THE LOVE OF THE CLOUDS

You are like a prisoner who has voluntarily lost the connection with the outside world. You are like a prisoner who is so afraid of me that you locked yourself in a high tower whose roof reaches the sky. In the tower for greater security, you only communicate with certain people of your family, ethnicity, and religion. You rarely go out of this circle of people because you are afraid you will meet me, and when you meet me, it will be very difficult for you to justify the building of this high tower that you have turned into your own prison. So you only communicate with other prisoners. They are safe for you because generations built these connections. There are no unexpected excitements; there you will never meet me. And you are not brave enough to get out of your prison and to accept that your heart does not like it.

I am not of your own ethnicity nor do I belong to your official religion. I believe in the majesty of God, but he has no specific name. It is all visible and invisible, all the cosmic energy.

In your prison tower is missing the "Mail with the outside world" service, so it is safer for you because you are afraid of my letters.

When I met you, you had already built your tower and you really looked like an unhappy prisoner. And I decided to help you to free yourself by leaving the place that connected us. I left because I knew that if you suffered for me, it would force you to do something, to change yourself or your conservative way of life.

Then you closed yourself in your tower even more unhappy and you did not know how to stop the impulses of your heart that insisted on meeting me. But you did nothing for your heart. You continued your boring life doing the same things you have done for years and the other prisoners in your tower approved everything. You were making up excuses that your heart is not important, but it was important for you that other prisoners approved your behavior. Your heart did not agree with this policy.

Then I wrote to you my first letter. I decided to be brave and to help you because I saw how much you were afraid of me. You were afraid the other prisoners of your tower could find out that your heart was not indifferent to me.

In my first letter, I confessed   the secret of my heart. I wrote to you that you were special to me for a reason known only to my silly heart. I wrote to you that if I had to choose consciously, then I would choose a free man for my beloved, not a prisoner, because that love is doomed to suffer from the beginning. I wrote to you, but then I regretted that I confessed the secret of my heart. On my first confession, you responded with a long and confusing silence.

You did not answer to my first letter. Instead, your heart was so excited by my brave farewell confessions that, even to your surprise, the foundations of your tower have begun to shake. You did not answer to my first letter, but you did not stop thinking about me, and every night when the other prisoners were asleep, you went out of the tower and watched the sky  hoping to see my reflection there, up in the sky.

Then I wrote to you other letters. You were not used to such free confessions, and you did not know what to do. Just in case, you continued to pretend that nothing unusual happened with your heart. But it protested and suffered about me.

 When no one else was watching you, you went out of your prison, and there you were learning how to write your answers to me. You were writing your answers in the sky. The clouds were your alphabet and you were arranging the clouds like letters in a line that formed a sentence, a message to me. Gradually, you were getting better and better in the art of sending to me your secret messages through the language of the clouds in the sky. At your command they were forming beautiful messages that sounded like heavenly music. The clouds did not mind serving you as mediators in the secret game of your heart. When it was excited, everybody on the planet Earth could see in the sky written kind   words and the longings of the heart as they rode on the blue sky to reach me quickly. When you were sad and desperate that you would never see me again because your prison was so tall and inaccessible, then the clouds took your sorrow and pain and sent them as a rain on the ground to refresh the human hearts and to give them hope.

ЛЮБОВТА НА ОБЛАЦИТЕ

Ти си като затворник, който доброволно е изгубил връзка с външния свят. Ти си като затворник, който толкова много се страхува от мен, че си се затворил във висока кула, чийто покрив достига до небето. В кулата, за по-голяма сигурност, ти общуваш само с определени хора, които са от твоя род, етнос и  религия. Ти рядко излизаш от този кръг, защото се страхуваш, че ще ме срещнеш, а когато ме срещнеш, ще е много трудно за теб да оправдаеш пред себе си построяването на високата кула, която ти превърна в собствен затвор. И така ти общуваш само с други затворници. Те са безопасни за теб, защото ви свързват няколко поколения общи връзки и вълнения. Там непредвидените вълнения са изключени, там ти никога няма да срещнеш мен. И ти не си достатъчно смел, за да излезеш от своя затвор и да приемеш, че сърцето ти не е съгласно с него.

Аз не съм от твоето племе, нито принадлежа на твоята официална религия. Аз вярвам във величието на Бог, но той няма конкретно име.  Той е всичко видимо и невидимо, цялата космическа енергия. 

В твоята кула затвор липсва услугата „Поща с външния свят“, така е по-безопасно, защото ти се страхуваш от моите писма.

Когато те срещнах, ти вече беше построил своята кула и ти наистина ми заприлича на нещастен затворник. И аз реших да ти помогна да се освободиш, като си тръгнах от мястото, което ни свързваше. Тръгнах си, защото знаех, че ако страдаш по мен, това ще те накара да направиш нещо, да промениш себе си или своя консервативен начин на живот.

Тогава ти се затвори в своята кула още по-нещастен и не знаеше как да спреш поривите на сърцето си, което настояваше за  среща с мен. Но ти не направи нищо за своето сърце. Ти продължи своя скучен живот по определения години наред ритъм, който беше всеобщо одобряван от останалите затворници в твоята кула. Ти си измисляше оправдания, че твоето сърце не е важно, важно е останалите затворници да одобряват твоето поведение. Твоето сърце не беше съгласно с тази политика.

Тогава аз ти написах първото си писмо. Реших да съм смела и да ти помогна, защото виждах колко много ти се страхуваш от мен. Ти се страхуваше останалите затворници от твоята кула да не разберат, че твоето сърце не е безразлично към мен.

В първото си писмо аз ти признах за тайната на моето сърце. Написах ти, че ти си специален за мен по причина известна само на моето глупаво сърце. Написах ти, че ако трябва да избирам съзнателно, то аз бих избрала свободен човек за свой любим, а не затворник, защото тази любов е обречена още с раждането си. Написах ти, но после съжалих, че ти признах за тайната на моето сърце. На първото мое признание ти отвърна с дълго и объркващо мълчание.

Ти не отговори на моето първо писмо. Вместо това твоето сърце така се развълнува от моите смели прощални признания, че и за твоя изненада основите на твоята кула започнаха да се клатят. Ти не отговори на моето първо писмо, но не спря да мислиш за мен и всяка вечер, когато останалите затворници заспиваха, ти излизаше на двора на кулата  и гледаше небето с надеждата да видиш моето отражение там, горе на небето. 

После аз ти писах и други писма. Ти не беше свикнал на толкова свободни признания и не знаеше какво точно трябва да направиш. За всеки случай ти продължи да се преструваш, че нищо необикновено не се случва с твоето сърце. Но то протестираше и страдаше за мен.

За да отговориш на моите писма, ти излизаше на двора на своя затвор и,  когато никой друг не те наблюдаваше, ти се учеше да пишеш отговори. Ти пишеше своите отговори на небето. Облаците бяха твоята азбука и ти подреждаше облаците като букви в редица, която образуваше изречение послание до мен. Постепенно ти ставаше все по-добър в изкуството да ми изпращаш своите тайни послания чрез езика на облаците на небето. По твоя команда те се подреждаха в красиви послания, които звучаха като музика на небесата. Облаците нямаха нищо против да служат като посредници в твоята тайна игра на сърцето. Когато то се вълнуваше, всички на планетата земя можеха да видят на небето изписани нежни думи и копнежите на сърцето как препускат по синьото небе, за да стигнат бързо до мен. Когато ти беше тъжен и отчаян, че никога няма да ме видиш отново, защото твоят затвор е толкова висок и непристъпен, тогава облаците поемаха твоята тъга и болка и изпращаха на земята дъжд, който  освежаваше човешките сърца и вдъхваше надежда. 

THE BLUE SKY OF AUGUST

The memories hang like ripe grapes in the heavenly vineyard of August. The sun ruthlessly buzzes with honeybees and creates the feeling that a heavenly conductor moves the air to play the music of August.

The memories in August, they gather the ripe wheat and the faded past love. And the craters of the moon at night harbor our dreams that seek their past and future lives, their past and future happiness.

The memories in August, they go through the memories of the first love, whose gray hair the wind gently splashes across the sky. And every encounter with this first love of ours is like our possible life, as it could have been if our heart was not created for much more love.

The memories in August are like the sadness about the future and the joy about the past. They are like infidelity to you and a dream about the other. Because the dream about the other is what moves us forward.

The memories in August are as big and bright as the distant stars in the clear summer night, in which you are far from me. So far from me that I have to be satisfied instead with yours with the kisses of the sun. And the kisses of the sun are fiery and passionate, they are sweet as my longing for you, they are salty like my tears about you.

The blue sky of August reflects the tenderness of the Mother of God, whose life is an example of what the woman's purpose is. To give birth to God-men.

The blue sky of August reflects our grieve and pain in gathering the fruits of our lives. To fight with the summer storms and thunders, to pass under the rainbows   to rediscover ourselves in the other.

The blue sky of August reflects the ripe fruits and flowers of the human garden. It is as a garden painted with ladybirds and colorful butterflies. It is as the human life gathered in August - a bridge between the pain of the weekdays and the feast of the rich harvest, eaten and drank by the wasps and bees, and sounded by the songs of grasshoppers.

The blue sky of August reflects my body, carefree lying down in the grass beneath the deep shade of the trees. It reflects my body as a fertile garden full of late fruits waiting for someone to pick them. And the trees moan slightly and tell me about you who are so far away from me. You are so far away from me that the sadness about you suffocates me, and the juices run over my ripe body.

СИНЬОТО НЕБЕ НА АВГУСТ

Спомените висят като узрели гроздове в небесното лозе на август. Слънцето безмилостно жужи  в такт с медоносните пчели и създава усещането, че небесен диригент движи въздуха, за да изсвири музиката на август. 

Спомените през август събират в себе си узрялото жито и пожълтялата отминала любов. А кратерите на луната нощем приютяват нашите сънища, които търсят своя минал и бъдещ живот, своето минало и бъдеще щастие.

Спомените през август минават през спомените за първата любов, чиито посивели коси вятърът нежно разпилява по небето. И всяка среща с тази наша първа любов е като един възможен наш живот, такъв, какъвто е можел да бъде, ако сърцето ни не беше създадено за  много повече любов. 

Спомените през август са като тъгата по бъдещето и радостта по миналото. Те са като изневяра към теб и мечта за другия. Защото мечтата за другия е това, което ни движи напред. 

Спомените през август са толкова големи и ярки, колкото далечните звезди в ясната лятна нощ, в която ти си далеч от мен. Толкова далеч от мен, че трябва да се задоволявам вместо с твоите с целувките на слънцето. А целувките на слънцето са огнени и страстни, те са сладки като копнежа ми по теб, те са солени като сълзите ми по теб. 

Синьото небе на август отразява нежността на Богородица, чийто живот е като пример за това какво е предназначението на жената. Да ражда богочовеци.

Синьото небе на август отразява нашата мъка и болка да съберем  плодовете на своя живот. Да се борим с летни бури и гръмотевици, да минаваме под слънчеви дъги след дъжд, за да се преоткриваме в другия. 

Синьото небе на август отразява зрелите плодове и цветя на човешката градина. То е като градина, облепена с калинки и пъстроцветни пеперуди. То е като човешкият живот, събран в месец август – мост между болката на делника и празника на богатата реколта, изяждана и изпивана от осите и пчелите и огласяна от хора на щурците. 

Синьото небе на август отразява моето тяло, безгрижно легнало в тревата под дълбоката сянка на дърветата. То отразява моето тяло като плодородна градина, пълна с късни плодове, които чакат някой да ги откъсне. А дърветата пошумоляват леко и ми разказват за теб, който си така далеч от мен. Ти си толкова далеч от мен, че тъгата по теб ме стиска за гърлото и соковете се разтичат по моето узряло тяло.