„Живите цветя”

 ( откъс от шестнадесета глава от романа приказка „Живите цветя”, in Bulgarian)

 Вече десети ден отец Янко се намираше между света на богиня Жива и богиня Морена. Никоя от двете богини не искаше да отстъпи, защото те се бореха не просто за душата на обикновен човек, но на човек, чиито мисли  и въображение общуваха и достигаха до техния свят, света на Прав. Отец Янко в техните очи не беше обикновен клиент, а много важен и специален клиент и те държаха на всяка цена той да им принадлежи. Лекарите не можеха да обещаят от себе си нещо, нито да се обвържат с надежда, която не беше в техните правомощия да реализират. А близките на отец Янко се подготвяха за най-лошия развой на нещата, все пак той беше вече на седемдесет години и чудеса на тази възраст почти не се случват. Така си мислеха членовете на семейството му и покрай мъката те допускаха в мислите си и практични съображения, свързани с организирането на изпращането на отеца от този свят. Появяването на Анна беше посрещнато с въодушевление, но и с нескрити упреци, че е прибавила към съществуващите им тревоги неочаквано нови, и то напълно излишни според тях. Анна не искаше да сподели с близките си къде точно е била през тези десет дена, когато и полицията я е издирвала навсякъде из околността. Но тя настоя веднага да отиде в болницата при баща си и да го види. И макар че беше вече късен следобеден час, Анна и Едуард се възползваха от услугите на брат и, който ги закара в градската болница.

Анна влезе решително в болничната стая, стискайки букетчето жълти звездички, които се поклащаха и си тананикаха нещо на своя си език.

„Мълчанието на Звездните хора”

 ( откъс от петнадесета глава от романа приказка „Живите цветя”, in Bulgarian)

Някога много, много отдавна по волята на върховния създател Род Земните и Звездните хора бяха едно цяло. И те не просто бяха едно цяло, но образува две неделими части на човешкото  същество. И така човек живееше в хармония със себе си, обединен с двете си половини. Не, те не бяха еднакви. Даже напротив, твърде много се различаваха една от друга, защото живееха по различни закони. Но някак си между тях се беше установила негласна договорка да не си пречат, т.е. бяха си поделили  сферите на влияние върху човека и го облагородяваха и представяха разнородно и в пълнота. Тази съвместна работа продължи известно време, и то при съвсем слабо изразени  разлики между тях. Напрежението обаче рядко биваше гласно изразено. Те по скоро тихо съзнаваха, че различията им бяха повече от приликите, но се налага да съществуват и работят заедно за благото на човека. С времето обаче разликите им не намаляваха, а се засилваха и подчертано изпъкваха все по на преден план. Това доведе до напълно изключващи се и противоположни действия, което беше израз на различните им възгледи за света, което означаваше, че те не можеха вече да живеят заедно и като едно цяло. Беше безсмислено да продължават да се преструват, че мирът е по-важен за тях от тяхната собствена реализация и егоизъм. Всяка половина смяташе, че тя е най-важна и от най-голямо значение за човека и че той, човекът, няма нужда от другата половина, за да се чувства щастлив и пълноценен както и че тази другата половина е всъщност напълно излишна. И те се разделиха по взаимно съгласие. Разделиха се възпитано и почти цивилизовано, доколкото това е възможно при която и да е раздяла. И заживяха като две отделни половини, които вече си бяха напълно самодостатъчни. Заживяха близо едни до други. Земните хора останаха да населяват долината на Реката и Язовира, в селото до него и имаха достъп до Зелената гора. Те бяха в света на Яв и много близо до света на Нав. Звездните хора заживяха нависоко по поляните, обсипани с дъхави билки и горски плодове и компания им бяха палавите самодиви, които денонощно танцуваха по цветните поляни. Те летяха над селото и почти стигаха до върховете на вечно зелените борове. Те бяха много близо до света на Прав. Вярата им беше различна и затова те живееха по различни закони - по законите на духа и нематериалното живееха Звездните хора, а по законите на материалното и видимото живееха Земните хора. Земните хора ценяха прагматизма и практическите умения, занаятите. Те бяха  прагматици и търговци, които вярваха в парите – те  обработваха земята и произвеждаха стока, отглеждаха животни и растения и след това продаваха всичко това за пари, които те ценяха особно много и на чието количество се крепеше ценностната им система и управлението на техния свят. И резултатът от тяхната дейност можеше да се види с просто око и да се докосне с ръка. Те произвеждаха неща важни за земния живот на хората – строяха жилища и пътища. А за да направят всичко това, посягаха и на гората, която изсичаха, като се оправдаваха, че без тази суровина домовете им ще са студени и неуютни през зимните дни и нощи. Те избиваха животните в гората и рибата в реката и язовира, като се оправдаваха, че без това те ще загинат от глад. И Земните хора твърдяха, че всичко в света е въпрос на естествена еволюция и борба за надмощие на видовете. Знанието за този си начин на живот те научаваха в Земните си училища, където се преподаваше Земно знание. Когато Земните хора умираха, те се превръщаха в пепел и прах, а тленните им тела биваха погребвани в земята.

„Влюбеният змей”

 ( откъс от тринадсета глава от романа приказка „Живите цветя”, in Bulgarian)

Ящер, господарят на пъкъла и най-могъщият змей по славянските земи, беше превзел и този град и властваше над всичко живо и неживо. Всички се страхуваха от Ящер, защото той беше по-малкият брат на Чернобог, който обаче не се опитваше да отнема от владенията му, нито да оспорва авторитета му. Не, той нямаше апетити за родствени и семейни вражди и борби. Беше доволен и от  това, което имаше като първи помощник на Чернобог и управляваше заедно с брат си къде в сянка, къде напълно видимо. Чернобог имаше предостатъчно територия, на която да блести с личните си качества и достойнства и по семейному беше отстъпил този град на своя малък брат Ящер. С това работата на Чернобог не намаляваше, но той беше спокоен, че поне на една част имаше доверено лице, на което можеше да разчита напълно. И Ящер нямаше тук конкуренця в управлението. Нещо повече, той беше поставил свои верни стражи почти на всяка крачка из града и околностите и знаеше всяка секунда какво се случва и какво предстои да се случи. Някои от неговите помощници бяха видими за очите на всички, но голяма част от тях, можеха да бъдат видени само от самия Ящер, те бяха най-специалните му агенти. Хората обаче знаеха за двата моста с драконите. Мостовете пресичаха някои от каналите на града и пазеха входовете и пътеките за други посоки. Драконите имаха големи тела на гущери, огромни криле на птици, глави с отворени уста и големи зъби, пръсти с големи нокти и цялата им външност всяваше тих ужас у минаващите по мостовете. Те стояха по двама от двете страни на мостовете и общо бяха четирима. За хората те бяха част от историята на града и ги свързваха даже с основаването му, което според тях се дължеше на племето хорутани и се беше случило хиляди години назад във времето. Според някои легенди градът е бил основан от митичния по време на похода му за златното руно. Хората не знаеха обаче, че драконите бяха живи и виждаха, и чуваха всичко, което се случваше наоколо. С времето хората бяха започнали да ги възприемат като странна приказна част от градския пейзаж и почти не ги забелязваха. Само туристите не спираха да им се учудват и да си измислят невероятни истории и догадки най-страшни се раждаха в уж безстрашните им сърца на пътешественици и покорители на чужди територии. Но туристите не бяха интересни на драконите, защото бяха прелетни птици, които нямаше да се задържат в този град за дълго. И драконите с удоволтвие  и висока доза суетност позираха с изпъчени гърди пред фотоапаратите на туристите. Даже на някои от снимките след това можеше да се видят как ноктите им изглеждаха  по-дълги, отколкто бяха в действителност, крилете им приличаха на   развято ветрило, което всеки момент ще полети на свобода, но оставаха приковани на това място, изпълнявайки вярно част от рисковата си служба на разузнавачи. Понякога даже почти преди да щракне фотоапаратът,  те замахваха с дългите си опашки и даже се усмихваха с големите си зъби. Това бяха малко от разрешените им удоволствия заради вярната служба. Ящер знаеше как да поощри служителите си и как да накара работата им да изглежда приятна и желана, като светският блясък,  популярност и публичност поощряваха до такава степен драконите, че конкуренцията за този тип работа беше изключително голяма и даже вече имаше образуван дълъг списък от желаещи да сменят настоящата стража. Мотивите им бяха, че те вече бяха доста стари, а и популярността можеше да е много изморителна понякога. Даже се говореше сред драконите, че в тайна школа се обучаваха млади кадри, които тренираха постоянно в специални лагери, където можеха да поддържат и упражняват основните си умения, без това да стане обществено достояние на всички. Там те показваха изкусно издухване на огън и пламъци от устата, подскоци и  летеж на големи разстояния, без да се задъхат от това, отскубване на дървета с голи ръце и нокти, събаряне на къщи и още по-големи постройки с един замах на опашката.  А един млад талантлив дракон даже беше свалил и цял хеликоптер с опашката си, за което хората обвиниха прибързано терористи, лоши хора от други, чужди на тях страни. Пленяването на девойки и завземането на кладенци с вода се смяташе за класическо умение, което беше задължително според традицията и практиката. Засега обаче не се знаеше кога Ящер щеше да разпореди смяна на стражите, толкова уморени от дългата служба вече.

„Царицата майка и Божията майка”

 ( откъс от дванадесета глава от романа приказка „Живите цветя”, in Bulgarian)

Ароматът, който се разпръскваше във въздуха, носеше и внушаваше сладостно усещане. И Анна не можеше да спре да го свързва с аромата на прясно събран пчелен прашец, а и на нектар и мед, но изпуснат по невнимание. Подозрението и се превърна в увереност, когато тя видя, че се намира в най-прекрасната овощна градина, която някога беше виждала. Млади овощни дръвчета се бяха пременили в бяло-розова премяна  и като млади булки се кипреха на пролетното слънце и предизвикателно-суетно показваха от всички страни нежните си цветове. Даждбог беше изсипал в тази райска градина всичката си жизнена сила, което караше цъфналите овощни дръвчета да пръщят от скрито и едвам удържано плодородие и изобилие. Богинята на пролетта Порвата беше в разгара си и подлудяваше всички с младостта си и с пиршеството си от аромати и цветове. И всичко се заразяваше и омайваше от нейната лудост и енергия. А младата богиня Светлуша се радваше на това божествено тържество и танцуваше на воля между дърветата и леките и стъпки докосваха някои от капналите нежни цветове. Анна взе няколко от тях, но те бяха повехнали и мъртви и тя ги върна обратно на земята, на която те вече принадлежаха. Майката Земя блажено въздишаше и се гордееше с плодовитостта си и тази година, а напръщялото и от живот тяло беше готово да се роди и обнови за пореден път.

Анна усети как нещо малко и нежно докосна челото и. Преди тя да успее да го махне с ръка, то излетя и тя видя как няколко нетърпеливи работни пчелички очевидно я бяха объркали с по-голямо цвете и бяха кацнали да събират цветен прашец и нектар от нея. Но разбрали бързо грешката си, те полетяха във въздуха и се насочиха към цветчетата, които очакваха да бъдат опрашени. После те се връщаха в кошерите, складираха там събрания нектар  и от него щеше да се получи мед, който беше едно от любимите лакомства на боговете от незапомнени времена. Те дълго време го бяха държали и пазели само за себе си, но след това по незнайно какви демократични промени в начина им на мислене, се бяха смилили и бяха направили меда достъпен и за хората. Анна се огледа и видя, че градината като че ли нямаше край. Тогава тя тръгна напред и единственото нещо, което я съпровождаше, беше музиката от жуженето и бръмченето на пчелите, което изпълваше въздуха. А малките пухкави, плюшени и кадифени на вид пчелички се носеха във въздуха, извършвайки ежедневната си работа и задължения, строго разпределени и организирани със съвършена дисциплина.  Те приличаха на малки жълти, оранжеви, кафяви и златисти точици, които кацаха по тялото на Анна, но бързо се оттласкваха и намираха правилната посока. Анна не се страхуваше от тях. Бог Род беше намерил начин да накара пчелите да бъдат добри, а пък и те не бързаха да използват жилото си, защото след това умираха почти веднага. Така  страхът  от смъртта се беше превърнал в стимул да обичат всичко около себе си и да се въздържат от проява на агресия и насилие към другите. Те просто се радваха на живота си, а и бяха толкова заети с ежедневните си задължения, че не им оставаше време да мислят за злото в себе си и така го бяха погребали дълбоко навътре в себе си. Всеки ден имаха да изминават хиляди километри и да събират килограми  пчелен прашец и нектар и тези инстинкти запълваха мислите им изцяло. Съпровождана от танцуващите във въздуха пчели, Анна стигна до една част от градината, където тя видя как точно пред нея бяха подредени в стройна редица на разстояние един от друг няколко пчелни кошера. Хора не се виждаха. Изглежда боговете бяха заложили капана си и искаха пчелите да работят специално и само за тях и след това щяха просто да дойдат да вземат меда. Около кошерите жуженето и бръмченето стана по-силно. Хиляди пчели летяха в най-различни посоки, но не закачаха Анна, все едно тя беше една от тях и даже не им правеше впечатление, че е с доста необикновен ръст за една даже голяма пчела. Но те можеха да я усетят и знаеха, че Анна не излъчва заплаха за тях, което ги караше да спрат да се интересуват от нея и да продължат да изпълняват нормата си за деня, защото оставаха още много неопрашени цветчета, които тръпнеха в очакване за най-голямата чест и удоволствие за сезона – мигът,  когато пчеличката кацнеше въру цветчето и започнеше да събира от прашеца. Това и за цветчето, и за пчеличката беше доста интимен момент, който изпълваше малките им души с еротични усещания. Всяко цъфнало дръвче, посетено от пчеличка, се смяташе за благословено, защото гарантираше реколтата му за този сезон и нямаше да го постигне лошата слава на дърво, което не носи в себе си живот и плод. И пчеличките усещаха тези вътрешни трепети и очаквания на цъфналите цветенца и бързаха нетърпеливо да задоволят техните очаквания. Род ги беше създал по съвършен план да си бъдат полезни едни за други. За миг над кошерите можеше да се види и Царицата майка на пчелите, която с издължения си ръст и форма се открояваше сред тях и която просто контролираше целия работен процес. От зорките и очи не можеше да се изплъзне нищо и затова пчелите се стараеха съвестно  да си изпълняват задълженията, за да не я разочароват, защото те имаха една майка и тя означаваше за тях много. Не само защото ги беше родила и им беше дала възможността да имат и   земна форма. Не, единствено фактът на раждането не беше никога достатъчно задължение за обич. Любовта трябва да се показва и доказва постоянно. Тя беше добра майка, която се стараеше да разпределя майчината си любов между всичките си хиляди деца и винаги успяваше да разпръсне поравно така обичта си, че всички усещаха любовта и като мощен стимул и желание за живот. А и тя самата създаваше живота и пчелите я почитаха и боготворяха за нейната мъдрост,  святост и чистота. Защото не беше лесна работа да създадеш хиляди себеподобни потомци,  ако не си богоизбран със  специална мисия в живота си.

„Птича сватба„

 ( откъс от единадесета глава от романа приказка „Живите цветя”, in Bulgarian)

                          Като млада богиня Порвата нямаше търпение да настъпи нейното, пролетно време, за да покаже на какво е способна тя през този сезон. Тя имаше пълната подкрепа на останалите божества, на които зимата също беше започнала да им омръзва. Младите богове Ляля, Лел и Поревит щяха да допринесат за увеличаване на плодородието и оплодителната способност на Майката Земя. Те изпращаха най-силните и чисти внушения за възпроизводство и продължаване на рода, което караше инстинктите да полудяват от нетърпение за предстоящия пролетен сезон, който щеше да възобнови Земята и всичко живо за пореден път. На историята на съблазняване, покоряване, влюбване, бърза и кратка любов и възпроизводство нямаше да останат безучастни и хората, и птиците, и животните, и боговете. И затова бог Поренут знаеше, че неговото време да пази развиващото се в земята зърно изтича и че е време да го  пусне навън, за да опита  от слънчевата светлина. А и кой можеше да спре развитието и вечния поток на живота? Това не беше по силите даже на бог Поренут. И той знаеше, че зърното беше вече нетърпеливо да бъде свободно и да опита от приключенията на големите. Но даже навън то нямаше да е само, защото бог Род никого не оставяше без напътствие и грижа. И бог Ситиврат щеше да се грижи за непорасналото още зърно през следващите фази от живота му вече над земята. Невидимата ръка на Род винаги се грижеше за всичко и беше готова винаги да приласкае всекиго, когато е в беда. И зимните богове Снигна и Крачун доброволно отстъпваха реда си на по-младите и енергични и се отдаваха на заслужена почивка до следващата зима. А съпругата на бог Перун Додола и красивата му дъщеря Магура не само че бяха първи помощници на Перун в отговорната му божествена дейност, но в много от случаите и сами поемаха инициативата. И този ден Магура, девата на облаците, ги беше подкарала по небесния свод, а майка и Додола се опитваше да ги издои с опитните си и сръчни ръце. И над земята се посипа дъжд,  януарски дъжд, но с все още далечно  предчувствие за пролет и с копнеж по дъхавите пролетни треви, цветя и аромати. Додола беше по-милостива от суровия си съпруг, който често в яда си  и в невинаги справедливия си гняв към хората ги наказваше повече, отколкото те заслужаваха и спираше дъжда в техния свят. И тогава наставаше суша и глад. Но Додола беше майка и майчиното и сърце не можеше да устои на молбите и молитвите на хората, особено на детските, които по-чистота надминаваха и пролетния дъжд, който тя в добрината си им пращаше. И Додола яхваше небесните крави облаците и ги изстискваше, докато не пуснеха и последната капка живителна течност. И хората обичаха Додола и дъщеря и Магура и им бяха благодарни. От Перун те се страхуваха, но така и трябваше, за да не се губи божественият му авторитет, който се крепеше основно  на възхищението, породено от страх.

„Златната богиня”

 ( откъс от десета глава от романа приказка „Живите цветя”, in Bulgarian)

Анна погледна и видя една вита стълба с перила отстрани да се спуска стръмно надолу, но не можеше да се разбере накъде води. Под стълбата изглежда имаше пропаст, но осветлението беше слабо и тя не можеше да каже със сигурност. Не ставаше ясно и откъде прониква светлината вътре – пролуки ли имаше някъде, или пък някой беше пуснал само толкова светлина, колкото е нужна. Но Анна успя да види как огромни каменни висулки се спускаха от тавана, а други също толкова големи и приличащи на островърхи зъби израстваха от пода и тя си помисли, че най-вероятно се намира в пещера. Стените и таванът изглеждаха каменни и влажни, чуваше се и как някъде капе вода. Анна обърна глава назад и видя, че това, което би трябвало да е входът, беше затворен с огромна скала, която не можеше да бъде преместена от един човек.  Обхвана я паника. И макар че тя вече беше преживяла доста неща, неизвестното пред нея я накараха да потрепери от ужас. Но тя беше длъжна да продължи своя път и да отиде там, където очевидно я пращаше по-висша от нея сила, за която Анна се надяваше, че знае къде я води и не упражнява чувството си за хумор за нейна сметка. Някъде там напред бяха цветята, които щяха да спасят баща и и тя беше длъжна да продължи пътя си. И с всяко изминало препятствие Анна опознаваше все повече себе си и научаваше за себе си неща, които не знаеше преди и които може би никога нямаше да открие сама, ако не беше намесата на боговете. Точно тях  Анна подозираше в благополучния изход на своите приключения. По време на тези пътешествия тя откри в себе си сила и находчивост, които не подозираше, че притежава. Но какво означаваше всичко това и каква беше връзката  с болния и баща? Каква беше и връзката с Едуард, за когото Анна мислеше все по-често и мисълта за когото я караше да се  чувства особено самотна на тези непознати места. Но Анна вярваше на онази скрита сила, невидима за нейните очи, която очевидно я покровителстваше по неясни за нея причини и подбуди. Няколко пъти тя беше на косъм от смъртта и винаги оцеляваше невредима. Там горе имаше някакво същество, на което тя очевидно беше симпатична, и Анна вярваше, че то няма да я остави и в това и приключение.

„Принцеса Лидия”

 ( откъс от девета глава от романа приказка „Живите цветя”, in Bulgarian)

Анна отвори очи и видя пред себе си най-голямата сметанова торта, която беше виждала някога. Не, тя самата не можеше да произведе такова произведение на сладкарското изкуство. Даже и по-малко изящно не беше в състояние, защото сладкарските и дарби не бяха силната и страна. Но тук много по-опитен и вещ сладкар се бешe намесил и беше сътворил нещо, което с назъбените си върхове отгоре много приличаше на огромна торта с формата на замък. Анна примижа от удоволствие, предчувствайки сладкия вкус на тортата – нещо, което не беше опитвала от доста време. То просто не беше част от храната по местата, където я беше запратила богинята на съдбата Мокош.  Анна даже си представи и чаша горещо кафе, което щеше да бъде чудесна компания на сметановата торта. А и времето беше слънчево и топло по летен постоянен начин, което предразполагаше и даже поощряваше храненето на открито. Нещо се промуши през краката на Анна и тя подскочи изплашена. Докато се усети и огледа, един бял заек с червени очи вече препускаше пред нея закачливо, като предизвикателно махаше с бялата си пухкава опашка. И тогава Анна се огледа около себе си. Пред нея се беше ширнала широка и дълга алея, а в дъното на тази алея стоеше сметановата торта. Но, не, това не беше торта, само изгладнял човек можеше да обърка тази елегентна огромна къща с торта. Въщност това си беше истински бял замък, който блестеше на слънцето, припичаше се и събираше топлина, която трябваше да стопли дебелите му каменни стени, които трябваше да могат да задържат топлината и за през студената част от годината. Един от недостатъците на тези огромни господарски къщи беше, че трудно се отопляваха. Е, точно този недостатък Анна можеше да преглътне най-лесно и без особено притеснение, стига да притежаваше такава къща. От едната страна на алеята имаше парк, където можеха да се видят сърни и зайци, които кротко се излежаваха на тревата, все едно не забелязваха нейното присъствие или пък тя не можеше да ги смути. Те се чувстваха у дома си и на своя територия и със сигурност знаеха по-добре от нея къде да се скрият при опасност. От другата страна на алеята имаше езеро, чиято вода блестеше на слънцето и образуваше светлинки, които предизвикваха водните обитатели, пъстървите и шараните и те изскачаха един по един като опитни плувци шампиони повече да демонстрират уменията си, отколкото да имаше нужда от това. И това беше единственото движение, което преживяваше водата на езерото. Няколко бели лебеди и един черен грациозно и плавно се плъзгаха по водната повърхност и даже не обърнаха дългите си шии към Анна, за да полюбоптстват коя е тя и какво търси тук. Всичко това представляваше идилична картина, взета като от приказка, в която тя не беше участващ герой. Но защо тогава всичко и се струваше толкова близко и познато? И паркът с гората и вековните дървета в нея, и езерото, и градината лабиринт зад замъка и цветята, които сякаш не можеха да загубят цвета си и свежестта си от времето, а и самият бял замък не само, че не изглеждаха чужди на Анна, но тя не се боеше от тях, имаше усещането, че ги познава, че ги е виждала вече и даже че е живяла на това място. Не можеше да бъде сигурна дали това е било насън или наяве, но всъщност и нямаше толкова голямо значение. Тя знаеше, че се беше разхождала вече по тези места и даже можеше да каже как изглежда самият замък отвътре.

„Кулата на злото”

 ( откъс от седма глава от романа приказка „Живите цветя”, in Bulgarian)

Анна се огледа и не можа да разбере къде се намира. Пред нея се беше ширнал прашен път, по който не се виждаше някой да  минава. Отстрани на пътя имаше дървета без листа, с голи клони, които  изглеждаха почти като вкаменени без признаци на живот. Може би това някога са били върби, в клоните на които е живяла добрата нимфа и под чиито тъжни клони млади влюбени са се срещали и са се обяснявали в любов? А може би сред дърветата е имало и калина, символ на момичешката красота и нежност? Анна беше чела, че калината е имала привилегията да краси и сватбените краваи, а и да бъде бродирана на дрехите на младоженците. Калината е имала и почтеното задължение да стои на стража на гробовете на загиналите в битка казаци. А може би стройни тополи са се виели покрай пътя някога? Как можеше да се разбере? Със сигурност е имало и могъщи и силни дъбове дълголетници!  И Анна почти си представяше цялото това зелено пиршество и богатство. Представи си и как в клоните на дърветата са пеели птици – лястовици, славеи, кукувици. По поляните наоколо щъркели са се разхождали важно, важно и са придавали елегантност и грациозност на пейзажа. А някъде високо, високо в небето жерави са се извивали и са пеели тъжните си песни. Анна стоеше и не искаше да помръдне. Картината, която си представяше, беше толкова контрастна и различна от това, което виждаха очите и, че тя искаше да остане със затворени очи и да преживява въображаемата гледка. Но трябваше да намери начин да се измъкне оттук. Може би защото се свечеряваше вече и мракът рисуваше всичко в черно и сиво, но пейзажът наоколо беше като застинал, замръзнал във времето по един мъртъв начин. Все едно богиня Жива по някаква неизвестна за останалите причина беше напуснала съвсем доброволно това място. И на нейно място тук се бяха настанили Морена, Чернобог и слугите му. Тръпки полазиха Анна и страхът скова душата и. Тук беше опасно за нея. Тя направи несъзнателно няколко крачки напред, но пак се върна. Не можеше да реши накъде да поеме и къде изглеждаше по-малко мрачно и опасно. Светлина не се виждаше отникъде. Даже напротив, като че ли за да се подсили усещането за ужас и опасност, някакви неясни звуци изведнъж се чуха от едната страна на пътя. Започна като стържене, все едно някакво старо и ръждиво желязо се опитваше да се завърти. След това из въздуха се понесе писък, който го последва от страховито кискане. Не можеше да се разпознае на кого принадлежаха тези гласове, но и нямаше нужда. Анна замръзна на мястото си и кръвта и застина от страх. Звуците на стържене, писъкът и кискането се повториха и потретиха и тоналността им беше толкова висока, че все едно бяха пуснали запис по високоговорител. Но не се виждаше нищо, което би могло да произвежда тези страховити звуци. Анна не смееше да помръдне. Изведнъж цялото това трещене спря и ярка светлина освети небосклона, Анна можеше да види, че идва от едната страна на пътя, а в основата на тази светлина ясно се очерта една висока постройка,  приличаше на Кула, но без остър връх. Тази гледка не обещаваше нищо добро и ужас, животински страх и отчание завладяха Анна. Тя не спираше да трепери. Тогава тя видя една сянка да пробягва точно зад нея. Приличаше на сянката на човек. И Анна реши да рискува, неизвестността за нея беше по-страшна от страха.

„Една жена срещу царя”

                                                         

 ( откъс от шеста глава от романа приказка „Живите цветя”, in Bulgarian)

Когато мина през завесата, Анна се оказа на място, което приличаше на огромно поле – нищо и никой не се виждаше наоколо. Нямаше я жената  в бяло, не се чуваше никакъв глас вече, но Анна продължава да го чува като ехо в себе си да шепне за живите цветя, които не увяхват. Тя се обърна инстинктивно да се върне, но зад нея нямаше нищо – църквата беше изчезнала и не се виждаше и следа от нея, нямаше я и бялата завеса, за да се върне обратно. Въобще Анна стоеше по средата на нищото и последното нещо, което си спомняше, беше гласът, който и говореше за някакви “живи цветя”. Не, Анна не сънуваше, това беше сигурно, защото виждаше как се движи, макар да не стигаше до никъде. И изведнъж от небето започна да се сипе като от сито сняг. Снегът падаше ентусиазирано и тържествено така все едно беше решил да затрупа всичко наоколо със сняг. Сега поне нищото пред Анна не беше сиво и никакво, а се облече бързо в бели дрехи. Анна не можеше да види как отгоре над всичко бог Крачун се забавляваше, като я гледаше такава ококорена и беше решил да покаже малко надмощие под формата на сняг. Особено му беше смешно, когато успяваше да издуха сняг от огромните си ноздри. Тогава той направо се задавяше от количеството снежен прах и почваше да киха и да се смее с глас, а това, което виждаше Анна, беше завихрената снежна виелица. Изведнъж от бялото нищо се чу звън на камбанки и пръхтене на коне. Анна се опита да се скрие някъде, за да се предпази от неизвестното, но просто нямаше къде. И тогава тя видя една елегантна шейна, теглена от три красиви коня, да се задава и да се насочва точно към нея. И точно, когато тя си мислеше вече, че шейната ще се сблъска с нея, тя зави внезапно и с един остър завой се изнесе напред. Колкото и да е странно, Анна не можа да види в шейната да има човек, който да я управлява. Тя беше сигурна, че кочиашът ей сега ще се покаже, че най-вероятно е паднал от шейната и конете сами са се понесли напред. Това може и да беше вярно, но никой не се показа. “Сигурно го е затрупала някоя преспа по пътя”, мислеше си Анна. Даже самият снежен бог Крачун се стресна от шейната и спря за малко снежната си веселба. Анна видя как след шейната се очертаваха следите и от конете, и от шейната. И тя последва тези следи. Може би те щяха да я заведат при хора, може би конете знаеха и следваха път, който на нея и беше непознат. Крачун пък от своя страна полетя във въздуха след Анна. Той със сигурност знаеше дали има някакъв път, но не искаше да осведоми Анна. И така се заформи цяло шествие: напред летеше шейната с конете, след нея тичаше Анна, за да не я изгуби от погледа си, а Крачун танцуваше във въздуха и злорадо си тананикаше някаква мелодия, която се сливаше с музиката на камбанките от шейната.

„През девет земи в десета”

 ( откъс от пета глава от романа приказка „Живите цветя”, in Bulgarian)

“Мила ми Либуше,

обещах да ти разкажа за семейството си. Началото на нашия род се губи назад във времето и пространството на славянския изток. Разпрострял се е около родния ми град Москва в Подмосковието, до град Киев, а и в селцата до Минск в Полесието. Позволи ми обаче да оставя подробния си разказ за времето, когато ще сме заедно и нищо няма да ми доставя по-голямо удоволствие от взаимното ни общуване.

Решението ми да избера за втора своя родина България се оказа правилно според мен. Това е топла, слънчева и гостоприемна страна с приветливи и дружелюбни хора. Това означава, че дните ми се стоплят от силното слънце и горещата славянска кръв по тези места.

И макар че новата ми родина се оказа гостоприемна и добра към мен емигранта, то цялото ми същество страда и плаче за разделеното ми на две сърце. Едната част остана по родните места от безгрижната ми и щастлива младост, където все още има мои роднини, а другата част на моето сърце намери пристан в твоята красива и нежна славянска душа. Неизмерна е радостта  ми, че намерих любовта в родствена славянска душа. Единствен този факт е в състояние да компенсира мъките ми и носталгията ми по родните места и едничко това стопля емигрантското ми сърце.

Още по-тъжно ми става и за съдбата на славната ми родина, откъдето пролетарската революция е решила на всяка цена да прогони всичко здраво и знатно зад граница и да сложи знак за равенство между глупостта и управлението си. Работникът днес е новият цар там. Колко много знатни родове унищожи сляпата стихия на революцията. Всичко това не само ме натъжава, но и ме кара с още по-голяма сила да вярвам в нашите си богове и легенди за устройството на света, защото това ме отнася назад, назад към първоначалото на първичната човешка чистота и почтеност, когато междучовешките отношения не са били опетнени с кръвта на братоубийството, едно щастливо време на общото ни, но изгубено начало на нашата святост и домашност. В нас живее и езическото, и християнското – това са двете неща за едно и също нещо, сътворено от човешката мисъл, въображение и потребност на хората да си обяснят света, случващото се в него, а и своето място в света – всичко това продължава да  живее в човешкото съзнание и мисли. Езическото е всъщност  другото лице на човека, но скрито от маската на забраната и лицемерието. За всичко това ще има място в романа ми, но той напредва много бавно, както ще се убедиш сама, защото ми липсва вдъхновението на твоята прелестна усмивка и смях.

Ти обаче не бива да се срамуваш от скромния си произход. Любовта ни ни прави равни в правото си да изискваме и даваме щастие. И само това има значение. Обеща да ми разкажеш по-подробно за своето семейство и род и аз чакам с нетърпение да изпълниш обещанието си.

Единственото, което има дълготрайно значение вече, е само нашата любов, мила ми Либуше. Тя ще устои на всичко!

          Твой любящ те безмерно: княз Александър Нарышкин”