GOLDEN LOVE

I am a falling teardrop in the season of the ripe apples.

The ripe red apples roll across the yellow grass. Red leaves fall like rain from the sky. Orange chrysanthemums stare upwards, waiting for an autumn miracle. The sky absorbs the fiery red and reflects it into the water in the form of flames that swallow sadness. Melancholy hangs in the air and conquers our hearts.

You are a falling leaf. I am a falling raindrop. The wind introduced us to one another and made us a pair.

You fell with the crimson leaves like a cry for help. A help that I needed. A help that you needed. A delayed help. I met you when God had forgotten me, leaving me alone and without direction. When I met you, you too had lost your direction. But the rain, coloured by the autumn leaves, and the warm golden magic of autumn melancholy brought our paths together. The red apples rolled across the grass like temptation and late sin.

And we stood facing one another in the middle of the forest, sinking into gold and flames, not daring to come any closer.

We met before winter came to cover all the paths to human hearts with snow. Frightened by how quickly summer passes, we tried to hold on to it with the help of the falling golden rain.

ЗЛАТНА ЛЮБОВ

Аз съм падаща сълза в сезона на узрелите ябълки.

Узрелите червени ябълки се търкалят по пожълтялата трева. Червени листа падат като дъжд от небето. Оранжеви хризантеми са вперили погледи нагоре, очаквайки есенно чудо. Небето попива огненото червено и го отразява долу във водата под формата на пламъци, които поглъщат тъгата. Меланхолията се носи във въздуха и превзема сърцата ни.

Ти си падащо листо. Аз съм падаща дъждовна капка. Вятърът ни срещна и съедини.

Ти се отрони от падащите пурпурни листа като вик за помощ. Помощ, от която имах нужда. Помощ, от която ти имаше нужда. Закъсняла помощ. Срещнах те, когато и Бог беше забравил за мен, оставяйки ме сама и без посоки. Когато те срещнах, ти също беше изгубил своята посока. Но дъждът, боядисан от есенните листа, и топлата златна магия на есенната меланхолия събраха посоките ни в една. Червените ябълки се търкаляха по тревата като изкушение и късен грях. А ние стояхме един срещу друг в средата на гората, потънала в злато и пламъци, и не смеехме да пристъпим близо един към друг.

Срещнахме се, преди зимата да затрупа със сняг всички пътеки към човешките сърца. Изплашени колко бързо си отива лятото, ние се опитахме да го задържим с помощта на падащия златен дъжд.

Аз не бях твоята пролет. Ти не беше моята първа любов. Пролетта беше сезонът на нашите бързи и лесни любови. Лесно се обича напролет. Пролетните любови са леки, въздушни, шармантни, цветни и лесни. Лесно идват, лесно се изживяват – без драми и дълбоки рани. И природата е благосклонна към пролетните любови.

NOTHING CAN HURT ME

I wish I was a stone that time would gradually cover with moss and oblivion. Then the pain of your neglect and hatred would slowly grow dull.

I wish I was a stone that never changes, never dreams and never grieves for its unfulfilled dreams.

I wish I no longer dreamed of you because it brings unbearable suffering to know that you are forever beyond my reach.

That is exactly why I want to be a stone that does not need mercy from others because it has no mercy for itself.

I wish I was a stone, made of the same substance as you. Because only then would I no longer feel the impossible pain of believing that you have already turned your heart to stone.

And stones do not cry. Stones do not dream. They are indifferent to both love and hatred. Stones do not need a God to grant them immortality. A God who can promise them eternal love and eternal remembrance.

We, the stones, are immortal even without God. Cold and impervious to eternity.

I have no heart left to suffer. And because I have no heart, it can never be broken. Nothing can touch me anymore. Absolutely nothing.

You have become a stone as well. There is no warmth for me left in your heart.

НИЩО НЕ МОЖЕ ДА МЕ ЗАСЕГНЕ

Иска ми се да съм камък, който времето постепенно ще покрие с мъх и забрава. А това ще притъпи болката от твоето пренебрежение и омраза. 

Иска ми се да съм камък, който не се променя, който не мечтае и не изпитва тъга по несбъднатите си мечти. 

Иска ми се да не мечтая повече за теб, защото това носи непосилно страдание поради мисълта, че ти си непостижимо далеч от мен.

Точно затова ми се иска да съм камък, който няма нужда другите да са милостиви към него, защото той няма милост към себе си.

Иска ми се да съм камък, за да съм от еднакъв  материал направена с теб. Защото само тогава няма да изпитвам болка, невъзможна болка от мисълта, че ти вече си превърнал сърцето си в камък. 

А камъните не плачат. Камъните не мечтаят, те са безразлични към любовта и омразата. Камъните нямат нужда да имат Бог, който може да ги дари с безсмъртие. Бог, който може да им обещае вечна любов и памет. 

Ние, камъните, сме безсмъртни и без Бог. Студени и непроницаеми за вечността. 

Аз нямам сърце, което да страда.  И понеже нямам сърце, то никога не може да бъде разбито. Нищо не може да ме засегне вече. Абсолютно нищо. 

Ти също си камък вече, в твоето сърце няма топлина за мен. 

DIRECTIONS OF LIFE

You are an ancient and mythical captain who confidently holds the wheel of your ship. You are a brave captain who, by your own will, shortens the distance between us or makes it impossibly long. I sit upon the seashore, waving to you, and this is a certain sign that I am waiting for you. I am waiting for you on the stormy sea of life that threatens to swallow your ship. You raise the sails once again. The sky is clear. Only a gentle breeze points the way to me. You do not even need a compass. Your heart steers your ship. And it brings you safely to my shore.

I wait for you on the beach, wearing a green dress that reflects the fatal glow of the sea. He walks first upon the water. He walks upon its surface, does not sink beneath the weight of His body, and even flies. You leave your ship and follow Him. You walk upon the water without sinking, following the sunlit path of your heart. When you find me on the beach, you leave your ship in the harbour and drop a deep anchor with the intention of never leaving me again.

Hand in hand, we walk through groves filled with figs, temptation and sin. There I love your body. And you lose yourself in the embrace of my summer body. My summer body is generous and abundant with caresses and tenderness. My summer body smells of jasmine and orange blossom. The hair of my summer body wraps itself around your soul, embraces your ship and lines the path towards it with daisies and olive trees. They bring oblivion and delight. My dark hair locks you within the darkness of delight, and you forget that you are a brave captain and a warrior. You stay with me. Neither of us wishes to remember.

ПОСОКИТЕ НА ЖИВОТА

Ти си древен и митичен капитан, който държи уверено кормилото на своя кораб. Ти си смел капитан, който ту скъсява разстоянието между нас, ту го прави безнадеждно голямо. Аз седя на единия бряг на морето, махам ти с ръка и това е сигурен знак за теб, че аз те чакам. Чакам те в бурното море  на живота, което поглъща твоя кораб. 

Ти пак вдигаш платната. Небето е ясно и чисто. Само слаб ветрец показва посоката към мен. Ти нямаш нужда даже от компас. Твоето сърце управлява твоя кораб. И той акостира на моя бряг. 

Аз те чакам на брега, облечена в зелена рокля, която отразява фаталния блясък на морето. Той минава пръв по водата, ходи отгоре, не потъва от тежестта на тялото си, а даже лети. Ти слизаш от кораба си и го следваш. Ти също ходиш по водата и не потъваш, а следваш слънчевата пътека на своето сърце. 

Когато ти ме намираш на брега, ти оставаш кораба си на пристанището, пускаш дълбоко котва с намерение никога повече да не си тръгнеш от мен. 

И ние, хванати за ръка, минаваме през горички, пълни със смокини, изкушение и грях. Там аз обичам твоето тяло. А ти се задушаваш в прегръдките на моето лятно тяло. 

Моето лятно тяло е пищно и богато на милувки и нежност. Моето лятно тяло ухае на жасмин и портокалов цвят. Косите на моето лятно тяло обвиват душата ти, обвиват твоя кораб, засяват пътя до него с маргаритки и маслинови дървета. Те носят забрава и наслада. Моите тъмни коси те заключват в тъмнината на насладата и ти забравяш, че си смел капитан и воин даже. Ти оставаш при мен и двамата не искаме да помним.

Но един ден Той минава отново по водата, идва при нас и ни напомня, че ние сме родени и за другите, а не само за нашето лично щастие. Ние трябва да се огледаме в другите, за да разберем и приемем себе си по-добре.

И  ти като безстрашен капитан, събличаш бавно и с нежелание моите тъмни коси от своето тяло и тръгваш да търсиш пътя към своя кораб, който ще те отведе далеч от мен. Защото там някъде има нови морета и страни, които чакат ти да ги откриеш. Защото там някъде някой чака ти да го нахраниш и да го утешиш. Там някъде някой чака твоето състрадание и милосърдие. Някой чака ти да избършеш сълзите му и да чуеш неговата  история.

Ти си тръгваш от мен, обещавайки пак да се върнеш. А аз оставам да чакам следващия кораб. Защото аз съм вечната  жена и неумиращата любов.

THE LOVE OF THE CLOUDS

You are like a prisoner who has voluntarily lost all connection with the outside world. You are like a prisoner who is so afraid of me that you have locked yourself inside a high tower whose roof reaches the sky. For greater security, inside your tower you communicate only with certain people from your family, your ethnicity and your religion. You rarely step outside this circle because you are afraid that you might meet me. And if you met me, it would become very difficult for you to justify the existence of the high tower that you have turned into your own prison. So you communicate only with other prisoners. They are safe for you because generations have built these connections. There are no unexpected emotions there. There you will never meet me. And you are not brave enough to leave your prison and admit that your heart no longer likes it.

I do not belong to your ethnicity, nor do I belong to your official religion. I believe in the majesty of God, but He has no specific name. He is everything visible and invisible. He is all the cosmic energy.

Your prison tower has no postal service to the outside world. That makes you feel safer because you are afraid of my letters.

ЛЮБОВТА НА ОБЛАЦИТЕ

Ти си като затворник, който доброволно е изгубил връзка с външния свят. Ти си като затворник, който толкова много се страхува от мен, че си се затворил във висока кула, чийто покрив достига до небето. В кулата, за по-голяма сигурност, ти общуваш само с определени хора, които са от твоя род, етнос и  религия. Ти рядко излизаш от този кръг, защото се страхуваш, че ще ме срещнеш, а когато ме срещнеш, ще е много трудно за теб да оправдаеш пред себе си построяването на високата кула, която ти превърна в собствен затвор. И така ти общуваш само с други затворници. Те са безопасни за теб, защото ви свързват няколко поколения общи връзки и вълнения. Там непредвидените вълнения са изключени, там ти никога няма да срещнеш мен. И ти не си достатъчно смел, за да излезеш от своя затвор и да приемеш, че сърцето ти не е съгласно с него.

Аз не съм от твоето племе, нито принадлежа на твоята официална религия. Аз вярвам във величието на Бог, но той няма конкретно име.  Той е всичко видимо и невидимо, цялата космическа енергия. 

В твоята кула затвор липсва услугата „Поща с външния свят“, така е по-безопасно, защото ти се страхуваш от моите писма.

Когато те срещнах, ти вече беше построил своята кула и ти наистина ми заприлича на нещастен затворник. И аз реших да ти помогна да се освободиш, като си тръгнах от мястото, което ни свързваше. Тръгнах си, защото знаех, че ако страдаш по мен, това ще те накара да направиш нещо, да промениш себе си или своя консервативен начин на живот.

Тогава ти се затвори в своята кула още по-нещастен и не знаеше как да спреш поривите на сърцето си, което настояваше за  среща с мен. Но ти не направи нищо за своето сърце. Ти продължи своя скучен живот по определения години наред ритъм, който беше всеобщо одобряван от останалите затворници в твоята кула. Ти си измисляше оправдания, че твоето сърце не е важно, важно е останалите затворници да одобряват твоето поведение. Твоето сърце не беше съгласно с тази политика.

Тогава аз ти написах първото си писмо. Реших да съм смела и да ти помогна, защото виждах колко много ти се страхуваш от мен. Ти се страхуваше останалите затворници от твоята кула да не разберат, че твоето сърце не е безразлично към мен.

В първото си писмо аз ти признах за тайната на моето сърце. Написах ти, че ти си специален за мен по причина известна само на моето глупаво сърце. Написах ти, че ако трябва да избирам съзнателно, то аз бих избрала свободен човек за свой любим, а не затворник, защото тази любов е обречена още с раждането си. Написах ти, но после съжалих, че ти признах за тайната на моето сърце. На първото мое признание ти отвърна с дълго и объркващо мълчание.

Ти не отговори на моето първо писмо. Вместо това твоето сърце така се развълнува от моите смели прощални признания, че и за твоя изненада основите на твоята кула започнаха да се клатят. Ти не отговори на моето първо писмо, но не спря да мислиш за мен и всяка вечер, когато останалите затворници заспиваха, ти излизаше на двора на кулата  и гледаше небето с надеждата да видиш моето отражение там, горе на небето. 

После аз ти писах и други писма. Ти не беше свикнал на толкова свободни признания и не знаеше какво точно трябва да направиш. За всеки случай ти продължи да се преструваш, че нищо необикновено не се случва с твоето сърце. Но то протестираше и страдаше за мен.

За да отговориш на моите писма, ти излизаше на двора на своя затвор и,  когато никой друг не те наблюдаваше, ти се учеше да пишеш отговори. Ти пишеше своите отговори на небето. Облаците бяха твоята азбука и ти подреждаше облаците като букви в редица, която образуваше изречение послание до мен. Постепенно ти ставаше все по-добър в изкуството да ми изпращаш своите тайни послания чрез езика на облаците на небето. По твоя команда те се подреждаха в красиви послания, които звучаха като музика на небесата. Облаците нямаха нищо против да служат като посредници в твоята тайна игра на сърцето. Когато то се вълнуваше, всички на планетата земя можеха да видят на небето изписани нежни думи и копнежите на сърцето как препускат по синьото небе, за да стигнат бързо до мен. Когато ти беше тъжен и отчаян, че никога няма да ме видиш отново, защото твоят затвор е толкова висок и непристъпен, тогава облаците поемаха твоята тъга и болка и изпращаха на земята дъжд, който  освежаваше човешките сърца и вдъхваше надежда. 

THE BLUE SKY OF AUGUST

The memories hang like ripe grapes in the heavenly vineyard of August. The sun hums relentlessly with honeybees, creating the feeling that a heavenly conductor is moving the air to perform the music of August.

The memories of August gather the ripe wheat and faded past loves. And the craters of the moon at night harbour our dreams as they search for their past and future lives, their past and future happiness.

The memories of August revisit the memories of our first love, whose grey hair the wind gently scatters across the sky. And every encounter with that first love is like a glimpse of the life we might have lived if our hearts had not been created to love so much more.

The memories of August are like sorrow for the future and joy for the past. They are like infidelity towards you and a dream of another. Because it is the dream of another that moves us forward.

СИНЬОТО НЕБЕ НА АВГУСТ

Спомените висят като узрели гроздове в небесното лозе на август. Слънцето безмилостно жужи  в такт с медоносните пчели и създава усещането, че небесен диригент движи въздуха, за да изсвири музиката на август. 

Спомените през август събират в себе си узрялото жито и пожълтялата отминала любов. А кратерите на луната нощем приютяват нашите сънища, които търсят своя минал и бъдещ живот, своето минало и бъдеще щастие.

Спомените през август минават през спомените за първата любов, чиито посивели коси вятърът нежно разпилява по небето. И всяка среща с тази наша първа любов е като един възможен наш живот, такъв, какъвто е можел да бъде, ако сърцето ни не беше създадено за  много повече любов. 

Спомените през август са като тъгата по бъдещето и радостта по миналото. Те са като изневяра към теб и мечта за другия. Защото мечтата за другия е това, което ни движи напред. 

Спомените през август са толкова големи и ярки, колкото далечните звезди в ясната лятна нощ, в която ти си далеч от мен. Толкова далеч от мен, че трябва да се задоволявам вместо с твоите с целувките на слънцето. А целувките на слънцето са огнени и страстни, те са сладки като копнежа ми по теб, те са солени като сълзите ми по теб. 

Синьото небе на август отразява нежността на Богородица, чийто живот е като пример за това какво е предназначението на жената. Да ражда богочовеци.

Синьото небе на август отразява нашата мъка и болка да съберем  плодовете на своя живот. Да се борим с летни бури и гръмотевици, да минаваме под слънчеви дъги след дъжд, за да се преоткриваме в другия. 

Синьото небе на август отразява зрелите плодове и цветя на човешката градина. То е като градина, облепена с калинки и пъстроцветни пеперуди. То е като човешкият живот, събран в месец август – мост между болката на делника и празника на богатата реколта, изяждана и изпивана от осите и пчелите и огласяна от хора на щурците. 

Синьото небе на август отразява моето тяло, безгрижно легнало в тревата под дълбоката сянка на дърветата. То отразява моето тяло като плодородна градина, пълна с късни плодове, които чакат някой да ги откъсне. А дърветата пошумоляват леко и ми разказват за теб, който си така далеч от мен. Ти си толкова далеч от мен, че тъгата по теб ме стиска за гърлото и соковете се разтичат по моето узряло тяло.