ГЛАСЪТ НА ЖЕНАТА

Спомените разказват, че когато съм се родила, от небето се изсипал кротък дъжд, в който се смесвали ароматите на липа, рози, жасмин и лавандула. Благоухания, достойни за деня, в който се ражда Божията майка. Спомените също така казват, че аз не съм плакала много при раждането, което накарало присъстващите на раждането да си мислят, че сигурно имам хубави спомени от миналия си живот и затова не плача при идването си този път. Ти вече се беше родил и ме очакваше някъде напред във времето, където щяхме да се срещнем.

 

Родих се в тялото на жена и това мнозина коментираха като лош късмет. Лош късмет, което означаваше, че аз нямаше да имам думата за много неща, на много места по човешкия свят. Ти щеше да решаваш всичко и заради мен. Всички намираха, че тялото ми на малко момиче е очарователно в своята невинност и това беше нещо, което щеше да съпътства живота ми. От мен се очакваше да съм очарователна и невинна. В противен случай ти беше приготвил своите наказания за мен. Аз не можех да стана твоя наследница. Моето женско тяло не беше достатъчно достойно за теб, за да наследи твоето богатство. Обикновено аз наследявах твоята бедност и тогава някой ме купуваше за много малко пари.

Никой не ме беше питал дали съм съгласна с тази несправедливост.

Пораствах. Учех се да говоря, но никой не ме слушаше. Всички повтаряха колко съм очарователна. Всеки искаше да докосне косата ми, лицето ми. Все едно тялото ми не ми принадлежеше. Аз не можех да правя с него каквото си поискам. Аз не можех да го предложа на човека, когото обичах, защото ти имаше своите планове за мен и за моето тяло.

 И ти разменяше моето младо тяло срещу пари на мъже, които аз не обичах. Но това нямаше никакво значение за теб.

 Ти не знаеше, че аз съм родена да бъда Божията майка.

 Аз нямах глас в обществото, в което трябваше да живея. За теб аз бях просто красив предмет, обект на изкушение, който ти можеше да купиш. И ти продаваше моето тяло на непознати мъже, стари мъже. Те обещаваха да са добри с мен, ако аз съм послушна и не им създавам проблеми.

 Те не знаеха, че аз съм родена да бъда Божията майка.

 Ти обичаш уюта на дома. И предпочиташ да си стоиш вкъщи, където аз да ти правя компания. Ти искаш аз да съм твоята компаньонка, която никой друг не може да вижда. И аз не присъствам навън в живота. Няма ме по картините. Няма ме по сградите. И само някои извивки по къщите напомнят плахо за твоята любов към мен.

 

Но ти си още малък, твърде малък и неуверен в себе си, за да ми позволиш да се покажа навън и даже да триумфирам с тялото и духа си. Ти се страхуваш, че ако ме пуснеш навън, ще ме изгубиш, защото само ти вече няма да си ми достатъчен. Защото аз ще прогледна и ще видя, че ти си малък. Много малък още, за да ми подариш свобода. И аз стоя, заключена като в клетка, и чакам търпеливо твоето узряване. Но ти обичаш повече себе си, за да ми разрешиш да съм свободна. И аз съм в ролята си на съпруга, чието тяло пази съблазънта и греха единствено за теб.

 Ти не знаеше, че аз съм родена да бъда Божията майка.

 Аз съм вътре в църквите и по стените като Божията майка. Само в тази   роля ми е разрешено да се показвам навън. Ти имаш големи изисквания за мен. Ти виждаш в мен божественото. Ти искаш да съм благочестива и целомъдрена. Ти ми позволяваш ролята на майка, защото тя е безопасна за теб и за твоето щастие. Ти не искаш аз да присъствам като жена. Като майка аз трябва да съм съвършена. Аз трябва да съм  достойна да родя Божия Син. Не повече и не по-малко от това. Ти не би приел обикновена жена да е майка на твоите деца. Затова аз посвещавам живота си да се доказвам пред теб. Раждането на Божия Син, нашия син, е като доказателство за теб, че аз струвам нещо, че аз съм достойна да се покажа навън. Защото раждането на нашия син ме прави завинаги прикована към теб. Ролята ми на майка отнема съблазънта на моето тяло. Завинаги. Това ме спасява от греха.

 Ти не знаеше, че щом имам Него, аз нямам нужда от теб. Защото чрез Него се случва и моето второ раждане. Моето духовно раждане и сила идват чрез Него.

 Но ти беше приготвил за нашия Син разпятието. И нашият Син прие съдбата си, прие кръста си, на който ти го прикова. За да ме подчиниш отново. За да ме обезличиш. За да ме накараш да страдам. За да унишожиш душата ми. Ти отне Сина ми. Отне силата ми. Но не отне гласа ми. И вместо да изчезна заедно със Сина ни и да се удавя в сълзи и скръб аз ставах все по-силна, все по-гневна и независима.

 Гняв, който задушаваше сълзите ми и ме караше да си спомня за себе си и коя бях аз. Гняв, който разрушаваше стереотипи и вековни понятия. Гняв, който ме изкара на барикадите, по улиците, за да събарям и руша стари структури, в които нямаше място за мен. Гневът направи любовта ми по-нежна, по-страстна, по-силна, по-справедлива, по-милостива, по-свободна.

 Аз цялата съм страдание. Аз цялата съм вик. Аз съм глас, който събужда. Глас, който променя. Аз съм Божията майка.

Аз съм гласът на жената.

(Елена С. Любенова)