"Приказки за едно пътуване към себе си" 10

(Откъс 10 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

Имам си тайна. Не си мислете, че ние, душите, сме честни и открити и че всичко си признаваме. Имаме си своите малки тайни. Моята тайна е, че мога да летя. Всички души можем да летим. Вероятно хората подозират за това, но не го знаят със сигурност, а и няма как да го докажат. И аз мога да летя. Обикновено летя, когато Ема спи.  И когато са дните на месечната и неразположеност. Тогава жените са ужасно раздразнителни, нервни и сприхави. И ние, душите, трудно можем да издържим на женските капризи и нервни кризи. И тогава се спасяваме, която както може, което превръща жените в бездушни, неуравновесени и невротични създания, поне за една седмица те са такива.

Обикновено си имаме място за срещи, на което всяка женска душа може да дойде и да се оплаче от своето тяло. Това са едни много весели срещи, разказваме си, подкрепяме се. Между нас от векове съществува негласен и неписан закон за взаимопомощ и подкрепа. Всички го спазваме. Понякога някоя от нас има спешна нужда от помощ, и тогава, който може се притичва на помощ. Това е един от основните ни закони.  На тази ежемесечни сбирки има и много разкази и песни. Разказваме си различни истории от света на душите и на хората. Много от историите, които следват по-долу, са ми разказвани на тези ежемесечни срещи. Не си мислете обаче, че пием чай или кафе на тези срещи. Нямаме интерес към земната, човешката храна. Обикновено посещавам всеки месец сбирките на женските души – парти по женски. Колко човешко! Но понякога си имам и волна програма. Когато летя, тогава Ема сънува, а аз летя и опознавам света на хората.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 9

(Откъс 9 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

 *                *                 *

 В света на бездетните е тъжно и самотно. Хората не са свикнали да говорят за това на висок глас. И онези без подобни проблеми изпитват неудобство да участват в такива разговори. Това обрича донякъде двойките на изолация от света на останалите, успешните с деца. Но в техния свят има и толкова много вяра и надежда, че лесно можеш да се заразиш от тъжния им оптимизъм. Да имаш своя малка душа се оказва скъпо нещо. Не мога да повярвам, че нещо толкова естествено, трябва да струва толкова много. Прегледи, процедури, манипулации, спермограми, овулации, хормони, яйчников резерв, сперматозоиди, милиони сперматозоиди...може да не се окажат достатъчни. Но хората са изобретателни. Измислили са и не много естествени начини да си имаш малка душа. “Бебе в епруветка” – това вече е прекалено си мисля аз. Да, но и това невинаги е решението.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 8

(Откъс 8 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

Неслучайно човешкият живот се създава с  активното участие на най-голямата клетка в тялото – яйцеклетката. Яйцеклетката е царицата на клетките. Като всяка царска особа, тя трудно се поддава на съблазняване и покоряване. Знае простичките женски начини да флиртува и съблазнява, но не е лесно да достигнеш до нея. Всичко започва с едно намигване, малко усмивки и продължава по познатия си сценарий. Танц между яйцеклетката и множеството, милиони войничета-сперматозоиди, устремени в любовен ритъм към нея.  Печели този, който най-бързо достигне до вътрешността и. Ако това се случи, оттам нататък всичко е в ръцете на Великата Енергия, която направлява малката душа и тя се имплантира в новото си тяло. Следват девет прекрасни месеца, през които малката душа ще трябва отвътре да изследва новата си форма – човешкото тяло. Ако това не се случи, то Нейно Величество яйцеклетката продължава самотния си танц, докато не схване правилата на играта. Даже и Техни Величества трябва някой ден да се оставят да бъдат уловени. В живота те често го правят без ни най-малка съпротивива и с най-голяма готовност. Всичко зависи от характера и темперамента на Нейно Величество Яйцеклетката. Но тя не бива да се дърпа прекалено дълго, защото има опасност  войничета-сперматозоиди да се изморят и да намалят подвижността си, да се обезформят и да си развалят морфологията и да намалеят като количество. Всичко това ще  бъде огромен повод за нова драма, но глупавата и суетна  царица отказва понякога да приеме, че трябва да си има работа с някакви си прости войничета. Ако това, недай Боже, се случи, ще се наложи да се ползват чужди войничета – донори. И тогава играта ще се окаже по-дълга и много по-скъпо струваща. Не ми оставаше нищо друго освен да овещавам и моля горещо Нейно Величество.  С риск Ема да ме чуе и да се обиди, ще си позволя да се усъмня  в голямата полза за природата на жената от нейната ученост и образованост. Колкото  по-учена е жената, толкова по-суетна ставаше яйцеклетката и толкова по-дълго се съпротивляваше. Един вид, развиваше вторичен снобизъм.  Моля се Ема да не е усетила тези мои мисли.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 7

(Откъс 7 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

Сега тя е много тъжна, защото нейната малка душа се бави. И все не идва. И аз страдам с нея за това. Разбирам, че само аз не съм и достатъчна. Тя иска да види как малката и душа ще излезе от нея, придобила земна форма. Иска да си мисли, че тя ще е част от нея. И съм сигурна, че ще я обича. Аз не съм излязла от нея, макар че съм част от нея. Тя не може без мен. И аз без нея не мога. Така вървим заедно. Тя е моето тяло, а аз съм нейното съдържание. Затова понякога разказвам ту за нея и нейните земни приключения, ту за мен и моите невидими пътувания. Аз знам къде е нейната малка душа. Но не ми е позволено да и кажа. Не мога да ги свържа двете. Нямам толкова сила, защото съм само една обикновена душа, макар и с необикновени способности и преживявания понякога. Но мога само да загатна, че знам от сигурно място, че нейната душа пътува към нея. Вече е на път. Ема, като че ли го предчувства, но я е страх да го повярва, защото два пъти вече беше излъгана в очакванията си. А тогава и мен ме боля много. Два пъти две малки невинни души се върнаха обратно. Тогава и аз останах малко разочарована. Защото никой от моя свят не ми обясни защо се случи това. Тогава Ема и Любимия бяха неутешими. Затова сега надеждата им е смесена с много, много страх. Всичко, което тя преживява, го преживявам с двойна сила и аз. А аз трудно понасям болката. Предпочитам Ема да е щастлива.       

"Приказки за едно пътуване към себе си" 6

(Откъс 6 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

Ема не харесваше и не приемаше физическия си образ – тялото. Хората са странни същества. Дават им тяло, душа, която вдъхва живот на тялото. Дават им възможност да са живи. А почти целият им живот минава в стремеж да мразят тялото си, душата си и себе си като цяло. Даже има хора, които се занимават специално с това. Прекрояват, режат, шият човешкото тяло. То може би става красиво и естетически по-приемливо по земните закони. Но хората не знаят, че за душата тялото винаги е красиво, защото е живо. Не помня обаче случай някой да е поискал спешно да промени душата си. Ако види, че върши лоши неща, да се опита да я прекрои. И няма как, защото лошите неща идват  от хората. Те просто виждат с очи, отворени само за земните форми.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 5

(Откъс 5 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

 Когато хората заключат душите си, те дават власт и сила на тъмните енергии. Чрез нас, душите, те имат връзка с Великата Енергия – непресъхващия извор на вечен живот за нас, душите, и за хората. От нея те черпят светлина и за най-тъмните си дни, любов, милосърдие, състрадание, доброта. Те могат да получат от всичко това в големи количества. Но са длъжни да го раздават и на другите хора, защото иначе това богатство започва да намалява. То има това свойство. Особеното на това богатство е, че трябва да бъде споделено. Хората обаче невинаги имат нужда от такова богатство. То обаче може да поддържа тях и нас живи цял един човешки живот, а нас и в следващата форма. Стига да не ни заключват. Да не заключват душите си.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 4

(Откъс 4 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

                          *                *                 *

Университетът се оказа едно студено място за нас, душите. Защото там властва разумът. Да, това Ема го знае. Колко дълго и тя игра по тези правила. Дотогава, докато започна да повяхва. И тук разумът се предаде – вече беше време за промяна. Но наука без любов и без доброта – трудно ще привлече някого към себе си. Това е наука, затворена само в сградата, в която обитават хората. Нито Ема, нито аз можехме да разберем страха там.

Дълго време живяхме в един строй, който западните хора наричат комунизъм. За нас тогава беше социалистически строй. А сега го квалифицираме като тоталитарен, авторитарен режим. Все още има остатъци от него – и те са най-вече в стила на управление. И в стила на поведението на подчинените служебно. Абсурдно е ръководещите хора да мразят хората, които ги избират да ръководят. Но се случва все още. Доста често при това. Така те се чувстват силни на своя глинен пиедестал. Чрез страх владеят и манипулират останалите хора. Страх да не загубиш работата си, защото друга трудно се намира. Много тъжно, но се случва. Случва се, защото изплашените души все още не са почувствали необходимостта да са свободни. И това ще стане. Трябва им време, за да наберат смелост. Засега ръководещите  се чувстват силни. Защото имат подкрепата на семействата си. И те са там. И управляват заедно с тях – или явно, или в сянка. Интересно, нали? Защо трябва да е честно. През това време останалите души се преструват. Че им вярват. Че ги харесват. Че те са оригинални. Преструват се, че са част от това. Преструват се, че са съучастници. Преструват се, че са живи. Скоро и тези души ще се събудят. Предстои им пробуждане. Животът е една голяма игра, в която оцеляват търпеливите и тези, които най-добре могат да се преструват.

Ема е отраснала през социализма. Тя беше длъжна да овладее механизмите на преструвката, ако искаше да оцелее.    

   Емиграция винаги има. Ако не външна, то вътрешна, която е реакция на случващото се около теб. Или пък реакция на това, че нищо позитивно не се случва около теб, т.е. във физическия свят. Хората от Източна Европа са свикнали да потъват навътре, надълбоко в себе си. Те перфектно могат да игнорират условностите на външния свят. И да изчезнат. Така се спасяват и така се чувстват свободни. На такъв човек не можеш да му навредиш, защото е почти невъзможно да достигнеш до душата му, т.е. до нас. Тя е в емиграция, пътува мислено във въображението си към едни по-красиви и справедливи измерения. Ема владееше това изкуство. Всъщност, това я беше спасило през годините на физическата бедност. Затова не и беше трудно да прекрачи физическата граница и да стане истински емигрант. Младите хора, които напуснаха източноевропейските държави просто естествено последваха вътрешния си порив към свобода. Те се бяха подготвяли за това дълги години на “справедлив, богат и красив” живот през социализма  и по време на прехода.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 3

(Откъс 3 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

                           *                *                 *

В България има традиция да се лепят некролози на мъртвите по стените. Чужденците лесно ги бъркат с рекламни материали. Или пък с обяви от типа на “Търси се”. И остават с впечатлението, че щом толкова много хора там се издирват по най-различни причини и подозрения за извършени или неизвършени престъпления, значи това не е сигурна страна. А хората просто бяха мъртви, телата им бяха мъртви. Единственото им престъпление беше, че бяха живели за кратко на това място, което беше измъчило до смърт и душите им, и те след смъртта им бяха отлетели далеч, далеч, за да не им напомня нищо за живота там.

Нас, душите, трудно можеш да ни стигнеш. Неподвластни сме на времето, комунистическата партия и на мутрите по времето на прехода. Ние  сме свободни и независими – смъртен грях, ако си жив. Та по това трудно време половината население можеше да се види по некролозите, а другата половина беше зад граница. През деветдесетте години на миналия век се прибавиха и много некролози на новите млади герои на България. Борчески устроени натури, наричани за по-кратко “мутри”, те си бяха избрали да изживеят един кратък, но вълнуващ живот, изпълнен с опасни приключения, игра на криеница с някои представители на закона или пък даже и приобщаване на представителите на закона към тяхната кратка, но вълнуваща игра. Борческите герои върнаха страната в легендарните, митични векове на орките и подземните им събратя, за които тъмнината беше времето, през което те  реализираха неособено светлите си помисли най-добре.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 2

(Откъс 2 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

                           *                *                 *

Често се връщам назад във времето, към мястото, където се вселих в Ема, вдъхнах и живот и поехме това пътешествие заедно.  Ема е селско чедо, родено някъде в последните години на шестдесетото десетилетие на миналия век. С нея и аз се родих за пореден път.

Странен е животът на село. Той е един затворен в цикъла на годишните времена и сезони живот. Климатът определя до голяма степен благополучието на хората. Така беше в детството на Ема. И днес в голяма степен е така. Родителите на Ема бяха хора работници. Корените на техните родители от своя страна се губеха някъде назад във времето и пространството на българското село. Бащата на Ема беше изключително любознателен и любопитен към живота човек. От породата, която наричаха “природно интелигентен човек”. Голямата му мечта е била да учи. Знаете, за селския човек, за необразования човек образованието е велика сила, велика връзка с друг свят. Нещо тайнствено и непознато, но голямо. Нещо, от което повечето се страхуват и така и не се решават да последват през целия си живот. От баща си Ема наследи любопитството към света и желанието да научава повече и повече. Самият той не беше имал късмета да може да учи. Неговият баща, от своя страна, дълго време се е инатил да се включи в национализацията през петдесетте години. И това белязало живота на цялото му семейство. Престъплението му е било, че е имал собствен кон с каруца. Новите управляващи, бивши партизани, верни другари и просто хитреци, възползващи се от момента, са сметнали, че това е голямо богатство. И не са му го простили. Били са го, и то много. Дядото след това до края на живота си беше пияница. Почти не изтрезняваше, така и умря някъде след навършването на шестдесетте си години.

Пиеше, за да задуши мъката, обидата и болката, че беше бит от свои, от съседи, които в един момент вече се числяха към управляващите. А те в България никога не са имали милост към тези, по-долу от тях. Така, както тях са управлявали, тъпчели и мразели, така управляваха и те. Знаете, компенсираха, защото някой им беше казал, че имат правото на това. Защото те си бяха повярвали. Та този позорен факт и мълвата, че той не е сигурен и наш човек, провали не само живота на дядото на Ема. Когато дойде време баща и да си избира училище в града, лъсна истината за подлостта на управляващите. Дадоха му характеристика, в която се описваше колко богат и подъл е бил неговият баща и това спря бъдещето му. Завинаги. Заради един кон с каруца.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 1

(Откъс 1 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

Мисля, че се казвам Ема. Но не съм сигурна.

Защото физическото, земното, условностите на обществото – нямат значение. Душата е тази, която има значение, която се опитва да балансира между разума и емоциите. Тя е тази, която се радва на малките  житейски победи и тя е тази, която страда, когато хората минават през изпитания. Аз, като душа, нямам точно име. Затова приемам, че и името на физическото ми аз донякъде е без значение и е условно. През годините то се променя, трансформира. Минава през двете крайности – от естетически красиво (детството, юношеството, зрелите години) до физически отблъскващото, грозното, от което душата ми само се плаши. Ние, душите, сме повече от тленна физика. И аз съм вечно млада, красива, добра, милосърдна и всеопрощаваща. Аз съм тази, която усеща болката, щастието, допира на другата душа. За мен смърт няма.  Не съм сигурна дали съм мъжка или женска душа и всъщност това едва ли има някакво значение. Аз като душа нямам пол, нямам националност, нямам  етническа и религиозна принадлежност. Аз съм просто една енергия, която пътува през времето. Енергия, която попива в себе си енергиите на събитията, случките. Изсмуква положителното от енергията на символите за положителните неща, или пък се оставя да бъде претопена от енергиите на символите за лошите, негативните неща.

Ако физическото ми аз, в образа на Ема, е една даденост, то аз, нейната душа, съм една строго и методично направлявана енергия. По традиция и обществена конвенция предполагам, че съм от женски пол. Така си мисля сигурно, защото съм в женско тяло. Това обаче не променя нищо.

Избирам си да разказвам и за себе си, т.е. за  душата на Ема, а не само за Ема, защото така ще се чувствам вечно млада и красива, защото суетното не подминава и нас, душите, макар и да приемаме, че то ни е наследство от хората. Така ще избегна предателските бели косми, първите бръчки – все признаци за разрушаването на физическото. Ема ще остарее, но аз – никога.

Но аз не мога без Ема, защото тя е тази, която ме представя във физическия свят. Всъщност, заедно ще извървим това пътуване, но то ще бъде разказ и за моето пътуване, за моите трансформации по време на пътя. Аз не се срамувам от произхода на Ема. Не се срамувам и от физическите и дадености. Защото всъщност Ема е моето тяло. Тя е видимото, което ме представя. Чрез нея живея и земен живот, който  е  временен и тленен. Чрез физическото изживявам и други радости, които за душата нямат значение. Родителите на Ема са може би и мои родители. Но само дотолкова, доколкото те са ми сродни души. За съжаление, това не може да се каже за майката на Ема и за мен. Ние не се оказахме сродни души и това бе повод за много драми и недоразумения между нас. Повод за една такава тъжна радост. Тя приема Ема безусловно, обича я по свой си начин. Но ние с нея двете не успяхме да се сближим. Може би тя се плаши от тази близост. Не  знам. Но аз страдам от това. Сигурно и тя също.