За езиците на планетата земя// About the languages on our planet

Приблизително около 6800 човешки езика се говорят на планетата земя. Реално има много повече езици, които ние почти не познаваме. Всяко живо и неживо нещо има своя език на изразяване, то говори по определен начин. Ние не знаем нищо за езика на животните, птиците, рибите, цветята, растенията. Също толкова непознат и загадъчен за нас е и езикът на планините, горите, пясъка, езика на бебетата. Слънцето, луната и останалите планети и звезди комуникират с нас на непознат за нас език, който ние изобщо не разбираме. Ние знаем много малко и за езика на науката и математиката също така. Може би когато успеем да разкодираме езика на огромния макрокосмос около нас, тогава ще разберем и много тайни за нас самите – за езика на нашия мозък, езика на нашето сърце, душа, емоции, чувства, езика на любовта, езика на състраданието и човечността, доброто и злото, страданието. Може би тогава ще успеем да открием лекарства за болестите на тялото си. Нашият микрокосмос зависи изцяло от това доколко добре разбираме езика на макрокосмоса. И обратното също е вярно. Да отворим съзнанието си за езиците около нас, да не го държим егоистично само в нашето тяло.

От всички тях може би точно езикът на любовта е от най-мълчаливите, той не обича свидетели и безкрайни фалшиви уверения във вярност, те са безсмислени за него, банални и пошли.  Тя няма нужда от шумни театрални пози и жестове, това само може да я изплаши.  Езикът на любовта прониква по-дълбоко от изразените думи и засяга цялата ни същност, белязва я, променя я, учи я да говори от името на целия космос, свързва ни с друтия на невидимо и дълбоко ниво, за което разстояния не съществуват, защото за енергията няма преграда. Учи ни да простим и да пуснем на свобода, защото езикът на любовта е синоним не на ежедневна, клиширана робска вярност към другия, но предателство към себе си. Това е по-скоро форма на контрол, манипулация на другия чрез неща, които са скъпи за него, заплаха, че той може да ги изгуби, ако не направи това, което искаме от него. Това не е любов. Не, езикът на любовта е онази енергия, която живее в сърцето ни, където и да отидем и на която ние ставаме несъзнателно верни, защото единствено чрез нейната сила и влияние ние можем да израстваме, да се променяме, да бъдем свободни и независими, горди личности. Нашето сърце е онази неуморна, смела фабрика, която произвежда чудото на любовта. Тя често бива оцветена от болката на раздялата, но самата любов не е болка, която която идва от желанието за притежание и от нашите различни очаквания. Благодарността е най-благородният изразител на езика на любовта, благодарност за това, че сърцето ни все още е способно да чувства, мисли по своему, че искрата на живота е все още жива за него. Без искра и вдъхновение за високите сфери на живота, той би бил безсмислен и студен, пълен единствено с консуматорска пошлост. С благодарност, че Бог ни е създал способни да се научим на езика на любовта. А това означава, че нашето сърце е все още живо и способно да генерира езика на любовта, който може да ни даде смелост и сила, за да продължим напред. А това означава, че сме все още живи.

Approximately 6,800 human languages are spoken on the planet earth. Actually, there are many more languages around us, which we hardly know. Every living and non-living thing has its own language of expression, it speaks a certain way. We know nothing about the language of the animals, birds, fish, flowers, plants. Equally strange and mysterious for us is the language of the mountains, forests, sand, and the language of the babies. The sun, the moon and the other planets and stars communicate with us in an unknown language to us that we do not understand. We know little as well about the languages of the science and mathematics. Maybe when we can encode the language of the vast macrocosm around us, then we will find many secrets about ourselves - the language of our brain, the language of our heart, soul, emotions, feelings, the language of love, compassion, humanity, kindness, good, evil and suffering. Maybe then, we can find medicines for diseases of our body. Our microcosm depends entirely on how well we understand the language of the macrocosm. Let us open our minds to the languages around us, not to keep ourselves selfishly only in our body.


https://www.facebook.com/CoolDialogue/

I AM YOU, YOU ARE ME

I am the Big Bang, the beginning of everything in the universe. You are a cloud of dust searching for the form in which to be born. I shake everything and break it into pieces; you gather everything and give it form. I am the star born after the Big Bang. You are life, searching for its home. I am the bacterium born in the water. You are the water—life itself. I am the light and the warmth without which you cannot live. You are life, the reason I am here. I am evolution. You are multiplication and love. I am the planet on which life overflows with forms, imagination and beauty. You are the one who created this beauty.

I am the Creator who made man from clay and then, from his own rib, made him a companion. You are the serpent who tempted Eve with the apple. I am Adam, who needed Eve so that he would not experience the pain of creation alone. I am Cain and Abel. I am betrayal. You are faithfulness. I am the fear of separation. You are courage, the certainty that there is always another chance. I am pain and suffering. You are the caress, the tenderness and the mercy.

I am the one you did not want to leave. You are the one who let me leave because you were afraid. I am the one who was ready to break her chains to be with you. You are the one who did not want to break his own chains for me. I am the one who was ready to fly even while shackled. You were the slave who did not dare to be free for me. I am the one who left in order to set you free. You are the one who suffered in silence and in secret.

АЗ СЪМ ТИ, ТИ СИ АЗ

Аз съм големият взрив, началото на всичко във вселената. Ти си облак от прах, който търси формата, в която да се роди.

Аз разтърсвам всичко и го разпилявам, ти събираш всичко и му даваш форма.

Аз съм звездата, която се ражда след големия взрив. Ти си животът, който търси своя дом.

Аз съм бактерията, която се ражда във водата. Ти си водата, самият живот.

Аз съм светлината и топлината, без които ти не можеш. Ти си животът, причината да ме има.

Аз съм еволюцията. Ти си размножаването и любовта.

Аз съм планетата, на която животът прелива от форми, въображение и красота. Ти си този, който създава тази красота.

Аз съм Създателят, който от глина направи мъжа, а после от собственото му ребро му направи компания.

Ти си змията, която изкуши Ева с ябълката. Аз съм Адам, който имаше нужда от Ева, за да не преживява болката от сътворението сам.

Аз съм Каин и Авел, аз съм предателството. Ти си верността.

Аз съм страхът от раздялата. Ти си смелостта, предизвикателството, че винаги има и следващ път.

Аз съм болката, страданието. Ти си ласката, нежността, милосърдието.

Аз съм тази, от когото ти не искаше да си тръгнеш. Ти си  този, който ме пусна да си тръгна, защото се страхуваше.

Аз съм тази, която беше готова да свали веригите си, за да бъде с теб. Ти си този, който не искаше да махнеш своите вериги заради мен.

Аз съм тази, която беше готова да полети и окована. Ти беше робът, който не искаше да е свободен заради мен.

Аз съм тази, която си тръгна, за да те освободи. Ти си този, който страдаше мълчаливо и тайно.

Аз бях краят на себе си. Той беше началото. Той  превръщаше водата във вино. Той можеше да ходи по вода. Той беше всичко, когато не ни оставаше нищо друго. Той беше ласката, милостта, състраданието. Той беше с мен, когато ти не пожела.  Той беше обещанието. Той е гравитацията.

Аз съм мъжът, който седи срещу теб и отпива от кафето си и замечтано наблюдава жената срещу себе си. Аз съм жената,  която седи срещу мъжа с кафето и не откъсва очи от него, опитвайки се да го хипнотизира завинаги.

Аз съм този, когото вълните безмилостно притеглят към теб. Ти си медът, ти си забраненият плод.

ГРАВИТАЦИЯ/GRAVITY

Когато Той видя жената, земята извършваше за милиарден път своя танц около слънчевото си божество, привлечена от неговата по-силна маса и гравитация. Земята се намираше в най-близката си част от обиколката около слънцето. За хората започваше горещо лято, в което много малки лични открития щяха да бъдат направени и много големи стари  истини щяха да бъдат опровергани. От страх хората предпочитат да си мислят, че имат свободна воля и че от техния личен избор зависи всичко. Но реално това е далеч от истината, защото всичко е подвластно на силата на гравитацията – онази, която другите произвеждат и около която ние се въртим и онази, която понякога ние сме в състояние да задействаме и тогава невидимата светлина, която произвеждаме, е в състояние да привлече хора около нас. Гравитацията е най-старата и най-мощна сила в космоса и в света на хората. В човешкия свят гравитацията прави чудеса - привлича светлината там, където мракът е бил твърде дълго; привлича мисли от разстояние; привлича смелостта към доброто, за да победи то злото; привлича злото към неговата гилотина;  привлича огъня там, където студът е сковал сърцето; привлича промяна, когато си готов за нея; привлича живи към неживи и обратно; привлича мъжа и жената заедно; привлича страст; привлича любовта, а значи надеждата и живота. Какво би бил човешкият свят без гравитацията.

Когато Той я видя за първи път, топлината от слънцето на вълни се разля по земята, която му отвърна с множество потрепвания и космически завъртания със скоростта на светлината около слънчевата ос, които трябваше да покажат, колко развълнувана е земята. Вълните се понесоха надолу по земята и заляха мъжа. Очите му се изпълниха с влага и почти изгубиха цвета си, тялото му се развълнува и вече не можеше да разчита на себе си.  Жената погледна нагоре и видя лицето му поруменяло от притеснение. Когато Тя се отдалечи, Той усещаше как искаше да хукне след нея, но тялото му не го слушаше, то беше поело цялата тежест от вълните, които го обляха. Той реши, че трябва да види отново жената.
Когато на другия ден Тя се появи отново, Той не посмя да излезе от скривалището си, стоеше там скрит и решен да задържи гравитационните вълни, колкото е възможно по-дълго. Тя си тръгна, но трябваше пак да дойде след няколко дена. Той несъзнателно излезе от стаята и я последва, но Тя затвори вратата пред него. Мисълта му тичаше след нея, за да разузнае всичко за нея. Коя е тя? Защо е толкова топла? Знае ли тя, че слънцето прелива от  очите и?

Когато Тя затвори вратата след себе си, земята се успокои и бавно, но невидимо за човешкото око пое по друга траектория, която за известно време щеше да я накара да се движи така все едно се връща отнякъде. Мъжът се затвори в офиса си и се опита да се заеме с купищата документи, които го чакаха на бюрото му. Но тялото трудно се поддаваше на неговия контрол. Дълбоко вътре в него гравитационните вълни се опитваха да намерят изход и да полетят към непознати, но вълнуващи траектории. Той седна на стола, стисна силно облегалото му, така че простите му побеляха от напрежението. Това го накара да изплува от потока вълни, които го дърпаха в противоположна на намеренията му посока. Той се облегна на стола, затвори очи и видя нея, мекото и лице, озарено от  блясъка, който слънчевите вълни подхранваха. Мъжът се почувства като на кораб, който плува по течението, което се наслаждаваше на липсата на посока. Тя беше навсякъде. Тя беше като невидим енергиен двойник, който се беше прилепил за неговото тяло и който искаше да го накара да рискува. Земята бавно се движеше по оста назад. Беше време нещо да се роди и гравитационните вълни създаваха условие за това.
Телефонът иззвъня силно и мъжът се стресна. Скочи рязко от стола и впери поглед в пулсиращия екран. На него тревожно трептеше името на жена му. Първоначално той не можеше да свърже името с конкретния човек, но след като телефонът не спираше истерично да трепти, все едно жена му усещаше колко неверен е бил той за това кратко време, той с известно колебание натисна червената слушалка. Животът му беше толкова добре организиран. Всичко в него се случваше, както той иска. Той винаги планираше всичко с контролирана точност, която отдавна беше убила всяка проява на страст и спонтанност. Но той беше образцов съпруг и мениджър. В живота му се случваше това, от което имаше необходимост, а останалото той си купуваше. Беше изряден консуматор, който вярваше в силата на престижа и в силата на добрата репутация, за която той старателно се грижеше. Всичко вървеше по план.
Жена му никога не трябваше да звъни на работното му място. Това беше правило, за което се бяха договорили отдавна. Нейното място беше в тяхната голяма къща. Там те показваха умерена доза чувственост, обикновено  през отпуската, когато децата не са наоколо. Той държеше навън репутацията му да демонстрира приличие и умереност. Било поради някаква негова дълбоко скрита срамежливост, или поради някаква дълбоко прикрита и непризнавана и от самия него неприязън към жена му. Тази философия на разумен семеен живот с годините се беше превърнала в рутина, която никой от двамата не смееше да наруши, защото това, което щяха да открият под рутината, може би щеше да ги накара да вземат съдбоносно решение за тях двамата. А всичко до този ден се движеше умерено стабилно, здраво приковано към земята. Те бяха като две котви здраво вързани за лодка.
Мъжът се отдалечи от бюрото, но изведнъж погледът му се закова върху семейните портрети. Имаше нещо в щастливата усмивка на жена му, което го подразни, защото беше като документ за притежание. С широката си усмивка тя открито заявяваше на целия свят, че притежава този мъж. Мъжът почувства паника. Посегна към портрета на жена си и го обърна с нейната усмивка надолу. Но в същия момент се изплаши, изправи портрета и го сложи на централно място.
Вечерта премина скучно, всеки беше зает да довърши вечерята си в мълчание. Този ритуал на съвместно скучно поглъщане на храната се беше проточил вече цели двадесет и пет години. Толкова време продължаваше техният брак. Дали това беше щастлив брак? Когато толкова дълго живееш с някого под един покрив, ти се научаваш да се радваш на своята си територия, която с годините успяваш да си извоюваш и където се стараеш да прекарваш възможно по-дълго време. Това поддържаше брака. А също и общите сметки, общия кредит за къщата, общите деца, които внасяха спасение от ужасната самота, в която двамата с жена му се озоваваха, когато оставаха заедно. В такива моменти беше трудно, защото не се намира лесно тема, която другият да предложи и ти да развиеш с ентусиазъм. Но те се справяха невероятно добре със самотата, която ги свързваше. С годините общуването между тях беше заприличало на общуване между двама бизнес партньори, които си разменяха къси фрази, които приличаха на инструкции напомняне какво да се свърши на следващия ден и до края на седмицата. Този стил на общуване беше удобно, практично и нито даваше, нито обещаваше нещо излишно.  Приличаха на двойка, в която всеки познава другия толкова добре, че всъщност много малко неща за другия можеха вече истински да ги развълнуват. Всъщност това беше идеалното щастие, в което и емоциите, и очакванията бяха отдавна изконсумирани и никой не тревожеше с нищо другия. След  вечерята мъжът се усамоти в малкия си офис в таванското помещение. Седна на стола, наля си чаша уиски, което отпи на малки глътки, и се отпусна на стола. Погледът му се срещна с пълната луна, която точно в този ден се намираше на най-близкото си разстояние от земята. Беше голяма, направо огромна. Беше толкова едра, че направо закриваше прозореца. Неподвижното спокойствие, което излъчваше, му подейства хипнотизиращо. Той се отпусна и заспа в щастливата си къща, обещавайки си да не разваля сам това, което имаше. От долния етаж се чуваше ритмично  потропване на чинии, с което съпругата му напомняше, че тя е стопанката на къщата и на нея той дължеше щастието си.
На другия ден мъжът беше изпълнен с решителност и разкаяние. Попита секретарката си дали има телефона на непознатата жена, за да и се обадят и да я предупредят да не идва повече, защото те нямаха нужда от нейните услуги. Но не намериха никакъв телефон, жената просто беше обещала, че ще дойде на следващия ден, както и всяка следваща седмица на същия ден.
Той реши, че ще отсъства този ден от работа, за да не я срещне. Отиде рано в офиса си, както обикновено, увери се, че екипът му знае какво да прави за деня и тръгна към изхода. Точно когато щеше да отвори входната врата, тя сама се отвори от външната страна и последните утринни звезди започнаха да избледняват, отдалечавайки се от видимото небе. Светлината им нахлу в сградата и той почти се сблъска с непознатата жена. Луната се сниши, за да се увери, че светлината и ще отиде по предназначение и се стопи в утринното небе. Вихър от светлина пое и двамата и ги понесе към неговия офис. Той всъщност искаше да излезе, но тя не спираше да говори и да се извинява, че е дошла толкова рано. А трябваше да се уредят още някои административни детайли по това тя да започне своята работа на това място. Той не можеше да реши дали нейното неспирно говорене го дразнеше, защото в учреждението по принцип беше много тихо. Това беше негова запазена марка, тишината. Тихо беше в голямата му къща, освен в случаите, когато децата им си идваха. Тишината владееше и работното му място, защото беше важно служителите да са концентрирани, така повишаваха своята работна ефективност. Той се суетеше, излизаше и влизаше в офиса си, лицето му беше розово на цвят, но той упорито избягваше да я погледне в очите. Тя правеше точно обратното – дръзко го гледаше в очите и говореше с акцент, който го караше да губи концентрация, поради което целият офис се въртеше и топлината, която излъчваха двамата можеше да стигне, за да се отоплява това помещение няколко дни подред. Защо беше толкова трудно да се контролира в присъствието на тази почти непозната жена? Той нямаше представа. Но беше сигурен, че би предизвикал всеки друг мъж на дуел заради нея. Самата мисъл за дуел го ужаси по начин, който го накара да започне да се съмнява в своите психични способности. Тя трябваше да си тръгне от тук възможно най-бързо и никога повече да не се връща. Това реши той. Но на глас каза, че изглежда днес пак ще вали. Това накара жената да започне напълно спонтанно монолог за романтиката на дъжда. След това премина към някои научни факти и завърши речта си с фразата, че тя всъщност не обича дъжда. Той избухна в истеричен смях. Тя не разбра защо той се смееше, но се присъедини с готовност и техният смях изпълни до краен предел малкия офис. Стана толкова тясно от смеха и топлината на  двамата, които не знаеха как да спрат, че жената съвсем спонтанно реши да сподели, че тя всъщност не харесва тази работа. Изобщо даже не я харесва, но и трябва, за да добие опит в тази сфера. Нейната искреност беше толкова неподправена и неуместна, че мъжът беше готов да я разцелува. Всъщност той би трябвало да и каже да не идва повече. Така би направил, до вчера. А тя го гледаше с очи, през които нейният омаен акцент го привличаше още повече. Мина му през ума, че той всъщност полудява. Беше чел, че преди истински да изгубиш разсъдъка си, първите признаци на лудост се появяват неочаквано и те объркват със своята нелогичност. Той също срещна нейните очи, които така упорито избягваше, и лицето му пламна цялото. По дяволите, това беше толкова засрамващо, само това липсваше, да покаже пълна липса на контрол. Но жената не му се смееше, тя го гледаше втренчено, все едно някаква сила дълбоко вътре в него я дърпаше към себе си и тя не можеше да и устои. Изведнъж вратата се отвори и секретарката му показа любопитния си нос. Тя се изкашля предупредително и чакаше неговата покана. „Госпожата тъкмо си тръгваше“, почти изкрещя той изплашен. „Довиждане, госпожо. Довиждане“. Жената безмълвно напусна стаята, обръщайки се няколко пъти назад. Секретарката не сваляше подозрителни очи от нея, но я изпрати до входа.
Вечерта, след работа, мъжът вместо да си отиде вкъщи, спря колата си на края на селото, в което живееше, заключи я и излезе от нея. Пред него се простираше поле, което есента беше подготвила вече да прекара зимата с възможно най-малко жертви. То беше почти голо, което означаваше, че зимата щеше да причини възможно най-малко страдание. Пред мъжа изскочи заек и хукна напред. Мъжът несъзнателно го последва. Заекът не се страхуваше, но се отдалечаваше сравнително бързо от мъжа, който ускори крачка, за да го следва. Той нямаше представа къде отива заекът, а и вече се свечеряваше. Изведнъж от една дупка пред него изскочи още един заек и се присъедини към първия. Двата заека почти допираха гърбовете си и тичаха, без да се разделят. Мъжът се спъна в нещо пред себе си и падна. Когато стана, двойката зайци вече ги нямаше. Къде можеше да отива двойка зайци в късния следобед? Думата любов проехтя по полето и по някакъв нелеп начин го накара да се почувства глупаво. Нямаше представа кой невидим свърза зайците в любовен съюз и ги скри от останалия свят, за да се радват на любовта си усамотено. Беше повече от сигурен, че първият заек беше бързал за романтична среща и мъжът несъзнателно го беше изплашил. Но някой се беше погрижил за зайците. Някой, който закриляше любовта.
Денят беше решил да завърши по абсурден начин. Когато мъжът спря колата пред къщата си, той не искаше да слиза от нея. Не искаше да прекара вечерта, гледайки телевизор и слушайки как жена му мие чиниите след вечерята. Това вече го беше гледал. Не спираше да мисли за двойката зайци.
Есента се изниза бързо. Въздухът беше натежал от плодородието на този сезон. Узрелите гроздови сокове се стичаха отвсякъде и по невидими канали преливаха в жилите на хората, карайки ги да полудяват от вечната напитка на живота и любовта. Жената носеше със себе си това ухание на гроздов сок и  на плодове, които ти се иска да откъснеш и опиташ бавно, наслаждавайки се на екзотичния и акцент. За малкото време, през което тя прекарваше на това място, той поне по няколко пъти през този ден минаваше покрай нея, за да я поздрави. Не казваше нищо повече. Тя също мълчеше. След това той се скриваше в офиса си и изчакваше тя да си отиде, за да го освободи. Но той не беше свободен.
Зимата дойде с големия сняг, който покри всичко с бяло одеяло. Земята потъна в магическа тишина. Той все още беше на думата „Здравей“. Тя очакваше неговите поздрави. Той съзнаваше, че трябва да стои далеч от нея. Но вече беше късно за това. Снегът беше затрупал пътя към дома му и към жена му, която го очакваше там. Той  наблюдаваше жената отдалеч и не се решаваше да премахне условностите.

ЛЕТЯЩИТЕ ХОРА // FLYING PEOPLE

Халеб аш-Шахб, градът на прясното мляко, беше потънал в прахоляк и мъка. Разрухата надничаше от всеки ъгъл, ако изобщо беше останало нещо здраво, което да образува някаква по-смислена форма, защото красивите старинни сгради се търкаляха на парчета на улиците, проклинайки съдбата си, своята и тази на хората. А хората мразеха, проклинаха и скърбяха шумно. Халяб беше техният дом, тяхната гордост пред света, техният стимул да бъдат достойни жители на това древно място, за което останалата част на света знаеше още от 6-то хилядолетие преди новата ера. Познал минало величие и слава, но и кървави години на трагедии и чуждо  разрушение, Халяб пазеше в паметта си времена като това и се подготвяше за това, което го очакваше. Какво точно очакваше и градът, и хората, това никой не знаеше. Но нещо им подсказваше, че и този път никой не е на тяхна страна. Западът и Изтокът си играеха безмилостно с тяхната съдба и периодично изпращаха своите бомби вестоносци, които трябваше да оповестят на език ясен и недвусмислен, че те не са готови да отстъпят. Бомбите падаха хаотично и всеки път поразяваха обекти и хора, които си мислеха, че ще им се размине и този път. Старите красиви сгради се разпадаха на парчета и театрално се сгромолясваха в праха, който вдигаха при разрушението си. С тях си отиваше гордостта на хората и техният свят. Самите хора изчезваха под купчините строителни материали и с това молитвите за града намаляваха с всеки изминал ден. Политиката на Запада и Изтока на се интересуваше от хората. Политиката нямаше план, тя имаше стратегически цели за разрушаване, с което трябваше да подкопае и отслаби силите на останалите конкуренти. А те бяха от всевъзможен вид, цвят и националност. Местни бандити, които се възползваха от ситуацията и мародерстваха ден и нощ. Кръвожадни ислямисти, които упражняваха своето желание да убиват хора, нещо което те преживяваха с особена наслада, а изобретателността им в това отношение не знаеше граници. Даже старите сгради, които бяха свидетели на безброй минали жестокости, предпочитаха да изчезнат на парчета, отколкото да бъдат свидетели на садистичната им изобретателност, чиято варварска жестокост караше хората да мечтаят да изчезнат под някоя чужда бомба, отколкото да станат жертви на средновековните им експерименти по жестокост, които  се измисляха и упражняваха всеки ден. По този начин войната беше превзела ума и сърцето на всеки, разпределяйки хората на жертви и палачи. Жертвите се увеличаваха с всеки изминал ден, а палачите не желаеха мира, защото те се хранеха от хаоса и липсата на уважение пред законите в света на хората. Хора, способни да сътворят такъв хаос и да се подчинят на злото в такава степен, не изпитваха необходимост от закони, които да усмиряват тази тяхна страна. Жертвите, или хората, които все още не бяха способни да упражняват активно злото, бяха слаби и предпочитаха да бягат, отколкото да стоят и да гледат как светът им се разпада на парчета и те не са способни да направят нищо, за да залепят отново тези парчета в едно цяло. Изглежда вече никой не беше способен на това. Живите искаха да живеят. Бяха длъжни да продължават живота, защото това беше единственият жалък смисъл на войната – да полагаш  усилия да продължаваш живота, ако все още го имаш, заради себе си и заради другите. 

 В семейството на лекаря Аяд не се говореше за войната. Дните им минаваха изпълнени с взривовете на бомбите, след които те изпадаха в молитвена тишина. Нощите бяха белязани от тревожните звуци на сирените, след които те бързаха да се скрият в подземието под полуразрушения блок, в който живееха все още. През деня Аяд работеше в едното крило в една от оцелелите градски болници, където помагаше, а вечерите се грижеше за двете си деца и за старата си майка. Съпругата на лекаря Аяд беше загинала при една от бомбардировките, на път за вкъщи, когато по погрешка бил улучен автобусът, с който тя се връщала от работа. Нямало оцелели сред пътниците. Семейството на лекаря Аяд не винеше никого за войната, то предпочиташе да не говори за това, защото синът и дъщерята на Аяд не искаха споменът за тяхната майка да бъде смесван с омразата на хора, които те даже не познават. Майка им Ахлям ги беше учила, че трябва да се вярва в доброто и да му се дава шанс, може би защото такава беше нейната същност да мечтае за красиви неща, всъщност нейното име означаваше точно това „мечти“. Точно затова беше кръстила дъщеря си с името на надеждата Амал. Когато им съобщиха трагичната новина, че автобусът е взривен, синът и Мустафа пристигна бързо на мястото, където това се беше случило, и помогна на останалите да изровят телата на убитите в него пътници. Автобусът беше почти изгорял от пожара и беше почти невъзможно да се открият и идентифицират  опожарените тела на пътниците. Даже когато всички останали останаха без надежда, че нещо можеше да бъде изровено, Мустафа не спираше да рови с ръце и да разхвърля цялата чернилка, останала от автобуса, надявайки се да излезе нещо познато. Сълзите му почти измиваха чернилката от изгорялото и се полепяше по тялото му. По лицето му и ръцете му се беше полепила човешката омраза и смърт. Приличаше на обезумял, който е решен да не се спре пред нищо. Но имаше един неоспорим факт, който никой не можеше да промени  по никакъв начин, даже неговият баща, лекарят Аяд, който професионално помагаше да продължава живота, даже той беше безсилен пред факта на смъртта. Баща му насила го откъсна от изгорелия автобус. Но Мустафа се върна отново и напълни джобовете на панталона си с въглени, които се търкаляха в изобилие. След това събра още  цяла купчина от въглени, съблече ризата си и зави въглените. 

 Когато си отиде в това, което беше останало от техния дом, той не каза нито дума. Не промълви нищо и на другия ден. Лекарят Аяд реши, че това е естествена реакция в резултат на трагедията. Мустафа седеше на леглото си, обърнат към стената, която гледаше съсредоточено. Понякога ставаше, вземаше един от въглените и започваше да рисува. Рисуваше хора, които летят. Баща му помисли, че това все пак е добър знак, защото означаваше, че Мустафа намира начин да изразява това, което преживява. Цялото семейство преживяваше по своему смъртта на Ахлям. Поради липсата на редовно електроснабдяване, студената светлина на луната събираше  семейството вечер пред прозореца. Луната не пестеше отразената си светлина и изглежда нямаше нищо против да дарява малка радост там, където хората с удоволствие сами отнемаха живота едни на други. За своите милиарди години живот луната беше видяла всичко в човешкия свят и знаеше, че войната имаше способността да изчисти и злото  у хората, най-често унищожавайки физически самите хора. След като се прочистеха и от доброто, и от злото, някаква сила стряскаше хората и те решаваха да спрат войната. След това започваха да вярват в доброто и да наказват онези, които практикуват зло. Започваха да строят отново своите домове. Но този мечтан ден беше все още далеч за град Халяб и даже старата луна, свидетелка на всичко, случило се в човешкия свят, не можеше да каже с точност кога точно щеше да настъпи.

Неслучайно Мустафа и Амал изглеждаха по-големи за възрастта си. Този факт щеше да има значение, когато граничните власти заедно с още един куп организации щяха да преценяват след известно време дали да дадат на семейството им статус на бежанци. Те нямаше как да знаят, че преживелите войната носеха върху себе си ужасите на това пъклено човешко дело, което като огромна вина се отразяваше на лицата им, обременявайки ги с тежестта на ненужното знание за ужасите, на които са способни хората. Затова все още деца на по петнадесет, шестнадесет години Амал и Мустафа приличаха на ходеща памет за войната.

Не беше лесно да стигнат да Острова, мястото, което минаваше от уста на уста, като място най-отдалечено от войната, където хората били с широки сърца и обичали ближните си. Колко му трябва на човек? Просто някой да му обещае мир и хляб, и покрив, и любов. Островът беше олицетворение на Запада за тях, а Западът за тях беше и олицетворение на хората, виновни за смъртта на тяхната майка Ахлям. Западът носеше образа на колективната вина, заради която толкова много хора от Халяб умираха всеки ден. Да вземеш личното решение да молиш за мир своите палачи е като да се предадеш доброволно, преди даже да си опитал да се бориш. Но теорията и философията на войната беше чужда на лекаря Аяд, който изповядваше философията да спасява живота до последно. И воден точно от тази идеалистична хуманна представа за живота, която обединяваше живите хора по света, лекарят Аяд измина целия дълъг път на търсене на спасение за своето семейство, пътя на унижението към мира.

Първото нещо, което му направи впечатление, когато се озоваха на английска земя, беше, че там не миришеше на изгоряло. Миризма, която ги съпровождаше навсякъде в Халяб, която беше проникнала в кожата им и която те не можеха да отмият по никакъв начин. И макар че тук ухаеше приятно, Амал няколко пъти беше почти готова да повърне от непривичната чистота на това място. И Амал, и Мустафа бяха потънали в мълчание, което ги караше да бъдат нащрек, защото това беше тяхното обичайно състояние, винаги готови да посрещнат следващата неприятност. Другата очевидна причина беше тяхното незнание на местния език, което ги караше да са подозрителни към тези нови хора. Лекарят Аяд знаеше в някаква степен английски език, което се беше оказало решаващо по време на техните странствания до тази страна. Той използваше всяка свободна минута да учи децата си на полезни думи и изрази.

-       -   Тук може да срещнеш хора, които летят – опита се да окуражи сина си лекарят Аяд.

-        -  Ти знаеш, че хората не могат да летят, прекалено са тежки за нещо толкова леко – недоволно възрази на арабски Мустафа, не одобрявайки прекалената понякога наивност на баща си.

Но лекарят Аяд беше свикнал да вярва и заради пациентите си, защото понякога вярата в оздравяването на болния беше единственото, което имаше. Затова винаги казваше на пациентите си, че те трябва да дадат време на болестта да си отиде, да и покажат, че тя не е желана. Но на глас каза:

-      -    Учи английски, ще ти трябва в училището.

През това време Амал придърпваше притеснено още по-ниско забрадката си върху челото си, надявайки се, че тя ще и помогне да се превърне в невидима и да изчезне. Амал се притесняваше от това, че жените около тях бяха със свободно спуснати коси, с които понякога си играеха, навивайки ги на пръстта си, особено когато разговаряха с непознати мъже. Тогава Амал предпочиташе да е невидима, но не беше и отстрани можеше да се види как лицето и порозовява. И макар че официално хората бяха вежливи с тях, можеше да се усети, че те не се интересуват от техния живот и просто вършат служебните си задължения, стараейки се да не прекъсват официалната верига, която щеше да им осигури всичко необходимо за статута „бежанец“.

Най-напред ги настаниха в някакъв център за бежанци в Лондон. Записаха ги на курсове по английски и дните им се изпълниха с някаква цел. Когато първоначалният стрес от сблъсъка с различната култура премина, Мустафа извади един от въглените си,  взе лист хартия от тетрадката си по английски и прокара въглена по листа. За първи път, откакто напуснаха Халяб, Мустафа хващаше отново в ръце въглена. Местонахождението му беше пазил в най-дълбока тайна, защото се боеше, че можеше да бъде изхвърлен по погрешка по време на пътуването, ако при ровенето на оскъдния им багаж, някой от семейството им го беше намерил, можеше просто да го помисли за боклук и да го изхвърли. Те знаеха историята на въглена, но за разлика от Мустафа Амал например не изпитваше положително сантиментално отношение към него. Даже точно обратното, тя предпочиташе да не го вижда, за да не и напомня. Но лекарят Аяд разбираше, че точно връзката с онова злощастно събитие, караше Мустафа да търси  въглените, за да им даде възможността те да му разкажат всичко за този ден, за да може той да се изчерпи откъм разказване и да си отиде. Но не беше толкова лесно. Защото даже думите да си отидеха, оставаше неговото сърце, което не искаше да забрави. Беше невъзможно.

Славянските езици в условията на емиграция // Slavic Languages in emigration

(in Bulgarian)

 Изминаха повече от двадесет и пет години от края на комунистическия режим в страните от Източна Европа, в които  държавен език е някой от славянските езици. Промяната на политическата система не доведе до голяма смяна на езиковата ситуация в тези страни, което означава, че доминиращи в голямата си част от реализирането на езиковите стилове продължават да са славянските езици в тези страни, т.е. тяхната роля на L1/Е1  е запазена. Не така обещаващо обаче стоят нещата с носителите на славянските езици. Известно е, че езикът е абстрактна система от кодове, чиято основна функция е комуникативната – да служи за общуване и обмяна на мисли и информация между членовете на едно общество. В този си смисъл езикът е социално явление, чието развитие зависи от членовете на обществото, използващо съответния език. Езикът не съществува извън хората и извън обществото, не и в активна форма. Смяната на социалистическия режим с капиталистическото общество не става за един ден, то е дълъг и болезнен както в икономически, така и в социален план процес. Това води от своя страна до промяна на живота на самото общество. Икономическите трудности, през които минават посткомунистическите общества от Източна Европа, доведоха до емигрирането на голяма част от населението им както в други страни от Европа, така и в останалите континенти. Този факт оказа силно влияние на стесняването и намаляването на броя на активните  носители на славянските езици на територията, на която те са държавни езици. И езиците тръгнаха заедно с носителите си по света, за да претърпят трансформацията от език на мнозинството и държавен език на своя територия в език на малцинствата, език на емигрантите. Тази нова роля на славянските езици стеснява обема на функционирането им в новата езикова среда, като чисто стилистично те повече не са в състояние да реализират целия си потенциал. Основната им функция – комуникативната се запазва, но кръгът, в който тя се реализира, е  строго домашен, семеен или също така в кръга на подобни емигранти, чийто L1/Е1 е същият. Новата несвойствена му роля на език на малцинството води до промени в самия славянски език, защото той вече е в положение, когато трябва да се конкурира по степен и обем на функциониране с официалния език в новата приемна страна. Новите условия често водят до явно изразен и практикуван  билингвизъм, който за различните поколения емигранти означава различни неща. Новият микроезик търпи промени, защото е подложен на атаките на езиковата интерференция, промени, които са резултат от сблъсъка между две или повече езикови системи, които са в състояние да доведат до образуването на нов хибриден вариант. Предпочитаме термина Е1(L1) пред определенията за езика като „майчин“ или „роден“, защото първият е по-освободен от емоционалността на носителя, докато при „майчин/роден език“ винаги подсъзнателно и субективно се класифицират ситуациите по степен на важност за тях. Освен това трябва да се признае, че  Е2 (L2) носи в себе си перспектива и свобода на избора да бъдеш, какъвто си искаш и да имаш такова езиково лице, каквото си пожелаеш. Докато Е1(L1) е обвързан с понятието „носител на езика“ , за когото обикновено се смята, че е човек, който е роден в дадена страна, чийто език е бил първият естествен език, който същият този носител е усвоил най-напред. Но също така това е бил и езикът, който е бил използван в периода на съзряването и израстването на личността. На английски в този случай се използва "native speaker". От своя страна, „майчин“ език не е равнозначно на „роден“ език, защото като „майчин“ обикновено се определя езика, който детето усвоява вкъщи от майка си (или и от двамата си родители), което за децата, родени в двуезична среда, означава, че те ще усвоят два майчини/родни езика, защото не  е възможно те да бъдат степенувани по важност и значение на влиянието върху израстването на личността. Всичко това е важно за самото определяне на понятието „билингвизъм“, за което е общоприето да се смята, че дадена личност е билингвална, ако е родена в двуезична среда и още от най-ранна детска възраст добива говорни умения и на двата езика без акцент. Ние не приемаме за билингвална онази личност, която в училище например започва да изучава чужд език и за няколко години го усвоява до степен на свободно изразяване.

Нощта, която не искаше да си отива // The night, which did not want to go

Вече четиридесет години Питър участваше в строежа на църквата. Не вярваше, че ще доживее да види как се извисява кулата, която беше толкова висока, че на обикновен смъртен  му се струваше, че там някъде горе тя наистина достига до божиите покои. Той беше като живата история на града и на строящата се църква, чието начало едва ли някой си спомняше кога точно беше започнало. Може би още с раждането на Питър, а може би църквата винаги да се беше строяла, защото беше начало на нещо без край, нещо голямо и велико, много по-голямо от обикновен човешки живот. Калта около строежа беше дълбока и лепкава, но това само усилваше вярата му, че разчертаните с майсторска прецизност каменни блокове, трябваше да тежат на мястото си, за да не потъне в мръсотията великолепната сграда.
Тя трябваше да бъде величествена, защото той отдаде живота си за нея. Той живееше заради строежа и с мисълта за него. И нямаше как другояче да бъде, защото беше обещал на бог, че ще отдаде силите си и живота си в негова възхвала, ако спаси Ана. Беше на двадесет години и вярата му в бог не беше голяма все още. Но вярваше в силата на младостта си, усещаше, че любовта на Ана му е нужна, защото го отделяше от останалите и го превръщаше в потребен на някого. За бог не знаеше много все още. Не можеше да се каже, че и сега беше в състояние да разкаже много за него, но беше сигурен, че усеща по-добре от всеки друг смъртен предназначението си на земята и то беше свързано с факта, че все още не се беше разплатил с бог. И техният общ диалог започна в деня, когато Питър навърши двадесет години и когато се случи злополуката с Ана. Пиян каруцар, който препускаше с бясна скорост по прашните улици на градчето, току-що беше научил новината, че жена му е родила първата му рожба. В света на хората това е новина от голяма величина, която така или иначе те опиянява със силата на собственото с нищо несравнима значимост. Беше последвала всеобща веселба в кръчмата, след което черният жребец просто следваше вътрешния порив на стопанина си. Опиянението им беше толкова голямо, че нито конят, нито неговият стопанин забелязаха в тъмното как една малка фигура се опитваше да се защити от налетялата я стихия с викове за помощ. Конят се препъна в нещо, което остана да лежи неподвижно.

Кирилица // Cyrillic alphabets

Св. св. Кирил и Методий

(in Bulgarian)

Кирилица в днешно време е наименованието на група сходни азбучни системи, типографски произлизащи от руския граждански шрифт и използвани от различни езици в Източна Европа и Азия. В исторически план кирилицата, заедно с глаголицата, е едната от двете азбуки, използвани при записването на старобългарския книжовен език. В наши дни кирилицата е широко разпространена както сред южните и източните славянски народи, така и сред неславянските народи в Русия. Кирилицата е официална азбука в Монголия и в някои републики от бившия Съветски съюз, а до края на 70-те години на ХІХ  век се е ползвала и в Румъния. С влизането на България в Европейския съюз от 1 януари 2007 г. кирилицата става третата официална азбука на Европейския съюз след латиницата и гръцката азбука.

История и развитие

Възникване

Глаголицата е създадена съгласно византийската външна политика през IX век с цел славянските народи да не възприемат християнството от Рим. Ромейските дипломати, солунските братя Константин Философ (Кирил) и Методий, са изпратени във Великоморавия през 863 г., където въвеждат глаголицата и създават книжовни центрове, но след смъртта на Методий (Кирил умира по-рано) просветното дело на двамата братя е унищожено от немските духовници. Традиционно кирилицата е приписвана на ученика на Кирил и Методий, Климент Охридски, а името ѝ — в чест на Константин-Кирил Философ. Подобно на латиницата, за основа на новата азбука е използвана гръцката азбука, която от своя страна произлиза от финикийската.

Cyrillic alphabets

(in English)

Numerous alphabets are based on the Cyrillic script.  While these languages by and large have phonemic orthographies, there are occasional exceptions—for example, Russian ⟨г⟩ represents /v/ in a number of words, a relic from when they were pronounced /ɡ/ (e.g. его yego 'him/his', is pronounced [jɪˈvo] rather than [jɪˈɡo]).

Note that transliterated spellings of names may vary, especially y/j/i, but also gh/g/h and zh/j.

Non-Slavic alphabets are generally modelled after Russian, but often bear striking differences, particularly when adapted for Caucasian languages. The first few of them were generated by Orthodox missionaries for the Finnic and Turkic peoples of Idel-Ural (Mari, Udmurt, Mordva, Chuvash, Kerashen Tatars) in the 1870s. Later such alphabets were created for some of the Siberian and Caucasus peoples who had recently converted to Christianity. In the 1930s, some of those alphabets were switched to the Uniform Turkic Alphabt. All of the peoples of the former Soviet Union who had been using an Arabic or other Asian script (Mongolia script, etc.) also adopted Cyrillic alphabets, and during the Great Purge in the late 1930s, all of the Latin alphabets of the peoples of the Soviet Union were switched over to Cyrillic as well (the Baltic Republics were annexed later, and weren't affected by this change). The Abkhazian alphabet was switched to Georgian script, but after the death of Joseph Stalin, Abkhaz also adopted Cyrillic. The last language to adopt Cyrillic was the Gagauz language, which had used Greek script before.

In Uzbekistan, Azerbaijan and Turkmenistan, the use of Cyrillic to represent local languages has often been a politically controversial issue since the collapse of the Soviet Union, as it evokes the era of Soviet rule and Russification. Some of Russia's peoples such as the Tatars have also tried to drop Cyrillic, but the move was halted under Russian law. A number of languages have switched from Cyrillic to other orthographies—either Roman‐based or returning to a former script.

Unlike the Latin script, which is usually adapted to different languages by using additions to existing letters such as accents, umlauts, tildes and cedillas, the Cyrillic script is usually adapted by the creation of entirely new letter shapes. In some alphabets invented in the nineteenth century, such as Mari, Udmurt and Chuvash, umlauts and breves also were used.

Карта на славянските езици // Map of Slavic languages

Приблизително около 350 милиона души общо говорят на славянските езици. Данните се различават в известна степен според различните източници. // Approximately 350 million people in total speak  Slavic languages. The numbers slightly vary according to different sources.