DIRECTIONS OF LIFE

You are an ancient and mythical captain who confidently holds the wheel of your ship. You are a brave captain who, by your own will, shortens the distance between us or makes it impossibly long. I sit upon the seashore, waving to you, and this is a certain sign that I am waiting for you. I am waiting for you on the stormy sea of life that threatens to swallow your ship. You raise the sails once again. The sky is clear. Only a gentle breeze points the way to me. You do not even need a compass. Your heart steers your ship. And it brings you safely to my shore.

I wait for you on the beach, wearing a green dress that reflects the fatal glow of the sea. He walks first upon the water. He walks upon its surface, does not sink beneath the weight of His body, and even flies. You leave your ship and follow Him. You walk upon the water without sinking, following the sunlit path of your heart. When you find me on the beach, you leave your ship in the harbour and drop a deep anchor with the intention of never leaving me again.

Hand in hand, we walk through groves filled with figs, temptation and sin. There I love your body. And you lose yourself in the embrace of my summer body. My summer body is generous and abundant with caresses and tenderness. My summer body smells of jasmine and orange blossom. The hair of my summer body wraps itself around your soul, embraces your ship and lines the path towards it with daisies and olive trees. They bring oblivion and delight. My dark hair locks you within the darkness of delight, and you forget that you are a brave captain and a warrior. You stay with me. Neither of us wishes to remember.

ПОСОКИТЕ НА ЖИВОТА

Ти си древен и митичен капитан, който държи уверено кормилото на своя кораб. Ти си смел капитан, който ту скъсява разстоянието между нас, ту го прави безнадеждно голямо. Аз седя на единия бряг на морето, махам ти с ръка и това е сигурен знак за теб, че аз те чакам. Чакам те в бурното море  на живота, което поглъща твоя кораб. 

Ти пак вдигаш платната. Небето е ясно и чисто. Само слаб ветрец показва посоката към мен. Ти нямаш нужда даже от компас. Твоето сърце управлява твоя кораб. И той акостира на моя бряг. 

Аз те чакам на брега, облечена в зелена рокля, която отразява фаталния блясък на морето. Той минава пръв по водата, ходи отгоре, не потъва от тежестта на тялото си, а даже лети. Ти слизаш от кораба си и го следваш. Ти също ходиш по водата и не потъваш, а следваш слънчевата пътека на своето сърце. 

Когато ти ме намираш на брега, ти оставаш кораба си на пристанището, пускаш дълбоко котва с намерение никога повече да не си тръгнеш от мен. 

И ние, хванати за ръка, минаваме през горички, пълни със смокини, изкушение и грях. Там аз обичам твоето тяло. А ти се задушаваш в прегръдките на моето лятно тяло. 

Моето лятно тяло е пищно и богато на милувки и нежност. Моето лятно тяло ухае на жасмин и портокалов цвят. Косите на моето лятно тяло обвиват душата ти, обвиват твоя кораб, засяват пътя до него с маргаритки и маслинови дървета. Те носят забрава и наслада. Моите тъмни коси те заключват в тъмнината на насладата и ти забравяш, че си смел капитан и воин даже. Ти оставаш при мен и двамата не искаме да помним.

Но един ден Той минава отново по водата, идва при нас и ни напомня, че ние сме родени и за другите, а не само за нашето лично щастие. Ние трябва да се огледаме в другите, за да разберем и приемем себе си по-добре.

И  ти като безстрашен капитан, събличаш бавно и с нежелание моите тъмни коси от своето тяло и тръгваш да търсиш пътя към своя кораб, който ще те отведе далеч от мен. Защото там някъде има нови морета и страни, които чакат ти да ги откриеш. Защото там някъде някой чака ти да го нахраниш и да го утешиш. Там някъде някой чака твоето състрадание и милосърдие. Някой чака ти да избършеш сълзите му и да чуеш неговата  история.

Ти си тръгваш от мен, обещавайки пак да се върнеш. А аз оставам да чакам следващия кораб. Защото аз съм вечната  жена и неумиращата любов.

THE LOVE OF THE CLOUDS

You are like a prisoner who has voluntarily lost all connection with the outside world. You are like a prisoner who is so afraid of me that you have locked yourself inside a high tower whose roof reaches the sky. For greater security, inside your tower you communicate only with certain people from your family, your ethnicity and your religion. You rarely step outside this circle because you are afraid that you might meet me. And if you met me, it would become very difficult for you to justify the existence of the high tower that you have turned into your own prison. So you communicate only with other prisoners. They are safe for you because generations have built these connections. There are no unexpected emotions there. There you will never meet me. And you are not brave enough to leave your prison and admit that your heart no longer likes it.

I do not belong to your ethnicity, nor do I belong to your official religion. I believe in the majesty of God, but He has no specific name. He is everything visible and invisible. He is all the cosmic energy.

Your prison tower has no postal service to the outside world. That makes you feel safer because you are afraid of my letters.

ЛЮБОВТА НА ОБЛАЦИТЕ

Ти си като затворник, който доброволно е изгубил връзка с външния свят. Ти си като затворник, който толкова много се страхува от мен, че си се затворил във висока кула, чийто покрив достига до небето. В кулата, за по-голяма сигурност, ти общуваш само с определени хора, които са от твоя род, етнос и  религия. Ти рядко излизаш от този кръг, защото се страхуваш, че ще ме срещнеш, а когато ме срещнеш, ще е много трудно за теб да оправдаеш пред себе си построяването на високата кула, която ти превърна в собствен затвор. И така ти общуваш само с други затворници. Те са безопасни за теб, защото ви свързват няколко поколения общи връзки и вълнения. Там непредвидените вълнения са изключени, там ти никога няма да срещнеш мен. И ти не си достатъчно смел, за да излезеш от своя затвор и да приемеш, че сърцето ти не е съгласно с него.

Аз не съм от твоето племе, нито принадлежа на твоята официална религия. Аз вярвам във величието на Бог, но той няма конкретно име.  Той е всичко видимо и невидимо, цялата космическа енергия. 

В твоята кула затвор липсва услугата „Поща с външния свят“, така е по-безопасно, защото ти се страхуваш от моите писма.

Когато те срещнах, ти вече беше построил своята кула и ти наистина ми заприлича на нещастен затворник. И аз реших да ти помогна да се освободиш, като си тръгнах от мястото, което ни свързваше. Тръгнах си, защото знаех, че ако страдаш по мен, това ще те накара да направиш нещо, да промениш себе си или своя консервативен начин на живот.

Тогава ти се затвори в своята кула още по-нещастен и не знаеше как да спреш поривите на сърцето си, което настояваше за  среща с мен. Но ти не направи нищо за своето сърце. Ти продължи своя скучен живот по определения години наред ритъм, който беше всеобщо одобряван от останалите затворници в твоята кула. Ти си измисляше оправдания, че твоето сърце не е важно, важно е останалите затворници да одобряват твоето поведение. Твоето сърце не беше съгласно с тази политика.

Тогава аз ти написах първото си писмо. Реших да съм смела и да ти помогна, защото виждах колко много ти се страхуваш от мен. Ти се страхуваше останалите затворници от твоята кула да не разберат, че твоето сърце не е безразлично към мен.

В първото си писмо аз ти признах за тайната на моето сърце. Написах ти, че ти си специален за мен по причина известна само на моето глупаво сърце. Написах ти, че ако трябва да избирам съзнателно, то аз бих избрала свободен човек за свой любим, а не затворник, защото тази любов е обречена още с раждането си. Написах ти, но после съжалих, че ти признах за тайната на моето сърце. На първото мое признание ти отвърна с дълго и объркващо мълчание.

Ти не отговори на моето първо писмо. Вместо това твоето сърце така се развълнува от моите смели прощални признания, че и за твоя изненада основите на твоята кула започнаха да се клатят. Ти не отговори на моето първо писмо, но не спря да мислиш за мен и всяка вечер, когато останалите затворници заспиваха, ти излизаше на двора на кулата  и гледаше небето с надеждата да видиш моето отражение там, горе на небето. 

После аз ти писах и други писма. Ти не беше свикнал на толкова свободни признания и не знаеше какво точно трябва да направиш. За всеки случай ти продължи да се преструваш, че нищо необикновено не се случва с твоето сърце. Но то протестираше и страдаше за мен.

За да отговориш на моите писма, ти излизаше на двора на своя затвор и,  когато никой друг не те наблюдаваше, ти се учеше да пишеш отговори. Ти пишеше своите отговори на небето. Облаците бяха твоята азбука и ти подреждаше облаците като букви в редица, която образуваше изречение послание до мен. Постепенно ти ставаше все по-добър в изкуството да ми изпращаш своите тайни послания чрез езика на облаците на небето. По твоя команда те се подреждаха в красиви послания, които звучаха като музика на небесата. Облаците нямаха нищо против да служат като посредници в твоята тайна игра на сърцето. Когато то се вълнуваше, всички на планетата земя можеха да видят на небето изписани нежни думи и копнежите на сърцето как препускат по синьото небе, за да стигнат бързо до мен. Когато ти беше тъжен и отчаян, че никога няма да ме видиш отново, защото твоят затвор е толкова висок и непристъпен, тогава облаците поемаха твоята тъга и болка и изпращаха на земята дъжд, който  освежаваше човешките сърца и вдъхваше надежда. 

THE BLUE SKY OF AUGUST

The memories hang like ripe grapes in the heavenly vineyard of August. The sun hums relentlessly with honeybees, creating the feeling that a heavenly conductor is moving the air to perform the music of August.

The memories of August gather the ripe wheat and faded past loves. And the craters of the moon at night harbour our dreams as they search for their past and future lives, their past and future happiness.

The memories of August revisit the memories of our first love, whose grey hair the wind gently scatters across the sky. And every encounter with that first love is like a glimpse of the life we might have lived if our hearts had not been created to love so much more.

The memories of August are like sorrow for the future and joy for the past. They are like infidelity towards you and a dream of another. Because it is the dream of another that moves us forward.

СИНЬОТО НЕБЕ НА АВГУСТ

Спомените висят като узрели гроздове в небесното лозе на август. Слънцето безмилостно жужи  в такт с медоносните пчели и създава усещането, че небесен диригент движи въздуха, за да изсвири музиката на август. 

Спомените през август събират в себе си узрялото жито и пожълтялата отминала любов. А кратерите на луната нощем приютяват нашите сънища, които търсят своя минал и бъдещ живот, своето минало и бъдеще щастие.

Спомените през август минават през спомените за първата любов, чиито посивели коси вятърът нежно разпилява по небето. И всяка среща с тази наша първа любов е като един възможен наш живот, такъв, какъвто е можел да бъде, ако сърцето ни не беше създадено за  много повече любов. 

Спомените през август са като тъгата по бъдещето и радостта по миналото. Те са като изневяра към теб и мечта за другия. Защото мечтата за другия е това, което ни движи напред. 

Спомените през август са толкова големи и ярки, колкото далечните звезди в ясната лятна нощ, в която ти си далеч от мен. Толкова далеч от мен, че трябва да се задоволявам вместо с твоите с целувките на слънцето. А целувките на слънцето са огнени и страстни, те са сладки като копнежа ми по теб, те са солени като сълзите ми по теб. 

Синьото небе на август отразява нежността на Богородица, чийто живот е като пример за това какво е предназначението на жената. Да ражда богочовеци.

Синьото небе на август отразява нашата мъка и болка да съберем  плодовете на своя живот. Да се борим с летни бури и гръмотевици, да минаваме под слънчеви дъги след дъжд, за да се преоткриваме в другия. 

Синьото небе на август отразява зрелите плодове и цветя на човешката градина. То е като градина, облепена с калинки и пъстроцветни пеперуди. То е като човешкият живот, събран в месец август – мост между болката на делника и празника на богатата реколта, изяждана и изпивана от осите и пчелите и огласяна от хора на щурците. 

Синьото небе на август отразява моето тяло, безгрижно легнало в тревата под дълбоката сянка на дърветата. То отразява моето тяло като плодородна градина, пълна с късни плодове, които чакат някой да ги откъсне. А дърветата пошумоляват леко и ми разказват за теб, който си така далеч от мен. Ти си толкова далеч от мен, че тъгата по теб ме стиска за гърлото и соковете се разтичат по моето узряло тяло. 

PRAYER FOR LOVE

I sit in the small dark room of my life, looking for you so that I may see you. I look for you every time I am in trouble. I look for you every time I am lonely and sad. Forgive me for forgetting to look for you when I am happy. But those are brief moments when I forget about myself, and then happiness comes by itself, like an uninvited light that suddenly enters through the window of the small dark room of my life. It illuminates every corner, and for a moment I forget how long I have walked. I forget the pain of my eternal journey.

In the small dark room of my life there are several corners against which I always bump whenever fate is not generous to me. The floor is old and scratched, and the paint has long since worn away. Every time darkness drives happiness out of my little room, I fall to the floor to pray, and with every sorrow another layer of paint disappears. You can see how much suffering this room has endured. Even my knees have taken on its colour.

The ceiling of my room is high and almost unreachable. Every time I want to achieve something, I have to jump higher and higher to reach it. The ceiling is as ruthless and distant as an unattainable dream. Exactly like your love. But I never stop jumping. I never stop trying to reach the height of my own dreams.

МОЛИТВА ЗА ЛЮБОВ

 Седя в малката тъмна стая на своя живот и те търся с поглед. Търся те всеки път, когато съм в беда. Търся те всеки път, когато съм самотна и тъжна. Прости ми, че забравям да те търся, когато съм щастлива. Но това са кратки мигове, в които забравям за себе си и тогава щастието идва само. Като неканена светлина, която сама внезапно нахлува през прозореца на малката тъмна стая на моя живот. Тя осветява всички ъгли и за миг забравям колко дълъг път съм изминала, забравям за болката от предстоящия ми вечен път. 

В малката тъмна стая на моя живот има няколко ъгъла, в които винаги се блъскам, когато съдбата не е особено щедра към мен. Подът е стар и  надраскан, а боята е отдавна изтрита. Всеки път, когато мракът изгони от моята малка стая щастието, аз падам на пода да се моля и боята си отива заедно с всяка моя болка. Виждаш колко много болка е имала тази стая. А коленете ми са шарени вече.

Таванът на моята стая е висок и почти недостижим. Всеки път, когато искам да постигна нещо се налага да скачам високо, високо, за да го достигна. Таванът е безмилостен и далечен, като недостижима мечта. Каквато е твоята любов. Но аз не спирам да скачам и да се опитвам да достигна височината на собствените си мечти.

Единият ъгъл на малката тъмна стая на моя живот е ограден с плътна завеса, през която даже светлината от прозореца не достига. Там отивам, когато тежестта на моето тяло е толкова голяма и непосилна, че се налага да плача за него. Там, зад завесата, аз поемам неговото физическо страдание и оплаквам неговия и свой живот. Там сърцето на моето тяло възкръсва за нов живот отново. Защото след всяко падение има и възвишение. Там, зад завесата, аз плача за съдбата на човешкия вид, който е роден в мъка и болка и болката го преследва през целия му живот. Болката от края на тялото, болката от края на любовта. Зад завесата аз прекарвам интимни мигове на сливане с вселената, която попива обратно всички сълзи, които ми изпраща като процес на осъзнато страдание. След всяко страдание идва и промяна. И никоя истинска промяна не идва, когато си щастлив. Това е може би несправедлив, но последователен закон на вселената за човешкия живот. В този ъгъл аз плача, за оплаквам невъзможността да получа твоята любов. 

Другият ъгъл на малката стая на моя живот е малък домашен олтар, в който отивам да се моля всеки път, когато изгубя връзката с великата космическа енергия. Там прекарвам интимни мигове в търсене на смисъла и значението на моето малко и крехко, смъртно човешко тяло. След всяка  горещо отправена от мен молитва към моя космически бог аз се чувствам като родена отново. Родена във вяра и надежда. Надежда, че някой ден ще получа напълно и безусловно твоята любов. 

Малката тъмна стая на моя живот има и един малък прозорец. Но макар и малък, той е напълно достатъчен, за да пропуска необходимото количество светлина. Без тази светлина животът ми бил лишен от смисъл и тялото ми би било лишено от живот. Светлината е моята връзка с теб, с любовта, която идва от теб. Твоята любов е онова, което ме кара да обичам живота, да го обичам и да му вярвам.

Тази малка стая, ограничена от четири стени, четири ъгъла, един стар сив под, по който цветовете отдавна са си отишли, и един висок, недостижим  таван, който ме свързва със звездния хоризонт, тази малка стая е моят  живот. 

НЕ СЪМ ОТТУК

 Не съм оттук. Хваната съм като в капан в това тяло смъртно. Безсмъртна съм аз и неуловима. За малко съм в този град и даже в този свят, съвсем за малко. Но така се случи, че срещнах теб. Когато те срещнах си припомних как Бог създаваше вселената. С гръм и с трясък и с гравитация. От прах и газ се създаде всичко видимо и невидимо. В прах ще се превърне то накрая. 

Когато вечер земята се завърти така, че мракът да покрие всичко, излез навън и погледни потъналото в мрак небе, огряно от далечни малки светлинки. Оттам съм аз, от далечния звезден хоризонт, дошла на гости за  малко тук и в тази форма.

Нашата история се повтаря вече хиляди години и никога не може да стигне до край, който да се хареса и на двамата. Нашата история е история без край, но с начало, случило се в един летен ден, когато поредният метеор  изгоря в атмосферата на земята. Може би тогава ти улови с погледа си смъртта на метеора, но го помисли за падаща звезда и по традиция ти си пожела нещо. Пожела си мен. Пожела си да ме срещнеш отново някой ден.  Случи ти се любов. Любов, за която ти не беше готов.

И така ние се срещнахме. Като изпълнено желание на падащата звезда. Като готова рецепта за космическа драма. Но аз не съм това, което ти си мислиш, че съм. Неуловима енергия съм аз. Не съм проекция на твоите мисли за мен. Не съм образ на това, което си свикнал да виждаш около себе си. Аз съм от твоето космическо минало и бъдеще. 

Но ти не си готов за мен. Ти имаш една голяма витрина рамка, в която си сложил на показ някои неща. Те стоят там, защото ти искаш  всички да ги видят и да си мислят, че може да ти се вярва. В тази рамка аз виждам няколко портрета, по които хората ще те приемат добре. Но под големите  прегърнати и показно щастливи портрети аз виждам и нещо друго. То прилича на клетка, на лъжа, на лицемерие. От единия ъгъл се показва и един голям страх. Страх, че ако махнеш тази рамка витрина на твоя показен щастлив живот, то нищо няма да остане. Страх, че останалите няма да те приемат добре без тази рамка клетка. Но така ли е всъщност? 

Къде е мястото на любовта в тази образцова клетка? Къде е мястото на страстта? На лудата, изгаряща страст, която ако я има, то тя няма нужда да бъде одобрявана от другите. Страстта няма нужда от показност и парад. Тя е срамежлива, интимна и тиха като река, която ще излезе от коритото си. Нима слънцето има нужда от нашето одобрение, за да свети? 

А аз? Къде е моето място в тази рамка? Някъде зад щастливите портрети, скрита като срамно преживяване. 

Но аз не съм оттук. Не можеш да ме скриеш зад себе си. Не можеш да ме игнорираш видимо и да ме преживяваш страстно тайно. Аз не съм оттук. От звездите съм аз и не се побирам в клетка. 

Аз съм древна и митична. Гореща енергия в мен бушува. Защото аз все още се оформям. Аз съм бъдеща звезда. Огромно кълбо от космически прах и газ, събрани от гравитацията завинаги. Но аз все още се оформям и твоята малка клетка е тясна за мен.

Не съм оттук. Запомни го. Ако искаш любовта ми, разбий клетката. Бъди свободен от одобрението на другите. Тогава моята огнена природа ще стопли твоето студено и изплашено сърце. Самотно сърце имаш ти. Самотно е то, макар че е в компанията на толкова много портрети. Ако искаш любовта ми, бъди смел, бъди митичен и космичен. 

Когато Бог създаде вселената и света, Той го искаше свободен и горд. Защото Бог е нашата съвест. И нашата съвест е Бог. Нашата съвест за нашия живот и за нашата болка. Бог ни създаде свободни, свободни от болката. Освободи се от болката.

А аз не съм от този човешки свят, пълен с умишлено причинено страдание. Не съм от свят, където хората предпочитат да се убиват, вместо да се обичат. Където хората позволяват различията да ги разделят. Където страхът и лицемерието убиват копнежите на сърцето.

Не съм оттук и затова не обещавам, че ще остана тук, за да те обичам точно на това място. Защото аз мога да те обичам навсякъде. Ти си в моето сърце. А аз нося сърцето си навсякъде с мен. Болката ми напомня за теб, по всяко време на деня. Затова аз нося болката си с мен навсякъде, за да ми напомня за теб. Аз и болката ми по теб сме вече едно цяло. Ти си в моите мисли. И аз мисля постоянно за теб. Не мога да те отделя от мислите за радостта, копнежа, тъгата. Но и копнежът, и тъгата, и болката са твоята връзка с мен. 

Не, не ме карай да оставам. Няма място за мен в тази твоя тясна рамка. В нея има вече достатъчно портрети, пожълтели портрети, стари портрети, разказващи за отдавна изстинали чувства и сърца. Портрети на хора, които са част от твоето голямо официално семейство. Те следят зорко за всяко евентуално разместване на портретите около теб. От тяхното одобрение зависи твоето щастие. Ти не си свободен от тяхното одобрение. Ти не си свободен. Ти не можеш да решаваш сам за своя живот. Рамката с портретите е твоят затвор. 

I AM NOT FROM HERE

I am not from here. I am trapped in this mortal body. I am immortal and elusive. I have been in this city for a while, and even in this world for quite a long time. But then I met you. When I met you, I remembered how God created the universe—with crashing thunder and gravity. Dust and gas created everything visible and invisible. Everything will become dust in the end.

When the Earth turns in such a way that darkness covers everything, go outside and look at the dark sky illuminated by distant little lights. That is where I am from. I came to visit the Earth in this form for a while.

Our story has been repeated for thousands of years and can never reach an ending that would satisfy both of us. Our story is endless, but it has a beginning. It began on a summer day when another meteor burned in the atmosphere of the Earth. You saw the death of the meteor, but you thought it was a falling star, and, as tradition demands, you made a wish. I was your wish. You wished to meet me again one day. Love happened to you. You were not ready for this love.

So we met—as the fulfilment of the wish made upon a falling star, as a ready-made recipe for cosmic drama. But I am not what you think I am. I am elusive energy. I am not a projection of your thoughts about me. I am not an image of what you are accustomed to seeing around you. I come from your cosmic past and future.