ЗЕЛЕНИ СВЕТЛИНИ

 

Разменяме си зелени светлини -

снимка, усмивка, поглед от разстояние.

Колкото да остане жива надеждата.

Не и толкова, че да стане истина.

 

Може би далечното винаги привлича.

То няма недостатъци, не разочарова,

не познава делниците.

Отдалеч човекът прилича повече на мечта,

отколкото на човек.

 

И ние живеем между няколко думи,

няколко снимки и много въображение.

Пленени сме от идеята един за друг,

от онова красиво „може би“

между реалността и мечтата.

 

Може би това е съвременният човек -

самодостатъчен като остров,

копнеещ за близост,

но пазещ разстояние.

 

Защото всяка истинска връзка

отнема по малко от свободата ни,

а ние отдавна сме свикнали

да принадлежим само на себе си.

 

Защото мечтите не са живи.

Но понякога означават повече

от омръзналата реалност,

когато ежедневието стане тясно

за всичко, което бихме могли да бъдем,

а една фантазия топли повече

от истинска прегръдка.

 

Затова стоим тук -

между желанието и страха,

между екрана и живота,

разменяме си зелени светлини

и никой не тръгва.

 

Все едно възможността

е по-сигурна от избора,

защото изборът е край

на всички други възможности.

 

(Е. Л.)