ЛЕЧЕБНАТА ГРАДИНА

Стресираният град се беше разраснал във всички възможни посоки, в които можеше да открие печалба. Беше изсякъл дърветата, разорал полетата и беше построил там своите домове на бъдещето, фабрики и лъскави офис централи. Липсата на дървета намали притока на кислород и прогони животните от техните домове. Много от тях бяха убити, за да не загрозняват успешния пейзаж на стресираните роботи. Хиляди по-смели представители на различни животински видове избягаха,  скитайки се  бездомни по пътищата в търсене на своя нов Ноев ковчег, за да се спасят не от Божия гняв този път, а от човешката алчност и глупост.

 

И Бог позволява това да се случи.

 Хиляди автомобили пълзяха в различни посоки, бълвайки отровни газове, които оцветяваха въздуха в цветовете на смъртта  - сиво, оловно, мрачно,  безнадеждно. Това убиваше и последните живи създания наоколо. Слънчевите лъчи вече трудно достигаха до къщите на хората, покрити от отровния смог, който като безумно отмъщение загръщаше в безжизнената си пелена безумците, причинили всичко това.

 Стресирани невротични хора с бледи, болнави лица стояха зад воланите на своите автомобилни клетки затвори и надуваха клаксоните като вик за помощ. Вик за помощ, който трябваше да бъде чут от останалите роботи, чиято религия беше печалбата на всяка цена. Печалба, която те наричаха „успех“. Успех, който убиваше хуманността, милостта и състраданието в тях. Защото там, където има печалба и успех, там няма нужда от хуманност, състрадание и милост. Така беше в света на роботите.

 И Бог позволява това да се случи.

 Защото човек беше господар на земята. Най-интелигентното от всички животни, което имаше опасния дар както да полети вдъхновен в космоса, за да достигне звездите, така и да унищожи живота около себе си. Защото човек беше зъл и алчен господар на земята. Господар, трансформирал се доброволно в  нещастен роб на печалбата, хванат нелепо в собствения си капан.

 През това време животните, птиците, насекомите и всички семена на дърветата, растенията и цветята бяха на път в търсене на своя Ноев ковчег, мястото, което да ги спаси. Аз бях една от тях. Една от последните представителки на този неразумен хомо сапиенс, готов да убива и руши всичко свято. Заедно с животните пътувах и аз няколко мъртви години в търсене на знак, че Бог не ни е оставил.

 Малки непослушни бели облачета като откраднати въздишки ни правеха компания отгоре, бягайки далеч от отровния смог.

 И Бог позволява това да се случи.

След няколко мъртви години в търсене на смисъла и бягайки от смъртта, ние пристигнахме на място, далеч от света на роботите. И аз, и животните, бяхме бременни със жажда за  любов, хармония, неслучили се раждания и мир. Слънцето имаше пълен контрол тук, далеч от отровния смог. А това беше великолепна предпоставка животът да се случи. Слънчевите лъчи като миротворна паяжина покриваха всичко, премахвайки агресията и изпълвайки въздуха с блажена тишина и кротост.

 И Бог позволява това да се случи.

 

Мястото не беше Райската градина.  Не, не беше това. То беше истинска градина, старомодна, но с потенциал да владее бъдещето. В нея нямаше никаква печалба, даже напротив тя беше изоставена, но имаше живот. Градината не беше Райската градина, нито пък литературна метафора. Не беше също така и Ноев ковчег, чиито асоциации с края, смъртта и възраждането, с целия този дълъг процес оставяше малка надежда, че  всеки можеше да доживее възроден. Това беше място, материализирано от нашите мечти и визия за обикновената представа за малко човешко щастие. За свобода, нежност, равенство, хармония и любов. Място, което лекува, защото енергийната връзка между него и нас е цяла и неразрушена.

 Аз и лисицата се срещнахме по пътя към лечебното място. Лисицата беше с медена на цвят козина. Муцунката и беше самото изящество, което държеше любопитната и малка глава гордо изправена. Тя не беше научена да се моли на никого. Тя не изповядваше и религията на печалбата, която унищожаваше нейния дом. Тя беше самата мъдрост и дипломация. Тя беше извън системата на роботите, защото тя беше повече от това. Лисицата беше величествена, като мое древно огледало, в което аз виждах себе си.

 И двете имахме нужда да забравим, да си припомним и да родим живота отново. Аз се заселих в предната част на градината, в старата къща. А лисицата се засели в задната част на градината, където тя превърна бараката в свой дом, в който роди своите деца. Нашите домове бяха заобиколени от величествени, вековни дървета, храсти, цветя и зелена трева. Градината имаше лечебен ефект, а лечебните медицински средства носеха имената на растителността. Ефирни пеперуди танцуваха по листата, поклащани грациозно от вятъра. Пчелите не смогваха да обиколят всяко цвете, насъбрало нектара на всичките мъртви години. Нектарът се лееше по тревата и оплождаше земята. По клоните на дърветата птиците свиваха своите гнезда и възпроизвеждаха там живота всяка пролет. Техните щастливи песни огласяха въздуха, припомняйки за какво всъщност се раждаме. Градината беше вълшебно, магическо място, което внасяше баланс и равновесие. Тя беше доказателство, че жизнената енергия може да заема различни форми, но не може да бъде убита.  Хармония и любов изпълваха въздуха сезон след сезон. Това ни даваше и корени,  и криле, и свобода.

  Аз лягах на тревата и пищното ми женско тяло се сливаше с тревата и със земята. Сливаше се в едно хармонично цяло,  което носеше огромна жизнена енергия, която ни изпълваше със спокойствие и хармония, с вечност. Това пораждаше смисъл, който даваше насоки за търсене на нова религия. Религия, която не позволява убийства и ненавист. Която не се основава на печалбата, а на любовта и мирното съжителство. Така както в  лечебната градина, аз и  лисицата обединихме своите два свята в името на живота.

  Малки островчета зеленина се опитват да се задържат на повърхността над отровния смог и над човешката алчност. Те са нашата връзка със живота.  Те са нашата гузна съвест и срам. Те са нашият шанс да измием ръцете си от кръвта на живота, който убиваме. Те са нашата връзка с Бога.

И Бог позволява това да се случи.

(Елена С. Любенова)