Нощта, която не искаше да си отива // The night, which did not want to go

(in Bulgarian)

Вече четиридесет години Питър участваше в строежа на църквата. Не вярваше, че ще доживее да види как се извисява кулата, която беше толкова висока, че на обикновен смъртен  му се струваше, че там някъде горе тя наистина достига до божиите покои. Той беше като живата история на града и на строящата се църква, чието начало едва ли някой си спомняше кога точно беше започнало. Може би още с раждането на Питър, а може би църквата винаги да се беше строяла, защото беше начало на нещо без край, нещо голямо и велико, много по-голямо от обикновен човешки живот. Калта около строежа беше дълбока и лепкава, но това само усилваше вярата му, че разчертаните с майсторска прецизност каменни блокове, трябваше да тежат на мястото си, за да не потъне в мръсотията великолепната сграда.
Тя трябваше да бъде величествена, защото той отдаде живота си за нея. Той живееше заради строежа и с мисълта за него. И нямаше как другояче да бъде, защото беше обещал на бог, че ще отдаде силите си и живота си в негова възхвала, ако спаси Ана. Беше на двадесет години и вярата му в бог не беше голяма все още. Но вярваше в силата на младостта си, усещаше, че любовта на Ана му е нужна, защото го отделяше от останалите и го превръщаше в потребен на някого. За бог не знаеше много все още. Не можеше да се каже, че и сега беше в състояние да разкаже много за него, но беше сигурен, че усеща по-добре от всеки друг смъртен предназначението си на земята и то беше свързано с факта, че все още не се беше разплатил с бог. И техният общ диалог започна в деня, когато Питър навърши двадесет години и когато се случи злополуката с Ана. Пиян каруцар, който препускаше с бясна скорост по прашните улици на градчето, току-що беше научил новината, че жена му е родила първата му рожба. В света на хората това е новина от голяма величина, която така или иначе те опиянява със силата на собственото с нищо несравнима значимост. Беше последвала всеобща веселба в кръчмата, след което черният жребец просто следваше вътрешния порив на стопанина си. Опиянението им беше толкова голямо, че нито конят, нито неговият стопанин забелязаха в тъмното как една малка фигура се опитваше да се защити от налетялата я стихия с викове за помощ. Конят се препъна в нещо, което остана да лежи неподвижно.

Младият каменар Питър беше безутешен. Знанията на доктора стигаха да констатира очевидното – само бог беше в състояние да спаси Ана и нейното неродено дете. Тя беше нито жива, нито мъртва. От сътресението детето се роди преждевременно и мъртво. Ана остана да пребивава в това междинно състояние между живота и смъртта. Малката скромна къща по нищо не се отличаваше от къщите на останалите бедни хора. Мебелите в нея бяха повече от оскъдни, а светлината трудно си пробиваше път в двете малки стаи. Не можеше да се каже кога беше по-светло денем или нощем, когато небесните светила внасяха нов вид разбиране за живота. Ана не беше в състояние да се обслужва сама и затова Питър намери отнякъде един висок стол, който стана нейното постоянно място за очакване на чудото. Обикновено тя седеше в трона си в една от стаите близо до вратата, която Питър оставаше отворена, когато се налагаше да излиза по работа. Тя не беше в състояние да избяга, даже и да искаше. Когато той се прибираше вечер смазан от тежестта на безмилостните камъни, го посрещаха две втренчени в тъмното очи. Понякога очите го гледаха все едно искаха да му подскажат нещо, но от гърлото на неподвижната жена излизаха единствено несвързани хрипове, които Питър не можеше да свърже в смислено послание. Той не знаеше какво да прави с нея. Какво се правеше в такива случаи, когато съдбата ти се подиграва още на входа на живота, когато едва започваш да разбираш кой си и когато влечението към другия пол измества представата за любовта. Когато физическата връзка между двамата прекъсна, той остана единствено с много въпроси и без никакви отговори за тях. В началото  той мислеше, че разбира какво му казват очите и. Много често след работа сядаше пред нея и просто я гледаше. Какъв живот беше това за нея, а и за него. Свещеникът в църквата му беше дал малък дървен кръст, който Питър тържествено забоде в ръцете и. „Моли се, дано бог ни подскаже  какво да правим!“, молеше я той.  Кръстът така и не успя да изсъхне от сълзите на Ана. Така минаваха дни,  месеци, години. Косата и побеля, тялото и остаря, очите и пресъхнаха. Само малкият дървен кръст продължаваше да и прави компания в самотните и дни. Беше като жив мъртвец в къщата. Питър отдавна беше престанал да се надява, че чудо ще се случи и че тя ще оздравее. От много години той се надяваше на друго чудо, което щеше да сложи край на неговите и на нейните мъки. Тогава работата му по новата църква ставаше още по-всеотдайна, надяваше се, вярваше, че бог разбира душата му, че може да прочете в нея и да разбере, че трябва да го освободи от тази любов, чиито окови го притискаха със силата на грешното, земното. Когато съблазните от подобни мисли го изпълваха целия, тогава той оставаше на строежа на църквата, намяташе се със стари дрипи и изкарваше нощта между каменните стени, по които имаше белези и от неговата кръв. Много майстори участваха с уменията си в строежа, а доброволно се включваше и цялото градче. На службата в неделя в старата църква свещеникът обясняваше, че без помощта на целия град, бог няма да има нов дом, в който милостиво да изслушва молбите им и да намира решенията за тях. Защото единствено вечна е божията любов, човешката минава през плътта и се омърсява.

Имаше дни, когато каменарят Питър на обяд вместо да отиде и да нахрани Ана, се отбиваше в кръчмата и там оставаше до тъмно, защото бог отказваше да разбере молбата му. Камъкът се превърна в най-добрия му приятел. Приятел, който въпреки изначалната си студенина и твърдост успяваше да стопли закоравялото сърце на каменаря, защото му даваше посока. Така казваше и свещеникът, „Бог иска да види колко много го обичаме и почитаме. Затова дълг на всеки е да отдаде най-доброто от себе си за построяването на новата църква“. И Питър отдаваше онова, което му беше останало – непотребното си сърце. В него имаше много спомени и малко настояще. То не му беше нужно, не и по начина, по който то служи на хората в ежедневния им живот. Защото ежедневният му живот беше свързан с камъните, които успокояваха и уравновесяваха мислите му. Понякога думите на свещеника звучаха заплашително, но той ги посрещаше с готовност, която оправдаваше нежеланието му да се връща в малката си къща, където го чакаха двете очи и малкият дървен кръст. Превърна се в най-добрия каменар, който никога не грешеше мерките и който с почти божествена точност разчертаваше каменните блокове, които трябваше да заемат своето място в редицата при останалите камъни, които трябваше да образуват стената на църквата. Това беше единствената любов, която му беше нужна. Онази, човешката, плътската от спомените, той изтръгваше с всеки изминал ден, с всеки полиран камък, по който оставаше и частица от себе си. Зимните дни работата по строежа почти спираше, за да се възобнови отново на пролет. Но каменарят Питър не знаеше почивка, той беше решен да довърши делото си. И бог беше търпелив.

Така изминаха четири десетилетия от живота му. Време, през което тялото му остаря, душата му закоравя, а сърцето му отдавна не се надяваше на чудо. Време, през което той не успя да разбере бог повече, отколкото знаеше за него преди. През всичките студени и безмилостни дни и нощи той не видя бог нито веднъж. Може би защото отдавна беше спрял да  му се моли.

Зимата преди последното Рождество за столетието беше сурова и снежна. Сняг затрупа къщите и полята около града. Сняг покри и новата църква, която се извисяваше в цялото си достолепие. Тържествата по случай раждането на бога щяха да се проведат в новия му дом. За майсторите по строежа беше свършил един период от живота им, който беше белязан с участието в нещо значимо и важно. Всички те се бяха събрали в кръчмата да отбележат факта, че бяха част от живота на църквата, което ги отличаваше от останалите миряни. Питър вървеше към малката си къщичка, гонен от развихрилата се снежна буря. Студът сковаваше земята и мислите му и му напомняше, че зимата не е за бедните хора. От вятъра можеше да се чуе още отдалеч как малката му дървена къщичка поскърцваше и образуваше мелодия, която той отлично познаваше. Няколкото прозореца бяха със заковани дъски по тях и Питър ги отковаваше само през лятото, за да влиза светлина и топлина през тях. На прозореца в стаята, в която беше Ана, беше заковал свинска кожа, която не беше особено плътна и пропускаше известна светлина и въздух в стаята. Тази вечер Питър отвори както обикновено вратата, но отвътре го посрещна още по-силна вихрушка, отколкото имаше на улицата. Свинската кожа не беше издържала на напора на силния вятър, беше поддала и една огромна дупка зееше като фуния, през която бог изсипваше обилно количество сняг в стаята на Ана.  Ана седеше като снежна кралица на трона си, а малкият дървен кръст се търкаляше на пода, почти затрупан от снега. Очите на снежната кралица бяха широко отворени и Питър можеше да се закълне, че в тях напираше да излезе замръзнала усмивка. Усмивка, в която той можеше да прочете облекчение, но имаше в нея и нещо, което го накара де се почувства виновно. С бързи движения той взе малкия дървен кръст от пода и избяга навън, където времето сякаш искаше да подскаже, че заради оказаната им чест да имат новороден бог, хората трябваше да си платят. От някои улици долитаха звуците на  коледни песни, които сякаш се опитваха да намерят верния път към дома си. Питър сви в посока към новата църква и почти тичайки доближи познатата сграда. От силния вятър камбаните сами се люлееха и мелодиите им огласяха всичко наоколо. Цялата тази божествена музика беше странна и неочаквана, защото камбаните трябваше да са вързани. Питър изкачи  витата стълба на камбанарията и отгоре го посрещна смесица от силен музикален тътен и сърдит вятър. Всичко беше мокро и хлъзгаво, а двете камбани сякаш сами се бяха отвързали, защото дългите им връзки се люлееха през прозореца. Той се наведе през прозореца да хване края на връзката, но изведнъж усети как малкият дървен кръст се изплъзна от ръката му и падна на покрива под прозореца. Питър си спомни замръзналата усмивка на Ана, без да мисли прескочи прозореца и с внимателни движения заслиза надолу по покрива, за да вземе кръста. В същото време вятърът излезе с още по-голяма сила, Питър се олюля и потъна в мрака. Беше полунощ. Вятърът подгони камбаните още по-силно и те заизвиваха мелодия на радост от предстоящата среща с новородения бог. Беше 1400 година. Време за прослава на бога.

*  *   *

Самолетите на вражеските въздушни сили можеха да се различат по това, че крилата  бяха белязани с черен кръст. Самолетът на капитан Ото беше пълен с бомби, готови да се разпръснат над града на неприятеля. Капитан Ото беше отличен пилот, който безстрашно ръководеше цялата операция по бомбардирането на града. Заповедта беше да се унищожат определени стратегически обекти, които произвеждаха военна техника. Но специалните умения на капитан Ото стигаха дотам, че той винаги успяваше да разпредели бомбите така, че да стигнат и за други обекти, които можеха да го впечатлят  с нещо. Преди да се качи на самолета и да даде знак, че операцията започва, капитан Ото отправи поглед към обвития в тъмнина град, неговия роден град, за който той беше готов да умре, биейки се с врага. Беше въпрос на време и на вяра в правотата си, за да стигнеш пръв до вражеските цели и да ги унищожиш. Ако той не го направеше, те щяха да сторят същото с неговото родно място. И тогава щяха да унищожат семейството му и семействата на останалите му съграждани. Победител щеше да е най-бързият и най-добре подготвеният. Любовта оправдаваше намеренията им. А той вярваше, че силата и правото да се бранят, нападайки първи врага, не се нуждаеше от доказателства. Капитан Ото нямаше друга вяра, защото вярата във военната мощ беше обективна вяра. А бог? Бог щеше да ги разбере. Но и да не го стореше, това нямаше голямо значение, защото бог беше субективна и емоционална величина. Нещо, което по време на война само можеше да отслаби мотивацията и да обърка представите им, нещо от което изобщо нямаха нужда. Истината беше в оръжието и в неговата сила. В това вярваха те. А капитан Ото беше  добре обучен млад мъж, който отлично владееше тайните на всякакъв вид оръжие и военна техника изобщо. Беше въпрос на бързина – кой кого. Той въздъхна дълбоко и попи от хладната тъмнина на родния град, направи го почти ритуално няколко пъти, докато студът и ноемврийския мраз не проникнаха в цялото му тяло, а сърцето му изтръпна и спря да усеща каквото и да било. Тогава капитан Ото се качи на своя самолет, откъдето имаше връзка с останалите пилоти. Запали мотора на самолета и тялото му започна да усеща вибрациите на желязната птица, която беше погълнала в утробата си бомби от най-добро качество. Бомби, създадени да убиват. Затова желязната птица нямаше търпение да се освободи от тежестта им, за да не се усеща съучастница. По пистата се изнизаха един след друг, изчезвайки в мрака, самолетите, които имаха свещената задача да не оставят нито една бомба да не стигне до целта си.

            Разстоянието до вражеския град не отне много време. Противовъздушната отбрана на града регистрира появата им на своя територия и воят на сирените разкъса нощта над спящия град. Докато хората осъзнаваха какво се случваше, самолетите от групата на капитан Ото се групираха  по-предварително проучения план на стратегическите обекти в града. Близо десет часа те щурмуваха надлъж и нашир града и изравниха със земята почти всичко - електрическата мрежа и захранване, фабрики, пожарна и всичко по-важно. Почти нямаше видимост какво точно се случва долу на земята, защото пожарите бяха обхванали целия град, а писъците на хората биваха заглушавани от мощните избухвания на бомбите. Но самолетът на капитан Ото продължаваше да кръжи в случай, че нещо важно и опасно е останало не поразено. Добре обученото му око на военен пилот забеляза как сред пушеците отдолу се очертава нещо, което се извисяваше над пожарите и купчините камъни от разрушените сгради. Капитан Ото слезе на по-ниска височина, за да види по-ясно кое беше това дръзко нещо, което отказваше да падне под бомбите. Не беше за вярване, че изобщо нещо беше останало цяло и неразрушено. Изненадата на капитан Ото беше наистина голяма, защото той вярваше, че бомбите бяха от най-добро качество и носеха сигурна смърт.

Кулата на църквата се извисяваше гордо и непокорно, сякаш съществуваше по друга логика и закони, които нямаха нищо общо със земното желание за смърт.  Тогава в кабината при него започна да навлиза като ехо музиката от камбаните в кулата.  Последното нещо, което видя капитан Ото, беше как разстоянието между него и кулата ставаше все по-малко, докато не станаха  едно цяло, което полетя надолу, за да се слее с всеобщия хаос.

Беше 1940 година. Време за съмнения в бога.

(Елена Любенова)

Source: http://phdelenalyubenova.blogspot.com