ГРАВИТАЦИЯ/GRAVITY

(Елена Любенова/Elena Lyubenova)

Когато Той видя жената, земята извършваше за милиарден път своя танц около слънчевото си божество, привлечена от неговата по-силна маса и гравитация. Земята се намираше в най-близката си част от обиколката около слънцето. За хората започваше горещо лято, в което много малки лични открития щяха да бъдат направени и много големи стари  истини щяха да бъдат опровергани. От страх хората предпочитат да си мислят, че имат свободна воля и че от техния личен избор зависи всичко. Но реално това е далеч от истината, защото всичко е подвластно на силата на гравитацията – онази, която другите произвеждат и около която ние се въртим и онази, която понякога ние сме в състояние да задействаме и тогава невидимата светлина, която произвеждаме, е в състояние да привлече хора около нас. Гравитацията е най-старата и най-мощна сила в космоса и в света на хората. В човешкия свят гравитацията прави чудеса - привлича светлината там, където мракът е бил твърде дълго; привлича мисли от разстояние; привлича смелостта към доброто, за да победи то злото; привлича злото към неговата гилотина;  привлича огъня там, където студът е сковал сърцето; привлича промяна, когато си готов за нея; привлича живи към неживи и обратно; привлича мъжа и жената заедно; привлича страст; привлича любовта, а значи надеждата и живота. Какво би бил човешкият свят без гравитацията.

Когато Той я видя за първи път, топлината от слънцето на вълни се разля по земята, която му отвърна с множество потрепвания и космически завъртания със скоростта на светлината около слънчевата ос, които трябваше да покажат, колко развълнувана е земята. Вълните се понесоха надолу по земята и заляха мъжа. Очите му се изпълниха с влага и почти изгубиха цвета си, тялото му се развълнува и вече не можеше да разчита на себе си.  Жената погледна нагоре и видя лицето му поруменяло от притеснение. Когато Тя се отдалечи, Той усещаше как искаше да хукне след нея, но тялото му не го слушаше, то беше поело цялата тежест от вълните, които го обляха. Той реши, че трябва да види отново жената.
Когато на другия ден Тя се появи отново, Той не посмя да излезе от скривалището си, стоеше там скрит и решен да задържи гравитационните вълни, колкото е възможно по-дълго. Тя си тръгна, но трябваше пак да дойде след няколко дена. Той несъзнателно излезе от стаята и я последва, но Тя затвори вратата пред него. Мисълта му тичаше след нея, за да разузнае всичко за нея. Коя е тя? Защо е толкова топла? Знае ли тя, че слънцето прелива от  очите и?

Когато Тя затвори вратата след себе си, земята се успокои и бавно, но невидимо за човешкото око пое по друга траектория, която за известно време щеше да я накара да се движи така все едно се връща отнякъде. Мъжът се затвори в офиса си и се опита да се заеме с купищата документи, които го чакаха на бюрото му. Но тялото трудно се поддаваше на неговия контрол. Дълбоко вътре в него гравитационните вълни се опитваха да намерят изход и да полетят към непознати, но вълнуващи траектории. Той седна на стола, стисна силно облегалото му, така че простите му побеляха от напрежението. Това го накара да изплува от потока вълни, които го дърпаха в противоположна на намеренията му посока. Той се облегна на стола, затвори очи и видя нея, мекото и лице, озарено от  блясъка, който слънчевите вълни подхранваха. Мъжът се почувства като на кораб, който плува по течението, което се наслаждаваше на липсата на посока. Тя беше навсякъде. Тя беше като невидим енергиен двойник, който се беше прилепил за неговото тяло и който искаше да го накара да рискува. Земята бавно се движеше по оста назад. Беше време нещо да се роди и гравитационните вълни създаваха условие за това.
Телефонът иззвъня силно и мъжът се стресна. Скочи рязко от стола и впери поглед в пулсиращия екран. На него тревожно трептеше името на жена му. Първоначално той не можеше да свърже името с конкретния човек, но след като телефонът не спираше истерично да трепти, все едно жена му усещаше колко неверен е бил той за това кратко време, той с известно колебание натисна червената слушалка. Животът му беше толкова добре организиран. Всичко в него се случваше, както той иска. Той винаги планираше всичко с контролирана точност, която отдавна беше убила всяка проява на страст и спонтанност. Но той беше образцов съпруг и мениджър. В живота му се случваше това, от което имаше необходимост, а останалото той си купуваше. Беше изряден консуматор, който вярваше в силата на престижа и в силата на добрата репутация, за която той старателно се грижеше. Всичко вървеше по план.
Жена му никога не трябваше да звъни на работното му място. Това беше правило, за което се бяха договорили отдавна. Нейното място беше в тяхната голяма къща. Там те показваха умерена доза чувственост, обикновено  през отпуската, когато децата не са наоколо. Той държеше навън репутацията му да демонстрира приличие и умереност. Било поради някаква негова дълбоко скрита срамежливост, или поради някаква дълбоко прикрита и непризнавана и от самия него неприязън към жена му. Тази философия на разумен семеен живот с годините се беше превърнала в рутина, която никой от двамата не смееше да наруши, защото това, което щяха да открият под рутината, може би щеше да ги накара да вземат съдбоносно решение за тях двамата. А всичко до този ден се движеше умерено стабилно, здраво приковано към земята. Те бяха като две котви здраво вързани за лодка.
Мъжът се отдалечи от бюрото, но изведнъж погледът му се закова върху семейните портрети. Имаше нещо в щастливата усмивка на жена му, което го подразни, защото беше като документ за притежание. С широката си усмивка тя открито заявяваше на целия свят, че притежава този мъж. Мъжът почувства паника. Посегна към портрета на жена си и го обърна с нейната усмивка надолу. Но в същия момент се изплаши, изправи портрета и го сложи на централно място.
Вечерта премина скучно, всеки беше зает да довърши вечерята си в мълчание. Този ритуал на съвместно скучно поглъщане на храната се беше проточил вече цели двадесет и пет години. Толкова време продължаваше техният брак. Дали това беше щастлив брак? Когато толкова дълго живееш с някого под един покрив, ти се научаваш да се радваш на своята си територия, която с годините успяваш да си извоюваш и където се стараеш да прекарваш възможно по-дълго време. Това поддържаше брака. А също и общите сметки, общия кредит за къщата, общите деца, които внасяха спасение от ужасната самота, в която двамата с жена му се озоваваха, когато оставаха заедно. В такива моменти беше трудно, защото не се намира лесно тема, която другият да предложи и ти да развиеш с ентусиазъм. Но те се справяха невероятно добре със самотата, която ги свързваше. С годините общуването между тях беше заприличало на общуване между двама бизнес партньори, които си разменяха къси фрази, които приличаха на инструкции напомняне какво да се свърши на следващия ден и до края на седмицата. Този стил на общуване беше удобно, практично и нито даваше, нито обещаваше нещо излишно.  Приличаха на двойка, в която всеки познава другия толкова добре, че всъщност много малко неща за другия можеха вече истински да ги развълнуват. Всъщност това беше идеалното щастие, в което и емоциите, и очакванията бяха отдавна изконсумирани и никой не тревожеше с нищо другия. След  вечерята мъжът се усамоти в малкия си офис в таванското помещение. Седна на стола, наля си чаша уиски, което отпи на малки глътки, и се отпусна на стола. Погледът му се срещна с пълната луна, която точно в този ден се намираше на най-близкото си разстояние от земята. Беше голяма, направо огромна. Беше толкова едра, че направо закриваше прозореца. Неподвижното спокойствие, което излъчваше, му подейства хипнотизиращо. Той се отпусна и заспа в щастливата си къща, обещавайки си да не разваля сам това, което имаше. От долния етаж се чуваше ритмично  потропване на чинии, с което съпругата му напомняше, че тя е стопанката на къщата и на нея той дължеше щастието си.
На другия ден мъжът беше изпълнен с решителност и разкаяние. Попита секретарката си дали има телефона на непознатата жена, за да и се обадят и да я предупредят да не идва повече, защото те нямаха нужда от нейните услуги. Но не намериха никакъв телефон, жената просто беше обещала, че ще дойде на следващия ден, както и всяка следваща седмица на същия ден.
Той реши, че ще отсъства този ден от работа, за да не я срещне. Отиде рано в офиса си, както обикновено, увери се, че екипът му знае какво да прави за деня и тръгна към изхода. Точно когато щеше да отвори входната врата, тя сама се отвори от външната страна и последните утринни звезди започнаха да избледняват, отдалечавайки се от видимото небе. Светлината им нахлу в сградата и той почти се сблъска с непознатата жена. Луната се сниши, за да се увери, че светлината и ще отиде по предназначение и се стопи в утринното небе. Вихър от светлина пое и двамата и ги понесе към неговия офис. Той всъщност искаше да излезе, но тя не спираше да говори и да се извинява, че е дошла толкова рано. А трябваше да се уредят още някои административни детайли по това тя да започне своята работа на това място. Той не можеше да реши дали нейното неспирно говорене го дразнеше, защото в учреждението по принцип беше много тихо. Това беше негова запазена марка, тишината. Тихо беше в голямата му къща, освен в случаите, когато децата им си идваха. Тишината владееше и работното му място, защото беше важно служителите да са концентрирани, така повишаваха своята работна ефективност. Той се суетеше, излизаше и влизаше в офиса си, лицето му беше розово на цвят, но той упорито избягваше да я погледне в очите. Тя правеше точно обратното – дръзко го гледаше в очите и говореше с акцент, който го караше да губи концентрация, поради което целият офис се въртеше и топлината, която излъчваха двамата можеше да стигне, за да се отоплява това помещение няколко дни подред. Защо беше толкова трудно да се контролира в присъствието на тази почти непозната жена? Той нямаше представа. Но беше сигурен, че би предизвикал всеки друг мъж на дуел заради нея. Самата мисъл за дуел го ужаси по начин, който го накара да започне да се съмнява в своите психични способности. Тя трябваше да си тръгне от тук възможно най-бързо и никога повече да не се връща. Това реши той. Но на глас каза, че изглежда днес пак ще вали. Това накара жената да започне напълно спонтанно монолог за романтиката на дъжда. След това премина към някои научни факти и завърши речта си с фразата, че тя всъщност не обича дъжда. Той избухна в истеричен смях. Тя не разбра защо той се смееше, но се присъедини с готовност и техният смях изпълни до краен предел малкия офис. Стана толкова тясно от смеха и топлината на  двамата, които не знаеха как да спрат, че жената съвсем спонтанно реши да сподели, че тя всъщност не харесва тази работа. Изобщо даже не я харесва, но и трябва, за да добие опит в тази сфера. Нейната искреност беше толкова неподправена и неуместна, че мъжът беше готов да я разцелува. Всъщност той би трябвало да и каже да не идва повече. Така би направил, до вчера. А тя го гледаше с очи, през които нейният омаен акцент го привличаше още повече. Мина му през ума, че той всъщност полудява. Беше чел, че преди истински да изгубиш разсъдъка си, първите признаци на лудост се появяват неочаквано и те объркват със своята нелогичност. Той също срещна нейните очи, които така упорито избягваше, и лицето му пламна цялото. По дяволите, това беше толкова засрамващо, само това липсваше, да покаже пълна липса на контрол. Но жената не му се смееше, тя го гледаше втренчено, все едно някаква сила дълбоко вътре в него я дърпаше към себе си и тя не можеше да и устои. Изведнъж вратата се отвори и секретарката му показа любопитния си нос. Тя се изкашля предупредително и чакаше неговата покана. „Госпожата тъкмо си тръгваше“, почти изкрещя той изплашен. „Довиждане, госпожо. Довиждане“. Жената безмълвно напусна стаята, обръщайки се няколко пъти назад. Секретарката не сваляше подозрителни очи от нея, но я изпрати до входа.
Вечерта, след работа, мъжът вместо да си отиде вкъщи, спря колата си на края на селото, в което живееше, заключи я и излезе от нея. Пред него се простираше поле, което есента беше подготвила вече да прекара зимата с възможно най-малко жертви. То беше почти голо, което означаваше, че зимата щеше да причини възможно най-малко страдание. Пред мъжа изскочи заек и хукна напред. Мъжът несъзнателно го последва. Заекът не се страхуваше, но се отдалечаваше сравнително бързо от мъжа, който ускори крачка, за да го следва. Той нямаше представа къде отива заекът, а и вече се свечеряваше. Изведнъж от една дупка пред него изскочи още един заек и се присъедини към първия. Двата заека почти допираха гърбовете си и тичаха, без да се разделят. Мъжът се спъна в нещо пред себе си и падна. Когато стана, двойката зайци вече ги нямаше. Къде можеше да отива двойка зайци в късния следобед? Думата любов проехтя по полето и по някакъв нелеп начин го накара да се почувства глупаво. Нямаше представа кой невидим свърза зайците в любовен съюз и ги скри от останалия свят, за да се радват на любовта си усамотено. Беше повече от сигурен, че първият заек беше бързал за романтична среща и мъжът несъзнателно го беше изплашил. Но някой се беше погрижил за зайците. Някой, който закриляше любовта.
Денят беше решил да завърши по абсурден начин. Когато мъжът спря колата пред къщата си, той не искаше да слиза от нея. Не искаше да прекара вечерта, гледайки телевизор и слушайки как жена му мие чиниите след вечерята. Това вече го беше гледал. Не спираше да мисли за двойката зайци.
Есента се изниза бързо. Въздухът беше натежал от плодородието на този сезон. Узрелите гроздови сокове се стичаха отвсякъде и по невидими канали преливаха в жилите на хората, карайки ги да полудяват от вечната напитка на живота и любовта. Жената носеше със себе си това ухание на гроздов сок и  на плодове, които ти се иска да откъснеш и опиташ бавно, наслаждавайки се на екзотичния и акцент. За малкото време, през което тя прекарваше на това място, той поне по няколко пъти през този ден минаваше покрай нея, за да я поздрави. Не казваше нищо повече. Тя също мълчеше. След това той се скриваше в офиса си и изчакваше тя да си отиде, за да го освободи. Но той не беше свободен.
Зимата дойде с големия сняг, който покри всичко с бяло одеяло. Земята потъна в магическа тишина. Той все още беше на думата „Здравей“. Тя очакваше неговите поздрави. Той съзнаваше, че трябва да стои далеч от нея. Но вече беше късно за това. Снегът беше затрупал пътя към дома му и към жена му, която го очакваше там. Той  наблюдаваше жената отдалеч и не се решаваше да премахне условностите.
Пролетта беше магическа. Въздухът беше изпълнен с енергии, които подсещаха, че животът има нужда да се възпроизвежда отново. Трудно можеше да се устои на енергиите на пролетта. Той имаше нужда да я вижда. Но започна да се подготвя за раздяла. Стоеше от вътрешната страна на офиса си и не искаше да излезе да я срещне, за да не поддаде на топлината и. Мъчението, на което се подлагаше, беше излишно. Тя понякога го чакаше от външната страна, за да го види, но той се бореше със себе си и оставаше зад стената. Тя беше отчаяна. Започваше да разбира, че разстоянието между тях е не стената, а неговата борба да не се предава докрай.
Една вечер, когато мъжът седеше кротко пред телевизора в голямата си къща и отпиваше от чашата с уиски, за да се опита да забрави дългия ден, жена му седна до него и го прегърна. Той настръхна. И преди да беше успял да се отдалечи, тя го целуна.
-         Напоследък си много тих. За какво мислиш постоянно? – попита го тя, а после добави коварното – Добре си живеем, нали? Имаме всичко, за което си мечтаехме, когато бяхме млади, а и продължаваме да се обичаме, както когато се срещнахме. Аз даже те обичам още повече. Ако това изобщо е възможно. Скоро ще се радваме на внуци. Животът ни е чудесен. А и къщата, която заедно успяхме да купим, това е нашият дом, нашата крепост.
Когато тя свърши възторжения си монолог, нещо го стисна за гърлото и той помисли, че се задушава. Но не можеше да избяга, точно когато любимата му съпруга му се обясняваше в любов. Имаше ли изобщо нужда от това. Обаче тя не спря дотук:
-         Колко много двойки се разделиха вече. И какво постигнаха с това? Нищо. Но успяха да травмират децата си. Егоисти. Как може да се вярва на такива хора. Да не са си мислели, че новата любов ще е по-добра от старата? С какво точно може тя да превъзхожда старата. Та нас ни свързват нашите деца, това нищо и никой не може да промени. Любов до гроба.
Мъжът вече не издържаше. С извинението, че трябва да я прекъсне, но се налага да отиде до тоалетната, той излезе от стаята. Същата вечер те се опитаха да правят любов. Може би имаше и други неща, които убиваха бавно и мъчително. Но това със сигурност беше едно от тях. Той мислеше, че това представление никога няма да свърши. Тя се беше приготвила с целия си репертоар. Сутринта преди да тръгне за работа, тя каза, че си е взела свободен ден и ще го посети на работното му място. Той седна в колата и от очите му потекоха сълзи, които той не искаше да спират. Обади се на секретарката си, че ще закъснее, трябваше му време да помисли за всичко това.
Началото на лятото беше студено и дъждовно. Той упорито избягваше жената в учреждението, а когато я срещнеше, избягваше очите и. Тя разбираше какво се случва с него. Той се страхуваше за себе си. Страхуваше се и не искаше да промени живота си, който така добре беше вървял, преди тя да се появи в него. И жената взе решение.
Денят, в който тя дойде за последно, валеше като из ведро. Светкавици разкъсваха небето и  електричеството, което те произвеждаха, напомняше за библейските времена, когато природата е отбелязвала тържествено и страховито всяко голямо начало и край. Количеството дъжд, който се изсипа този ден, причини наводнения в града и задръствания по шосетата. Жената си взе довиждане с останалите в офиса и поиска да се види с него  също така. Казаха и обаче, че той е много зает, трябва да подготви безброй много документи и доклади, като всичките бяха много спешни и не търпяха отлагане. Даже извън офиса можеше да се чуе как сърцето на мъжа се късаше с всеки смачкан и изпратен в коша пореден опит да се концентрира. Кошът вече преливаше от изхабена хартия, за която  няколко дървета бяха заплатили с живота си за да я има. Лицето на мъжа приличаше на пълноводна река, по която сърцето му вече беше отплувало от този бряг.
Жената стоеше отвън и чакаше таксито си. Когато телефонът и иззвъня, че таксито скоро ще пристигне, тя излезе да го чака навън. И се оказа точно под прозореца на офиса на мъжа. Тя залепи двете си ръце за прозореца и се опита да привлече вниманието му. Но мъжът не я забелязваше, той с последни усилия се опитваше да изплува от огромното количество вода и хартия, които препълваха офиса му и които караха сърцето му да плаче.
„Не ме забравяй!  Не ме забравяй!“, опитваше се да надвика стихиите отвън жената.
„Не ме забравяй! Не ме забравяй!“, отговаряше и отвътре сърцето, за което кислородът беше почти на привършване.
Същия ден вечерта двойка зайци правеше своята вечерна разходка по полето. Следваха ги няколко малки зайчета, които огласяха полето с вярата си в утрешния ден. Една скромна заешка дупка очакваше да приюти семейството. „Не ме забравяй! Не ме забравяй!“, носеше се из полето. Думите настигнаха заешкото семейство и ги обляха като вълна. Мъжкият заек се изправи решително срещу своята любима, прегърна я с лапите  си и промълви нежно: „Не е възможно да те забравя“.
Един самотен непознат женски  заек завършваше своята вечерна разходка, когато тя почти се сблъска в тъмното с  двойката  зайци, които се прегръщаха. Мъжкият заек  помогна на непознатия женски заек  да се изправи на крака, погледна я в очите и цялата земя се разлюля под тях на вълни, които идваха от ядрото на слънцето и пронизваха малките им смели заешки сърца.

  https://www.facebook.com/CoolDialogue/