SNOWY SYMPHONY

Angelic purity falls from the sky to cover the evil. Angelic purity falls from the sky to warm the cold hearts. Heavenly silence, like after a prayer, echoes over the dressed in white streets. Heavenly silence silences false screaming and makes the secrets of human hearts safe.

A snow curtain descends from the sky as a scenery of a divine play. To hide the sense of guilt because of  the evil, which is already done.

Piles of snow like a heavenly blanket brings oblivion and comfort.

The snow washes everything. People, events, pain and love. The snow sets the way for new encounters and love.

Hungry crows caw, filled with human suffering, echo the heavenly silence and fill the hearts with sympathy and mercy.

The melted snowflakes turn into hot tears of our innocence. Tears of joy for you. Tears of pain for you.

When everything is in your eyes, there is no need for words. Then the words are a superfluous misunderstanding between us. They divide and say nothing essential.

Snow Queens from our enchanting childhood and broken mirrors are reflected as messages of something to come. Glass fragments are floating in the air and fall into our eyes. Then the world becomes colder, and the snowy night seems unbearably long. The glass fragment cuts deep into my eyes and empties them from tears. My eyes are already empty from tears for you. Because that is what the Snow Queen chose for me. My heart no longer suffers for you. It is calm and empty. White cold beauty is carried in the air and fills the air with cold loneliness.

 Snowflakes dance waltz in the dark and cold night. The bare branches of the trees stand lonely vulnerable in their nudity. As vulnerable and fragile as when the heart is in love.

Cold bodies and tired of waiting hearts that are afraid. The snowflakes melt in the morning and the hope leaves the human world to return in the evening when the theater play will be stuck in the first act. The first act in which you and I are arguing about God and the meaning.

СНЕЖНА СИМФОНИЯ

Ангелска чистота пада от небето, за да скрие стореното зло. Ангелска чистота пада от небето, за да стопли студените сърца. Небесна тишина като след молитва ехти над облечените в бяло улици. Небесна тишина заглушава фалшивите крясъци и прави така, че тайните на човешките сърца да останат на сигурно място.

Снежна завеса се спуска от небето като декор на божествена пиеса. За да скрие чувството за вина от стореното зло.

Преспи сняг като небесно одеяло носят забрава и успокоение.

Снегът измива всичко. Хора, събития, болки и любови. Снегът проправя път за нови срещи и любови.

Гладни врани грачат, изпълнени  от човешко страдание огласят небесната тишина и изпълват сърцата със съчувствие и милост.

Разтопените снежинки се превръщат в горещи сълзи по нашата невинност. Сълзи от радост за теб. Сълзи от болка по теб.

Когато всичко е в очите ти, няма нужда от думи. Тогава думите са излишно недоразумение между нас. Те разделят и не казват нищо съществено.

Снежни кралици от нашето приказно детство и счупени огледала се отразяват като послания за нещо, което предстои да се случи. Стъклените парченца се носят във въздуха и попадат в нашите очи. Тогава светът става по-студено място, а снежната нощ изглежда непоносимо дълга. Стъкленото парченце се забожда дълбоко в моите очи и ги изпразва от сълзи. Моите очи са вече празни от сълзи по теб. Защото това е, което снежната кралица избра за мен. Сърцето ми вече не страда за теб. То е спокойно и празно. Бяла студена красота се носи във въздуха и изпълва въздуха със студена самота.

Снежинки танцуват валс в тъмната и студена нощ. Голите клони на дърветата стърчат самотно уязвими в своята голота. Толкова уязвими и раними, колкото е влюбеното сърце.

Студени тела и изморени от чакане сърца, които се страхуват. Снежинките се разтапят на разсвета и надеждата напуска човешкия свят, за да се върне отново вечерта, когато театралната пиеса ще зацикли на първо действие. Първо действие, в което аз и ти спорим за бога и смисъла.

Гладни врани грачат, изпълнени  от човешко страдание огласят небесната тишина и изпълват сърцата със съчувствие и милост.

Дървета стърчат уязвими в своята голота. Така, както когато нашите тела са голи и слаби. Така, както когато аз те допускам в моето сърце и това го прави слабо и уязвимо. Защото то зависи от теб. Защото ти държиш неговия живот като заложник.

Когато всичко е в очите ти, няма нужда от думи. Тогава думите са излишно недоразумение между нас. Те разделят и не казват нищо съществено.

Мирис на пушек и на сбъдната взаимност някъде в нощта.  Някъде там, където ти прегръщаш жена, а мислите ти кръжат като снежинки навън в нощта, опитвайки се да ме намерят и стоплят. Някъде там, където аз скитам сама из снежния град с надежда да те открия. Но виждам твоето очертание в рамката на осветения прозорец. Ти си в тази рамка, прегърнал друга жена. А тя се опитва да спре твоите самотни мисли, които излитат навън, за да търсят мен. А аз се опитвам да надмогна небесната тишина и да повярвам на твоите избягали мисли. Но те звучат фалшиво и изпълнени със страх. Страх да не бъдат хванати в изневяра.  Самотни снежинки танцуват вечния танц на съблазняването и изоставането.

EVE AND PSYCHE

You want me to be your Eve, who you will wear as a wedding ring on your hand.

You want me to give up my name and to take yours. Not only that - you want me to keep the honor of your name and to continue your kind.

You want me to leave my birthplace and go to live in yours. Because that is how you thought, it was best for me.

You want me to be your Eve. Caring for your home. To bear you children and take care of them. You want to put me in portraits that you will show to everyone.

You want me to hide my beauty, to become a shadow of myself, not to attract seduction and sin. At the same time, you are busy admiring other women, making them a subject of temptation.

You want me to become your shadow that will keep the fire on in your home and keep your name clean from gossips. And during that time you will be busy hunting for free hearts, to whom you cannot promise anything. Because I can no longer be a temptation for you. Because they cannot be your slaves. You are a hunter. And this is the justification you have devised for yourself.

You do not want me to be something whole and independent that you will love as a free woman. No, you want me as your half who you will blame for the lack of harmony in yourself.

You want everything from me. You have too many chains for me. Chains that will take away my freedom and make me your slave.

If I cannot do all these earthly feats, you will not hesitate to get rid of me. You will let me leave alone, with a tainted honor, rejected and abused. If it is meant that your family line will not be continued, you will blame me for this. You'll blame me for not being able to give birth to your children without even searching for the reason in yourself and telling me that  an infertile woman has no place in your home.

And I am your Eve. I cook your food. I warm your bed. And it all carries the name of love.

Who are you? A God?

To marry me, I must be a saint. To love me, you want me to be a sinner. I must be able to combine these two so controversial roles with perfection. You do not think this is cruel to my soul. Because you think I do not deserve to have a soul. You think you deserve the best, and I am born to serve you faithfully. For the faithful service, I may be rewarded someday. If your capricious mood decides I deserve it. You only take from me. You take the warmth of my heart to warm up your cold selfish heart. You take without hesitation and without feeling guilty from the beauty and power of my mind to inspire your life. But you are not making a commitment to me. You are like a thief of emotions. You take from me with full hands. And when a new gentle inspiration comes, you leave me without thinking, following your instincts. You leave me broken in pieces, without showing interest what is going on with me. You can be very cruel. You are sure I have no soul because I do not need it.

Only one woman is never enough. You are a hunter. A hunter is your heart and your body. You change the laws and the rules so that you can legally own several female bodies. Is there a room for so many female bodies in your home? And in your heart? Or it remains cold, despite the abundance of female flesh, simply because it is not capable of true love. It has not learned to sacrifice, but only to hunt.

ЕВА И ПСИХЕЯ

Ти искаш аз да съм твоята Ева, която ти ще носиш като венчален пръстен на ръката си.

Ти искаш аз да се откажа от моето име и да взема твоето. Не само това – ти искаш аз да пазя честта на твоето име и да продължа рода ти.

Ти искаш аз да оставя родното си място и да отида да живея в твоето. Защото така ти си решил, че е най-добре за мен.

Ти искаш аз да съм твоята Ева. Да се грижа за дома ти. Да ти родя деца и да се грижа за тях. Ти искаш да ме сложиш на портрети,  които ще показваш на всички.

Ти искаш аз да скрия красотата си, да се превърна в сянка на себе си, за да не привличам съблазни и грях. А в същото време ти си зает да се възхищаваш на други жени, превръщайки ги в предмет на изкушение.

Ти искаш аз да се превърна в твоя сянка, която ще поддържа огъня в дома ти  и ще пази името ти чисто от клюки. А през това време ти ще си зает да ловуваш свободни сърца, на които не можеш нищо да обещаеш. Защото аз не мога да бъда вече предмет на изкушение за теб. Защото те не могат да бъдат твоите робини. Ти си ловец. И това е оправдание, което ти си измислил за себе си.

Ти не искаш аз да съм нещо цяло и независимо, което те обича като свободна жена. Не, ти ме искаш като своя половинка, която ще виниш за липсата на хармония в себе си.

Ти искаш всичко от мен. Ти имаш твърде много вериги за мен. Вериги, които ще отнемат свободата ми и ще ме превърнат в твоя робиня.

Ако аз не мога да извърша всичките тези земни подвизи, ти няма да се поколебаеш да се освободиш от мен. Ще ме пуснеш да си тръгна, сама, с опетнена чест, отхвърлена и поругана. Ако е писано твоят род да не бъде продължен, ти ще обвиняваш мен за това. Ще ме обвиняваш, че не мога да ти родя деца, без даже да потърсиш причината в себе си и ще ми кажеш, че за мен бездетната няма място в твоя дом.

И аз съм твоята Ева. Готвя храната ти. Топля леглото ти. И всичкото това носи името любов.

Кой си ти? Бог?

За да се ожениш за мен, аз трябва да съм светица. А за да ме обичаш, ти искаш да съм грешница. И аз трябва да мога да съчетавам до съвършенство тези две толкова противоречиви роли. Ти не мислиш, че това е жестоко спрямо моята душа. Защото ти мислиш, че на мен не ми се полага да имам душа. Ти смяташ, че заслужаваш най-доброто, а аз съм родена да ти служа вярно. За вярната служба може и да бъда наградена някой ден. Ако капризното ти настроение реши, че заслужавам. Ти само вземаш от мен. Вземаш топлината на моето сърце, за да стоплиш  своето студено егоистично сърце. Ти вземаш, без да се колебаеш и без чувство за вина от красотата и силата на моя ум, за да се вдъхновиш за своя живот. Но ти не поемаш ангажимент спрямо мен. Ти си като крадец на емоции. Ти вземаш от мен с пълни шепи. А когато се появи ново нежно вдъхновение, ти ме оставяш, без да се замислиш, следвайки своите инстинкти. Оставяш ме разбита на парчета, без да се интересуваш какво се случва с мен. Ти можеш да си много жесток. Ти си сигурен, че аз нямам душа, защото тя не ми трябва.

JAZZ ON FRIDAY NIGHT

 It is Friday night. In the air you can feel jazz melodies, perfume fragrances and food, which is sold with a few percent discount. Tired bodies dress up festively and go to get drunk with a cheap beer and jazz to forget about the system. From the closest pub, amateur musicians play without talent cover versions of their lives. In front of the pub a dog and a cat chase each other in a circle, proving that opposites are attracted. The pub is full of tired faces who have come to tell the world that their bodies still represent life. They come here regularly, looking for new emotions.

I stand in the empty room and the jazz music strikes in the closed window as a dance invitation. I slowly dress my green dress, in which I am tempted to seduce you. So, as I did it thousand times in my thoughts. I put my red lipstick, whose language does not need to be translated. It sends an invitation. My dark hair merges with the night out, ready for victories and voluntary losses.

You stand alone in your empty room. You are slowly dressing your dark blue shirt, in which you could hide your insecurity. Then you decisively reach for the perfume that should inspire determination. Instead, its sharp and exotic aroma fills you with doubts. Doubts like before hunting.

The pub is already full of people, old stories and gossips. Lonely eyes, blurred by the steam, go around hoping that somebody will stop them and speak. Tired of life and swollen by the alcohol faces tell about old victories when hunting was the surest way to impress a woman. No, not their wife, who is already something that has been experienced and that does not bring new excitements. The male eyes are looking for a new woman with a green dress that will admire their stories and silent pauses behind which they will try to conceal their excitement. Women's eyes are looking for heroes, hunters of lonely hearts like theirs. Women's eyes can see the excitement, because they are already somebody's wives, exercising every day not to notice the white hair and the old stories of past victories of their unfaithful husbands.

It is full of women with green dresses and red lipstick. It is full of tall men with dark blue shirts and shy eyes. But I am not there. You too are missing.

ДЖАЗ В ПЕТЪК ВЕЧЕР

Петък вечер е. По улиците се носят джазови мелодии, аромати на парфюм и   храна, която се продава с няколко процента намаление. Уморени тела се обличат празнично и отиват да се напият с евтина бира  и джаз, за да забравят за системата. От най-близката кръчма любители музиканти свирят бездарно поредния кавър на техния живот. Пред кръчмата куче и котка обикалят в кръг, доказвайки, че противоположностите се привличат. Кръчмата е пълна вече с изморени лица, дошли да заявят на света, че телата им все още представляват живота. Те идват тук редовно, търсейки нови усещания.

 Аз стоя в празната стая, а джазовата музика се блъска в затворения прозорец като покана за танц.   Обличам бавно зелената си рокля, с която смятам да те съблазня. Така, както мислено съм го правила хиляди пъти. Слагам червеното си червило, чийто език няма нужда да бъде превеждан. Той излъчва покана. Тъмната ми коса се слива с нощта навън, готова за победи и доброволни загуби.

  Ти стоиш сам в празната си стая. Обличаш бавно тъмно-синята си риза, в  която смяташ да скриеш несигурността си. После решително посягаш към парфюма, който трябва да ти вдъхне решителност. Но вместо това неговият остър и екзотичен аромат те изпълва със съмнения. Съмнения като преди лов.

BACK IN TIME

The moon path leads me back in time on the curve of my memories. Back to the white sheet I was, and half of which is already written. Darkness, loneliness, and instincts - this was in the beginning.

The moon path leads me back when you were still free. Free as a seed waiting to be sown. Free as a seed before turning into wheat fields. Free as a seed before it dies in the ground and is born again like bread. Free as a seed, which is sufficient in itself.

Who and when does it decide that this seed will later represents God's body? Who and when does it decide to take away its freedom?

The moon path leads me back in time when the water was the only hope of giving birth to life, and that was enough divine in itself. Back when the water was free from the obligation to be holy. Back when nobody has loaded it with expectations and tied it tightly to chains.

The moon path leads me back in time when you were still an egg. An egg from which everything could be born. Back in time, before the egg was born, sold and bought at a low price. Back when the life in the egg cost more than life itself, and no one has yet invented for it the role of being the object of a sale. Because how much does the life cost?

The moon path is fragile and thin, and two people cannot walk through without sinking into the ocean. That is why I walk alone on the path of my memories. But you are everywhere around me. Ready to take my freedom and to replace it with different roles. Moon path is something rare as a natural phenomenon. Something that fills the gaps in our lives, and the pauses are like a theatrical spectacle of the past that is being played out after the curtains of the moon path are dissolved and released today by the price. Because back in time, you and I were still innocent and free, with no purchase or sale price. Without the need to be sacrificed, so that someone can believe in something great.

НАЗАД ВЪВ ВРЕМЕТО

 Лунната пътека ме води назад във времето по кривата на моите спомени.  Назад към белия лист, който бях и който е наполовина вече изписан. Мрак, самота, инстинкти – това стоеше в  началото.

 Лунната пътека ме води назад, когато ти все още беше свободен. Свободен като семе, което чака да бъде посято. Свободен като семе, преди да се превърне в житна нива. Свободен като семе, преди да умре в земята и да се роди отново като хляб. Свободен като семе, което е достатъчно само по себе си.

 Кой и кога решава, че точно това семе по-късно ще представлява Божието тяло? Кой и кога решава да отнеме свободата ти?

 

Лунната пътека ме води назад  във времето, когато  водата беше единствената надежда да се роди живот и това беше достатъчно божествено само по себе си. Назад, когато водата беше свободна от задължението да е свята и светена. Назад, когато все още никой не я беше натоварил с очаквания и вързал здраво за вериги.

 Лунната пътека ме води назад във времето, когато ти все още беше яйце. Яйце, от което можеше да се роди всичко. Назад във времето, преди яйцето да се роди, да бъде продадено и купено на ниска цена. Назад, когато животът в яйцето струваше повече от самия живот и никой все още не беше измислил за него ролята да бъде предмет на покупко-продажба. Защото колко точно струва животът?

 Лунната пътека е крехка и тънка, по нея не могат да минат двама души, без да потънат в океана. Затова аз вървя сама по нея, по пътеката на моите спомени. Но ти си навсякъде около мен. Готов да отнемеш свободата ми и да я осмислиш с роли. Лунната пътека е нещо рядко като природно явление. Нещо, което запълва празнините в живота ни, а паузите са като театрален спектакъл на миналото, който се разиграва след като завесите на лунната пътека се разтворят и освободят нашето днес от цената. Защото назад във времето, ти и аз бяхме все още невинни и свободни, без цена за покупко-продажбата. Без нуждата да бъдем жертвани, за да може  някой да повярва в нещо велико.

 Лунната пътека ме води назад във времето, когато агнето беше все още любов и инстинкти за размножаване на живота. Когато всеки беше свободен да вярва в каквото си поиска и затова нямаше нужда друг живот да бъде отнеман. Защото каква вяра е това, когато трябва да убиеш невинното агне, за да повярваш, че  лунната пътека не е магия, а природно явление например?

I WILL TAKE EVERYTHING WITH ME

When I go, I will take everything with me. I will take my soul, my thoughts, my energy. I will leave only my body.

I have nothing but my soul, my thoughts and my energy. I do not collect treasures that the storms and winds will destroy. I do not collect money that will spoil me. I will take my memories, they will warm me in the cold of the endless cosmic night.

I have nothing but myself. I do not belong to you. And you do not belong to me. The phrase "You are mine" is an illusion, an expression of weakness, a lack of confidence. Nobody belongs to anyone. No one is anyone’s slave. We are voluntarily and briefly present in someone else's life. Only as guests. We are not masters of the others, but guests in their lives.

I was a small naked dot. An absolute mistress of the starry sky.

ЩЕ ВЗЕМА ВСИЧКО СЪС СЕБЕ СИ

Когато си отида,  ще взема всичко със себе си. Ще взема душата си, мислите си, енергията си. Само тялото си ще оставя.

 Аз нямам нищо друго освен душата, мислите и енергията си. Не събирам богатства, които бурите и ветровете ще разрушат. Не събирам пари, които ще ме развратят. Ще взема спомените си, те ще ме топлят в студа на безкрайната космическа нощ. 

 Не притежавам нищо освен себе си. Аз не ти принадлежа. И ти не принадлежиш на мен. Изразът „Ти си мой“ е илюзия, израз на слабост, неувереност в себе си. Никой не принадлежи на никого. Никой не е ничий роб. Ние доброволно присъстваме за кратко в нечий друг живот. Но само като гости. Ние не сме господари на другите, а гости в техния живот.

 Бях  малка гола точка. Абсолютна господарка на звездното небе.

GOLDEN LOVE

I am a falling teardrop in the season of the ripe apples.

The ripe red apples roll on the yellow grass. Red leaves fall like a rain from the sky. Orange chrysanthemums stares upward, expecting an autumn miracle. The sky absorbs the fiery red and reflects it down into the water in the form of flames that swallow the sadness. The melancholy feels in the air and conquers our hearts.

You are a falling leaf. I am a falling raindrop. The wind introduced us to each other and made us a pair.

You fell from the falling crimson leaves as a cry for help. A help, which I needed. A help you needed. Delayed help. I met you when God had forgotten me, leaving me alone and without directions. When I met you, you also were lost your directions. But rain dyed by the autumn leaves and the warm golden magic of the autumn melancholy gathered our directions in one. The red apples rolled on the grass like a temptation and late sin.

And we stood facing each other in the middle of the forest, sinking in gold and flames, and we did not dare to approach one another.

We met before the winter to cover with a snow all the paths to the human hearts. Scared of how quickly the summer goes, we tried to keep it with the help of the falling golden rain.

I was not your spring. You were not my first love. Spring was the season of our quick and easy loves. It is easy to love in the spring. Spring love is light, airy, charming, colorful and easy. Easily comes, easy to experience - no dramas and deep wounds. And nature is fond of spring love.

Autumn love - as if everything is against them. It is as if all in you and around you is unprepared for them. They come in surprise and you burn for a short time with all the colours of the autumn. The autumn loves dissolves in the colours of the autumn and leave with the last autumn leaves. And you are circling like an orphan in the air, thrown out of the wind after them, because autumn love leaves a trace, after which  come the cold winter and the end of everything.

And the red flames around us begin to fill the emptiness in us and warm our hearts. The emptiness that I hoped you would fill. Your emptiness that you thought I could fill. After the initial instinct to escape, you were enchanted by the autumn gold and warmth. The warmth of the red ripe apples gradually filled your body and you gave yourself to the temptation. The illusion of the moment that through the other you can connect to yourself and to God. A brief moment, given to us from eternity, in which we recall the beginning of the love. But autumn advances in time and takes away the opportunity to see the development of our autumn love. That is why I will never be your winter. You will never be in my snowy tale. Our time is here and now, this short stolen time hidden in the golden forest.

ЗЛАТНА ЛЮБОВ

Аз съм падаща сълза в сезона на узрелите ябълки. 

Узрелите червени ябълки се търкалят по пожълтялата трева. Червени листа падат като дъжд от небето. Оранжеви хризантеми са вперили погледи нагоре, очаквайки есенно чудо. Небето попива огненото червено и го отразява долу във водата под формата на пламъци, които поглъщат тъгата. Меланхолията се носи във въздуха и превзема сърцата ни. 

Ти си падащо листо. Аз съм падаща  дъждовна капка. Вятърът ни срещна и съедини. 

Ти се отрони от падащите пурпурни листа като  вик за помощ. Помощ, от която имах нужда. Помощ, от която ти имаше нужда. Закъсняла помощ. Срещнах те, когато и Бог беше забравил за мен, оставяйки ме сама и без посоки. Когато те срещнах, ти също беше изгубил своята посока. Но дъждът, боядисан от есенните листа, и топлата златна магия на есенната меланхолия събра посоките ни в една. Червените ябълки се търкаляха по тревата като изкушение и късен грях.

А ние стояхме един срещу друг в средата на гората, потънала в злато и пламъци, и не смеехме да пристъпим близо един към друг. 

Срещнахме се преди зимата да затрупа със сняг всички пътеки към човешките сърца. Изплашени колко бързо си отива лятото, ние се опитахме да го задържим с помощта на падащия златен дъжд.

Аз не бях твоята пролет. Ти не беше моята първа любов. Пролетта беше сезонът на нашите бързи и лесни любови. Лесно се обича на пролет. Пролетните любови са леки, въздушни, шармантни, цветни и лесни. Лесно идват, лесно се изживяват - без драми и дълбоки рани. И природата е благосклонна към пролетните любови.

Есенните любови - сякаш всичко е против тях. Сякаш всичко около теб и в теб е неподготвено за тях. Те идват изненадващо и ти гориш за кратко с всички цветове на есента. Есенните любови се разтварят в цветовете на есента и отлитат с последните есенни листа. И ти кръжиш сиротен във въздуха, подхвърлян без посоки от вятъра след тях, защото есенните любови оставят следа, след която идва студената зима и краят на всичко.

И червените пламъци около нас започват да запълват празнотата в нас и да стоплят сърцата ни. Празнотата, която се надявах ти да запълниш. Твоята празнота, която ти мислеше, че  аз мога да запълня. След първоначалния инстинкт да избягаш, ти се оказа омагьосан от есенното злато и топлина. Топлината на червените узрели ябълки постепенно изпълваше тялото ти и ти се отдаде на изкушението. Илюзията на мига, че чрез другия се докосваш до себе си и до Бога. Кратък миг, подарен ни от вечността, в който си припомняме какво е началото на любовта. Но есента напредва във времето и ни отнема възможността да видим развитието на нашата есенна любов. Затова аз никога няма да бъда твоята зима. Ти никога няма да бъдеш  в моята снежна приказка. Нашето време е тук и сега, това кратко откраднато време, скрити в златната гора. 

NOTHING CAN HURT ME

I wish I was a stone that time will gradually cover with moss and oblivion. And this will blunt the pain of your neglect and hatred.

I wish I was a stone that does not change, does not dream and does not feel sorrow for its unfulfilled dreams.

I wish I did not dream of you anymore, it brings unbearable suffering because of the thought that you are unreachable away from me.

That is exactly why I want to be a stone that does not need the others to be merciful to it because it has no mercy for itself.

I wish I was a stone to be of the same material made with you. Because only then I will not feel pain, the impossible pain of thinking that you have already turned your heart into a stone.

And the stones do not cry. The stones do not dream, they are indifferent to love and hate. The stones do not need to have God who can donate them with immortality. God who can promise them eternal love and memory.

We, the stones, are immortal and without God. Cold and impervious to eternity.

I have no heart to suffer. And because I have no heart, it can never be broken. Nothing can affect me anymore. Absolutely nothing.

You are also a stone already, in your heart there is no warmth for me.

Do you remember the beginning? Do you remember when our two hearts looked like two rising stars whose combined energy was able to warm all the cold and gloomy Cosmos.

Because my end was your beginning. And when the gravity met the beginning and the end, love was enough to warm our little lonely hearts. Driven by the gravity, you fall in love with me on purpose. You did it on purpose to destroy me. Because love and pain go hand in hand. Because the love of one is a sorrow and suffering for another.

Then we started retaliating each other. To revenge each other because the gravity met us. We were avenging ourselves, because we were unbearably and painfully close in each other thoughts. We were avenging ourselves until we destroyed what binds us until we became strong and solid like a stone that does not want to feel how far and unattainable the other is.

НИЩО НЕ МОЖЕ ДА МЕ ЗАСЕГНЕ

Иска ми се да съм камък, който времето постепенно ще покрие с мъх и забрава. А това ще притъпи болката от твоето пренебрежение и омраза. 

Иска ми се да съм камък, който не се променя, който не мечтае и не изпитва тъга по несбъднатите си мечти. 

Иска ми се да не мечтая повече за теб, защото това носи непосилно страдание поради мисълта, че ти си непостижимо далеч от мен.

Точно затова ми се иска да съм камък, който няма нужда другите да са милостиви към него, защото той няма милост към себе си.

Иска ми се да съм камък, за да съм от еднакъв  материал направена с теб. Защото само тогава няма да изпитвам болка, невъзможна болка от мисълта, че ти вече си превърнал сърцето си в камък. 

А камъните не плачат. Камъните не мечтаят, те са безразлични към любовта и омразата. Камъните нямат нужда да имат Бог, който може да ги дари с безсмъртие. Бог, който може да им обещае вечна любов и памет. 

Ние, камъните, сме безсмъртни и без Бог. Студени и непроницаеми за вечността. 

Аз нямам сърце, което да страда.  И понеже нямам сърце, то никога не може да бъде разбито. Нищо не може да ме засегне вече. Абсолютно нищо. 

Ти също си камък вече, в твоето сърце няма топлина за мен. 

DIRECTIONS OF LIFE

You are an ancient and mythical captain who holds  confidently the steering wheel of your ship. You are a brave captain who by his will shortens  the distance between us or makes it so long. I am sitting on the sea shore, waving to you, and this is a sure sign for you that I am waiting for you. I am waiting for you in the stormy sea of life that swallows your ship.

You are raising the sails again. The sky is clear. Only a light breeze shows the direction to me. You do not even need a compass. Your heart runs your ship. And he lands on my shore.

I am waiting for you on the beach, wearing a green dress that reflects the fatal glow of the sea. He goes first on the water, goes on the top, doesn't fall from the weight of his body, and He even flies. You get off your ship and follow Him. You go on the water, and you do not sink, you follow the sun path of your heart.

When you find me on the beach, you leave your ship in the harbour, you put a deep anchor with the  intention to never leave me again.

And hand in hand, we go through groves, full of figs, temptation and sin. That is where I love your body. And you are suffocating in the arms of my summer body.

My summer body is lavish and rich with caresses and tenderness. My summer body smells like jasmine and orange blossom. The hair of my summer body wraps your soul, wraps your ship, plants the way to it with daisies and olive trees. They bring oblivion and delight. My dark hair locks you in the darkness of the delight and you forget that you are a brave captain and a warrior. You stay with me, we both do not want to remember.

But one day He goes again on the water, comes to us and reminds us that we are born for the others as well and not only for our personal happiness. We need to mirror us into the others to see our reflection there  and to accept ourselves better.

And you, as a fearless captain, undress slowly and with reluctance my dark hair from your body and you go looking for the path to your ship that will take you away from me. Because there are new seas and countries waiting for you to discover them. Because there is someone out there waiting for you to feed him and comfort him. Somewhere there is someone waiting for your compassion and mercy. Someone is waiting for you to wipe his tears and hear his story.

You walk away from me, promising to return again. And I  am staying waiting for the next ship. Because I am the eternal woman and the undying love.

ПОСОКИТЕ НА ЖИВОТА

Ти си древен и митичен капитан, който държи уверено кормилото на своя кораб. Ти си смел капитан, който ту скъсява разстоянието между нас, ту го прави безнадеждно голямо. Аз седя на единия бряг на морето, махам ти с ръка и това е сигурен знак за теб, че аз те чакам. Чакам те в бурното море  на живота, което поглъща твоя кораб. 

Ти пак вдигаш платната. Небето е ясно и чисто. Само слаб ветрец показва посоката към мен. Ти нямаш нужда даже от компас. Твоето сърце управлява твоя кораб. И той акостира на моя бряг. 

Аз те чакам на брега, облечена в зелена рокля, която отразява фаталния блясък на морето. Той минава пръв по водата, ходи отгоре, не потъва от тежестта на тялото си, а даже лети. Ти слизаш от кораба си и го следваш. Ти също ходиш по водата и не потъваш, а следваш слънчевата пътека на своето сърце. 

Когато ти ме намираш на брега, ти оставаш кораба си на пристанището, пускаш дълбоко котва с намерение никога повече да не си тръгнеш от мен. 

И ние, хванати за ръка, минаваме през горички, пълни със смокини, изкушение и грях. Там аз обичам твоето тяло. А ти се задушаваш в прегръдките на моето лятно тяло. 

Моето лятно тяло е пищно и богато на милувки и нежност. Моето лятно тяло ухае на жасмин и портокалов цвят. Косите на моето лятно тяло обвиват душата ти, обвиват твоя кораб, засяват пътя до него с маргаритки и маслинови дървета. Те носят забрава и наслада. Моите тъмни коси те заключват в тъмнината на насладата и ти забравяш, че си смел капитан и воин даже. Ти оставаш при мен и двамата не искаме да помним.

Но един ден Той минава отново по водата, идва при нас и ни напомня, че ние сме родени и за другите, а не само за нашето лично щастие. Ние трябва да се огледаме в другите, за да разберем и приемем себе си по-добре.

И  ти като безстрашен капитан, събличаш бавно и с нежелание моите тъмни коси от своето тяло и тръгваш да търсиш пътя към своя кораб, който ще те отведе далеч от мен. Защото там някъде има нови морета и страни, които чакат ти да ги откриеш. Защото там някъде някой чака ти да го нахраниш и да го утешиш. Там някъде някой чака твоето състрадание и милосърдие. Някой чака ти да избършеш сълзите му и да чуеш неговата  история.

Ти си тръгваш от мен, обещавайки пак да се върнеш. А аз оставам да чакам следващия кораб. Защото аз съм вечната  жена и неумиращата любов.

THE LOVE OF THE CLOUDS

You are like a prisoner who has voluntarily lost the connection with the outside world. You are like a prisoner who is so afraid of me that you locked yourself in a high tower whose roof reaches the sky. In the tower for greater security, you only communicate with certain people of your family, ethnicity, and religion. You rarely go out of this circle of people because you are afraid you will meet me, and when you meet me, it will be very difficult for you to justify the building of this high tower that you have turned into your own prison. So you only communicate with other prisoners. They are safe for you because generations built these connections. There are no unexpected excitements; there you will never meet me. And you are not brave enough to get out of your prison and to accept that your heart does not like it.

I am not of your own ethnicity nor do I belong to your official religion. I believe in the majesty of God, but he has no specific name. It is all visible and invisible, all the cosmic energy.

In your prison tower is missing the "Mail with the outside world" service, so it is safer for you because you are afraid of my letters.

When I met you, you had already built your tower and you really looked like an unhappy prisoner. And I decided to help you to free yourself by leaving the place that connected us. I left because I knew that if you suffered for me, it would force you to do something, to change yourself or your conservative way of life.

Then you closed yourself in your tower even more unhappy and you did not know how to stop the impulses of your heart that insisted on meeting me. But you did nothing for your heart. You continued your boring life doing the same things you have done for years and the other prisoners in your tower approved everything. You were making up excuses that your heart is not important, but it was important for you that other prisoners approved your behavior. Your heart did not agree with this policy.

Then I wrote to you my first letter. I decided to be brave and to help you because I saw how much you were afraid of me. You were afraid the other prisoners of your tower could find out that your heart was not indifferent to me.

In my first letter, I confessed   the secret of my heart. I wrote to you that you were special to me for a reason known only to my silly heart. I wrote to you that if I had to choose consciously, then I would choose a free man for my beloved, not a prisoner, because that love is doomed to suffer from the beginning. I wrote to you, but then I regretted that I confessed the secret of my heart. On my first confession, you responded with a long and confusing silence.

You did not answer to my first letter. Instead, your heart was so excited by my brave farewell confessions that, even to your surprise, the foundations of your tower have begun to shake. You did not answer to my first letter, but you did not stop thinking about me, and every night when the other prisoners were asleep, you went out of the tower and watched the sky  hoping to see my reflection there, up in the sky.

Then I wrote to you other letters. You were not used to such free confessions, and you did not know what to do. Just in case, you continued to pretend that nothing unusual happened with your heart. But it protested and suffered about me.

 When no one else was watching you, you went out of your prison, and there you were learning how to write your answers to me. You were writing your answers in the sky. The clouds were your alphabet and you were arranging the clouds like letters in a line that formed a sentence, a message to me. Gradually, you were getting better and better in the art of sending to me your secret messages through the language of the clouds in the sky. At your command they were forming beautiful messages that sounded like heavenly music. The clouds did not mind serving you as mediators in the secret game of your heart. When it was excited, everybody on the planet Earth could see in the sky written kind   words and the longings of the heart as they rode on the blue sky to reach me quickly. When you were sad and desperate that you would never see me again because your prison was so tall and inaccessible, then the clouds took your sorrow and pain and sent them as a rain on the ground to refresh the human hearts and to give them hope.

ЛЮБОВТА НА ОБЛАЦИТЕ

Ти си като затворник, който доброволно е изгубил връзка с външния свят. Ти си като затворник, който толкова много се страхува от мен, че си се затворил във висока кула, чийто покрив достига до небето. В кулата, за по-голяма сигурност, ти общуваш само с определени хора, които са от твоя род, етнос и  религия. Ти рядко излизаш от този кръг, защото се страхуваш, че ще ме срещнеш, а когато ме срещнеш, ще е много трудно за теб да оправдаеш пред себе си построяването на високата кула, която ти превърна в собствен затвор. И така ти общуваш само с други затворници. Те са безопасни за теб, защото ви свързват няколко поколения общи връзки и вълнения. Там непредвидените вълнения са изключени, там ти никога няма да срещнеш мен. И ти не си достатъчно смел, за да излезеш от своя затвор и да приемеш, че сърцето ти не е съгласно с него.

Аз не съм от твоето племе, нито принадлежа на твоята официална религия. Аз вярвам във величието на Бог, но той няма конкретно име.  Той е всичко видимо и невидимо, цялата космическа енергия. 

В твоята кула затвор липсва услугата „Поща с външния свят“, така е по-безопасно, защото ти се страхуваш от моите писма.

Когато те срещнах, ти вече беше построил своята кула и ти наистина ми заприлича на нещастен затворник. И аз реших да ти помогна да се освободиш, като си тръгнах от мястото, което ни свързваше. Тръгнах си, защото знаех, че ако страдаш по мен, това ще те накара да направиш нещо, да промениш себе си или своя консервативен начин на живот.

Тогава ти се затвори в своята кула още по-нещастен и не знаеше как да спреш поривите на сърцето си, което настояваше за  среща с мен. Но ти не направи нищо за своето сърце. Ти продължи своя скучен живот по определения години наред ритъм, който беше всеобщо одобряван от останалите затворници в твоята кула. Ти си измисляше оправдания, че твоето сърце не е важно, важно е останалите затворници да одобряват твоето поведение. Твоето сърце не беше съгласно с тази политика.

Тогава аз ти написах първото си писмо. Реших да съм смела и да ти помогна, защото виждах колко много ти се страхуваш от мен. Ти се страхуваше останалите затворници от твоята кула да не разберат, че твоето сърце не е безразлично към мен.

В първото си писмо аз ти признах за тайната на моето сърце. Написах ти, че ти си специален за мен по причина известна само на моето глупаво сърце. Написах ти, че ако трябва да избирам съзнателно, то аз бих избрала свободен човек за свой любим, а не затворник, защото тази любов е обречена още с раждането си. Написах ти, но после съжалих, че ти признах за тайната на моето сърце. На първото мое признание ти отвърна с дълго и объркващо мълчание.

Ти не отговори на моето първо писмо. Вместо това твоето сърце така се развълнува от моите смели прощални признания, че и за твоя изненада основите на твоята кула започнаха да се клатят. Ти не отговори на моето първо писмо, но не спря да мислиш за мен и всяка вечер, когато останалите затворници заспиваха, ти излизаше на двора на кулата  и гледаше небето с надеждата да видиш моето отражение там, горе на небето. 

После аз ти писах и други писма. Ти не беше свикнал на толкова свободни признания и не знаеше какво точно трябва да направиш. За всеки случай ти продължи да се преструваш, че нищо необикновено не се случва с твоето сърце. Но то протестираше и страдаше за мен.

За да отговориш на моите писма, ти излизаше на двора на своя затвор и,  когато никой друг не те наблюдаваше, ти се учеше да пишеш отговори. Ти пишеше своите отговори на небето. Облаците бяха твоята азбука и ти подреждаше облаците като букви в редица, която образуваше изречение послание до мен. Постепенно ти ставаше все по-добър в изкуството да ми изпращаш своите тайни послания чрез езика на облаците на небето. По твоя команда те се подреждаха в красиви послания, които звучаха като музика на небесата. Облаците нямаха нищо против да служат като посредници в твоята тайна игра на сърцето. Когато то се вълнуваше, всички на планетата земя можеха да видят на небето изписани нежни думи и копнежите на сърцето как препускат по синьото небе, за да стигнат бързо до мен. Когато ти беше тъжен и отчаян, че никога няма да ме видиш отново, защото твоят затвор е толкова висок и непристъпен, тогава облаците поемаха твоята тъга и болка и изпращаха на земята дъжд, който  освежаваше човешките сърца и вдъхваше надежда. 

THE BLUE SKY OF AUGUST

The memories hang like ripe grapes in the heavenly vineyard of August. The sun ruthlessly buzzes with honeybees and creates the feeling that a heavenly conductor moves the air to play the music of August.

The memories in August, they gather the ripe wheat and the faded past love. And the craters of the moon at night harbor our dreams that seek their past and future lives, their past and future happiness.

The memories in August, they go through the memories of the first love, whose gray hair the wind gently splashes across the sky. And every encounter with this first love of ours is like our possible life, as it could have been if our heart was not created for much more love.

The memories in August are like the sadness about the future and the joy about the past. They are like infidelity to you and a dream about the other. Because the dream about the other is what moves us forward.

The memories in August are as big and bright as the distant stars in the clear summer night, in which you are far from me. So far from me that I have to be satisfied instead with yours with the kisses of the sun. And the kisses of the sun are fiery and passionate, they are sweet as my longing for you, they are salty like my tears about you.

The blue sky of August reflects the tenderness of the Mother of God, whose life is an example of what the woman's purpose is. To give birth to God-men.

The blue sky of August reflects our grieve and pain in gathering the fruits of our lives. To fight with the summer storms and thunders, to pass under the rainbows   to rediscover ourselves in the other.

The blue sky of August reflects the ripe fruits and flowers of the human garden. It is as a garden painted with ladybirds and colorful butterflies. It is as the human life gathered in August - a bridge between the pain of the weekdays and the feast of the rich harvest, eaten and drank by the wasps and bees, and sounded by the songs of grasshoppers.

The blue sky of August reflects my body, carefree lying down in the grass beneath the deep shade of the trees. It reflects my body as a fertile garden full of late fruits waiting for someone to pick them. And the trees moan slightly and tell me about you who are so far away from me. You are so far away from me that the sadness about you suffocates me, and the juices run over my ripe body.

СИНЬОТО НЕБЕ НА АВГУСТ

Спомените висят като узрели гроздове в небесното лозе на август. Слънцето безмилостно жужи  в такт с медоносните пчели и създава усещането, че небесен диригент движи въздуха, за да изсвири музиката на август. 

Спомените през август събират в себе си узрялото жито и пожълтялата отминала любов. А кратерите на луната нощем приютяват нашите сънища, които търсят своя минал и бъдещ живот, своето минало и бъдеще щастие.

Спомените през август минават през спомените за първата любов, чиито посивели коси вятърът нежно разпилява по небето. И всяка среща с тази наша първа любов е като един възможен наш живот, такъв, какъвто е можел да бъде, ако сърцето ни не беше създадено за  много повече любов. 

Спомените през август са като тъгата по бъдещето и радостта по миналото. Те са като изневяра към теб и мечта за другия. Защото мечтата за другия е това, което ни движи напред. 

Спомените през август са толкова големи и ярки, колкото далечните звезди в ясната лятна нощ, в която ти си далеч от мен. Толкова далеч от мен, че трябва да се задоволявам вместо с твоите с целувките на слънцето. А целувките на слънцето са огнени и страстни, те са сладки като копнежа ми по теб, те са солени като сълзите ми по теб. 

Синьото небе на август отразява нежността на Богородица, чийто живот е като пример за това какво е предназначението на жената. Да ражда богочовеци.

Синьото небе на август отразява нашата мъка и болка да съберем  плодовете на своя живот. Да се борим с летни бури и гръмотевици, да минаваме под слънчеви дъги след дъжд, за да се преоткриваме в другия. 

Синьото небе на август отразява зрелите плодове и цветя на човешката градина. То е като градина, облепена с калинки и пъстроцветни пеперуди. То е като човешкият живот, събран в месец август – мост между болката на делника и празника на богатата реколта, изяждана и изпивана от осите и пчелите и огласяна от хора на щурците. 

Синьото небе на август отразява моето тяло, безгрижно легнало в тревата под дълбоката сянка на дърветата. То отразява моето тяло като плодородна градина, пълна с късни плодове, които чакат някой да ги откъсне. А дърветата пошумоляват леко и ми разказват за теб, който си така далеч от мен. Ти си толкова далеч от мен, че тъгата по теб ме стиска за гърлото и соковете се разтичат по моето узряло тяло. 

PRAYER FOR LOVE

I sit in the small dark room of my life and I am looking for you so I can see you. I look for you every time I am in trouble. I look for you every time I am lonely and sad. Forgive me for forgetting to look for you when I am happy. But these are short moments in which I forget about myself and then the happiness comes by itself. Like an uninvited light that suddenly invades through the window of the small dark room of my life. It illuminates all corners, and for a moment I forget how long I have gone, I forget about the pain of my eternal path.

In the small dark room of my life there are several corners in which I always hit myself when the fate is not generous to me. The floor is old and scratched and the paint has long been gone. Every time the darkness drives out the happiness from my small room, I fall on the floor to pray, and the paint goes away with every pain I have. You see how much pain this room has had. And my knees are coloured already.

The ceiling of my room is high and almost unreachable. Every time I want to achieve something I have to jump high, high to reach it. The ceiling is ruthless and distant as unachievable dream. Exactly how your love is. But I do not stop jumping and trying to reach the height of my own dreams.

A thick curtain through which even the light from the window does not go through surrounds one of the corners of the small dark room of my life. There I go when the burden of my body is so great and overwhelming that I have to weep for it. There, behind the curtain, I take its physical suffering and I cry  about our lives. There the heart of my body rises for a new life again. Because after each fall there is rising. There, behind the curtain, I cry for the fate of the human beings born in grief and pain, and the pain pursues them throughout their lives. The pain from the end of the body, the pain from the end of love. Behind the curtain, I spend intimate moments of merging with the universe, which absorbs all the tears it sends to me as a process of conscious suffering. After every suffering comes a change. And no real change comes when you are happy. This is probably unfair, but consistent law of the universe for human life. In this corner I cry about the inability to get your love.

The other corner of the small room of my life is a small altar in which I go to pray each time I lose the connection with the great cosmic energy. There I spend intimate moments in search of the point and the meaning of my little, fragile and mortal human body. After every sincere prayer to my cosmic god, I feel like I am born again. Born in faith and hope. A hope that someday I will fully and unconditionally receive your love.

The little dark room of my life has a small window. Even though it is small, it is enough to pass the necessary amount of light. Without this light my life would be without a meaning and my body would be without a life. Light is my connection with you, with the love that comes from you. Your love is what makes me to love life, to love it and to believe in it.

This small room, surrounded by four walls, four corners, an old gray floor where the colors have long gone, and a tall, unreachable ceiling that connects me to the starry horizon, this small room is my life.

I am like a beggar who does not know how to deserve your love. Whatever I do is still not right. Whatever I do is totally inadequate. Tell me what you want me to do to get your love. I am like a beggar who is content with a little, with a few crumbs love. Sometimes some crumbs of love are the right dose of love that I need to keep my heart free from cold. And you are so generous that you give me these few crumbs in the form of a distant smile or a mere thought.

But I beg you, do not torture me with your love. If you really love me, give me all your love all at once and forever, like a large portion of fried potatoes that can keep me from being hungry.

And you look like a greedy scrooge, who gives me a very little and at an inappropriate time. But I beg you, do not torture me with your love.

You say that I am everything for you, your whole world,  that I am even the star cosmos that illuminates your dreams at night. But you keep your love and you measure it in drops. And these drops are totally inadequate, because I am dying of thirst, a thirst you cannot quench.

You say I am your reason for you to exist. That without me you would not make sense or meaning. Then do not torture me with your love. Send me your love in generous quantities. Send me your love now and at this hour, because today I need it. Give me your love because I am your reason for you to exist.

I am like a monk who has lived for a long time in solitude and has forgotten what is to love with the body. As a monk who lived lonely among many people, people with greedy hearts, cruel hearts from which he has learned to love God, but not people. Do not torture me, show me your love. Make me feel with my heart that has forgotten what it is to feel with my body. Give me your love now and today, because tomorrow I may not exist.

I am like an unbeliever who needs a proof to dispel his doubts. Send me your love, prove me that you exist.