СЕНКИ

Гъста мъгла покрива земята, къщите, телата. Потънали в бялата мъгла, те изглеждат  призрачни. Приличат на сенки от нереален, измислен свят. Само червеното на узрелите до кърваво шипки осветява мъглата и напомня за себе си. Напомня за бодлите, готови да се защитават от сенките.  Болката е тази, която ни кара да си спомним кои сме.

Мъглата се вдига бавно от земята и червените шипки  покриват с величие кръвта, която се стича от бодлите. 

Сенките на къщите, телата и сенките  на душите разместват местата на понятията и на смисъла. Превръщайки безсмъртието на духа в нещо трудно постижимо. Превръщайки любовта, в безполезно занимание.

Защото.

Аз искам любов. А ти ми предлагаш сигурност.

Ти искаш любов. А аз ти предлагам уважение.

Аз искам ти да си справедлив. Но ти се страхуваш да застанеш на страната на истината.

Ти искаш аз да съм честна с теб. Но аз ти предлагам любезност.

Аз искам искреност. А ти ми предлагаш преструвка.

Ти искаш аз да съм борбена и независима. А аз ти предлагам окови.

Аз искам твоето присъствие.  А ти ми предлагаш тялото си.

Ти искаш да общуваш с моята душа. А аз ти предлагам топлото си тяло.

Аз искам ти да си състрадателен към мен. Но ти ми предлагаш безразличие.

Ти искаш аз да усетя твоята болка. Но аз съм твърде малка, за да понеса болката на цялата вселена.

Аз искам да усетя величието на твоя ум. А ти ми предлагаш празно забавление.

Ти искаш да се докоснеш до силата на моя дух. А аз ти предлагам красивото си лице.

Аз искам да усетя, че мога да ти вярвам. А ти ме изненадваш с предателство.

Ти искаш да си сигурен, че можеш да ми се довериш. А аз съм пълна с колебания и съмнения.

Аз искам да споделя твоя смях. Но ти можеш да ми предложиш само сълзи.

Ти искаш аз да съм твоето безгрижно вдъхновение. Но аз съм пълна със страдание и трудно постижимо щастие.

Аз искам ти да се бориш за моята любов. Но ти не си толкова силен и вдъхновен.

Ти искаш аз да ти обещая вечна любов. Но аз не съм толкова смела и отчаяна.

Аз търся твоята защита. Но ти си обсебен от собствената си празнота.

Ти искаш аз да забравя гордостта си. Но моето достойнство е това, което ме крепи.

Аз искам ти да си открит с мен. Но ти се страхуваш от разпятието. 

Ти искаш да усетиш божията милост чрез мен. Но аз съм коравосърдечна и жестока.

Въртим се като сенки в омагьосан кръг от понятия без смисъл. Ти се превръщаш в сянка на моята любов. Сянка без огън и страст. И аз съм вече сянка на твоята представа за мен.

Аз се страхувам да не изгубя свободата си. И губя любовта ти.

Ти се страхуваш да не ми причиниш болка, предлагайки ми сигурност  вместо любов. И губиш любовта ми. 

Ние сме като сенки на живота, който трябва да живеем. Вместо любов имитираме чувства. Преструваме се, че сме загрижени за чуждата болка. Преструваме се, че сме в състояние да предложим милост.  В началото ние искрено вярваме, че всичко ще е по местата си. Ние искрено вярваме, че всичко ще е изпълнено с вечен смисъл.   Но избираме да живеем като сенки на това, което всъщност сме. Защото е удобно. Защото сме скрити на сигурно място. Защото е подло. Защото боли.

Мъглата се спуска бавно над земята. Тя покрива сцената на живота, на която актьорите са с плътни маски, защото се срамуват да покажат лицата си. Кърваво червеното на шипките се стича на земята като сълзи на съжаление и безсилие.  Бодлите са впити дълбоко в сърцата ни, уморени да се преструват, че са живи. Уморени да са сенки.

Ти искаш милост. Аз искам милост.

И някъде там се разминаваме.

(Елена С. Любенова)