne, chutne, mocne, denne, ročne, značne, dávno, rovno, prázdno, dusno, nevidno, možno, vol’no, smutne, smutno, dôležite, zložite, bohato, husto, čisto, žlto, milo, smelo, veselo. zrelo, náhle, skvele, zúfale, krátko, dobre, zle, d’aleko и други.

7. Предлог: bez, do, k, ku, na, nad, od, po, pod, pre, u, s, so, v, vo, prostredníctvom, kvôli, vyše, niže, blízko, okolo, namiesto, pomocou, poza, popod, ponad, popri, spoza, spod, sponad, spopod, oproti, naproti, cez, medzi, za и други.

8. Съюз: a, i, by, ale, akoby, kedže, lenže, nieto, pretože, takže alebo, ibaže, akonáhle, keby, čopriam, len čo, čo raz, ani - ani, aj - aj, nielen - ale i, ba, proto, tak ako aj, a ani, avšak, predsa, zato, hoc, hoci, bár и други.

9. Частица: či, i, no, že, iste, aj, len, ani, abyže, bodajže, akoby, iba, tiež, vraj, ved’, akurát, ano, asi, aspoň и други.

10. Междуметие: ah, ach, br, eh, ej, fuj, aha, hej, ny, čit, baf, bim, brnk, ceng, čup, tresk, marš, vivat, živio, basta, hergot, avanti, hosanna, hl’a, hja, hybaj, pod’, bože, Ježiš, Kriste-pane, Ježišmárialozef, preboha, halo, nate, ahoj, nazdar, čau, servus, zbohom, vitaj и други.

Исторически промени.  Същинската история на словашкия книжовен език започва едва от края на XVIII в., като дотогава развитието му преминава през няколко етапа. След идването на маджарите в славянските земи през X в. започва едно много близко и дълговечно съжителство на словаците с маджарите и ако в началото този факт благоприятства за формирането на словашката народност, то по-късно, в условията на двоен национален гнет в Австро-унгарската империя развитието на словашката народност и на словашкия език значително се затруднява и забавя. Като официален език на Унгарската държава господства латинският, и то твърде дълго - почти до средата на XIX в. Следите от великоморавската книжовна дейност се откриват в традицията да се използва разбираем славянски език за нелитургични обреди и текстове. В латинските текстове на Библията се срещат редица глоси на словашки. Макар че словаците не са имали свои органи на самоуправление, нито своя собствена господстваща класа и самостоятелна църква, през XIII и  XIV в. започва формиране на словашката народност. През този период словашкият език има ограничена социална функция, и то изключително в устна форма. Отделни словашки езикови елементи се срещат в старочешки паметници от XIV в. През XV в. за книжовен език се приема чешкият език. Възприемането на чешкия език като културен език на словашката народност става постепенно, главно чрез дейността на чешките духовници. За този процес спомага и хуситското движение, откриването на Карловия университет (1348 г.) и най-вече необходимостта от един наддиалектен писмен език, който да спомогне за преодоляването на феодалната раздробеност и за консолидирането на нацията. Като говорим общонароден език обаче се използва среднословашкият диалект. Словашкото национално възраждане (подобно на възраждането в останалите славянски страни) се характеризира като лингвоцентрично. Първият значителен опит за кодифициране на книжовен словашки език е свързан с дейността на А. Бернолак. Обаче неговата езикова норма, която всъщност е била прочешки ориентирана, не се възприема. Съвсем естествено в творчеството на Л. Щур се  налага среднословашкият. Правописът на Л. Щур рязко се отличава от чешкия, но с оглед на писмената традиция по-късно  М. Ходжа кодифицира друг правопис, който по принцип не се отличава от чешкия. Едва след разпадането на Австро-Унгария и след образуването на Чехословашката република (1918 г.) словашкият език става официален държавен език, като навлиза в училищата и в цялостния културен живот.

    Ще разгледаме някои по-важни фонетико-морфологични промени.

1. Праславянската  ятова гласна *ě > e (ч. > е, ě при кратък ят), а при квантитет *ě > ie (ч. í): *světъ > слш. svet, ч. svět, *měra > слш. miera, ч. míra, *věra > слш. viera, ч. víra.

2. Докато общо взето западнославянските езици вокализират силните ерове в /е/, среднословашкото наречие върви в това отношение по самостоен път и развива покрай /е/ още и  /о/ (известно и в лужишките езици) и /а/ (познато и в южнославянските езици), т. е. *ь ,*ъ > e, o, a: *dьnь, *sъnъ > слш. deň, sen, *dъska > слш. doska, *ovьsъ > слш. ovos, *dъždь > слш. dážd, *lьnъ > слш. l’an.

3. Праславянската голяма носовка *ç > u (под дължина > ú), а праславянската малка носовка *ę >ä [æ], което се пази след устнени съгласни, а в останалите случаи > ia (когато малката носовка е била под дължина), т. е. *ę > a, ia, ä: *mçžь > слш. muž, *rçka > слш. ruka, *mçka > слш. múka, *kçpati sę > слш. kúpat’ sa, *desętь > слш. desat’, *rędъ > слш. riad, *męso > слш. mäso.

4. В словашкия език не се наблюдават прегласите /’a > ě, ’u > i, aj > ej/, известни в историята на чешкия език: *duchja > слш. duša,

ч. duše, *ulica > слш. ulica, ч. ulice, *ljudъ > слш. l’ud, ч. lid,

*duchjç > слш. dušu, ч. duši, слш. vajco - ч. vejce, слш. daj - ч. dej.

5. В словашкия език не е извършена дифтонгизация на дългите вокали, за разлика от чешкия език: (*ç (*u) >) ú > ч. ou и

ý (í) > ч. ej.

6. В словашкия език не е извършена контракция на дифтонгите (ie, uo), които в чешкия език през XV в. се монофтонгизират: (*ě >) ie (слш.) > ч. í,

 (*o: >) uo (слш.) > ч. [u:] - ů.

7. Праславянската група *dj > dz (подобно на полски език).

8. Словашкият език пази сричкотворни *r, *l.

9. Още през XII в. праславянско *r’ в словашкия език затвърдява (подобно на белоруския език), докато в чешкия език *r’ > ř:

*morje > слш. more (брус. мора), ч. moře.

10. За словашкия език е характерно съкращаване на дългите гласни под “староакутна” интонация, докато в чешкия език се пазят:

*korva > слш. krava, ч. kráva, рус. корова, *berza >слш. breza, ч. bříza, рус. берëза.

11. Словашкият език е съкратил гласната -i от инфинитивното окончание *-ti, но пази следа от нея във вид на мекост на -t’: *dati > слш. dat’, *věděti > слш. vediet’, *mogti > слш. môct’.

12. Не се пазят звателните форми.

13. Не се пазят резултатите от втора праславянска палатализация (за разлика от чешкия език) в дателен и местен падеж, женски род, единствено число: слш. o matke, na nohe, bol som v Prahe; ч. o matce, na noze, byl jsem v Praze.

14. Изравняване на окончанията на прилагателните за множествено число на среден, женски и мъжки неодушевен род: vysoké hory a lesy, dobré vedrá, pekné ženy.

*За повече подробности виж: Буюклиев (1989), Гешев и кол. (2000), Dratva и кол. (1987, 1988), Кондрашов (1962), Krajčovič (1964, 1974), Lehr-Spławinski (1954), Mistrík (1984), Мистрик, Тугушева (1981), Селимски (1985), Славянски езици. Граматични очерци (1994), Славянски езици (1978), Славянские языки (1977), Супрун (1989).

Jánošík a pandúri

    Raz sa pandúri pustili chytať Jánošíka. Každý mal pušku a šabľu. Bolo ich za pol pluku. Jánošík bol vtedy v horách.

    I pustili sa do hôr hľadať Jánošíka a už mu boli na stope.

    Jánošík videl, že je s ním zle. Rozhodol sa, že sa pôjde ukryť do dediny k dobrým ľuďom.

    Zbehol teda dolinou do najbližšej dediny a vošiel k chudobnej vdove.

    “Pánboh daj šťastia!” zavolal smelo.

    “Pánboh daj aj tebe!” pozdravila starenka mladého krásneho  mládenca.

    “A čo dobrého ťa sem prinieslo, synku?” spýtala sa a pozrela naň.

    “Stará mať, já som Jánošík. Prišiel som k Vám, aby ste mi dali nejaké šaty.”

    Starenka sa preľakla. Počula o Jánošíkovi strašné zvesti - a teraz, hľa, tu je.

    “Šaty chceš? Som vdova, nemám nikoho. Muž mi je už dvadsať rokov v zemi a po dcére, čo umrela, zostalo voľačo. Iné šaty nemám.”

    “Len doneste, čo máte!”

    Starenka išla do komory hľadať ženské šaty.

    Jánošík pozrel oblokom: už sa hrnie celá mrákava pandúrov z hory do dediny. Niektorí sa pýtajú ľudí, či nevideli, do ktorého domu vbehol Jánošík. Chudobný ľud sa bojí, nuž sa schováva po domoch. Krik z ulice počuť do izby. Pandúri hľadajú z domu do domu.

    Starenka priniesla ženské šaty.

    Jánošík sa rýchlo preobliekol. Na hlavu si uviazal šatku, zobral vedro s vodou, nalial vody na zem  a veľkým vrecom začal drhnúť dlážku.

    “Sem vraj vošiel. Pozríte každý kút!” kričal ktorýsi z pandúrov. Starenka mrela od strachu. Do izby vošiel fúzatý pandúr so šabľou v ruke.

    “Hej, stará, v tomto dome je Jánošík, zbojník! Povedz, kam sa schoval?”

    Starenka onemela od strachu. Ale žena, čo umývala zem, zavolala:

    “Utekajte za ním na záhumnie, teraz sa preobliekol do ženských šiat,” a začala tak čľapkať po izbe, že sa pandúr obával, aby mu šaty nezašpinila.

    “Hovoríš pravdu, stará? Beda ti, ak cigániš!”

    Starenka si vydýchla a povedala: “Hovorí pravdu, do ženských šiat sa obliekol.”

Jánošíkovská tradícia

    Jánošíkovská tradícia má dve základné formy: folklórnu a literárno-umeleckú. V obidvoch prípadoch ide o neobyčajne produktívne vyrovnávanie sa s jánošíkovskou tematikou. I keď nemožno podceňovať vlastnú osobnú históriu Jura Jánošíka, nie je ona pre tradíciu rozhodujúca. Jánošík skutočne žil, no o rozsahu jeho činnosti nie sú jednotné uzávery. Tu sa mýty stretávajú s pravdou.  Popravený bol 18. marca 1713. Odsúdila ho feudálna justícia ako  buriča, ktorý so svojou družinou narúšal postavenie feudálov a siahol po ozbrojenom nátlaku a vzbure.

    Slovenský ľud mal k Jánošíkovi dôveru. Z Jánošíka si vytvoril osobnosť, svojho ochrancu, hrdinu a pomstiteľa krívd. Takého ho predstavuje predovšetkým slovenská ľudová tradícia, ktorá tak súčasne vyjadrila myslenie a túžby. A literatúra, ktorá sa prihlásila do služieb zápasu o národné a sociálne oslobodenie, nemohla obísť osobnosť Jánošíka a jánošíkovskú tradíciu. Od začiatku 19. storočia nebolo temer významnejšieho spisovateľa, ktorý by sa nebol venoval jánošíkovskej tematike. Bola to téma, ktorá sceľovala, zjednocovala úsilie o vytvorenie národnej kultúry, spočívajúcej na základoch ľudovej kultúry. Jánošík vždy vystupuje ako slobodomyseľný, proti krivdám bojujúci hrdina, opradený povesťou o nepremožiteľnosti, sile, kráse. Prvé skladby celkove sú v zajatí folklórnej podoby. Tablic, Šafárik, Kollár alebo prepisujú jeho obraz na základe tradície, alebo pretláčajú povesti a piesne spojené s jánošíkovskou tematikou.

    Nový aspekt v nazeraní a využívaní jánošíkovskej tematiky prináša štúrovská generácia, generácia našich romantikov. Aj v tomto období uverejňujú záujemci o ľudovú kultúru záznamy ľudových piesní a povestí, no súčasne nastupuje zmena v charaktere hrdinu. Jánošík sa stáva hrdinom národným, hrdinom pochádzajúcim z ľudu, no mysliacim v širších, t. j. národných reláciách. Ľudový charakter Jánošíka však u každého ostáva. No pristupuje nové postavenie jeho vnútorného sveta, jeho myslenia o túžbach, ako aj o vzdore nášho ľudu. Autori stavajú Jánošíka na čelné miesto celého protifeudálneho pohybu, vyúsťujúceho v národné oslobodenie. Takéhoto Jánošíka úspešne zobrazil Janko Kráľ. Od oslavných básní o Jánošíkovi je to významný krok dopredu. V poňatí Janka Kráľa je Jánošík uskutočňovateľom sociálnych a národných túžob ľudu. Okrem Janka Kráľa ešte mnohí venovali pozornosť jánošíkovskej tematike. Básnicky najvyzrelejšie z nich sú diela Sama Chalupku a Jána Bottu. Jánošík svoj boj prehráva, no básnik cez jeho osobné úvahy, žiale i nádeje vyslovuje žiale i nádeje národne a sociálne neslobodného národa.

                                                                         (K. Rosenbaum)

Source: Елена Любенова. Помагало по сравнителна граматика на славянските езици. Пловдив, 2001.