Ще споделя нещо, което ме вълнува, но е дълго, ако някой има търпение и време може да го прочете.
Дъщеря ми е родена през 2008 година. Поколението Z. Нейните родители сме поколението X. Тези имена не се определят от някаква официална институция и границите между поколенията не са абсолютно точни. Те постепенно се налагат от социолози, демографи, изследователи, медии и обществото, когато се забележи, че хората, израснали през определен исторически период, споделят сходни преживявания и сходен начин на адаптация към света. И така в едно семейство се срещат две поколения, чието детство сякаш принадлежи на две различни епохи. Ние, поколението X, сме родени в свят на Желязната завеса, социализма, ограниченията и дефицита. Децата ни от поколението Z са родени в свят на интернет, отворени граници, огромен избор и информация, която пристига за секунди. Понякога си мисля колко различен е светът, в който дъщеря ми е израснала, от този, в който израснахме ние. И колко странна задача ни се падна - да възпитаваме деца за свят, който самите ние никога не сме познавали като деца. Разбира се, поколенията не могат да бъдат затворени в точни години и характеристики. Но всяко време оставя своя отпечатък.
Поколението X - поколението на много от днешните родители
Нашето поколение: 1. Помни свят без интернет, мобилни телефони и социални мрежи. 2. Израсна с повече ограничения и по-малък избор. 3. Беше възпитавано да уважава авторитета, често без да задава въпроса „защо“. 4. Свикна да чака - за вещи, пътувания, информация и възможности. 5. Познава недоимъка и дефицита, а след това преживя труден преход към капитализма и евентуално изобилието. 6. Част от него започна да компенсира бедното си детство и стария недостиг чрез засилено потребление. След години, в които изборът беше ограничен, изведнъж възможността да купуваш се превърна не само в удобство, но понякога и в доказателство, че си успял. 7. Развихме консуматорството и превърнахме купуването, пътуването и притежаването в символи на успех. За част от нашето поколение петзвездният хотел, скъпата кола, марковата дреха или демонстративният лукс станаха начин да покажем на другите, а понякога и на самите себе си, че вече можем да си позволим онова, което някога не сме имали. В това понякога има не само удоволствие, а и стара несигурност - желание да покажем покупателната си способност, социалния си статус и мястото, което смятаме, че сме извоювали. 8. И точно тук се появява един парадокс. Парите би трябвало да дават повече свобода, повече избор и възможност човек да живее според собствените си желания. А понякога ние учим децата на обратното - че колкото повече имаш, толкова повече трябва да се съобразяваш с ролята, която си избрал да показваш пред другите. Какъв хотел „подхожда“ на положението ти, каква кола трябва да караш, къде трябва да почиваш, как трябва да изглеждаш, за да не изпаднеш от собствената си социална представа за успех. Така вместо свободата, която финансовите възможности могат да дадат, си поставяме нови вериги - този път не наложени от бедността, а от необходимостта да поддържаме образ. И без да искаме, предаваме тази социална преструвка и на децата си. 9. Приехме и развихме културата на fast food, fast fashion, fast tourism, fast life. 10. Създадохме свят, в който почти всичко трябва да бъде по-бързо, по-лесно и веднага. 11. Носим със себе си и част от остарялата възпитателна методика, с която самите ние сме били отгледани - повече контрол, категоричност, послушание и идеята, че възрастният знае по-добре само защото е възрастен. И понякога, без дори да си даваме сметка, се опитваме да приложим тази стара методика към деца, които растат в съвсем друга среда. 12. И направихме още нещо, за което не обичаме много да си признаваме – понякога оставяхме децата сами с технологиите, защото така беше по-лесно...
Дадохме им телефона, таблета, компютъра, игрите и интернет, за да са заети, да са тихи, да не ни прекъсват, да не ни пречат, докато работим, готвим, почиваме или просто се опитваме да свършим всичко, което ежедневието изисква от нас. Само че зад екрана нямаше родител. Имаше алгоритми. Имаше игри, видеа, инфлуенсъри, форуми и непознати хора. Имаше и прекрасни неща - знания, творчество, приятелства, общности, които помагат. Но имаше и друг свят - такъв, в който едно самотно, ядосано или уязвимо дете може да попадне на съдържание, което нормализира агресията, унижението и омразата, или да намери групи, в които разрушителното поведение, насилието, наркотиците и жестокостта се представят като нещо нормално или дори престижно.
Никой не се ражда с готова роля на убиец или насилник. До насилието се стига под влияние на много фактори, а сред тях имат значение примерите наоколо, привикването към агресията и толерантността към нея. Когато едно дете отново и отново вижда, че насилието остава без последствия, че възрастни унижават, заплашват или нараняват други хора и им се разминава, постепенно може да се роди опасното усещане, че всичко е позволено. А от усещането за безнаказаност до усещането за всепозволеност понякога има само една крачка. Затова законовата и обществената нетърпимост към насилието също възпитава - точно както възпитава и обратното, когато всички виждат агресията, но никой не реагира.
Технологиите сами по себе си не правят едно дете престъпник, насилник или зависим. Но липсата на възрастен до него има значение. Когато години наред оставяме екрана да възпитава вместо нас, не можем един ден напълно изненадано да попитаме: „Но откъде научи това?“ Някои деца са попивали модели от нас. Други - от приятелите си. А трети - от безкрайния дигитален свят, в който сме ги пуснали сами. И когато после обществото се сблъска с млади хора, способни на тежка жестокост към по-слаби и уязвими хора, или с деца, попаднали в зависимости и насилие, отговорността не може да бъде хвърлена единствено върху „лошото младо поколение“. Вината е и на възрастните. Не защото сме искали това да се случи, а защото понякога съзнателно сме заменили присъствието си с устройство.
Поколението Z - поколението на дъщеря ми
Това са младите хора, родени приблизително между края на 90-те години и началото на второто десетилетие на XXI век. За тях е характерно, че: 1. Почти не помнят свят без интернет. Наскоро казах на дъщеря ми: „Емма, ти всъщност не знаеш какво е свят без интернет.“ А тя веднага ми отговори: „Не е вярно. Аз всъщност помня свят с лош интернет.“ Засмяхме се. Но в тази шега има и малко тъжна ирония. За нейното поколение „светът преди интернет“ вече не е личен спомен, а почти историческо понятие. 2. Израснаха с YouTube, смартфони и социални мрежи. 3. Възприемат информацията бързо и силно визуално. 4. Умеят да превключват между много различни източници на информация. 5. Понякога по-трудно задържат вниманието си върху еднообразни и продължителни задачи. 6. Искат обяснение, а не просто заповед. 7. Не приемат авторитета единствено защото някой е родител, учител или началник. 8. Имат силна нужда да бъдат чути. 9. Ценят личното пространство и собствените си граници. 10. Говорят много по-свободно за тревожност, психично здраве, самооценка и отношения. 11. По-чувствителни са към начина, по който се говори с тях. 12. По-лесно приемат различията между хората. 13. Живеят под постоянния натиск на социалното сравнение. 14. Очакват по-бърза обратна връзка и по-бърз резултат.
Понякога на нас поведението на младите ни изглежда като нетърпение, прекалена чувствителност или нежелание да се съобразяват. Но има един неудобен въпрос: Кой създаде света, в който те пораснаха? Ние. Ние им казваме: „Остави телефона.“ Но ние им купихме първия телефон. Казваме: „Научи се да чакаш.“ А създадохме свят, в който храната идва до вратата, филмът започва веднага, покупката пристига утре, а отговорът на почти всеки въпрос се появява за секунди. Казваме: „Не бъди толкова нетърпелив.“ Но ги отгледахме в културата на всичко сега.
И все пак, въпреки всички тези разлики, има нещо, което според мен не се променя толкова лесно. Що се отнася до морала и основните личностни качества, хората си остават хора. Добротата, честността, съпричастността, отговорността, егоизмът, завистта, смелостта, малодушието, любовта, ревността, щедростта - те не принадлежат на едно или друго поколение. Не мисля, че едно поколение е по-добро, по-морално или по-лошо от друго само заради годината, в която е родено. Това, което се променя, е средата. Променя се начинът, по който общуваме, учим, работим, пазаруваме, пътуваме, създаваме приятелства и получаваме информация. И човекът трябва непрекъснато да се адаптира към тези външни промени. А тази адаптация неизбежно влияе и върху вътрешния ни свят - върху търпението ни, вниманието ни, страховете ни, очакванията ни, отношенията ни и начина, по който възприемаме самите себе си.
И така между Желязната завеса и изкуствения интелект стоят няколко поколения, които сякаш са родени в различни светове. Едните знаят какво е да няма. Другите не познават свят, в който всичко не е на един клик разстояние. А ние, родителите, се опитваме да възпитаваме децата на бъдещето със знанията, страховете, навиците и понякога с методиката, които сме донесли от миналото. Може би затова вместо да питаме: „Какво им има на днешните деца?“, по-често трябва да се питаме: „Как се променя човекът, когато светът около него се променя толкова бързо - и каква е нашата отговорност за света, в който го оставяме да расте?“
Може би рецептата не е нито в идеализирането на миналото, нито в безкритичното приемане на всяка новост. Тя е във взаимното уважение и диалога, в ясно очертаните граници между позволеното и недопустимото, в личната отговорност и в личния пример. В готовността не само да искаме децата да разберат нашия свят, но и ние с истински интерес да влезем в техния. Да се чуваме, без непременно винаги да сме съгласни. Да пазим границите, без да разрушаваме близостта. И въпреки разликите между поколенията да изграждаме заедно едно споделено бъдеще - с повече радост, мир, съпричастност, грижа и човечност.
И пред закона всички трябва да сме равни - малки и големи.
(Е. С. Любенова)
No comments:
Post a Comment