ЛЕЧЕБНАТА ГРАДИНА

Стресираният град се беше разраснал във всички възможни посоки, в които можеше да открие печалба. Беше изсякъл дърветата, разорал полетата и беше построил там своите домове на бъдещето, фабрики и лъскави офис централи. Липсата на дървета намали притока на кислород и прогони животните от техните домове. Много от тях бяха убити, за да не загрозняват успешния пейзаж на стресираните роботи. Хиляди по-смели представители на различни животински видове избягаха,  скитайки се  бездомни по пътищата в търсене на своя нов Ноев ковчег, за да се спасят не от Божия гняв този път, а от човешката алчност и глупост.

 

И Бог позволява това да се случи.

 Хиляди автомобили пълзяха в различни посоки, бълвайки отровни газове, които оцветяваха въздуха в цветовете на смъртта  - сиво, оловно, мрачно,  безнадеждно. Това убиваше и последните живи създания наоколо. Слънчевите лъчи вече трудно достигаха до къщите на хората, покрити от отровния смог, който като безумно отмъщение загръщаше в безжизнената си пелена безумците, причинили всичко това.

 Стресирани невротични хора с бледи, болнави лица стояха зад воланите на своите автомобилни клетки затвори и надуваха клаксоните като вик за помощ. Вик за помощ, който трябваше да бъде чут от останалите роботи, чиято религия беше печалбата на всяка цена. Печалба, която те наричаха „успех“. Успех, който убиваше хуманността, милостта и състраданието в тях. Защото там, където има печалба и успех, там няма нужда от хуманност, състрадание и милост. Така беше в света на роботите.

 И Бог позволява това да се случи.

 Защото човек беше господар на земята. Най-интелигентното от всички животни, което имаше опасния дар както да полети вдъхновен в космоса, за да достигне звездите, така и да унищожи живота около себе си. Защото човек беше зъл и алчен господар на земята. Господар, трансформирал се доброволно в  нещастен роб на печалбата, хванат нелепо в собствения си капан.

 През това време животните, птиците, насекомите и всички семена на дърветата, растенията и цветята бяха на път в търсене на своя Ноев ковчег, мястото, което да ги спаси. Аз бях една от тях. Една от последните представителки на този неразумен хомо сапиенс, готов да убива и руши всичко свято. Заедно с животните пътувах и аз няколко мъртви години в търсене на знак, че Бог не ни е оставил.

 Малки непослушни бели облачета като откраднати въздишки ни правеха компания отгоре, бягайки далеч от отровния смог.

 И Бог позволява това да се случи.

След няколко мъртви години в търсене на смисъла и бягайки от смъртта, ние пристигнахме на място, далеч от света на роботите. И аз, и животните, бяхме бременни със жажда за  любов, хармония, неслучили се раждания и мир. Слънцето имаше пълен контрол тук, далеч от отровния смог. А това беше великолепна предпоставка животът да се случи. Слънчевите лъчи като миротворна паяжина покриваха всичко, премахвайки агресията и изпълвайки въздуха с блажена тишина и кротост.

 И Бог позволява това да се случи.

 

Мястото не беше Райската градина.  Не, не беше това. То беше истинска градина, старомодна, но с потенциал да владее бъдещето. В нея нямаше никаква печалба, даже напротив тя беше изоставена, но имаше живот. Градината не беше Райската градина, нито пък литературна метафора. Не беше също така и Ноев ковчег, чиито асоциации с края, смъртта и възраждането, с целия този дълъг процес оставяше малка надежда, че  всеки можеше да доживее възроден. Това беше място, материализирано от нашите мечти и визия за обикновената представа за малко човешко щастие. За свобода, нежност, равенство, хармония и любов. Място, което лекува, защото енергийната връзка между него и нас е цяла и неразрушена.

 Аз и лисицата се срещнахме по пътя към лечебното място. Лисицата беше с медена на цвят козина. Муцунката и беше самото изящество, което държеше любопитната и малка глава гордо изправена. Тя не беше научена да се моли на никого. Тя не изповядваше и религията на печалбата, която унищожаваше нейния дом. Тя беше самата мъдрост и дипломация. Тя беше извън системата на роботите, защото тя беше повече от това. Лисицата беше величествена, като мое древно огледало, в което аз виждах себе си.

TIRED EYES

The doctor was nice to me. In a professional way. He was questioning me how my eyesight was since my last eye test and how I see the world now. His old-fashioned courtesy was like coffee with cinnamon, accompanied with dark chocolate and orange. It added taste and treatment. After every professional question he shared some comforting observation about me. It was as if he knew I was worried that my age was weakening my eyes. He hurried to comfort me that my green eyes were ageing beautifully. He explained to me that close and far away are relative concepts and that it does not really matter how things are in reality. What matters is how we feel them with our senses.

The doctor was replacing glasses by glasses, peering into my eyes with a magnifying glass, flashing with a special flashlight, and reporting that everything was alright with them. Your eyes are not sick, they are just tired. After each pair of glasses something was changing in me. Something was adjusting me to another time and space. It was making connections to my childhood and absolute freedom. My eyes were shining, and my pupils widened from the touch with innocence. It was full of flying kites, balloons, butterflies and children smiles. Somewhere in the air was the enthusiasm of the first kiss and the oath to be faithful to one another.

The next glasses were full of love and desire. It was you who stole my dreams and who chased me in all my thoughts and inspirations. There was the place that was vibrating at your frequency. There was the look, the touch, the air full of missed kisses. There were the pieces of my frail, hurt vulnerability and pride, the only thing left behind after you. There was my little brave heart that was beating at a frequency, close to promise and hope.

The doctor was in a hurry to change the glasses, and the new ones he was putting were enlarging the world in front of me to immense size, and I seemed to peep into another world where everything looked giant and huge, exaggerated, but real. It was full of love and warmth. It was so touching, gentle and frank that my eyes began to swell, overwhelmed with emotions and lost inspiration.

Then the magician doctor continued to offer me new colours and dimensions. And the new glasses turned the space in front of me into a little crystal ball that I held in my hand. And the crystal ball was spinning on my palm in all directions and I could see it was full of dark matter. There it was my all sorrow gathered over the years. Sadness about missed moments, lack of courage to reach out first, and to what I could have been. In the little crystal ball was my pain, suffering, despair, fear. The fear that every step taken makes me even more fragile and vulnerable, more open for the end. Towards the end where the ball was overflowing with black and golden stars on it. Frightened of the great sense of this picture, I turned to the magician doctor to change the glasses.

And he was fulfilling my desire because it was so difficult for him to decide exactly what was the problem with my eyesight. Doctor, what I see through those little glasses that you put on my eyes is this real or just a light effect, I asked him, and he blinked confused and bewildered, and just in case, he put in some eye drops.

ЧЕСТИТ ЕНЬОВДЕН! //HAPPY Eniovden (Midsummer’s Day)!

 ЧЕСТИТ ЕНЬОВДЕН! //HAPPY ENIOVDEN (Midsummer’s Day)!

„Еньовден” – езически, магически и лечителски празник. Когато цветята и билките имат целебна сила и омаен аромат, а водата се превръща в „жива”. Това е нощта на самодивите, вещиците и всички невидими сили, които черпят енергия от земята и природата. Празник на езическото в нас, на смелото, дръзкото, вълшебното, приказното.
Всички славяни имат подобен летен празник, който сваля срама, страха и заличава границите между небето и земята за едно денонощие.

Честит Еньовден, славяни и славянки! 

 *   *   *
Eniovden (Midsummer’s Day) the most magical tradition during the Summer! On Midsummer’s Day, people worshiped the sun!

КАК СЕ СЪСТАВЯ "ВЪПРОСНИК" ЗА АНКЕТА / 'QUESTIONNAIRE'

 

Ето някои неща, които трябва да имаме предвид, когато решим да съставяме въпросник за анкета.

Една от основните теми от  математическата статистика е как се съставя анкета. 

Анкетата е основно средство за събиране на данни и информация за всичко, което ни интересува от различните сфери на живота. Тези данни след това се представят в графичен вид, като за целта се използват различни видове таблици, с оглед на това с каква цел искаме да използваме тези данни. Данните се обработват и сравняват по различни показатели. Сравненията водят до интерпретации и заключения за поставените от нас хипотези. Всичко това се постига с методите и инструментариума на статистиката, които могат да се прилагат във всяка област на човешкото познание, което прави математическата статистика изключително полезна за всеки. Но в началото пътят за събиране на данни тръгва от анкетата. Основно средство, което анкетата използва да събира информация от всякакъв род,  е въпросникът. 

Цел на анкетата -  това е каква информация искаме да съберем от населението. 

Въпросникът съдържа набор от въпроси, които отразяват нашето намерение – в каква посока и с каква цел  искаме да съберем нужната ни информация. Въпросникът се състои от въпроси, които са по същество въпросителни изречения, отразяващи като съдържание това, което искаме да попитаме, за да съберем нужната ни информация, която най-общо наричаме „данни“. Анкетата и въпросникът приличат на интервюто, което следва същия сценарий на осъществяване и събиране на информация.  Събраните данни биват първични и вторични (primary, secondary). Първичните данни са данните, събрани лично от нас. Вторичните данни са данните, които използваме от интернет, събрани вече от някой друг.

Ние можем да зададем въпросите си по различен начин:

• Лице в лице при директна среща с член от нашата таргет група, която искаме да интервюираме;

•  Можем да изпратим въпросника в писмо по пощата, като приложим плик с обратен адрес;

•  Може да се обадим по телефона и да зададем въпросите си;

•   Възможности предлагат и различните онлайн приложения и апликации.

И така, нека обобщим методите за събиране на информация:

•       Лице в лице;
•       По телефона;
•       По пощата; 
•        Чрез интернет.

Всеки един от методите си има своите недостатъци и предимства. Например въпросите, зададени лице в лице, разполагат с най-голяма възможност за уточнения и допълнителни обяснения, ако евентуално нещо не се разбира. Но недостатъкът е, че практически е невъзможно да се срещнем с достатъчно количество представители на нашата таргет група и да им се зададат въпросите лично, това би отнело много време. Нещо, което пък е предимство на останалите методи на събиране на информация, но при тях допълнителното разясняване и уточняване е ограничено.

Въпросите:

•    Трябва да бъдат зададени ясно и стегнато;
•      Трябва да са кратки;
•         Трябва да бъдат еднозначни и лесни за разбиране;
•       Трябва да покриват всеки възможен отговор;
•         Трябва да не са манипулиращи;
•       Трябва да не са взаимно изключващи се;
•         Трябва да се избягват комбинирани въпроси;
•         Трябва да се избягват специфични технически и професионални термини, които не са познати на анкетираната целева група;
•         Трябва да не водят единствено и само до един конкретен отговор;
•        Трябва да предполагат отговор, който потвърждава нещо – критицизъм, наблюдение, похвала;
•        Трябва да предполагат отговор, който показва нещо неочаквано;
•         Трябва да предполагат отговор, който дава практическа помощ и насоки как да подобрим продукта си, бизнеса и други;
•         Трябва да предполагат отговор, който може да е полезен за маркетинга;
•         Трябва да преобладават предимно „затворените“ по тип въпроси пред „отворените“.
•         Трябва да са ограничени на брой, за да не отнемат много време за отговор;
•         Не трябва да изискват прекалено лични и неудобни отговори, за да не нарушават нечии права.

ИЗМОРЕНИ ОЧИ

Докторът беше мил с мен. По професионален начин. Разпитваше ме как е зрението ми от последния ми преглед насам и как виждам света. Старомодната му любезност беше като канела с кафе, придружено с черен шоколад и портокал. Придаваше вкус и отношение. След всеки професионален въпрос той споделяше някое утешително наблюдение за мен. Все едно разбираше, че  се притеснявам, че от възрастта очите ми отслабват. На което бързаше да ме успокои, че зелените ми очи остаряват красиво. Обясняваше ми, че близо и далеч са относителни понятия и че няма значение всъщност как реално стоят нещата. Важното е как ги усещаме със сетивата си.

 Докторът сменяше стъкълца след стъкълца, надникваше в очите ми с някаква лупа, като си светеше със специално фенерче, и съобщаваше, че всичко е наред с тях. Очите ти не са болни, те са просто изморени. След всяко сложено стъкълце нещо в мен се променяше. Настройваше ме на друга времева честота и пространство. Правеше връзки с моето детство и абсолютна свобода. Очите ми блестяха и зениците ми се разширяваха от допира с невинността. Там беше пълно с летящи хвърчила, балони, пеперуди и детски усмивки. Някъде из въздуха се носеше възторгът от първата целувка и клетвата да бъдем верни един на друг.

 Следващото стъкълце беше пълно с любов и желания. Там беше ти, който открадна съня ми и който ме преследваше във всяка моя мисъл и вдъхновение. Там беше мястото, което трептеше на твоята честота. Там беше погледът, докосването, въздухът пълен с неслучили се целувки. Там бяха парчетата от  моята крехка наранена уязвимост и гордост, едничкото нещо, останало след теб. Там беше моето малко смело сърце, което туптеше с честота, близо до обещанието и надеждата.

 Докторът бързаше да смени стъклото и новото, което слагаше, увеличаваше света пред мен до неимоверни размери и аз сякаш надниквах в друг свят, където всичко изглеждаше гигантско и огромно, преувеличено, но истинско. Там беше пълно с любов и топлина. Беше толкова докосващо, нежно и откровено, че очите ми започваха да сълзят, преизпълнени с емоции и  пропуснато вдъхновение.

 Тогава докторът вълшебник продължаваше да ми предлага нови цветове и измерения. И новото стъкълце превръщаше пространството пред мен в малко кристално топче, което аз държах в ръката си. А кристалното топче се въртеше върху дланта ми на всички посоки и аз  можех да видя, че е пълно с тъмна материя. Там беше събрана всичката ми тъга, събирана през годините. Тъга по неизживяни мигове, по липса на смелост да протегна ръка първа, по това, което можех да съм. В малкото кристално топче беше моята болка, страдание, отчаяние, страх. Страх от това, че всяка направена крачка напред, ме прави още по-крехка и уязвима, по-отворена към края. Към края, където топчето преливаше от черно със златни звезди по него. Изплашена от огромния смисъл на тази картина, се обръщах към доктора вълшебник да смени стъкълцето.

LOVE GRAMMAR

In the beginning, long before the Word, everything was dust and gas. Star dust particles traversed the universe to form the body of our history. At first, I was a small lonely particle thrown into space, which was filled with other particles of stardust. But every particle of stardust is created to meet and make sense only with another specific particle.

Every love story begins and develops according to the Law of Gravity. Two physical bodies under the influence of their own mass and energy radiation, located at a distance from each other, rotate in space dance, slowly shortening the distance to each other. The gravitational field of their emotions is changing from the force that is attracting the two bodies; that completely changes the space and the time around them, which as waves bring their story into the universe.

Every love story needs a language to express itself. So, you can share yourself with me and I can understand you. For me, you first were something   speechless. You were a bright cosmic phenomenon whose smile made my body surf faster on gravitational waves in order to reach you faster. When the power of your smile was exhausted, there was a turn of your eyes. Two small windows that reflect the stars of the entire galaxy. The power of their shine is shatteringly honest and intimate. In the way the naked cosmic sky reveals itself only in the cosiness of the night. When our gravitational waves cross, a cosmic storm is created in which the hot sand of Africa and the snowy fields of Antarctica gather at one point, as my hot blood warms your cold present.

You are the pronoun I shout in the night. You are the pronoun that comes to me when everything seems hopeless and meaningless. I am the part of madness that travels all over the space to get into you and to release you. Because your liberation depends on my acceptance. And my meaning goes through your admiration. We are two physical bodies filled with stardust, glued together by the gravitational force of our two hearts. They are the silent heavenly inhabitants who follow the development of our history with mute enthusiasm and worship, for I and you form us and we are his personification and continuation. And I love you, and you love me, in the vast cosmos, filled with lonely particles of stardust, we find ourselves and connect to allow Him to live through us.

You are the number one I need so that spring hormones can form a pair of us to multiply and glorify life. You are half of the reason for life to exist. I am the intoxicating second reason that goes unceremoniously into your world to destroy your old present so that something new and magical, something whole, is born of it.

You are the noun love that is born in the bloody red of every sunrise. The noun  love that goes with the crimson sunset that leaves bloody traces on the sky and in our hearts. You are my old broken heart. You are my new suffering. I am your new mistake. I am your new pain. I am the tear that absorbs in your lonely pillow. I am your new oath to be faithful to yourself. I am the air you need. You are my prayer.

You are the adjective majestic. You are still many other adjectives that define me as I am with you. You are magical, great, compassionate, just, magnificent. I am tempting, intoxicating, unfaithful, merciful, forgiving. The nature of the adjective is such that it cannot exist on its own. It needs the noun's love which it can define in a state of delight and sorrow.

You are the verb love. And I twenty-four hours daily conjugate this verb in the first person singular. I love you. The second person remains for you. You love me. You are the verb touch. You touch my face. My hands touch your body. We are two particles of star dust forming one whole energy. You are the verb   believe. You believe me. You believe I am different. And I am. I believe your presence in my life has a great meaning to teach me something. To teach me to believe in myself. You are the verb pray. And I pray that you will be merciful to me.