Има дни, които ме карат да се замисля. Такъв е Денят на прошката, или Сирни Заговезни.
Не помня да съм наранявала някого съзнателно. Затова не усещам нужда формално да искам прошка.
Това, разбира се, не означава, че никога не съм засегнала някого. Случвало се е, вероятно в момент на самозащита или при сблъсък на различни ценностни кодове и гледни точки. В такива ситуации отсрещният естествено може да се почувства обиден. Вярвам обаче, че подобни ситуации са по-скоро недоразумения, които могат да се изчистят, ако има желание за разговор.
Не ми е присъщо да бягам и да се крия. Харесва ми да мисля, че съм смела. Ако осъзная, че съм прекалила, се извинявам и продължавам напред.
Не съм религиозна в смисъла на буквално следване на библейския текст. За мен прошката не е красив мистичен жест, който очаква одобрение свише. Тя е вътрешен процес на освобождаване от тежест. Когато болката олекне с времето, няма нужда да я съживявам периодично като доказателство за преживяното. Уча се да живея и с болката, без да ѝ позволявам тя да бъде единственото, което ме определя.
Чисто педагогически вярвам, че прошката има смисъл, когато има осъзнаване на вина. Иначе лесно се превръща в поза, в празна, театрална размяна на реплики. Прошка първо се иска, после се дава. Понякога най-трудно е да я поискаме от самите себе си. Да си простиш, че си се доверил. Че отново си повярвал. Че си бил наивен.
И дори да си простиш за по-сериозни прегрешения.
Всички грешим. Никой не е перфектен, особено когато пътят пред нас е неизвестен и тепърва се учим да разпознаваме хората, които срещаме по него.
Животът ни учи да бъдем по-внимателни, но и да не затваряме сърцето си напълно. Защото иначе може и да оцелеем, но ще живеем ли наистина?
А илюзиите, надеждите и мечтите, дори когато са ни подвеждали, остават най-човешкото в нас. Докато сме живи.
(Елена Любенова)
No comments:
Post a Comment