Чешки език

(in Bulgarian)

A a, Á á, B b, C c, Č č, D d, Ď ď, E e, É é, ě, F f, G g, H h, Ch ch, I ii, Í í, J j, K k, L l, M m, N n, Ň ň, O o, Ó ó, P p, Q q, R r, Ř ř, S s, Š š, T t, Ť ť, U u, Ú ú, ů, V v, W w, X x, Y y, Ýý, Z z, Ž ž

     Чешкият език е официален език в държавата Чехия. Чешкият език принадлежи към западнославянската езикова група. Племенните диалекти на славянските племена, живели по чешките земи в предфеодалната епоха (чехи, дечани, доудлеби, лемизи, литомержици, лучани и др.), твърде малко са се различавали помежду си и при доминиращото положение на племето чехи те постепенно са се обединили в един език. След като са влизали в държавата на Само (623-658) и във Великоморавското княжество, в началото на X век чехите образуват независима държава, основана от легендарния Пршемисъл. През феодализма се създава ново диалектно делене, този път на териториална основа - възникват териториалните диалекти, чието развитие окончателно завършва през XVII - XVIII в. Чешките диалекти в Чехия, Моравия и Силезия, така както са известни от XIX в. и отчасти са запазени до днес, се обособяват в четири групи: чешки диалекти (в Чехия и Западна Моравия), ханацки диалекти (в Централна Моравия), моравскословашки (в Източна Моравия) и лашки диалекти (в Североизточна Моравия и Силезия). Най-голямо е диалектното разнообразие в Моравия. Основните разлики между диалектите  на чешкия език са преди всичко в звуковия им облик, но има и доста лексикални, както и отделни морфологични разлики. Много стари диалектни разлики (XII - XIV в.) са т. нар. чешки прегласи - прегласът ’а > ě (*оvьca > ovce, *zemja > země), проникнал дълбоко и в Моравия, и прегласът ’u > i (*ljudъ > lid), обхванал само чешките географски области. Най-ярки са разликите по отношение на дългите гласни. В ханацките диалекти дългите гласни в някои думи са се съкратили, а вместо еj, ou те имат é, ó (stréc, dobré človjek, móka, vozík). Моравскословашките диалекти, чийто фонетичен облик е най-старинен и консервативен, пазят добре старите дълги гласни í, ú (stríc, vozík, múka). Лашките диалекти пък изобщо нямат дълги гласни (stryc, muka). Моравскословашките диалекти имат и някои словашки черти (напр. запазване на а, u непроменени след меки съгласни (ležat, cuzí), наличие на кратко и дълго сричкотворно r (vrch, vŕšek), а лашките диалекти пък имат някои полски черти (напр. твърдо ł, различаване на i - y, наличие на меки ś, ź, ć, dź, ударение на предпоследната сричка на думата, форми в генитив множествено число на -uv при съществителните от мъжки род и други. Но тези диалектни групи са съществували при едни и същи икономически, културни и политически условия с останалите диалекти на чешкия език, поради което и носителите им винаги са имали народностното чувство на чехи, а не на словаци или поляци. За свой книжовен език те имат чешкия език. В по-ново време чешките диалекти все повече взаимно си влияят и постепенно изчезват, като се запазват само най-характерните черти на големите диалектни групи. Възникват т. нар. “общи” диалекти (obecná nářečí), т. е интердиалектите. Такъв интердиалект на чешките диалекти, формирал се на основата на един от тях - средночешкия диалект, представлява и т. нар. obecná čeština, който поради стопанското и културното влияние на Прага взема надмощие над останалите интердиалекти и прониква широко и извън територията на чешката група диалекти - до големите градове на Моравия, като все повече се сближава с говоримата форма на книжовния език.

     Съвременно състояние. Фонологичната система на чешкия език притежава някои характерни особености, появили се като резултат от действието на специфични исторически развойни тенденции. При вокализма трябва да се отбележи наличието както на кратки, така и на дълги гласни. Дългите вокали са отражение в едни случаи на праславянската акутна интонация (kráva), а в други случаи са резултат от контракцията на група гласни или на съчетанията гласен + j + гласен звук (miesto > místo, zdravie > zdraví, dobrъjь > dobrý, dobroje > dobré, pojasъ > pás). Фонемата /u:/ (означавана с графемат ů) се е появила на мястото на удължено старо /o:/ при изпадането на слабите ерови гласни (затова днес е налице редуването /o/ -  /u:/, срв. domu - dům, stojím - stůj). Друго важно явление представляват т. нар. чешки прегласи

 [’а] > [е],  [’u] > [i] (XII - XIV в.), които, макар и да не променят чешката вокална система, влияят върху обособяването на меките склонитбени типове и върху формата на някои глаголни окончания (*duxja > duše, *duxjç > duši, píšu > píši).

    Пълният инвентар на чешките гласни включва десет фонеми. От тях пет са кратки - /i/, /e/, /a/, /o/, /u,/, и пет - дълги -  /i:/ /e:/ /a:/ /o:/ /u:/. Противопоставянията между чешките гласни са устойчиви и не са в зависимост от ударението, което е фиксирано на първата сричка, следователно няма смислоразличителна функция. Неударените гласни се произнасят също така отворено и ясно, както и ударените, т. е. те никога не се редуцират, срв. žena, nebe, oko, svoboda. Главното фонологично противопоставяне в системата на чешките гласни е противопоставянето по дължина (квантитет). То обхваща всички гласни фонеми. Срв. следните примери за смислоразличителна и форморазличителна функция на квантитета в чешки: rada - ráda, váha - váhá, psi - psí, byla - bílá, car -cár, pas - pás. Произнасянето на дългите гласни звукове е с около два пъти по-голяма продължителност от тази на кратките. Дистрибуцията на дългите гласни в думата е свободна и не е зависима от ударението - дълъг гласен може да има не само в първата сричка, върху която пада ударението, но и в която и да е друга сричка на думата, като непросредствено една до друга може да има няколко срички с дълги гласни: národ, rukáv, polévka, údolí, krátký, chápání, pronásledování. Дълго /o:/ се среща предимно в думи от чужд произход: citrón, móda, stadión. Характерна особеност на фонетичната реализация на чешките гласни при някои морфофонематични условия е появата на предхождащ гръклянен експлозивен звук, т. нар. “твърдо начало” (ráz). Твърдото начало се среща по-редовно в Чехия, а по-рядко в Моравия.

    Във вокалната система на чешкия език има и един дифтонг - ou: mouka, louka, vodou, berou. В думи от чужд произход се срещат и дифтонгите au, eu: auto, restaurace, pneumatika.

    Консонантизмът в чешкия език представлява интерес преди всичко с това, че е запазил палатален ред, състоящ се само от три фонеми: /d’/, /t’/, /n’/. В резултат на двете вълни на депалатализации ( проявили се между X - XIV в.) всички меки съгласни, намиращи се пред предни гласни, затвърдяват, като /d’/, /t’/, /n’/  затвърдяват само пред /e/, срв. den, tebe, nebe, но остават меки пред останалите стари предни гласни: /i, ě/ - divoký, tichý, nit, dědeček, dílo, dítě, tělo, němý, těžký, kůň, lod’. Най-общото разграничаване на съгласните фонеми въз основа на акустичните им качества е на сонорни и несонорни (шумови). Сонорните фонеми в чешкия език са шест: /r/, /l/, /m/, /n/, /n’/ /j/. Някои от сонорните съгласни в чешкия език могат да бъдат сричкообразуващи. Фонемата /ř/ е много характерна за чешкия език и днес не се среща в никой друг славянски език. Появява се през XIII в. вследствие на специфичен развой на меко /r’/, което пред предните гласни е започнало да се асибилира, т. е. да се произнася със съскащ шум, съпровождащ звука от трептенията на езика: moře, řeka, říčka, řada, tři, lékař. Учленява се с по-голямо сближаване на челюстите в сравнение с [r]; затова [ř] има характер и на вибриращ, и на проходен съгласен, като при това е с отслабена сонорност и може да има и беззвучен вариант. Задната част на езика има положение както /ž/. Само в един случай - при думата žebro, вибриращият елемент се е изгубил (за разлика от полски, където такава е била съдбата на всяко меко [r’]).

    Съгласният [h] е гръклянен (ларингален) - противопоставя се на веларния [x] по място на учленение; учленява се в ларинкса (съответно без участието на езика), като издишната струя се трие между тясно сближените гласилки: noha, hora, hlava, Praha. Фонемата /h/ се появява в системата на мястото на /g/ в края на XI в. като последица от преустройството на консонантната система след трите палатализации на веларните съгласни /k/, /g/, /x/. Доколкото фонемата /g/ се включва днес във фонологичната система на чешкия език, то е заради наличието и в думи от чужд произход, възприети след XI в., напр. guma, generál, gratulovat (в чешки думи [g] се среща само като позиционен вариант на /k/: kdo, kde, kdy). 

    Според изследвания вокалите и консонантите в чешкия език са в еднакво съотношение. Преобладават отворените срички (тип C - V). Често явление е вокализирането на еднофонемните консонантни предлози, както и на тези, които завършват на съгласен, и на някои представки - se, ze, ke, ku, beze všeho, den ode dne, sešít, bezejmenný, nadepsat, odemknout, podebrat.

    Много характерна прозодична особеност на чешкия език е фиксираното начално ударение: /'voda, 'moře, 'komín /. Когато думата се съчетава с едносричен предлог, обикновено ударението се поема от предлога, като по този начин се образува една акцентна цялост: 'do vody, 'nad mořem, 'před domem.

    През цялото си съществуване като книжовен език чешкият език е бил записван с латински буквени знаци. Тъй като латинската азбука не е можела да предаде специфичните славянски звукове, първоначално с една латинска буква са означавали няколко чешки звука, а по-късно (XIV в.) са се използвали комбинации от две графеми, напр. ss = [š], cz = [č]  и др. Принципна промяна в чешката графична система настъпва след предложението на Ян Хус, имащо дълбоко фонологично оправдание, за въвеждане на надредни различителни (диакритични) знаци. Така възниква чешкият диакритичен правопис, който по принцип се използва и днес и който са заимствали някои други славянски народи - словаци, лужичани, словенци, хървати. След XV в. графичната система претърпява още редица промени, приспособяващи все по-сполучливо латинските графеми към чешката фонологична система. Днешната чешка азбука е установена през 1848 г. В чешката графична система  се използват следните диакритични знаци: 1) чертичка (čárka) - за означаване на дългите гласни: á, é, í, ý, ó, ú; 2) кръгче (kroužek) - за означаване на ů [u:], произлязло от изконно дълго /o:/ и кукичка (háček) - за означаване на палаталните съгласни - ž, š, č, ň, ř, а също и над /d’/, /t’/ ръкописно - печатно те се означават с апостроф - d’, t’. 

    Чешкият език е типично флективен език. Притежава богата склонитбена система, в която се откриват редица елементи от праславянските склонитбени типове, дори някои от парадигмите като цяло са запазили почти непроменени праславянските падежни форми. Междупарадигматичните противопоставяния по мекост на основата и по род са доста отчетливи, като родът се изявява не само в единствено, но и в множествено число. Специфичните формални особености са закономерен резултат от действието на историческите морфонологични процеси и парадигматични преобразувания (оформянето на мекостната корелация, тенденцията към синхармонизъм на сричката, т. нар. чешки прегласи, изгласната контракция и др.). В едни случаи е налице падежен синкретизъм (омоформия), а в други - вариантност (дублетност) на падежните форми. Темпоралната система се състои от три грамеми  - сегашно, минало (претерит - аорист и имперфект не се пазят) и бъдеще време; в условно наклонение тази система е двучленна - с форма за минало време и за сегашно време. Инфинитивът е напълно жива категория.

    Съществуването на две исторически обособили се форми на общонационалния език - разговорен чешки език и книжовен чешки език, обуславя и днес наличието на противоречие между стремежа да се запази стабилността на нормата на книжовния език, от една страна, и процесите на развитие на останалите устни форми на езика, от друга. Движещата сила на еволюцията на чешкия език се крие именно в борбата между нормата на разговорната реч, отличаваща се с простота и последователност, и богатото разнообразие от морфологични варианти в нормата на книжовния език, даващо възможност за по-тънко смислово и стилистично нюансиране на езиковия израз.

    Съществителното име в чешкия език притежава категориите род, число и падеж.

    Прилагателното име притежава категориите род, число, падеж и степенуване. Формите за изразяване на степените за сравнение в чешки са главно синтетични. Сравнителната степен се образува със суфиксите -ejš-

 (-ějš-) и -š-. Превъзходната степен се образува чрез присъединяване на nej- към формата за сравнителна степен: nový - novější - nejnovější.

    Числителните имена според лексикалното си значение се разделят на бройни, редни, видови (събирателни), кратни и неопределителни.

    Местоименията в чешкия език се делят на следните видове: лични (и възвратни), притежателни, показателни, въпросителни, относителни, неопределителни, отрицателни и обобщителни.

     Граматичните категории на чешкия глагол са: лице, число, наклонение, залог, време (миналото време се образува от еловото причастие на пълнозначния глагол плюс сегашните спрегаеми форми на глагола ( съм), като те се изпускат в трето лице единствено и множествено число; бъдеще време се образува синтетично от глаголите от свършен вид и аналитично от глаголите от несвършен вид).

    Ще приведем примери за отделните части на речта.

1. Съществително име: pán, hrad, muž, stroj, předseda, soudce, žena, město, nůše, moře, sokol, učitel, den, hajný, průvodčí, paní, zelí, píseň, kost, stavení, člověk, bůh, čtvrtek, vlk, krk, prst, peníze, přítel, lidé, ulice, klíč, kámen, hřeben, plamen, týden, loket, vlast, radost, chut’, pamět’, zed’, věc, řeč, noc, myšlenka, myš, lež, tvář, pec, mrkev, postel, chvíle, košile, velikonoce, kuchyň, kuře, štěně, ptáče, děvče, zvíře, hrabě, kníže, oči, uši,  hnízdo, zahrada, čert, kout, břeh, bříza, řeka, stařec, obět’, zed’ и други.

2. Прилагателно име: mladý, kamenný, rybí, otcův, matčin, bílý, vysoký, krásný, sladký, svatý, živý, stříbrný, vlčí, pražský, knižný, noční, bradatý, spací, dospělý, slepý, červený, nízký, plný, prázdný, hodný, špatný, špinavý, krátký, moudrý, tichý, křepký, drahý, strohý, lidský, praktický, zlý, sestřin, tetin и други.

3. Числително име: jeden, jedna, dva, dvě, tři, čtyři, pět, šest, sedm, osm, devět, deset, jedenáct, dvanáct, třináct, dvacet, třicet, čtyřicet, padesát, šedesát, devadesát, sto, tisíc, první, druhý, třetí, čtvrtý, pátý, dvojí, trojí, čtverý, paterý, dvojnásobný, pateronásobný, jednou, dvakrát, oba, obě и други.

4. Местоимение: já, ty, on, ona, ono, oni, ony, ona, my, vy, sebe, můj, má, mé, tvůj, tvá, tvé, náš, váš, jeho, její, jejich, svůj, ten onen, takový, tyž, tentýž, tento, tenhle, kdo (koho, komu, koho, kým, kom), co (čeho, čemu, co, čím, čem), jaký, který, čí, kdopak, copak, cože, jenž, kdož, což, kdosi, cosi, všechen, každý, sám, nikdo, nic, nijaký, ničí, žádný и други.

5. Глагол: být, bít, mýt, mít, moci, péci, říci, nést, tisknout, minout, krýt, kupovat, prosit, dělat, chtít, jíst, vědět, jít, jet, spát, stát, bát se, trpět, sázet, vzít, brát, položit, klást, leknout se, vycházet, obětovat, věnovat, děkovat, muset, smět, umět, jmenovat se, pít, volat, ležet, dát, sednout, skočit, přinést, chytat, ohlásit, ohlašovat, zjistit, vychovat, zvednout, hodit, házet, zkusit, zkoušet, vyrobit, vyrábět, zkusit, ozdobit, říct, mrknout  и други.

6. Наречие: rychle, velmi, vlevo, naměkko, nahoře, hrdě, nemocně, pěkně, krátce, draze, hezky, česky, idylicky, tam, tudy, tak, tehdy, kam, kdy, kde, tma, zima, blízko, pohromadě, dokonce, zticha, pomalu, potom, zatím, najednou, poprvé, provždy, doprava, doleva, narychlo, znova, zamlada, řídko, málo, mnoho, dobře, zle, dlouho и други.

7. Предлог: do, na, v, za, po, během, místo, pomocí, blízko, před, pod, z hlediska, pod vlivem, vedle, prostřednictvím, kromě, dle, podle, skrze, s, z, ke, ku, mezi, mimo, místo, okolo, přes, pro, vyjma, kvůli, vůči, díky и други.

8. Съюз:  a, ale, že, ač, zatímco, dříve než, i kdyby, a proto, i, nebo, anebo, avšak, nebot’, proto, totiž, protože, leda, leč, kdežto, sotva, aniž и други.

9.  Частица: at’, necht’, což, kéž, copak, jestlipak,ani, kdyby asi, znad, nejspíš, možná, zrovna, ano, ne , prý и други.

10. Междуметие: břink, prásk, sakra, vid’te, achach, ajajaj, jéjé, nono, hurá, hejsa, sláva, žel, buch, bác, hej, haló, pozor, že jo и други.

Исторически промени. Старият чешки книжовен език започва да се формира през XII в. на основата на средночешкия диалект, като отразява засилващото се единство на говорите по онова време, особено в границите на Чехия. Развитието на някои фонетични явления обаче, характерни за този диалект, в чешкия книжовен език изкуствено се прекратява, поради което те запазват по-старинния си вид (срв. dobrý, dobrého). Още от самото си възникване чешкият книжовен език не се е опирал изцяло на говоримия език, а се е изграждал предимно като писмен език, пазещ дълго време редица старинни черти. Затова и днес в много отношения чешкият книжовен език е с най-архаичен облик сред славянските езици. Най-старият период от историята на книжовността по чешките земи е свързан със старобългарския книжовен език, изпълнявал сред чехите ролята на богослужебен, литературен и правен език цели две столетия - от IX до края на  XI в. През този период в чешкия език (а оттам и в полския) навлиза почти цялата старобългарска църковна терминология. Отглас от този период е и религиозната песен, запазена чрез устно предание, “Господине, помилуй нас”, носеща старобългарски езикови особености, макар че нейното звучене е било по-късно бохемизирано. Тази песен свързва старобългарската култура, която не се е запазила в Чехия, със зараждащата се чешка култура. Най-старите писмени паметници произлизат от XII в., когато временно се е употребявал латинският език като писмен.

     В края на XIII и началото на  XIV в. настъпва истинският разцвет на чешката литература и на чешкия език.

     Голямо значение за развитието на чешкия книжовен език има дейността на Ян Хус (1369 - 1414), който е първият реформатор на чешкия правопис.  

     Разцветът на чешкия език през XV и XVI в., представен в такива литературни образци като словата на Ян Хус, Кралицката библия и др., е прекъснат през 1620 г. след неуспешната битка при Била хора (Bílá hora). Чехия и Моравия изгубват политическата си независимост, стават част от централизираната Австро-унгарска империя и това се отразява и на книжовния език. Чешкият език постепенно престава да изпълнява функцията си на културен език и се говори само от селското население. Времето на упадък продължава приблизително 200 г. - до края на XVIII в. - началото на националното възраждане. За утвърждаването на нормата на книжовния чешки език допринася Йозеф Добровски, а за установяването на речниковия състав голямо значение има чешко-немският речник на Йозеф Юнгман.

    Книжовният чешки език е оказал плодотворно въздействие върху словашкия език, полския език и лужишките езици.

    По-важни фонетико-морфологични особености:

1. Праславянската група *dj (>dz) > z (в чешки и лужишките езици, докато полски и словашки пазят dz): *medja > meze, *nçdja > nouze.

2. Приблизително през  XIII в. *r’ > ř [rž, rš]  и rz [ž, š] в полския език:

*rěka > ч. řeka, п. rzeka, слш. rieka, *berza > ч. bříza, п. brzoza, слш.brieza,

*bergъ > ч. břeh, п. brzeg.

3. Преглас (от XIII -  XIV в.) на гласните: а) а (все едно от какъв произход) след мека съгласна в края на думата или между меки съгласни се променя в ě, т. е. *’a > ě; б) u (все едно от какъв произход) се развива в i, т. е. *’u > i - *duchja > ч. duše, п. dusza, *ulica > ч. ulice, п. ulica, акуз. ед. ч. *duchjç > ч. duši, *ljudъ > ч. lid.

4. В чешкия език праславянско сричкотворно *l’ > lu > lú > lou, докато в словашкия език се пази като сричкотворно: *dъlgъ > ч. dluh, слш. dlh, *dьlgъ > стчеш. dlúhý, ч. dlouhý,  слш. dlhý. Изключение прави само меко сричкотворно *l, което пази сричкотворния си характер в чешки, когато се е намирало след устнени съгласни и v (а в словашкия език във всички случаи):

*vьlna > ч. vlna, *pьlnъ > ч. plný, *mьlčati > ч. mlčet, *vьlkъ > ч. vlk.

5. Праславянско сричкотворно *r губи сричкотворността си в чешкия език в позиция след съгласните č, ž > еr: *črvь > ч. červ, *črtъ > ч. čert.

6. В чешкия език е настъпила дифтонгизация на дългите монофтонги:

а) ý(í) > ej - характерно е за разговорния чешки език: *dobrъjь > dobrý - dobrej, *byti > být - bejt;

б) *ç > ú > ou (*u > ú > ou): *lçka > ч. louka (слш. lúka), *mçka > ч. mouka

(ч. múka), *kçpati sę > ч. koupat se (слш. kúpat’ sa), *kupiti > ч. koupit (слш. kúpit’)

7. През XV - XVI в. е настъпила монофтонгизация на някои дифтонги:

а) */o:/ > /uo/ > /u:/- ů, *ě > /ie/ > /i:/- í: *konь > ч. kůň, *domъ > ч. dům,

 *dvorъ > ч. dvůr, *stolъ > ч. stůl, *věra > ч. víra (слш. viera), *měra > ч. míra (слш. miera).

8. През XVI в. в повелителните форми  групата /-aj/ > /-ej/: dej! udělej! (в словашкия език тази промяна, както и много от изброените дотук, не е настъпила, т. е. словашкият език е запазил по-архаично състояние).

9. През X в. е настъпило пълно изравняване на еровете в силна позиция, след което те са се изяснили в един гласен звук (това означава, че чешкият език е монорефлексен по отношение на силните ерове, подобно на сърбохърватския език):

*ь, *ъ > e -*dьnь > ч. den (срхрв. дан), *sъnъ > ч. sen (срхрв. сан).

10. Чешкият език се отличава от словашкия с по-малко на брой архаизми във фонетиката и морфологията. В словашкия език много от изброените протекли в чешкия език промени просто не са настъпили, а са запазили по-стария си облик.

11. В чешкия език праславянските групи *kv’, *gv’ + ě (2), i (2) > kv, hv:

*květъ > ч. květ, *gvězda > ч. hvězda.

12. Запазват се неопростени и праславянските групи *tl, *dl > tl, dl:

*mydlo > ч. mýdlo, *vedlъ > ч. vedl, *pletlъ > ч. pletl.

13. В разговорния език и в диалектите се срещат протетични съгласни (v, h).

14. Праславянските групи *tort, *tolt, *tert, *telt > trat, tlat, trět, tlět (т. е. получили са се чрез метатеза на вокала, след което той се е удължил):

*korva > ч. kráva, *solma > ч. sláma, *dervo > ч. dřevo, *melko > ч. mléko

15. Праславянските носови гласни се развиват в чешкия език по следния начин: *ç > u (ou) , *ę > e, ’e, a, í - *mçžь > ч. muž, *rçka > ч. ruka,

*sçdъ > ч. sud, *mçdrъ > ч. moudrý; *desętь > ч. deset, *pętь > ч. pět, *męso > ч. maso, *žęžda > ч. žízeň.

16. Фрикатизация на праславянско *g > h (подобно на словашки и горнолужишки от западнославянската група езици и подобно на украински и белоруски от източнославянската група езици): *gora > ч. hora, *noga > ч. noha

17. Праславянските вокали *i и *y са на етимологичните си места. В произносително отношение те вече са изразени, а разликите между тях са предимно в правописно отношение и от гледна точка на техния произход:

*byti > ч. být, *bylъ > ч. byl, *biti > ч. bít, *bilъ > ч. bil, *myti > ч. mýt,

*mylъ > ч. myl.

18. В чешкия език са запазени общо взето архаични окончания в склонението, характерни за книжовната норма. В разговорния чешки език са често явление промени, срещани и в други славянски езици.

19. В множествено число при прилагателните, някои местоимения, еловите причастия и редните числителни е налице родова диференциация: dobrý (muž, strom), dobrá (žena), dobré (děvče); dobří (muži), dobré (stromy, ženy), dobrá (děvčata).

20. В областта на спрежението архаизъм представлява деепричастието (със запазени категории род и число).

21. Инфинитивният завършек в чешкия език е: -t < *-ti, -ct (-ci) < *-kti, *-gti

*dati > ч. dát, *byti > ч. být, *pekti > ч. péci, *mogti > ч. moci.

22. Не се пазят грамемите аорист и имперфект на праславянската категория време. Функциите им са поети от перфекта, който се образува от еловото причастие на пълнозначния глагол плюс сегашните спрегаеми форми на глагола *byti, като в чешкия език той липсва в трето лице единствено и множествено число: *dalъ jesmь > ч. dal jsem, *dalъ jesi > ч. dal jsi,

*dalъ jestъ > ч. dal, *dali (-y, -a) jesmъ > ч. dali (-y, a) jsme, *dali jeste > ч. dali jste, *dali sçtъ > ч. dali. 

*За повече подробности виж: Бъчваров (1996), Гешев и кол. (2000), Vývoj českého jazyka a dialektologie (1964), Havránek (1963), Horálek (1962), Lehr-Spławinski (1954), Младенова (1997, 1999), Mluvnice češtiny (1986), Příruční mluvnice češtiny (1995), Селимски (1985), Славянски езици. Граматични очерци (1994), Славянские языки (1977), Славянски езици (1978), Учебник чешского языка (1981), Formánková (1978), Šmilauer (1972).

Diogenés v sudu

    V městě Korintu  žil kdysi muž jménem Diogenés. Učený byl a moudrý, ale náramný podivín. Bydlel v prázdném sudu a celým jeho majetkem byly jen čtyři věci, které všude nosil s sebou: plášť, hůl, mošna na chléb a hlíněný hrneček. Víc nepotřeboval, víc ani nechtěl. A když jedenkrát spatřil u studánky chlapce, jak pije rovnou z dlaně, i ten svůj hlíněný hrneček vzal a zahodil.

    “Čím méně toho člověk má, tím je šťastnější,” tvrdil každému na potkání. Bohatí korintští měšťané se mu vysmívali, prohlašovali ho za blázna, v koutku srdce mu však trochu záviděli, že si žije volný jako pták, že kvůli majetku nemá starosti a špatné spaní…

    Záhy se o mudrci v sudu doslechl sám Alexandr Veliký a navštívil ho, právě když se Diogenés za sudem na sluníčku opaloval.

“Jsem Alexandr, mocný král.”

“Jsem Diogenés, nic víc.”

“Jakou laskavost ti mám prokázat?” zeptal se král.

“Ustup mi ze slunce,” řekl Diogenés klidně. Ani nemrkl, ani palcem nehnul…

“Kdybych nebyl Alexandrem, přál bych si být Diogenem!” zvolal mocný král neboť pochopil, že jenom oni dva mají všechno po čem touží.

     Podobných historek o mudrci Diogenovi je spousta a jedna jako druhá dosvědčují, jak ho nikdy nic nepřivedlo z míry. Jednou prý bloumal přístavem a byl zajat mořskými lupiči. Odvlekli mudrce na loď a za mořem ho vystavili na tržišti jako otroka na prodej.

    “Kdo mě koupí, musí mě taky poslouchat!” vyvolával otrok Diogenés. A opravdu se našel zámožný kupec, který za něj dobře zaplatil a ustanovil podivína z Korintu učitelem svých synů…

    Byla to dobrá koupě, rozhodně na ní kupec neprodělal. Diogenés mu jistě z dětí nevychoval žádné závistivé chudinky, co by kvůli větší nudli v sousedově polévce přestali mít radost ze života.

( Hana Doskočilová )

Líná pohádka

    Bylo jednou jedno království. Bylo pouze jedno, protože takové království se nedá dvakrát opakovat. Král měl několik synů, ale nevěděl přesně kolik, protože byl líný se zeptat královny, pokud byla naživu, teď byl líný je počítat, a cizích lidí se ptát nechtěl! Mnohdy, když nebyl líný přemýšlet, se zamyslil. Vzápětí však zapomněl, kvůli čemu začal přemýšlet, a než by se namáhal si vzpomenout, dumal o něčem jiném, než původně chtěl.

    Několikrát začal přemýšlet o tom, který z jeho synů by měl být po něm králem, ale vždycky, z vrozené lenosti, se mu myšlenky smekly k něčemu snadnějšímu, nebo z té námahy usnul.

   Jednou však přece došel k rozhodnutí, které naštěstí zapomněl zapomenout. Usnesl se sám v sobě, že králem bude ten z jeho synů, který je ze všech nejlínější. Přikázal svolat všechny své syny, a aby nezapomněl, na kdy je dal svolat, nařídil, aby přišli hned teď. A všichni!

    Přišli tři tuční mladíci. Král je vyzval, aby se posadili. Chvilku mlčky čekal, když však už žádný další mladík nepřicházel, pravil:

“Jste tu všichni, mí milí synové?”

“Ano,” odpověděli mladíci.

Z toho král nabyl jistoty, že má tři syny, a jeho sebevědomí náležitě stouplo. Nic nesnižuje mužovo sebevědomí tolik jako nejistota co do počtu vlastních dětí.

“Mám vás všechny tři stejně rád,” pravil se slzou v oku. Nerozplakal se však usedavě, protože usedavě plakat dá námahu.

 Potom vysvětlil chlapcům, že království bez tradic je horší než třeba republika s tradicemi, a právě proto že odkáže království a trůn jen tomu z nich, který je nejvíce tradičně líný.

 “Nejstarší z vás nechť promluví,” zakončil.

  Chlapci se dívali jeden na druhého, čekajíce, kdo z nich začne.

“To ani nevíte, kdo z vás je nejstarší?” ptá se král.

“Dyť vono to dá práci si to pamatovat, tatí,” řekl nejtučnější z nich.

To znělo slibně. Ukázal tedy král na jednoho ze svých synů: “Tak začni třeba ty…jak se jmenuješ…no, to je jedno. Mluvte!”

“Tatí”, začal mladík, já jsem velice líný. Já jsem tak líný, že spím s otevřenýma očima. Zavírat na noc klapky a ráno je zase otevírat, uznej, to je zbytečná dřina.”

    Král seděl a koukal do dálky. Když  za hodinu nic neřekl, začal druhý syn o své lenosti:

“Tůdle sem si sed u krbu…” pomalu ze sebe soukal,”…a chytly mi škorně a vod nich nohavice. Tak sem to nechal bejt, esli shořím celej. Neshořel. Vono to na lejtkách zhaslo.”

    Král se díval do dálky.

Za hodinu třetí  kralevic začal mluvit. Mluvil tak líně, že mu bylo sotva rozumět.  “Já bych, tento…che…che… jako třeba jsem pod šibenicí, ne? Že jo? A, heleď…teď mě jako tahaj nahoru za…jak se to jmenuje… mám na tom hlavu…víš, za co, viď?…a teď mi někdo dá do ruky kudlu nebo nůž, ne?…abych se…tento…odříz. To by se divili…jo! Krk se to jmenuje…Kde jsem přestal?

 “Že by se divili,” pravil nejtučnější mladík.

“…by se divili, jak bych se nechal oběsit! Cha! Přece, tatí, zvednout ruku až semhle takhle nad to…nad krk…fuj, to musí bejt námaha…”

  Král seděl a hleděl do dálky.

Když ani za tři hodiny se neprojevil, chlapci se začali ptát, který z nich bude králem.

“Tak, řekni, tatí, kterej z nás je nejlínější? Kdo dostane trůn?” Král se přestal dívat do dálky a pravil:

“Já byl líný vás poslouchat a teď jsem líný se ptát, o čem tu byla řeč”, a zůstal králem ještě dlouhá léta, protože byl líný umřít.

                                                                                  (Jan Werich)

Source: Елена Любенова. Помагало по сравнителна граматика на славянските езици. Пловдив, 2001.