НЯКОЙ ДЕН

Една ненужна любов се скита по света. Самотна ненужна любов стои навън под дъжда и чака ти да я повикаш.  Но точно сега ти нямаш нужда от тази любов. Голяма е тя. Огромна. Разрушаваща. Малък е твоят свят и в него тя не може да се събере. Малък е твоят свят и ще експлодира от тази любов. 

Една самотна любов се разхожда под дъжда и очаква някой да я осинови. Тя е толкова огромна, че моето малко сърце ще експлоадира от нея. Няма място за нея нито в твоето, нито в моето сърце. Малки са те за нея. 

Виждаш ли какво направихме?  Ти си игра с моето сърце, а аз нямах нищо против твоето внимание. Виждаш ли какво направихме? Произведохме една космическа любов, която е на път да ни разруши. Енергията на цялата вселена, събрана в  две малки сърца. 

Но нито ти имаш място за тази любов, нито пък аз. И няма такъв огромен съд на света, който може да я събере. Предлагам да намерим един огромен склад и да я пазим вътре. Нашата огромна любов ще живее в този склад. Когато се почувстваме самотни и без любов, ще идваме да си вземаме по малко от нея. Космическа любов е нашата любов. Ще има за всички. 

А някой ден, когато усетиш сърцето си студено, ела и ме намери. Ще отидем заедно до нашия космически склад, ще пуснем на свобода нашата космическа любов и тя ще съживи нашите студени сърца. Някой ден, когато нашите малки, изплашени и разбити сърца бъдат свободни. 

Дотогава аз ще раздавам от тази космическа любов на всеки срещнат. Всеки ден ще ходя до склада. Не, не защото се страхувам, че крадци ще откраднат нашата любов.  А защото имам нужда всеки ден да си вземам от нашата любов.

Ще вземам по малко любов и ще раздавам на всеки срещнат. Навън има толкова самотни сърца. Нещастни, тъжни, празни, предадени, разбити сърца. Те имат нужда от любов, за да възкръснат отново за живот. На тях аз ще давам от нашата любов.

Виждаш ли какво произведохме с теб? Усещаш ли? Една огромна космическа любов, която е достатъчна да захранва целия свят с енергия, топлина и нежност.  Някой ден тя ще се върне при нас. Някой ден, когато бъдем заедно.

Ето там на ъгъла на тази стара улица стои  една жена и продава цветя. Тя самата е като красиво цвете. Но тъжно е нейното сърце. Нейният любим е заминал завинаги от човешкия свят и  напразно тя го чака той да се върне. Тя има отчайваща нужда да усеща любов, да усеща, че е нужна и потребна. Аз вземам с пълни шепи от нашата космическа любов и я изсипвам върху нея. Благославям я с нашата любов. И няма да повярваш, но тя започва да усеща живота отново. Тя започва да усеща, че Бог я обича. Виждаш ли, нашата любов прави чудеса. Някой ден тя ще направи чудо и за нас. Някой ден.

По-нататък в тълпата виждам едно малко момиче. То не познава все още любовта и сърцето му е чисто и цяло. Над него аз поръсвам космически прах от нашата звездна любов. За да не познава то страданията на любовта. Някой ден тя ще е щастлива в любовта. И това ще е божествено изключение в името на нашата любов. Някой ден.

Виждаш ли онзи войник, който се е подпрял на стария паметник? А виждаш ли как той пристъпва бавно само с един крак? Той току-що се е върнал от война. Но  сърцето му пази голяма тайна. Страшна тайна убива неговото сърце. Защото там на бойното поле, той самият е отнел човешки живот. Едни млад и непознат чужд живот е загинал, защото тъжният войник с един крак е бил по-бърз в стрелбата и по-точно е стреляло неговото оръжие. На него аз давам от нашата любов, звезден любовен прах, който носи милосърдие и който прощава. Той има нужда да си прости, за да може сърцето му да бъде способно да обича отново. Нашата любов е неговото лекарство. Нашата любов не осъжда. Не произнася присъди.  Не мрази. Нашата любов е търпелива и магическа. Нашата любов носи милосърдие. Някой ден той ще обича отново. Някой ден, когато си прости. Някой ден.

Една птица кръжи над мен самотно, омагьосана вечно да лети свободна и да не кацне, докато някой не се влюби в нея. Но навън е зима. Сняг се сипе от небето и самотната птица е вече изтощена. Но никъде тя не вижда друга толкова смела птица, която да е обикнала свободата в небесата повече от себе си, за да се влюби в нея и да я освободи от магията. Тя издава тъжни звуци, с които призовава своя бъдещ любим. Но всички други птици са се скрили на топли и сухи места, защото се страхуват от стихиите. Самотната смела птица е обречена да търси любов и да не намира. Тогава аз посипвам върху нея от нашата космическа любов. Давам и в достатъчно количество, за да има сили да обикаля небесата, докато срещне своя любим. Някой ден и това ще се случи. Някой ден тя ще срещне друга подобна на нея смела птица и ще се влюби в нея. Някой ден.

В полето долу под хълма виждам Мария Магдалена, която оплаква своята изгубена любов. Тя чака вярно своя любим да възкръсне на кръста, за да бъдат отново заедно техните сърца. Тя чака вече цяла вечност, но възкресението не идва. И аз се покланям дълбоко на нейното страдание. И поръсвам щедро с шепи върху нея от нашата космическа любов. И оживява нейното вярно сърце. И среща с възкресението и предстои. Някой ден и това ще се случи. Някой ден.

SOMEDAY

An unnecessary love wanders through the world. A lonely, unwanted love stands outside in the rain, waiting for you to call. But right now you do not need this love. It is immense. Vast. Destructive. Your world is small, and it cannot contain it. Your world is too small and would burst beneath its weight.

A lonely love walks through the rain, hoping that someone will adopt it. It is so immense that my little heart may burst from it. There is room for it neither in my heart nor in yours. Both are too small.

Do you see what we have done? You played with my heart, and I welcomed your attention. Do you see what we have done? We have created a cosmic love that is about to destroy us. The energy of the whole universe gathered inside two small hearts.

But neither you nor I have room for this love. Nor is there such an enormous container in the world that could hold it. I suggest that we find a great cosmic storehouse and keep it there. Our immense love will live inside this storehouse. Whenever we feel lonely and without love, we will come and take a little of it. This cosmic love is our love. There will be enough for everybody.

And someday, when you feel your heart growing cold, come and find me. Together we will go to our cosmic storehouse, set our love free, and it will bring our frozen hearts back to life. Someday, when our small, frightened and broken hearts are finally free.

КОГАТО СЕ ИЗГУБИХ

Случи се съвсем неочаквано и без предупреждение. Бях горе на хълма, беше светло и щастливо, а после изведнъж стана тъмно и аз започнах да пропадам надолу. След това не помнех вече нищо за себе си. Не носех със себе си своя снимка и затова не знаех как изглеждам. Не можех да си спомня нищо за себе си. Беше тъмна нощ. Пълен мрак.

Тръгнах да се търся. Търсех се в себе си най-напред, опитвах се да си спомня коя съм, какво обичам да правя, с какво се занимавам, имам ли любим човек. Виждах само мрак.

После  търсех около себе си, опитвах се да разпозная средата, за да открия пътя към своя дом. Но нищо не откривах. Виждах само пътеки с много стъпки, които водеха вече до нечии домове. Но не виждах неутъпкана пътека.

Търсех навсякъде. Стигнах до пазара. Но виждах само блясъка от парите в очите на хората. Те бяха дошли тук да си купят щастие. Някои можеха да си купят много щастие, а други съвсем малко и това ги правеше нещастни и изпълваше сърцата им със завист и омраза.

Влязох да се търся в един бар, но там ми казаха, че не сервират на жени. Така разбрах, че съм жена. Попитах дали познават моя любим, но те ми отговориха, че тук никой не обича никого. Но казаха, че ако искам мога да  спечеля пари, като позволя на други да открият любовта чрез мен. Не бях сигурна, че там някъде не ме чака моята любов и излязох.

Влязох в една църква, потънала отвсякъде във високи бурени.  Дворът и беше пълен с дървета, които не раждат плодове. Те цъфтяха напролет, но плодове никой никога не беше виждал. В църквата ми отговориха, че ако съм изгубена душа, ще трябва да платя определена сума, за да ми направят служба за успокоение на душата, която бързо след това щяла да се върне в женското ми тяло. Помислих, че може да съм полезна на църквата и им предложих  да изнасям проповеди, но те ми отговориха, че не е възможно, защото съм в женско тяло. Жените не могат да бъдат духовни водачи.  Попитах защо позволяват тази несправедливост да съществува. А те ми отговориха, че женското тяло води до съблазън и мъжете може да започнат да идват в църквата заради моята хубост, а не заради Бога.  Попитах дали не съм Богородица, но те ми отговориха, че ролята е отдавна заета.  Излязох си сърдита и объркана и все още беше пълен мрак.

Тогава започнах да крещя за помощ. Беше невероятно тъмно и студено. Звездите ме гледаха съжалително от безкрайното небе. А вятърът ми даваше посоката и координатите къде да се търся.

Тогава съвсем случайно, когато бях толкова изгубена и изморена, че вече изобщо не исках и да зная коя съм, аз срещнах Него. Той висеше на един дървен кръст на върха на хълма. Над Него една светла ивица светлина идваше от небето и осветяваше лицето Му. Той висеше самотно на кръста и наоколо нямаше нито един човек. Тялото Му беше покрито с петна от кръв, която продължаваше да се стича все едно са Го разпънали съвсем скоро. Но Той не изглеждаше ядосан на хората. Даже напротив, тъжна усмивка осветяваше лицето Му. Той се тревожеше за хората, които Го бяха разпънали. Той се тревожеше за техните души. Как ще живеят те оттук нататък с вината за това тежко престъпление. Той се страхуваше, че те може да отнемат живота си. Той не  беше дошъл сред хората да ги накаже, а да им покаже любовта.

WHEN I LOST MYSELF

It happened quite unexpectedly and without warning. I was up on the hill. It was bright and joyful, and then suddenly everything became dark and I began to fall. After that, I no longer remembered anything about myself. I had not brought a photograph with me, so I did not know what I looked like. I could not remember anything about myself. It was a dark night. Complete darkness.

I set off to look for myself. First, I searched within myself, trying to remember who I was, what I loved to do and who my beloved was. But I saw only darkness.

Then I searched around me, trying to recognise my surroundings and find the way home. But I found nothing. I saw only paths with many steps leading to other people’s houses. I did not see a single untrodden path.

I searched everywhere. I reached the market, but I could see only the glitter of money in people’s eyes. They had come there to buy happiness. Some could buy a great deal of happiness and others very little, and this made them unhappy, filling their hearts with jealousy and hatred.

I went to look for myself in a bar, but they told me that they did not serve women. That was how I discovered that I was a woman. I asked whether they knew my beloved, but they told me that no one loved anyone there. They said, however, that if I wished, I could earn some money by allowing others to discover love through me. I was not certain whether my love might be waiting for me somewhere outside, so I left.

DECIMAL NUMBERS

Maybe you are the kind of person who thinks that you do not need decimals at all. You are wrong, because in our daily lives as non-mathematicians, we use decimals very actively. Let us remember where we use them.

In many languages, the concept of a fraction is expressed through words connected with breaking or dividing. In Latin, the word fractura is derived from frango, meaning “to break”.

Decimal fractions, in turn, became widely used in the late sixteenth century after the publication of the book De Thiende (The Tenth) by the Flemish engineer and mathematician Simon Stevin in 1585. Mathematicians also wrote about converting common fractions into decimals and vice versa during the seventeenth century.

The ways in which decimals have been written have also differed noticeably over the centuries. The fraction bar was probably borrowed from Arab mathematicians. However, even in the middle of the seventeenth century, some mathematicians still did not use it. The decimal point was introduced in the sixteenth century and was later popularised by John Napier.

ДЕСЕТИЧНИ ДРОБИ

 Обзалагам се, че самото название е в състояние да изплаши мнозина, обвинявайки се, че това е поредният урок по математика, в който сте се занимавали с нещо друго, различно от това да слушате внимателно учителя си. Сигурно даже сте уверен, че на вас изобщо не ви трябват десетичните дроби. Но грешите, защото в ежедневието си на не математици ние използваме съвсем активно десетичните дроби. Нека да си припомним в кои случаи ги използваме.

Във всички езици понятието за дробно число се обозначава с думи със същия корен като „раздробявам“, „разчупвам“; на латински „дроб“ е „fractura“, което е производно от „frango“(„разбивам“, „начупвам“).

Десетичните дроби, от своя страна, получават широко разпространение в края на 16 век след отпечатването на книгата „De Thiende“ („Десетата“) на фламандския инженер Симон Стевин (1585). Превръщането на обикновени дроби в десетични и обратно се разглежда от Кавалиери през 1643 г.

Самите записи на дробите също са се различавали съществено през вековете. Пизански въвежда дробната черта, вероятно заимствайки я от арабите. Въпреки това в средата на 17 век продължават да се срещат математици, които не я ползват (Мерсен, 1644). Десетичната запетая е въведена през 1529 г. от италианския астроном Маджини, а по-късно отново лансирана от Непер.

Съществуват два вида дроби, които ние използваме активно в нашия живот на не математици. Това са десетичните дроби и обикновените дроби. Какво представляват те? Предполагам мнозина се досещат, че това са всички онези части от числата, които стоят между целите числа. Например между числата 1 и 2, които са цели числа, стоят: 1,0, 1,1, 1,2, 1,3, 1,4, 1,5, 1,6, 1,7, 1,8, 1,9, 2, 0. Тези примери означават цяло число и някаква част от друго число. Тези части между целите числа се разделят обикновено със знака за запетая или с точка. Частите от цели числа могат да се представят чрез обикновени дроби или чрез десетични дроби. С обикновените дроби ще се занимаем в друг наш урок. 

DO NOT FALL IN LOVE WITH ME

Do not fall in love with me. I beg you. Do not do it. Love is a proven form of insanity. It will change you. You will lose your mind. Do not fall in love with me. Do not do it. The world needs common sense in order to move forward towards the progress it dreams of. Do not fall in love with me. Do not do it. Because then you will grow accustomed to me. And I will become ordinary. I am a goddess of love. Let us just talk.

Last year, another of your brothers in destiny made the fatal mistake of falling in love with me. He met me by chance on a street along which I was passing, following my destiny. He stopped me and asked me what time it was. It is a banal question, is it not? I answered him. Then he asked me to write it on a piece of paper so that he would not forget it. He took the piece of paper with trembling hands and asked whether I would walk down the same street again the following day and whether I would be wearing a watch. I said that if my destiny so decided, I would pass along that street again because I loved the beautiful flowers growing there.

НЕ СЕ ВЛЮБВАЙ В МЕН

 Не се влюбвай в мен. Умолявам те. Не го прави. Любовта е доказана лудост. Ще те промени. Ще изгубиш разсъдъка си. Не се влюбвай в мен. Не го прави. Светът има нужда от здрав разум, за да върви напред към мечтания прогрес. Не се влюбвай в мен. Не го прави. Защото след това ще свикнеш с мен. И аз ще се превърна в обикновена. Богиня на любовта съм аз.  Нека просто да си поговорим.

Миналата година един твой брат по съдба направи съдбоносната грешка да се влюби в мен. Срещна ме случайно на една улица, по която аз минавах, следвайки своята съдба. Той ме спря и ме попита колко е часът. Банално е нали? Аз му отговорих. А той поиска да му го запиша на един лист, за да не го забрави. После взе листа с треперещи ръце и ме попита дали утре ще мина пак по тази улица и дали ще нося часовник. Аз казах, че ако съдбата така реши, ще мина оттук, защото обичам  красивите цветя по тази улица. 

На другия ден моята съдба реши, че аз трябва да мина пак по тази улица. Там ме срещна същият този странен човек, който се представи като градинар. Обясни ми, че през нощта е изучавал ботаника и градинарските науки, за да превърне улицата, по която минавам в рядък екземпляр на градинарското изкуство. Той любезно ми показа всички отклонения на улицата, където екзотични растения, храсти, дървета и цветя бяха поникнали като по чудо и магия за една нощ. Птичи хор огласяше цялото това божествено великолепие. Градинарят беше любезен като джентълмен, който иска да впечатли своята дама. Но аз точно тогава нямах нужда от такава огромна доза великолепие. Изведнъж почувствах, че започва да ми прилошава. Любезният джентълмен попита дали се чувствам добре и аз се оплаках от главоболие. Надявах се това да изгаси неговия ентусиазъм. Но се случи друго. Той каза, че ще се погрижи за това. А аз останах спокойна. 

Виждаш ли какво прави любовта? Не се влюбвай в мен. Умолявам те. Не го прави. Любовта е доказана лудост. Ще те промени. 

На другия ден, когато съдбата реши аз пак да мина през райската улица, там ме чакаше моят непознат джентълмен. Той ме поздрави учтиво и с тревога в очите попита как е моето главоболие. О, боже, прости ми, че не мога да изляза от образа си на богиня на любовта. Любезният джентълмен обясни, че цяла нощ е изучавал медицински книги, изследвал е стари рецепти, правил е опити в своята кухня лаборатория. За една нощ той се е превърнал в магьосник алхимик, смесвайки различни смеси, за да открие рядката и единствена рецепта, която ще ми помогне за моето главоболие. След като ми разказа всичко това, той извади с треперещи ръце от чантата си една кутийка със златно ключе. Съвсем сериозно помислих, че ще поиска да се омъжа за него. Защото приличаше на кутийка с пръстен. Но той каза, че в тази кутийка се крие вълшебен прах, който той е приготвил тази нощ. В праха имало магическа сила. Аз само трябва да взема праха и никога повече няма да имам главоболие, защото това е лекарство чудо. Казах му, че напразно се е старал цяла нощ да изучава медицинските книги, защото аз вече съм по-добре. Но сега имам нужда да се помоля. Той помисли малко и си тръгна. А аз останах безразлична. 

Не се влюбвай в мен. Умолявам те. Не го прави. Любовта е доказана лудост. Ще те промени.

SILK JOURNEY

When you left, the sun did not shine for three days. On the radio, they said there had been an extraordinary solar eclipse. The reason astonished all the physicists and explorers of the cosmos. The moon stopped its lonely orbit around the Earth and remained motionless for three days. This caused a series of cosmic cataclysms with unpredictable consequences.

The moon did not want the sun to outshine your departure. After three days of sorrow and universal confusion, the sun rose again above all the gardens, parks, forests, seas and oceans. It illuminated the whole Earth with its light. It warmed every cold heart. But the sun did not rise above my house, and the trees in my garden remained sunk in darkness.

When you left, my only companion was the lonely moon, which rose every night above my garden, became caught among the branches of one of the trees, and remained there until morning like a faithful guardian.

When you left, the clouds travelled around the Earth, gathering the tears of all the lonely people. Then they poured tonnes of tears upon the ground in the form of rain. The rain fell with the force of the Biblical Flood and left lasting traces in the form of tear-filled eyes.

КОПРИНЕНО ПЪТУВАНЕ

Когато ти си тръгна, слънцето не свети цели три дена. По радиото обявиха, че е имало извънредно слънчево затъмнение. Причината изненадала всички физици и изследователи на космоса. Луната спряла своята самотна обиколка около земята и стояла така цели три дена. Това предизвикало редица космически катаклизми с непредвидими последици.

Луната не искала слънцето да смущава непочтително с блясъка си твоето заминаване. След три дена тъга и всеобщо объркване слънцето изгря над всички градини, паркове, гори, морета и океани. То освети с блясъка си цялата земя, то стопли всички студени сърца. Но слънцето не изгря над моята къща и дърветата в моята градина потънаха в мрака.

Когато ти си тръгна, единствено компания ми правеше самотната луна, която всяка вечер изгряваше точно над моята градина, закачаше се на едно от дърветата и оставаше там до сутринта като вярна стража.

Когато ти си тръгна, облаците обиколиха земята и попиха сълзите на всички самотни хора. След това те изсипаха тонове сълзи върху земята под формата на дъжд. Дъждът падаше със силата на библейския поток и оставаше трайни следи под формата на плачещи очи.

Когато ти си тръгна, ти ми каза да те чакам. Ти ми каза да те чакам в този живот, а също и във всеки следващ. Ти ми каза, че сега не си готов и че толкова страдаш, като гледаш как аз пърхам наоколо свободна. Ти ми каза, че това няма да е равностоен съюз – между роб и птица волна. Ти ми каза, че в следващия живот ти ще ми принадлежиш.

Аз ти казах, че аз вече не съм свободна. А това означава, че и двамата сме роби, което ни прави равни. Аз ти казах, че нашата любов ни изравнява, но ти ми каза, че това не е достатъчно. И че се налага да си тръгнеш, за да се върнеш някой ден, защото това нашето е незавършена история,  която не знае с какъв край да се развие. И аз ти обещах, че ще пазя тялото си за този някой ден. И аз те чаках вярно безброй дни и още толкова дълги и самотни нощи. Чаках те, когато всички други истории наоколо написваха набързо своя край. Чаках те като вярна вдовица на неосъществена любовна пиеса, която чака главния герой да се завърне и да обяви края. Чаках те, когато други главни герои искаха аз да съм тяхната дама. Те даже обещаваха бързо развитие на тази любовна история и бърз щастлив край, в който те бяха сигурни, че ще ме направят щастлива завинаги.

Но вместо това аз продължавах да те чакам, защото не вярвах в бързото и сигурно щастие.

Не бях сигурна колко още да те чакам и дали ще доживея този ден. Чаках някакъв божествен знак да ми подскаже кога да спра да чакам. Ако спра да те чакам днес, дали това ще е неуважително към моята любов към теб. Дали още няколко дена ще са от значение. Така изминаха няколко дена в очакване на божествения знак.

Един ден по средата на нищото и по средата на всеобщата скука, в която бяха потънали всички божи чеда, гръмотевица раздра небето. Гръмотевицата прекъсна скуката и празното безделие на всички. Гръмотевицата прекъсна електричеството. Всички телевизори изгърмяха. Хората излязоха навън с големи червени очи, които гледаха, но не виждаха. Хората не можеха да се познаят. Те си бяха чужди едни на други. Тогава гръмотевицата удари още няколко пъти и хората прогледнаха от силния тътен. Когато се видяха, те се изплашиха и започнаха да плачат от отчаяние, че са единствените оцелели единици на тази планета. В очите на другите те не приличаха на хора. Тогава гръмотевицата удари за последно и хората се втурнаха към кръчмите. Кръчмарите не смогваха да наливат вино. Хората се търкаляха пияни по пода на кръчмата и плачеха. Любовта беше напуснала тази планета.