"Приказки за едно пътуване към себе си" 20

(Откъс 20 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

 

*                *                 *

 Времето през тези два месеца отлетя бързо и безвъзвратно като златния прашец, който разпиляваше Великата Енергия в пристъп на внезапно обхванало я добро настроение и ведър дух. Тогава златният прашец се разстилаше и над земята. Хората, върху които той паднеше, биваха обхванати от моменти на прозрение за непознати неща. Това бяха моментни състояния на докосването с божествената същност на Великата Енергия. След това Великата Енергия отново си възвръщеше деловото изражение и поведение и оттегляше обратно златния прашец, който беше разпиляла на земята. До следващия път. Така на периоди, хората биваха осенявани и докосвани от божественото, което никога не ги изоставяше. А на нас, душите, златният прашец ни действаше като опиум, от който изпадахме в безпричинно блажено състояние. То ни понасяше на крилете си и така, танцувайки под дъжда от златния прашец, ние забравяхме колко трудно понякога понасяхме тежестта на човешкото тяло. До следващия път, когато от златния прашец отново полудявахме и души, и хора – в една обща хармония.

Днес всички души се събрахме на нашата първа сесия преди човешката Коледа. Предстоеше на първата работна група да направи презентация на своя случай. Това беше групата, която беше се запознала със случая на Лили и нейната душа. Един твърде интересен случай, който, за наше щастие, се беше развил по един доста благоприятен и положителен за замесените хора и души начин. Можеше само да похвалим първата група с успешното представяне на случая и да ги поздравим за навреме протегнатата ръка към Лили и нейната душа. Душата на Лили ни сътрудничи най-отговорно, заради което всъщност и са налице положителните резултати. Ето за какво става въпрос.

Семейството на Лили бяха емигранти от бившата британска колония Ямайка. В Англия имаше доста преселници от бившите британски колонии, които след като британците се оттеглят от управлението на страната, започват да западат икономически. Не всички, но с повечето бивши колонии се случваше точно това. Британската империя изстискваше до последно всичко, което можеше да се вземе, и когато вече страната не им беше нужна, отпускаше от хватката си тялото и, което оставаше почти бездиханно. В тези бивши колонии животът по правило беше доста труден и беден. Истински щастливи бяха онези семейства, които успяваха по някакъв начин да дойдат в Англия, където имаше повече възможности за развитие.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 19

 (Откъс 19 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

 

*                *                 *

Предколедно Общо събрание

 на душите

 На една от месечните ни срещи се проведе Предколедно Общо събрание на душите. С една единствена точка от дневния ред:  да се вземат спешни мерки за увеличаване на успеваемоста сред нас, душите. С една едничка егоистична цел – да стоим по-малко дни в изолатора след смъртта на тялото ни. За целта трябва всяка от нас да направи поне по една излишна добрина до края на годината. Сформирахме четири работни групи и избрахме четири души отговорници за тях. Трябваше да се проведе засилена кампания за спасяване на хората, но не само на нашите тела, а поне на още едно чуждо тяло. На коледната ни среща щеше да се търси отговорност  от ръководните души, и то с оглед на това колко хора е спасила всяка група. Дали сме успели да помогнем и на други освен на собственото си тяло, което всъщност ни е ежедневна  грижа. Колкото повече хора спасим, толкова дни ще ни се опростят за задължителния изолатор, който ни предстои. Трябваше да се погрижим за бъдещето си. Нашата помощ към хората е по посока на активно внушение и засилване на вътрешния им глас, който е живата и непресъхваща връзка с Великата Енергия. Внушението към хората и вътрешният глас трябва да им нашепват за любов между тях, доброта и милосърдие. Нашето внушение трябваше да ги накара да се активират и да вършат добри дела, да намерят начин да открият и спасят себе си, като така директно помагат и на нас, душите. На Коледната ни среща всяка група щеше да разкаже за своята проведена акция – “Да спасим поне един човек, като му помогнем да намери пътя към себе си!” 

"Приказки за едно пътуване към себе си" 18

(Откъс 18 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

 Аз като една стара и мъдра душа не съм изненадана, че почти всеки пети човек на земята е китаец. Но другите хора, не китайците, са доста шокирани да го чуят това, защото все едно китайците са се наговорили да се множат нарочно, за да изземат всичкото място на земята и да не остане за другите хора. Истината е обаче, че на земята винаги е имало малки и големи народи и по силата на естествения подбор, политическата хитрост и военната мощ, по-слабите са изчезвали, като или са се претопявали в по-големите етноси, или са изчезвали изобщо като цивилизации. А по-големите народи са ставали още по-големи. В това отношение на земята нищо не се е променило, това го знам със сигурност, защото съм била свидетелка на зараждането на първите държави от човешки тип. На нас, душите, държави не ни трябват, защото ние се подчиняваме единствено и само на Великата Енергия. Докато хората се поддават и попадат в плен и на тъмните сили и енергии. Тогава те започват да мислят и действат не по законите на вътрешния си глас, който идва от Великата Енергия, но и по законите на честолюбието, суетността, горделивостта. Все пагубни  тъмни енергии, които ако завладеят (както се случва в повечето случаи)  ръководителя на дадена държава, то си пати за това народът. Спохождат го войни, робство, чума ги мори. Това при нас, душите, не може да се случи, защото ние, с малки изключения, сме подвластни само и предимно на Великата Енергия. А тя е вечен и безсмъртен, неизчерпаем извор на жива енергия за всичко живо на планетата земя. А в енергийния свят нищо не се губи, няма такова нещо като загубена енергия, защото тя преминава от една форма в друга – човешка и не само. Енергията винаги си намира форма, дом, в който да се подслони.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 17

(Откъс 17 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

 *                *                 *

Никога няма да забравя една от ежемесечните ни срещи на нас, душите. На тази точно среща се запознах с една душа на име Стив. Като цяло мъжка душа, но с цялата условност по въпроса за  половата ни идентификация. Душата на Стив много често си търсеше поводи, за да избяга от вкъщи и даже съм я виждала да обикаля мястото за среща и когато никоя друга душа няма там. Но душата му изпитваше  паническа нужда да бяга от семейството си, защото то постепенно се беше  превърнало в едно пренаселено място, в което трудно издържаха  хората, та какво остава за душите, те поне могат да избягат, без да бъдат забелязани. Нали са невидими, какво неподозирано удобство! Всичко това ми навява размисли за решенията, които трябва да вземе човек и за възможността после да живееш с последиците от тези решения. Ема и Любимия бяха отлагали родителството години наред, къде по обективни, къде по субективни причини. И сега си носеха последиците от това, да имат по-труден път към родителството. Налага им се даже да живеят с риска, че това чисто човешко преживяване може и да им се размине. На  Стив и жена му Сю също им се налагаше да живеят с последиците от безумното решение, което бяха взели. Къде беше истината, на коя страна? Или няма нещо такова като извечна истина, валидна за всички. Има моментни състояния на пожелаване, но след които трябваше да можеш да живееш с всичко, което се случваше като последица. Понякога последствията биваха по-неподозирани и от предположенията на най-развихреното въображение.

Сю и Стив бяха семейство с единадесет деца вече, като в актива им влизаха и няколко спонтанни аборта, които обаче не бяха разколебали смелото семейство да увеличава периодично състава си. Сю и Стив бяха от онези семейства, които живееха на гърба на децата си.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 16

(Откъс 16 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

 

*                *                 *

 Оставям Ема да се труди над дневника си и се впускам в следващата история.

Луната тази вечер е като сърп, който е провесил единия си край и прилича на люлка. Сядам на единия и край и се олюлявам в приятен унес, наблюдавайки звездите и слушайки музиката на вятъра. Когато вятърът позатихна и всичко около мен се смълча в свещена тишина, почвам да се моля мълчаливо. Изричам думи на благодарност към Великата Енергия за мир, любов и доброта. Моля се за моето опрощение, защото не проявих цялото си старание и възможности, за да помогна на една объркана приятелка.

Моля се и за Ема, да има правилното виждане за трайните неща в живота, да има вътрешно зрение, а не външни очи, които се подвеждат по преходния блясък на  тленните неща в живота. Моля се да е достатъчно силна, за да не се подвежда по формата, а да търси стойностните неща, непреходните. Моля се,  да има достъчно развит слух за вътрешния си глас, да може да чува шепота на Великата Енергия, която никога не прекъсва връзката с хората.

Молитвата е връзката на хората с Великата Енергия. Понеже тя е достатъчно милостива е позволила на хората да си имат своя представа за нея. Затова тя има толкова различни образи и имена в света на хората: Бог, Исус Христос, Аллах, Буда и един куп други названия за Великата Енергия съществуват. Светът на Великата Енергия е магически свят, в който ако подхождаш със сърцето си, с много вяра и с много молитви към нея – нещата се случват. Не съществува такова нещо като “случаен късмет” – всичко идва от Великата Енергия и всичко отива при нея; както за хората, така и за нас, душите. Нашите постъпки, мисли, думи – всичко това се отразява в енергията на космическия безкрай и като бумеранг се връща върху нас. Великата Енергия  усеща и вижда излъчените ни мисли и чувства. Когато се обръщаме към Великата Енергия с молба или молитва, трябва да се подготвим все едно отиваме в Храм. Това е мястото, което Великата Енергия е позволила на хората да си представят, че е нейното убежище и дом. Хората по-добре осъзнават спецификата на Великата Енергия, като си ги материализират и опредметяват нещата.

 В живота на хората и на нас, душите, няма нищо случайно, така както няма и случайни срещи. С всяка среща Великата Енергия иска да ни научи на нещо и чрез  срещата с различни хора и различни наши души посестрими ни показва различните си лица. Смятам се за късметлийка, че по нейно  благоволение успях да видя и да се докосна до едни от най-прекрасните и и духовно извисени образи – в лицата на различни хора и души.  Затова трябва да се молим, трябва да не прекъсваме връзката си с Великата Енергия, да не прекъсваме енергийния поток, който протича от нея през нас и се връща обратно при вечния Извор на Енергия. Защото в енергийния безкрай на космоса ние имаме толкова сила и енергия, с колкото ние самите успеем да се  заредим. Важно е да не се прекъсва енергийната верига. Затова хората и ние, душите, трябва да се молим – важно е чрез думите да призоваваме енергията на символите за добрите неща – винаги  и само за добрите неща. Това е, като когато батериите на радиото се изтощат, и се включват да се заредят. За да се чувстват живи хората, трябва постоянно да се зареждат чрез молитва към Великата Енергия, защото нищо не свършва с физическия им край и те са само една малка частица от енергийни процеси без начало и без край. За нас, душите, е важно на края на земния си образ да имаме силата да изтръскаме от себе си бремето на земните, физически  страдания, които сме получили чрез нашето тяло, и да полетим към безкрая с криле широко разтворени и освободени от товара на земната болка. Напред към Създателя и към следващата ни среща със следващото тяло.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 15

(Откъс 15 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

Снощи и тук валя сняг. Ние, душите понеже не изпитваме студ, много обичаме снега. Снегът не беше много, но му се радвах от сърце. Бързо, бързо излязох навън и танцувах цяла вечер валс със снежинките. Малки, фини, прозрачни приказни създания са те. Създадени да живеят един миг само. Този миг обаче е изпълнен с много красота и виталност. Животът им е един кратък, красив танц, който те изживяват с много вдъхновение и грация. Обичам да наблюдавам как се раждат и умират една по една във вечен кръговрат, предопределен от тяхната съдба. Снежинките светят с една неземна, студена, ледена красота. Тази вечер танцувах на воля. Танцувах като малка душа, която едва, едва прохожда в първите танцови стъпки. Носих се във вихъра на снежния танц, докато на Ема не започна да и става студено. Тогава реших, че не бива да рискувам повече, защото не обичах вкуса на парацетамола, който Ема понякога гълташе съвсем безотговорно като превенция за настинка. Потанцувах още малко и когато започнах да усещам горчивия парацетамолен вкус, разбрах, че Ема ме беше изпреварила. Прибрах се, за да я стопля. Жалко, че в Англия не вали много често сняг и не се задържа за дълго. Ще го преживея обаче и това, нали съм безсмъртна.

Днес надникнах в дневника на Ема. Много се изненадах, като прочетох, че тя усеща липсата ми няколко дена  месечно. Мислех си, че дезертьорството ми няма да бъде разкрито, защото тя е твърде заета да се самосъжалява от свое име и от името на целия женски род по света. За съжаление, нищо не мога да направя, защото и аз следвам линията на своя живот и тя включва и програми за справяне в критични ситуации, каквито са няколкото женски дни в месеца. Тогава съм длъжна да се спасявам. Все пак, старая се да компенсирам през останалото време и да повдигам бойния и дух. 

Напоследък Ема си мисли за новата си съседка Пана и  за нейната нелека съдба да се принуди да изостави  частица от себе си за обещаното щастие. Ще продължа историята, която започна Ема. Работата и на мен ми се видя малко съмнителна, най-малко заради разликата във възрастта, която имаха Пана и нейният английски съпруг Джон. Тя беше на двадесет и осем  години, а той на четиридесет и осем навършени. Бяха женени от вече три години. Запознали се по традиционния начин за всички застаряващи английски ергени. Чрез сайт за запознанства с чужденки. Подбираха жени най-вече от Тайланд, Филипините и други страни, в които хората бяха бедни и отчаяни от живота. Това беше достатъчно условие да нямат повече претенции за по-нататък. Самият факт, че се озоваваха в по-богата страна, ги стряскаше толкова силно, че горките млади булки, наистина възприемаха това като висше щастие и негласно условие да си знаят мястото. А ролята им беше най-вече в това да родят наследник на позастаряващия ергенин.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 14

(Откъс 14 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

 

*                *                 *

Колко много обичаме живота ние, душите! Обичаме го повече от хората. Те много често са готови да се откажат от него  и да го напуснат доброволно. Глупави, слаби създания! Те даже и не подозират, че за нас са само поредното тяло, обвивка, дом. Нищо повече. Ние носим в себе си живот вечен и безсмъртен. Когато тялото на някоя наша посестрима спре да функционира, ние и оказваме всяческа подкрепа. Всяка друга душа, която е наоколо, и помага да премине по-безболезнено през тялото. Тогава тя се озовава в малко по-тъмна сфера от нашата на нас, душите с живите тела все още. Ние светим, блестим, излъчваме светла енергия. Душите на мъртвите хора са малко по-тъмни на цвят. Те преминават в нещо като изолатор и там започва тяхната по-продължителна подготовка за връщането им в живо човешко тяло. Изтриват им се някои неподходящи мисли и чувства, погрешни навици и поведение, наследени от старото си вече тяло. И така, почти като нови, те се завръщат след време като малка душа в нечие малко, детско тяло. Във вселената нищо не се губи. Всичко е във вечен и непрестанен кръговрат. Ние, душите, сме като предметите за многократна употреба, както биха ни оприличили хората. Но сме и нещо повече – вечни и безсмъртни, постоянно циркулиращи късчета енергия от извора на Великата Енергия. Енергия за живот, която носим винаги със себе си. Смисълът на нашето безсмъртно състояние е да носим посланието на любовта и добротата. В това отношение ние никога не се променяме.

            Последните слънчеви лъчи за деня се отразяваха тържествено в червените плодчета на коледното дърво холи и ги правеха да изглеждат като рубинени. Минавам забързано оттам, погалвам ги с топлия си дъх и продължавам. Бързам за нашата ежемесечна среща на душите. Този път една приятелска душа обеща да доведе и нова душа. Имала проблем и ние, останалите, ще трябва да измислим как да и помогнем. Новата душа, която се присъедини към нашата приятна компания, живееше в тялото на Дара.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 13

(Откъс 13 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

Новата болест на модерното общество е самотата. Не стресът, не депресията, а самотата. Хората са толкова забързани да се грижат за материалното си благополучие, че доста често не им остава време да се погрижат за нас, душите, да им намерят сродна душа, която да запълни самотата им и да осмисли живота им. Нещо повече, с популяризирането на интернет общуването, нещата като че ли се задълбочиха. Интернет се превърна в алтернатива на реалното общуване.  Компенсаторен характер има това общуване.  Наложиха се и нови форми на комуникация – като форумите например, които са нещо като разновидност на социалните групи. Форумите, профилирани по интереси и професии, са новите кръчми. Виртуалните клубове заместиха площада и кръчмата, местата, където хората можеха да се срещнат, да се видят очи в очи и да се преценят. Хората като че ли изпитват вече известно неудобство да се гледат очи в очи. Трябва да призная обаче, че виртуалното общуване си има своите неудобства, но  и предимства. Анонимността е едно от широко рекламираните предимства. Да имаш правото да си анонимен, неизвестен, невидян, нечут. Къде остава моралът обаче и нравствените задръжки? Този начин на общуване се превръща във втория, тайния живот за някои хора. Живот, който понякога е по-пълнокръвен и изпълнен с приключения от истинския, видимия, физическия. Какво стана с хората? Нима се преситиха вече на физическото, на телата си и започват да обръщат внимание на нас, душите. Де, да беше така.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 12

(Откъс 12 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

            Науката иска жертви, а кариерата кара жените да имат по-високи изисквания и претенции за човека до себе си и така понякога, без да искат,  прогонват и сродни души. Като цяло, жените в университета, където работеше Ема, бяха или с по една малка душа, или без нито една. Любовта бягаше от това студено място. Жените, решили да правят кариера, най-често жертваха от себе си майчинството. Забързани в ежедневието да докажат себе си като мислещи същества, те пропускаха момента да допуснат друга душа до себе си. С течение на времето този им начин на мислене се задълбочаваше. И ги водеше единствено идеята за себе си. Там  властва разумът, който понякога кара жените да имат фалшиви и неоправдани очаквания. Те се затваряха в света на книгите, който сигурно ги защитаваше от света на хората. Постепенно те пропускаха възможностите, които Великата Енергия им изпращаше по пътя, за да могат да бъдат щастливи и да се реализират и като майки, и като любящи същества.

Една привечер, когато Ема беше изморена и легна да си почине, аз се отправих да поогледам как живеят и другите хора. Като малка душа се радвам на тези мои волности и бягства, защото се чувствам   освободена от задължението да съчувствам на Ема. Съгласете се, че тази постоянна служба можеше да измори даже и нас, безсмъртните души. 

Така се запознах с историята на една млада жена, която май не беше направила най-правилния избор в живота си и беше на прага да рухне психически, осъзнавайки какво е направила. Всичко това ми разказа нейната душа, с която се сблъсках на входа на една болница. Минавах наблизо, когато усетих духа на една моя посестрима наблизо. Духът и беше много тъжен и почти изтощен. Ние, душите, имаме способността да се усещаме една друга, където и да сме, и да си помагаме, когато сме в нужда. Спрях се и я попитах дали има нужда от помощ. Но тя само поклати отчаяно глава и каза, че е много загрижена, но момичето само трябва да направи своя избор, за да и прати Великата Енергия равновесие и хармония в живота. Засега в живота и липсваше хармонията  и балансът.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 11

(Откъс 11 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

Спомням си за Мериме, жената, която видях при една от среднощните си обиколки из арабските страни. След една продължителна обиколка бях доста изморена и поседнах да си почина в едно ханче в един малък град. И понеже имах още малко време, преди Ема да се събуди, поседнах за едно арабско кафе. Кой може да устои на сладостния аромат на прясно свареното арабско кафе! Особено, когато е поднесено от красива млада ханджийка. Макар че съм женска душа, не изпитвам недобство да се порадвам за пореден път на женската хубост. Така от дума на дума, се запознах с жената и,  докато тя обслужваше клиентите, нейната душа ми разказа историята на живота на красивата ханджийка. Тя се казваше Мериме. Красиво име за красива жена.

Мериме беше третата жена на Али. А Али беше от една далечна арабска страна, по-голямата част от която е пустиня. Те бяха женени едва от две години. Мериме беше голяма красавица с пищна червена коса и сини очи, сини като огромното синьо небе, разпростряло се над цялата шир на пустинята. И цветът на косата и и цветът на очите и не бяха много типични за тези места. С тях като че ли Аллах допълнително беше  белязал жената, като знак за всичко, което и предстоше. “Цветето на пустинята”, както я наричаше Али. Влюби се в нея веднага, щом я видя. И понеже Аллах му позволяваше да има още една жена, той, без да се колебае, си взе Мериме. Едва достигнала осемнайсетата си година  тя вече беше достатъчно женствено оформена, за да привлича мъжките погледи. За нея имаше доста кандидати, много по-заможни от Али. Макар че и самият Али не беше беден – имаше достатъчно голяма шатра, която побираше многочленното му семейство, което се състоеше от две жени, две деца, стадо кози и камили, които той развъждаше. Шатрата му се намираше на ръба на пустинята и цивилизацията, на края на неголям град. Заради камилите, а и заради традициите, Али не се решаваше да се премести в града. Тук, почти в пустинята, той се чувстваше свободен и обезпокояван единствено от гласа на традициите и на собствените си навици. Беше известен в района с добрите камили, които отглеждаше. Вече бяха минали няколко години, откакто си взе втората жена и някак си страстите между тях се бяха охладили, та Мериме му подейства като електричество, топлина, от която имаше нужда. Така са устроени мъжете, че винаги лесно могат да приемат още една жена. А и щом законът позволява...