Аз съм като музей, в който се пази
всичко. Аз съм жив музей под открито
небе. Единствен по рода си. В мен все
още пулсират горещи страсти, напомнящи
за минали загуби и бъдещи победи. В мен
животът е изминал вече половината си
път, но аз съм все още далеч от края.
Далеч от края на неосъществимото
безсмъртие.
Аз съм като музей, в чието подземие
духът на Адам и Ева изпълват пространството.
Духът на грях и непослушание. Духът на
непоискана прошка и неполучено опрощение.
В отдела на Адам и Ева е пълно със съблазън
и драма. Аз съм пример за божия гняв и
любов. Аз съм Ева, древна мярка за слабост
и сила. Аз съм бунт срещу забраните и
правилата.
Аз
съм като музей, в който има и археологическа
зала на физическото израстване и малките
победи над тялото. В тази част на музея
се намира тялото ми в няколко размера.
Размер невинен, когато все още вярвах,
че думите означават това, което казват.
Тогава все още вярвах, че свободата е
наше изначално право и задължение и че
нищо не може да ни накара да изпитваме
страх, защото ние сме родени безстрашни
победители, а не роби. Но за това не е
виновно детското тяло, а светът извън
музея, който е проекция на нашите
страхове.
След това идва ред на тяло, което
е достатъчно пораснало да опознае
любовта. Тяло, което по развитието си
изпреварва развитието на сърцето. Когато
тялото прави любов, сърцето остава
студено. Защото сърцето се развива с
друга скорост и по други измерения. На
него не му е нужно да докосва тялото, за
да знае, че обича. Тялото ми пази спомени
от рани, които са живи предупреждения
за предателство и подлост. Всяка част
на тялото ми помни и знае неща.
Аз
съм като музей, в който има специални
отдели за всякакви минали вълнения и
преживявания. Над археологическия отдел
се намира историческият отдел на
чувствата. Там си и ти, част от музейните
експонати в единствено и в множествено
число. Защото нали не очакваш, че си
единствен. Там е първата целувка, от
която очакваме светът да се промени. Но
той продължава да е също толкова неверен
и след втората, а и след всички следващи
целувки. Аз докосвам с устни твоето
тяло, но то не трепва. Ти докосваш с устни
моето тяло, но аз съм някъде далеч. Търсим
се и не се намираме. Гоним се и не се
стигаме. И първия път и последния. Но
силно вярваме, че следващия път ще е
различно. Защото ние търсим себе си в
другия, а не в сърцето си. Затова
историческият отдел на чувствата е с
разбити прозорци. Ние имаме толкова
големи очаквания от другия, че от силата
на разочарованието стъклата се пръскат
на парчета. И ние продължаваме да ходим
боси из живота и малките стъклени парчета
се забиват в ходилата ни. Те кървят и
ние носим навсякъде със себе си болката
на миналите разочарования. Въртим се
в омагьосан кръг от желание за промяна,
но вместо да извадим малките стъкълца,
те се забиват все по-навътре и достигат
до сърцето ни.
Тук се намира и всяка моя пропиляна
пролет, горещо лято и пропусната златна
есен. А студът на дългите зими сковава
сърцето ми.
Историческият отдел е препълнен
с огромно количество неизползвана
нежност, която пазя за теб в една огромна
стара делва. Понякога се налага да
отварям вратата на историческия отдел,
защото нежността, която съм пропуснала
да ти дам, създава такова напрежение, че
аз не издържам на чувството за вина и
самосъжаление. Нежността напуска отдела
и отива на последния етаж, на който се
намират моите мечти.
Аз
съм като музей, в който на последния
етаж се намира и отделът за бъдещи
планове. Нещо като футуристично изкуство
за живота в бъдещето. Там са складирани
мечти. Ние преследваме все едни и същи
мечти – за свобода и любов, за смелост
да направим първата крачка, за гордост,
когато се наложи да се върнем назад. Тук
са всичките ми копнежи и мечтания за
смисъл. Тук са бъдещите болки, предателства
и мрак. За да се умножи всичко на себе
си за пореден път.
Така
моето тяло музей през всеки свой следващ
живот обикаля в кръг на все едни и същи
самотни грешки и мечти. А ти, ти винаги
си в единствено и в множествено число.
Утре е утопия, днес е реванш.
(Елена С. Любенова)
No comments:
Post a Comment