Здравей, мой
малки приятелю!
Отново ти пиша
аз, врабчето Рошко! Надявам се, че си бил
послушно дете, докато очакваше следващото
ми писмо! Много е важно да слушаш
родителите си, защото те знаят кое е
най-добре за теб и много те обичат!
Надявам се, че си се настанил удобно
вече, защото имам да ти разказвам разни
неща за големи приключения.
Пиша ти в
момента от Средната английска земя.
Правилно си се досетил, че тя се намира
по средата на страната Англия. Тук е
родното място на един голям английски
поет – Уилям Шекспир. Ще научиш повече
за него, като станеш голям и тръгнеш на
училище.
В градчето
Уорик пък се намира един от най-старите
средновековни замъци на Англия – той
така и се нарича „Замъкът Уорик”.
Потрепервам само при споменаването му,
защото тук ми се случи нещо, което бих
искал по-скоро да забравя. Но ще побързам
да ти го разкажа, защото ако първо аз го
забравя и не го разкажа на никого, то
няма да има и кой да помни доброто, което
дойде след ужасното приключение.
И така, ще
започна своя разказ за една страховита
история, от която обаче аз, малкото
врабче Рошко, показах на всички, че
когато имаш смело сърце и се бориш за
доброто, винаги побеждаваш.
Ти помниш вече,
че в предното си писмо ти разказвах за
топлото слънце на Аржентина. Хубаво е,
когато има слънце, защото то ни кара да
се усмихваме по-често и да сме добри. Аз
лично не обичам студа, не обичам много
и дъжда, защото хората са постоянно
затворени в себе си, никой не се усмихва,
на всички ужасно много им е студено и
малките врабчета не могат да играят
навън. А трябва постоянно да мисля да
си сложа шала, ръкавиците и шапката,
защото без тях ще се разболея и мама ще
е тъжна. Аз не обичам да гледам моята
мама тъжна и затова винаги я слушам за
всичко.
Докато се
препичах на топлото аржентийско слънце,
получих писмо, че съм поканен на рожден
ден в Средната английска земя. Един мой
стар приятел, патокът Джак, навършваше
цели четири годинки и ме канеше да отида
заедно да отпразнуваме това голямо
събитие. Ти представяш ли си какво е да
си на цели четири години? Велика работа
е това! И понеже обичам приятелите си,
облякох най-новото си синьо палто, сложих
си розово шалче, обух си зелените ботушки,
нагласих си човката в жълт цвят, прибрах
всичките си останали неща в един шарен
куфар и се приготвих да потеглям. Обаче
трябваше да се върна, защото забравих
най-важното нещо за един рожден ден –
подаръка. Всички се радваме, когато
получаваме подарък на рождения си ден,
нали? Сигурен съм, че и Джак щеше да се
зарадва.
И понеже бях
сигурен, че изглеждам добре, се огледах
в огледалото за последно да си се порадвам
просто. В първия момент малко се стъписах
от това, че като че ли бях попрекалил с
цветовете в облеклото си – от огледалото
ме гледаше една усмихната дъга и всичките
цветове на дъгата ми махаха отсреща.
Може би все пак трябваше да си облека
нещо по-скромно и да не прекалявам с
цветовете? Вие как мислите?
Обичате ли
шарените цветове на дъгата? Да? Радвам
се, че мислим по един и същи начин! Аз
вече знаех, че в Средната английска земя
времето е постоянно лошо – вали дъжд,
духа вятър, има мъгла. Слънцето се
страхува да се покаже за по-дълго време,
защото и на него му става студено. Точно
затова бях сигурен, че шарените ми дрехи
щяха да ме стоплят.
И полетях!
Обаче всичко взе ужасно много да ми тежи
при полета. Бях прекалил с куфара. Като
си помислиш, не са ми нужни всичките
тези вещи, щом отивам при приятел, нали?
Защото приятел никога няма да те остави
гладен и необлечен. И ти, малки приятелю,
винаги ще помогнеш на свой приятел, ако
той има нужда от помощта ти, нали? И така
се зарадвах на това си откритие, че
хвърлих от високото целия куфар. Сега
вече бях лек, свободен и щастлив от
предстоящата среща.
Летях дълго
време. Минах няколко граници, спирах се
по ниви и горички да си похапвам, каквото
имаше. Никога не оставах жаден, защото
вода има навсякъде около нас.
И след няколко
дена наближих Средната английска земя.
Но ми беше трудно да повярвам, че всичко
около мен беше такова, каквото се виждаше.
Ти също няма да можеш да повярваш, мой
малки приятелю. Представи си, че тревата
не е вече зелена, а е сива и даже черна.
Представи си, че небето не е синьо, а
тъмно-сиво. Представи си, че звездите
не са златни, а сиви и те направо не се
виждат по небето, няма ги. Представи си,
че слънцето вече не е жълто и топло, а е
един голям студен сив кръг. Нямаше розови
балони, оранжеви портокали, жълти банани,
червени ябълки – всичко беше сиво.
Птиците, животните, хората, цветята –
всичко беше оцветено в сиво. Някой беше
откраднал всички цветове от тази страна
и никой не знаеше къде са изчезнали.
Вместо тях беше боядисал всичко в сиво.
Ужасно е това!
Цветовете са хубаво нещо, нали? Те носят
радост и ни карат да се усмихваме. Чудех
се какво да правя в тази страшна сива
страна, но реших, че е по-добре да кацна
на земята и да потърся помощ. Обаче точно
защото всичко беше сиво на цвят, едва
не кацнах в една голяма локва. Тя приличаше
на сиво огледало, което отразяваше
всичко и аз можех да се огледам. И от
моята врабчова уста се разнесе най-силният
писък, който Средната английска земя
беше чувала. Изпищях от ужас, защото се
огледах в локвата и се видях целия
тъмно-сив. Можеш ли да си представиш,
малки приятелю, нещо беше променило
жълтата ми човка, зелените ми ботушки,
розовото ми шалче и синьото ми любимо
палтенце в сиви на цвят. И аз седнах до
локвата и заплаках, защото не можех да
се позная. Исках си жълтата човка обратно.
Тогава от близкия до локвата сив храст
нещо допълзя до мен и започна да ми шепне
думи, които едва чувах. Оказа се, че това
е една малка катеричка, която ми прошепна
на ушенцето: „Вещицата Руби, тя е виновна
за всичко това. Тя мрази всички цветове,
затова ги открадна. Но никой досега не
е успял да ги вземе обратно и да ги върне
на земята, защото тя пази цветовете на
земята в една малка кутия, която винаги
носи под сламената си шапка, и никога
не се разделя с шапката си”. И казвайки
това, катеричката побягна отново към
храста, страхувайки се вещицата Руби
да не научи, че аз, Рошко, знам вече как
да я победя. Но аз се сетих, че не знаех
къде живее тази вещица и извиках след
катеричката: „А къде живее вещицата
Руби?” От вътрешността на храста вече
се чу едно изплашено гласче: „В замъка
Уорик”.
Малки приятелю,
дълго е за разказване какво точно
преживях и колко време ми отне да намеря
замъка Уорик. Беше много трудно. Перушината
ми се измокри от неспиращия дъжд,
прическата ми вече на нищо не приличаше
от нестихващия вятър. А от мъглата почти
не виждах къде вървя. Падах, ставах,
ожулих малките си врабчови коленца,
болеше ме много, плачех за майка си и
исках да си отида вкъщи. Но не се спрях,
защото знаех, че се боря не само за себе
си, но и за доброто, а и вече ви казах
колко много си харесвах жълтата си
човка. По пътя си срещах и смели хора,
катерички, зайчета, лисици, които ми
показваха в коя посока е замъкът. И така,
най-после стигнах до него. Мило дете, ти
едва ли някога си виждал толкова голяма
къща. Защото замъкът беше точно това –
огромна къща с много високи стени, много
прозорци, стаи и с огромна градина. Спрях
се да си почина и си представих как тичам
с приятелите си по зелената трева, как
скачам от клон на клон по красивите
зелени дървета. Но пред мен всичко беше
сиво и аз трябваше да променя това.
Приближих се
до замъка, но всички врати и прозорци
бяха затворени. Забелязах обаче, че един
от прозорците беше счупен и имаше малка
дупка, която ми беше достатъчна, за да
се промуша през нея. Влязох в стаята, а
отам в другите стаи. В една от стаите
видях една стара жена, която сигурно
беше вещицата Руби. Жената беше застанала
с гръб към вратата пред една голяма
маса, цялата отрупана с лакомства –
пасти, торти, кремове, бонбони, шоколади.
Очите ми не можеха да повярват как за
съвсем кратко време вещицата Руби изяде
всичко – всички лакомства сякаш потънаха
в огромния и корем, който приличаше на
огромна футболна топка. Докато Руби се
навеждаше и изправяше да вземе поредния
сладкиш, докато преглъщаше и пъшкаше,
сламената и шапка подскачаше на главата
и и се клатеше напред-назад. Вещицата
едвам стигна до голямото си старо легло,
което скърцаше под тежестта на изядените
лакомства, клатеше се като лодка в бурно
море от хъркането и, а шапката продължаваше
да танцува на главата и.
Малки мой
приятелю, със затаен дъх стоях скрит
зад леглото и, но не смеех да взема
шапката и кутийката с цветовете на
земята под нея. И това мъчително мое
положение продължи доста дълго. По едно
време се разнесе гръм отвън. Беше завалял
отново дъжд, сив дъжд, и гръмотевици
разкъсваха мокрото небе. Гръмотевицата
беше толкова силна и неочаквана, че
леглото на вещицата Руби се разклати
силно и сламената и шапка падна от
леглото. Не можех да повярвам! Вълнението
ми беше толкова силно, че почти не дишах
от страх да не събудя Руби. За моя голяма
изненада след шапката полетя и една
малка черна кутийка. Не се поколебах
изобщо, а литнах след нея и успях да я
хвана във въздуха. Без да чакам повече,
с всичка сила се понесох към счупения
прозорец. Треперех от страх, но не спирах
да летя. Малкото ми врабчово сърце биеше
толкова силно, че направо щеше да изскочи,
а човката ми потракваше в такт. Неочаквано
се разнесе още един гръм и вещицата Руби
се събуди. Тя веднага разбра, че шапката
не беше на главата и, а това означаваше
и че кутийката също я нямаше. И вещицата
изкрещя така силно, че стените на замъка
Уорик потрепериха от страх: „Спри!
Виждам те! Ще те хвана!”, викаше с цяло
гърло Руби. Аз обаче не чаках втора
покана и бързо се промуших през дупката
на счупения прозорец. Руби блъскаше от
вътрешната страна на прозореца, но не
се сещаше как да го отвори, защото тя
беше оглупяла от яденето на толкова
много шоколад и сладкиши и не можеше да
мисли бързо. Вече споменахме колко
вредни могат да са сладките лакомства,
когато се ядат в голямо количество,
както вещицата Руби правеше всеки ден.
През това време
аз полетях над сивата градина на замъка
Уорик и от високото отворих кутийката
с цветовете и я изсипах около себе си.
Дъждът като по чудо беше спрял вече.
Вятърът пое различните цветове и с едно
издухване само ги поставяше по местата
им. И слънцето отново стана жълто, тревата
зелена, а небето синьо. А вещицата Руби
остана заключена в замъка завинаги,
защото при вида на всичкото това цветно
разнообразие силата и отслабваше, а
глупостта и се увеличаваше.
Но никой повече
не се интересуваше от Руби. Хората,
птиците и животните се радваха, прегръщаха
и танцуваха. А моята жълта човка беше
най-красивата човка, която някой някога
беше виждал. Е, време беше за веселба! И
аз полетях за рождения ден на своя
приятел патока Джак. Малко е нескромно
да ви кажа, но отвисоко можех да чуя
гласовете на всички празнуващи
възвръщането на цветовете на земята,
чуваше се едно силно: „Рошко е герой!
Рошко е герой! Той победи вещицата Руби!
Рошко е герой!”
Малкото ми
врабче сърчице щеше да се пръсне от
гордост. Радвам се, че никой не можеше
да види как бузките ми бяха почервенели.
Мой малки
приятелю, и ти можеш да си като мен!
Винаги се бори на страната на доброто
и ако не прекаляваш много със сладкишите,
и ти ще можеш да се сетиш как да победиш
следващата лоша вещица. И следващият
малък герой ще си ти!
Твой приятел,
Врабчето Рошко
(Елена
С. Любенова. Приказка, написана от името
на врабчето Рошко за децата, свързани
със сдружение „Зачатие“ България)
No comments:
Post a Comment