ИЗМОРЕНИ ОЧИ

Докторът беше мил с мен. По професионален начин. Разпитваше ме как е зрението ми от последния ми преглед насам и как виждам света. Старомодната му любезност беше като канела с кафе, придружено с черен шоколад и портокал. Придаваше вкус и отношение. След всеки професионален въпрос той споделяше някое утешително наблюдение за мен. Все едно разбираше, че  се притеснявам, че от възрастта очите ми отслабват. На което бързаше да ме успокои, че зелените ми очи остаряват красиво. Обясняваше ми, че близо и далеч са относителни понятия и че няма значение всъщност как реално стоят нещата. Важното е как ги усещаме със сетивата си.

 Докторът сменяше стъкълца след стъкълца, надникваше в очите ми с някаква лупа, като си светеше със специално фенерче, и съобщаваше, че всичко е наред с тях. Очите ти не са болни, те са просто изморени. След всяко сложено стъкълце нещо в мен се променяше. Настройваше ме на друга времева честота и пространство. Правеше връзки с моето детство и абсолютна свобода. Очите ми блестяха и зениците ми се разширяваха от допира с невинността. Там беше пълно с летящи хвърчила, балони, пеперуди и детски усмивки. Някъде из въздуха се носеше възторгът от първата целувка и клетвата да бъдем верни един на друг.

 Следващото стъкълце беше пълно с любов и желания. Там беше ти, който открадна съня ми и който ме преследваше във всяка моя мисъл и вдъхновение. Там беше мястото, което трептеше на твоята честота. Там беше погледът, докосването, въздухът пълен с неслучили се целувки. Там бяха парчетата от  моята крехка наранена уязвимост и гордост, едничкото нещо, останало след теб. Там беше моето малко смело сърце, което туптеше с честота, близо до обещанието и надеждата.

 Докторът бързаше да смени стъклото и новото, което слагаше, увеличаваше света пред мен до неимоверни размери и аз сякаш надниквах в друг свят, където всичко изглеждаше гигантско и огромно, преувеличено, но истинско. Там беше пълно с любов и топлина. Беше толкова докосващо, нежно и откровено, че очите ми започваха да сълзят, преизпълнени с емоции и  пропуснато вдъхновение.

 Тогава докторът вълшебник продължаваше да ми предлага нови цветове и измерения. И новото стъкълце превръщаше пространството пред мен в малко кристално топче, което аз държах в ръката си. А кристалното топче се въртеше върху дланта ми на всички посоки и аз  можех да видя, че е пълно с тъмна материя. Там беше събрана всичката ми тъга, събирана през годините. Тъга по неизживяни мигове, по липса на смелост да протегна ръка първа, по това, което можех да съм. В малкото кристално топче беше моята болка, страдание, отчаяние, страх. Страх от това, че всяка направена крачка напред, ме прави още по-крехка и уязвима, по-отворена към края. Към края, където топчето преливаше от черно със златни звезди по него. Изплашена от огромния смисъл на тази картина, се обръщах към доктора вълшебник да смени стъкълцето.

 И той изпълняваше моето желание, защото беше толкова трудно и за него да реши какъв точно е проблемът с моето зрение. Докторе, това, което виждам през тези малки стъкълца, които ти слагаш на очите ми, това истинско ли е, или е просто ефект от светлината,  го питах аз, а той мигаше объркано и неразбиращо и за всеки случай ми слагаше някакви капки в очите.

 На края на прегледа, докторът сподели, че очите ми са в отлично здраве и че той повече щеше да се притеснява за мен, ако виждах само черните  букви и числа на екрана пред мен. Съветът му беше, ако някой ден пак имам оплаквания с очите и не съм сигурна дали виждам добре, да си измисля нещо и да му вярвам.  Щом му вярваш, то добива магическа сила и ако му вярваш всеки ден, ти самият ставаш едно цяло с магическата сила. Защото ти самият си магическа сила, в която някой друг ще започне да вярва.  И тогава всичко ще е наред.

 Докторът беше мил с мен. Шоколадът с портокала беше изяден. Кафето с канела беше изпито. А изморените ми зелени очи продължаваха да отразяват сезоните, през които бяха пълни със смях, страдание и любов.

(Елена С. Любенова)