Wednesday, 26 July 2017

PRAYER FOR LOVE



I sit in the small dark room of my life and I am looking for you so I can see you. I look for you every time I am in trouble. I look for you every time I am lonely and sad. Forgive me for forgetting to look for you when I am happy. But these are short moments in which I forget about myself and then the happiness comes by itself. Like an uninvited light that suddenly invades through the window of the small dark room of my life. It illuminates all corners, and for a moment I forget how long I have gone, I forget about the pain of my eternal path.

In the small dark room of my life there are several corners in which I always hit myself when the fate is not generous to me. The floor is old and scratched and the paint has long been gone. Every time the darkness drives out the happiness from my small room, I fall on the floor to pray, and the paint goes away with every pain I have. You see how much pain this room has had. And my knees are coloured already.

The ceiling of my room is high and almost
unreachable. Every time I want to achieve something I have to jump high, high to reach it. The ceiling is ruthless and distant as unachievable dream. Exactly how your love is. But I do not stop jumping and trying to reach the height of my own dreams.

A thick curtain through which even the light from the window does not go through surrounds one of the corners of the small dark room of my life. There I go when the burden of my body is so great and overwhelming that I have to weep for it. There, behind the curtain, I take its physical suffering and I cry  about our lives. There the heart of my body rises for a new life again. Because after each fall there is rising. There, behind the curtain, I cry for the fate of the human beings born in grief and pain, and the pain pursues them throughout their lives. The pain from the end of the body, the pain from the end of love. Behind the curtain, I spend intimate moments of merging with the universe, which absorbs all the tears it sends to me as a process of conscious suffering. After every suffering comes a change. And no real change comes when you are happy. This is probably unfair, but consistent law of the universe for human life. In this corner I cry about the inability to get your love.
The other corner of the small room of my life is a small altar in which I go to pray each time I lose the connection with the great cosmic energy. There I spend intimate moments in search of the point and the meaning of my little, fragile and mortal human body. After every sincere prayer to my cosmic god, I feel like I am born again. Born in faith and hope. A hope that someday I will fully and unconditionally receive your love.

The little dark room of my life has a small window. Even though it is small, it is enough to pass the necessary amount of light. Without this light my life would be without a meaning and my body would be without a life. Light is my connection with you, with the love that comes from you. Your love is what makes me to love life, to love it and to believe in it.

This small room, surrounded by four walls, four corners, an old gray floor where the colors have long gone, and a tall, unreachable ceiling that connects me to the starry horizon, this small room is my life.

I am like a beggar who does not know how to deserve your love. Whatever I do is still not right. Whatever I do is totally inadequate. Tell me what you want me to do to get your love. I am like a beggar who is content with a little, with a few crumbs love. Sometimes some crumbs of love are the right dose of love that I need to keep my heart free from cold. And you are so generous that you give me these few crumbs in the form of a distant smile or a mere thought.

But I beg you, do not torture me with your love. If you really love me, give me all your love all at once and forever, like a large portion of fried potatoes that can keep me from being hungry.
And you look like a greedy scrooge, who gives me a very little and at an inappropriate time. But I beg you, do not torture me with your love.

You say that I am everything for you, your whole world,  that I am even the star cosmos that illuminates your dreams at night. But you keep your love and you measure it in drops. And these drops are totally inadequate, because I am dying of thirst, a thirst you cannot quench.

You say I am your reason for you to exist. That without me you would not make sense or meaning. Then do not torture me with your love. Send me your love in generous quantities. Send me your love now and at this hour, because today I need it. Give me your love because I am your reason for you to exist.

I am like a monk who has lived for a long time in solitude and has forgotten what is to love with the body. As a monk who lived lonely among many people, people with greedy hearts, cruel hearts from which he has learned to love God, but not people. Do not torture me, show me your love. Make me feel with my heart that has forgotten what it is to feel with my body. Give me your love now and today, because tomorrow I may not exist.

I am like an unbeliever who needs a proof to dispel his doubts. Send me your love, prove me that you exist.

Tuesday, 25 July 2017

МОЛИТВА ЗА ЛЮБОВ



 Седя в малката тъмна стая на своя живот и те търся с поглед. Търся те всеки път, когато съм в беда. Търся те всеки път, когато съм самотна и тъжна. Прости ми, че забравям да те търся, когато съм щастлива. Но това са кратки мигове, в които забравям за себе си и тогава щастието идва само. Като неканена светлина, която сама внезапно нахлува през прозореца на малката тъмна стая на моя живот. Тя осветява всички ъгли и за миг забравям колко дълъг път съм изминала, забравям за болката от предстоящия ми вечен път. 

В малката тъмна стая на моя живот има няколко ъгъла, в които винаги се блъскам, когато съдбата не е особено щедра към мен. Подът е стар и  надраскан, а боята е отдавна изтрита. Всеки път, когато мракът изгони от моята малка стая щастието, аз падам на пода да се моля и боята си отива заедно с всяка моя болка. Виждаш колко много болка е имала тази стая. А коленете ми са шарени вече.
Таванът на моята стая е висок и почти недостижим. Всеки път, когато искам да постигна нещо се налага да скачам високо, високо, за да го достигна. Таванът е безмилостен и далечен, като недостижима мечта. Каквато е твоята любов. Но аз не спирам да скачам и да се опитвам да достигна височината на собствените си мечти.

Единият ъгъл на малката тъмна стая на моя живот е ограден с плътна завеса, през която даже светлината от прозореца не достига. Там отивам, когато тежестта на моето тяло е толкова голяма и непосилна, че се налага да плача за него. Там, зад завесата, аз поемам неговото физическо страдание и оплаквам неговия и свой живот. Там сърцето на моето тяло възкръсва за нов живот отново. Защото след всяко падение има и възвишение. Там, зад завесата, аз плача за съдбата на човешкия вид, който е роден в мъка и болка и болката го преследва през целия му живот. Болката от края на тялото, болката от края на любовта. Зад завесата аз прекарвам интимни мигове на сливане с вселената, която попива обратно всички сълзи, които ми изпраща като процес на осъзнато страдание. След всяко страдание идва и промяна. И никоя истинска промяна не идва, когато си щастлив. Това е може би несправедлив, но последователен закон на вселената за човешкия живот. В този ъгъл аз плача, за оплаквам невъзможността да получа твоята любов. 

Другият ъгъл на малката стая на моя живот е малък домашен олтар, в който отивам да се моля всеки път, когато изгубя връзката с великата космическа енергия. Там прекарвам интимни мигове в търсене на смисъла и значението на моето малко и крехко, смъртно човешко тяло. След всяка  горещо отправена от мен молитва към моя космически бог аз се чувствам като родена отново. Родена във вяра и надежда. Надежда, че някой ден ще получа напълно и безусловно твоята любов. 

Малката тъмна стая на моя живот има и един малък прозорец. Но макар и малък, той е напълно достатъчен, за да пропуска необходимото количество светлина. Без тази светлина животът ми бил лишен от смисъл и тялото ми би било лишено от живот. Светлината е моята връзка с теб, с любовта, която идва от теб. Твоята любов е онова, което ме кара да обичам живота, да го обичам и да му вярвам.
Тази малка стая, ограничена от четири стени, четири ъгъла, един стар сив под, по който цветовете отдавна са си отишли, и един висок, недостижим  таван, който ме свързва със звездния хоризонт, тази малка стая е моят  живот. 

Friday, 14 July 2017

НЕ СЪМ ОТТУК



 Не съм оттук. Хваната съм като в капан в това тяло смъртно. Безсмъртна съм аз и неуловима. За малко съм в този град и даже в този свят, съвсем за малко. Но така се случи, че срещнах теб. Когато те срещнах си припомних как Бог създаваше вселената. С гръм и с трясък и с гравитация. От прах и газ се създаде всичко видимо и невидимо. В прах ще се превърне то накрая. 

Когато вечер земята се завърти така, че мракът да покрие всичко, излез навън и погледни потъналото в мрак небе, огряно от далечни малки светлинки. Оттам съм аз, от далечния звезден хоризонт, дошла на гости за  малко тук и в тази форма.

Нашата история се повтаря вече хиляди години и никога не може да стигне до край, който да се хареса и на двамата. Нашата история е история без край, но с начало, случило се в един летен ден, когато поредният метеор  изгоря в атмосферата на земята. Може би тогава ти улови с погледа си смъртта на метеора, но го помисли за падаща звезда и по традиция ти си пожела нещо. Пожела си мен. Пожела си да ме срещнеш отново някой ден.  Случи ти се любов. Любов, за която ти не беше готов.

И така ние се срещнахме. Като изпълнено желание на падащата звезда. Като готова рецепта за космическа драма. Но аз не съм това, което ти си мислиш, че съм. Неуловима енергия съм аз. Не съм проекция на твоите мисли за мен. Не съм образ на това, което си свикнал да виждаш около себе си. Аз съм от твоето космическо минало и бъдеще. 

Но ти не си готов за мен. Ти имаш една голяма витрина рамка, в която си сложил на показ някои неща. Те стоят там, защото ти искаш  всички да ги видят и да си мислят, че може да ти се вярва. В тази рамка аз виждам няколко портрета, по които хората ще те приемат добре. Но под големите  прегърнати и показно щастливи портрети аз виждам и нещо друго. То прилича на клетка, на лъжа, на лицемерие. От единия ъгъл се показва и един голям страх. Страх, че ако махнеш тази рамка витрина на твоя показен щастлив живот, то нищо няма да остане. Страх, че останалите няма да те приемат добре без тази рамка клетка. Но така ли е всъщност? 

Къде е мястото на любовта в тази образцова клетка? Къде е мястото на страстта? На лудата, изгаряща страст, която ако я има, то тя няма нужда да бъде одобрявана от другите. Страстта няма нужда от показност и парад. Тя е срамежлива, интимна и тиха като река, която ще излезе от коритото си. Нима слънцето има нужда от нашето одобрение, за да свети? 

А аз? Къде е моето място в тази рамка? Някъде зад щастливите портрети, скрита като срамно преживяване. 

Но аз не съм оттук. Не можеш да ме скриеш зад себе си. Не можеш да ме игнорираш видимо и да ме преживяваш страстно тайно. Аз не съм оттук. От звездите съм аз и не се побирам в клетка. 

Аз съм древна и митична. Гореща енергия в мен бушува. Защото аз все още се оформям. Аз съм бъдеща звезда. Огромно кълбо от космически прах и газ, събрани от гравитацията завинаги. Но аз все още се оформям и твоята малка клетка е тясна за мен.

Не съм оттук. Запомни го. Ако искаш любовта ми, разбий клетката. Бъди свободен от одобрението на другите. Тогава моята огнена природа ще стопли твоето студено и изплашено сърце. Самотно сърце имаш ти. Самотно е то, макар че е в компанията на толкова много портрети. Ако искаш любовта ми, бъди смел, бъди митичен и космичен. 

Когато Бог създаде вселената и света, Той го искаше свободен и горд. Защото Бог е нашата съвест. И нашата съвест е Бог. Нашата съвест за нашия живот и за нашата болка. Бог ни създаде свободни, свободни от болката. Освободи се от болката.

А аз не съм от този човешки свят, пълен с умишлено причинено страдание. Не съм от свят, където хората предпочитат да се убиват, вместо да се обичат. Където хората позволяват различията да ги разделят. Където страхът и лицемерието убиват копнежите на сърцето.

Не съм оттук и затова не обещавам, че ще остана тук, за да те обичам точно на това място. Защото аз мога да те обичам навсякъде. Ти си в моето сърце. А аз нося сърцето си навсякъде с мен. Болката ми напомня за теб, по всяко време на деня. Затова аз нося болката си с мен навсякъде, за да ми напомня за теб. Аз и болката ми по теб сме вече едно цяло. Ти си в моите мисли. И аз мисля постоянно за теб. Не мога да те отделя от мислите за радостта, копнежа, тъгата. Но и копнежът, и тъгата, и болката са твоята връзка с мен. 

Не, не ме карай да оставам. Няма място за мен в тази твоя тясна рамка. В нея има вече достатъчно портрети, пожълтели портрети, стари портрети, разказващи за отдавна изстинали чувства и сърца. Портрети на хора, които са част от твоето голямо официално семейство. Те следят зорко за всяко евентуално разместване на портретите около теб. От тяхното одобрение зависи твоето щастие. Ти не си свободен от тяхното одобрение. Ти не си свободен. Ти не можеш да решаваш сам за своя живот. Рамката с портретите е твоят затвор. 

I AM NOT FROM HERE




I am not from here. I am trapped in this mortal body. I am immortal and elusive. I have been in this city for a while, and even in this world, for quite a while. But it happened that I met you. When I met you I remembered how God created the universe. With a crashing thunder and a gravity. The dust and the gas created everything visible and invisible. Everything will become a dust at the end.

When the earth turns in a way so that the darkness covers everything, go out and look at the dark sky, illuminated by distant little lights. From there I am, I came to visit the earth in this form for a while.

Our story has been repeated for thousands of years and can never come to an end that would appeal to both of us.  Our story is an endless story, but with a beginning that happened on a summer day when another meteor burnt into the atmosphere of the earth. You saw the death of the meteor, but thought it was a falling star and traditionally you made a wish. I was your wish. You wished to meet me again someday. Love has happened to you. You were not ready for this love.

So we met. As a fulfilled wish of the shooting star. As a ready recipe for a cosmic drama. But I am not what you think I am. I am an elusive energy. I am not a projection of your thoughts about me. I am not an image of what you are used to see around you. I am from your cosmic past and future.

But you are not ready for me.  You have a large window frame in which you have shown some things. They stand there because you want everyone to see them and to think that you can be trusted. In this frame, I see a few portraits that people will like to see. But beneath the large, embraced and showy happy portraits I see something else. It looks like a cage, a lie, hypocrisy. There is also a great fear coming from one corner. A fear that if you remove this window frame from your happy life, nothing will remain. A fear that the others will not accept you well without this frame cage. But is that really the case?

Where is the place of love in this exemplary cage? Where is the place of the passion? Of the crazy, burning passion that if it exists, it does not need to be approved by the others. The passion does not need to be shown in a public display. It is shy, intimate and quiet as a river that will come every minute out of its bed. Does the sun need our approval to shine?

And Me? Where is my place in this framework? Somewhere behind the happy portraits, hidden as a shameful experience.

But I am not from here. You cannot hide me behind yourself. You cannot ignore me visibly and experience me passionately secretly. I am not from here. I am from the stars and I do not fit into a cage.

I am ancient and mythical. Hot energy in me rages. Because I am still shaping up myself. I am a future star. A huge ball of cosmic dust and gas gathered from the gravity forever. But I am still shaping up and your little cage is narrow for me.

I am not from here. Remember that. If you want my love, break the cage. Be free of the approval of the others. Then my fiery nature will warm your cold and frightened heart. You have a lonely heart. It is lonely, though it is in the company of so many portraits. If you want my love, be brave, be mythical and cosmic.

When God created the universe and the world, He wanted it free and proud. Because God is our conscience. And our conscience is God. Our conscience about our lives and about our pain. God created us free, free of pain. Free yourself from the pain.

 I am not from this human world, full of intentional caused suffering. I am not from a world where people prefer to kill each other instead of loving each other. Where people allow the differences to separate them. Where the fear and the hypocrisy kill the longings of the heart.

I am not from here, so I am not promising to stay here to love you right in this place. Because I can love you everywhere. You are in my heart. And I carry my heart everywhere with me. The pain reminds me of you, at any time of the day. That is why I carry my pain with me everywhere to remind me of you. Me and my pain about you are already one whole. You are in my mind. And I think constantly about you. I cannot separate you from the thoughts of joy, longing, sadness. The longing, the sorrow, and the pain are your connection with me.

No, do not make me stay. There is no room for me in this narrow framework. There are already enough portraits, faded portraits, old portraits, telling of long-felt feelings and hearts. Portraits of people who are part of your great formal family. They watch carefully for every possible shuffling of the portraits around you. Your happiness depends on their approval. You are not free from their approval. You are not free from their decisions. You are not free. You cannot decide for your own life alone. The portrait frame is your prison.

Friday, 16 June 2017

НЯКОЙ ДЕН




Една ненужна любов се скита по света. Самотна ненужна любов стои навън под дъжда и чака ти да я повикаш.  Но точно сега ти нямаш нужда от тази любов. Голяма е тя. Огромна. Разрушаваща. Малък е твоят свят и в него тя не може да се събере. Малък е твоят свят и ще експлодира от тази любов. 

Една самотна любов се разхожда под дъжда и очаква някой да я осинови. Тя е толкова огромна, че моето малко сърце ще експлоадира от нея. Няма място за нея нито в твоето, нито в моето сърце. Малки са те за нея. 

Виждаш ли какво направихме?  Ти си игра с моето сърце, а аз нямах нищо против твоето внимание. Виждаш ли какво направихме? Произведохме една космическа любов, която е на път да ни разруши. Енергията на цялата вселена, събрана в  две малки сърца. 

Но нито ти имаш място за тази любов, нито пък аз. И няма такъв огромен съд на света, който може да я събере. Предлагам да намерим един огромен склад и да я пазим вътре. Нашата огромна любов ще живее в този склад. Когато се почувстваме самотни и без любов, ще идваме да си вземаме по малко от нея. Космическа любов е нашата любов. Ще има за всички. 

А някой ден, когато усетиш сърцето си студено, ела и ме намери. Ще отидем заедно до нашия космически склад, ще пуснем на свобода нашата космическа любов и тя ще съживи нашите студени сърца. Някой ден, когато нашите малки, изплашени и разбити сърца бъдат свободни. 

Дотогава аз ще раздавам от тази космическа любов на всеки срещнат. Всеки ден ще ходя до склада. Не, не защото се страхувам, че крадци ще откраднат нашата любов.  А защото имам нужда всеки ден да си вземам от нашата любов.
Ще вземам по малко любов и ще раздавам на всеки срещнат. Навън има толкова самотни сърца. Нещастни, тъжни, празни, предадени, разбити сърца. Те имат нужда от любов, за да възкръснат отново за живот. На тях аз ще давам от нашата любов.
Виждаш ли какво произведохме с теб? Усещаш ли? Една огромна космическа любов, която е достатъчна да захранва целия свят с енергия, топлина и нежност.  Някой ден тя ще се върне при нас. Някой ден, когато бъдем заедно.

Ето там на ъгъла на тази стара улица стои  една жена и продава цветя. Тя самата е като красиво цвете. Но тъжно е нейното сърце. Нейният любим е заминал завинаги от човешкия свят и  напразно тя го чака той да се върне. Тя има отчайваща нужда да усеща любов, да усеща, че е нужна и потребна. Аз вземам с пълни шепи от нашата космическа любов и я изсипвам върху нея. Благославям я с нашата любов. И няма да повярваш, но тя започва да усеща живота отново. Тя започва да усеща, че Бог я обича. Виждаш ли, нашата любов прави чудеса. Някой ден тя ще направи чудо и за нас. Някой ден.


По-нататък в тълпата виждам едно малко момиче. То не познава все още любовта и сърцето му е чисто и цяло. Над него аз поръсвам космически прах от нашата звездна любов. За да не познава то страданията на любовта. Някой ден тя ще е щастлива в любовта. И това ще е божествено изключение в името на нашата любов. Някой ден.

Виждаш ли онзи войник, който се е подпрял на стария паметник? А виждаш ли как той пристъпва бавно само с един крак? Той току-що се е върнал от война. Но  сърцето му пази голяма тайна. Страшна тайна убива неговото сърце. Защото там на бойното поле, той самият е отнел човешки живот. Едни млад и непознат чужд живот е загинал, защото тъжният войник с един крак е бил по-бърз в стрелбата и по-точно е стреляло неговото оръжие. На него аз давам от нашата любов, звезден любовен прах, който носи милосърдие и който прощава. Той има нужда да си прости, за да може сърцето му да бъде способно да обича отново. Нашата любов е неговото лекарство. Нашата любов не осъжда. Не произнася присъди.  Не мрази. Нашата любов е търпелива и магическа. Нашата любов носи милосърдие. Някой ден той ще обича отново. Някой ден, когато си прости. Някой ден.

Една птица кръжи над мен самотно, омагьосана вечно да лети свободна и да не кацне, докато някой не се влюби в нея. Но навън е зима. Сняг се сипе от небето и самотната птица е вече изтощена. Но никъде тя не вижда друга толкова смела птица, която да е обикнала свободата в небесата повече от себе си, за да се влюби в нея и да я освободи от магията. Тя издава тъжни звуци, с които призовава своя бъдещ любим. Но всички други птици са се скрили на топли и сухи места, защото се страхуват от стихиите. Самотната смела птица е обречена да търси любов и да не намира. Тогава аз посипвам върху нея от нашата космическа любов. Давам и в достатъчно количество, за да има сили да обикаля небесата, докато срещне своя любим. Някой ден и това ще се случи. Някой ден тя ще срещне друга подобна на нея смела птица и ще се влюби в нея. Някой ден.

В полето долу под хълма виждам Мария Магдалена, която оплаква своята изгубена любов. Тя чака вярно своя любим да възкръсне на кръста, за да бъдат отново заедно техните сърца. Тя чака вече цяла вечност, но възкресението не идва. И аз се покланям дълбоко на нейното страдание. И поръсвам щедро с шепи върху нея от нашата космическа любов. И оживява нейното вярно сърце. И среща с възкресението и предстои. Някой ден и това ще се случи. Някой ден.

SOMEDAY


An unnecessary love wanders around the world. A lonely unnecessary love stands out in the rain and waits for you to call. But right now you do not need that love. It is big. Huge. Destructive. Little is your world, and it cannot fit into it. Your world is small and will explode from this love.
A lonely love walks in the rain and expects someone to adopt it. It is so huge that my little heart will burst from it. There is no room for it neither in my heart nor in yours. They are small for it.
Do you see what we did? You played with my heart, and I did not mind your attention. Do you see what we did? We have produced a cosmic love that is about to destroy us. The energy of the whole universe, gathered in two small hearts.
But you have no room for this love, nor do I. And there is not such a huge container in the world that can gather it. I suggest we find a huge storage and keep it inside. Our enormous love will live in this storage. When we feel lonely and without love, we will come to take a little bit of it. Cosmic love is our love. There will be enough for everybody.
And someday, when you feel your heart cold, come and find me. We will go to our space storage together, we will let our cosmic love go free and it will revive our cold hearts. Someday, when our small, frightened and broken hearts are free.
Until then, I will give out from this cosmic love to everyone I meet. Every day I will go to the storage. No, not because I am afraid thieves will steal our love. Because every day I need to take bits from our love.
I will take little bits from our love and I will give away to everyone. There are so lonely hearts out there. Unlucky, sad, empty, betrayed, broken hearts. They need love to rise again for life. To them I will give from our love.
Do you see what we produced with you? Can you feel it? An enormous cosmic love that is enough to feed the whole world with energy, warmth and tenderness. Someday she will come back to us. Someday when we will be together.
There is a woman standing on the corner of this old street and selling flowers. She herself is like a beautiful flower. But her heart is sad. Her beloved has gone forever from the human world and in vain she is waiting for him to come back. She has a desperate need to feel love, to feel that she is needed and wanted. I take full hands of our cosmic love and pour it on her. I bless her with our love. And you will not believe it, but she starts to feel life again. She begins to feel that God loves her. You see, our love is doing miracles. Someday it will do a miracle for us. Someday.

Saturday, 3 June 2017

КОГАТО СЕ ИЗГУБИХ




Случи се съвсем неочаквано и без предупреждение. Бях горе на хълма, беше светло и щастливо, а после изведнъж стана тъмно и аз започнах да пропадам надолу. След това не помнех вече нищо за себе си. Не носех със себе си своя снимка и затова не знаех как изглеждам. Не можех да си спомня нищо за себе си. Беше тъмна нощ. Пълен мрак.
Тръгнах да се търся. Търсех се в себе си най-напред, опитвах се да си спомня коя съм, какво обичам да правя, с какво се занимавам, имам ли любим човек. Виждах само мрак.
После  търсех около себе си, опитвах се да разпозная средата, за да открия пътя към своя дом. Но нищо не откривах. Виждах само пътеки с много стъпки, които водеха вече до нечии домове. Но не виждах неутъпкана пътека.
Търсех навсякъде. Стигнах до пазара. Но виждах само блясъка от парите в очите на хората. Те бяха дошли тук да си купят щастие. Някои можеха да си купят много щастие, а други съвсем малко и това ги правеше нещастни и изпълваше сърцата им със завист и омраза.
Влязох да се търся в един бар, но там ми казаха, че не сервират на жени. Така разбрах, че съм жена. Попитах дали познават моя любим, но те ми отговориха, че тук никой не обича никого. Но казаха, че ако искам мога да  спечеля пари, като позволя на други да открият любовта чрез мен. Не бях сигурна, че там някъде не ме чака моята любов и излязох.
Влязох в една църква, потънала отвсякъде във високи бурени.  Дворът и беше пълен с дървета, които не раждат плодове. Те цъфтяха напролет, но плодове никой никога не беше виждал. В църквата ми отговориха, че ако съм изгубена душа, ще трябва да платя определена сума, за да ми направят служба за успокоение на душата, която бързо след това щяла да се върне в женското ми тяло. Помислих, че може да съм полезна на църквата и им предложих  да изнасям проповеди, но те ми отговориха, че не е възможно, защото съм в женско тяло. Жените не могат да бъдат духовни водачи.  Попитах защо позволяват тази несправедливост да съществува. А те ми отговориха, че женското тяло води до съблазън и мъжете може да започнат да идват в църквата заради моята хубост, а не заради Бога.  Попитах дали не съм Богородица, но те ми отговориха, че ролята е отдавна заета.  Излязох си сърдита и объркана и все още беше пълен мрак.
Тогава започнах да крещя за помощ. Беше невероятно тъмно и студено. Звездите ме гледаха съжалително от безкрайното небе. А вятърът ми даваше посоката и координатите къде да се търся.
Тогава съвсем случайно, когато бях толкова изгубена и изморена, че вече изобщо не исках и да зная коя съм, аз срещнах Него. Той висеше на един дървен кръст на върха на хълма. Над Него една светла ивица светлина идваше от небето и осветяваше лицето Му. Той висеше самотно на кръста и наоколо нямаше нито един човек. Тялото Му беше покрито с петна от кръв, която продължаваше да се стича все едно са Го разпънали съвсем скоро. Но Той не изглеждаше ядосан на хората. Даже напротив, тъжна усмивка осветяваше лицето Му. Той се тревожеше за хората, които Го бяха разпънали. Той се тревожеше за техните души. Как ще живеят те оттук нататък с вината за това тежко престъпление. Той се страхуваше, че те може да отнемат живота си. Той не  беше дошъл сред хората да ги накаже, а да им покаже любовта.

WHEN I LOST MYSELF




It happened quite unexpectedly and without warning. I was up on the hill, it was bright
and happy, then suddenly it became dark and I started to fall down. Then I no longer remembered anything about myself. I did not bring my photo with me, so I did not know how I looked. I could not remember anything about myself. It was a dark night. Complete darkness.
I set off to look for myself. I was looking in myself first, trying to remember who I am, what I love to do, who is my beloved. I saw only darkness.
Then I searched around myself, trying to recognize the environment to find the way to my home. But I did not find anything. I only saw paths with many steps leading to houses to other people.  I did not see any untrodden paths.
I was looking everywhere. I got to the market. But I could only see the glitter of money in people's eyes. They had come here to buy happiness. Some could buy a lot of happiness, and some very little, and that made them unhappy, filling their hearts with jealousy and hatred.
I went to look for myself in a bar, but they told me they did not serve women. That is how I found out I was a woman. I asked if they knew my beloved, but they told me that no one loved anyone here. But they said that if I wanted to, I could earn some money by letting others to discover love through me. I was not sure whether my love was not waiting for me out there, and I went out.
I went into a church, which was sunk in high weeds. Its yard was full of trees that did not bear fruit. They bloomed in spring, but no one had ever seen fruit. I was told in the church that if I am a lost soul, I would have to pay a certain amount of money and they will perform for me a soul-comforting service, which would soon return my soul to my female body. I thought I might be useful to the church and offered them to do sermons, but they replied that it was not possible because I am in a female body. Women cannot be spiritual leaders. I asked why they allowed this injustice to exist. And they told me that the female body leads to temptation, and men can start coming to church for my beauty, not to worship God. I asked if I was the mother of God, but they told me that the role was long ago occupied. I was angry and confused, and it was still full of darkness.
 Then I started shouting for help. It was incredibly dark and cold. The stars stared at me with compassion from the infinite sky. And the wind gave me the direction and coordinates of where to look.
Then by accident, when I was so lost and tired that I no longer wanted to know who I was, I met Him. He hung on a wooden cross on the top of the hill. Above Him a bright strip of light came from the sky and illuminated His face. He hung lonely on the cross, and there was no one around. His body was covered with stains of blood, which continued to flow as if they were crucified Him very soon. But He did not look angry at the people. Even on the contrary, a sad smile lit his face. He was worried about the people who had crucified Him. He was worried about their souls. How will they live from now on with the guilt of this grave crime? He was afraid they could take their lives away. He had not come to among the people to punish them but to show them what love is.

Sunday, 21 May 2017

POPULAR MATHS FOR EVERYBODY: „DECIMALS“




I bet that the name itself is able to scare many, accusing themselves that this has been another lesson in mathematics, in which they have dealt with something other than listening carefully to their teacher. You are maybe sure that you do not even need decimals at all. You are wrong, because in our daily lives of non-mathematicians we use the decimals very actively. Let us remember where we use them.
In all languages, the concept of a fraction is denoted by words with the same root as "breaking"; In Latin "decimal" is "fractura", which is derived from "frango" ("break").
Decimal fractions, in turn, were widely distributed in the late 16th century after the publication of the book "De Thiende" (Fifth) by Flemish engineer Simon Stein (1585). Cavaliers wrote about the conversion of ordinary fractions into decimals and vice versa in 1643.
The ways decimals were recorded have also been noticeably different over the centuries. Pisanski introduces the fraction bar, probably borrowing it from the Arabs. However, in the mid-17th century, mathematicians still do not used it (Mersen, 1644). The decimal point was introduced in 1529 by the Italian astronomer Maggiini, and later re-launched by Neper.
There are two types of parts of whole numbers that we used actively. These are the decimals and the fractions. What are they? I suppose many suspect that these are all those parts of the numbers that stand between the whole integers. For example, between integers 1 and 2 which are whole numbers are: 1.0, 1.1, 1.2, 1.3, 1.4, 1.5, 1.6, 1.7, 1.8, 1.9, 2, 0. These examples mean a whole number and some part of another number. These parts between integers are usually separated by the comma or decimal point. Parts of whole numbers can be represented by ordinary fractions or decimals. With the fractions, we will be dealing with another lesson.

How do you read the decimals? For example:
0.5 - read "zero and five tenths"
0.37 - read "zero thirty-seven hundredths"
0.000009 - we read "zero and nine millions".
2.05 - read "two and five hundredths";
41,057 - read "forty-one fifty-seven thousandths"

I think there is no one who does not use decimal fractions in almost every day of his life. I believe everyone needs to use non whole numbers in certain situations. Almost everyone uses "halves", "quarters", "thirds". Perhaps not everyone has to write it with numbers and hardly anyone is so diligent and precise to use the numbers after the comma with great precision, using exact numbers.

ПОПУЛЯРНА МАТЕМАТИКА ЗА ВСИЧКИ: „ДЕСЕТИЧНИ ДРОБИ"



 Обзалагам се, че самото название е в състояние да изплаши мнозина, обвинявайки се, че това е поредният урок по математика, в който сте се занимавали с нещо друго, различно от това да слушате внимателно учителя си. Сигурно даже сте уверен, че на вас изобщо не ви трябват десетичните дроби. Но грешите, защото в ежедневието си на не математици ние използваме съвсем активно десетичните дроби. Нека да си припомним в кои случаи ги използваме.
Във всички езици понятието за дробно число се обозначава с думи със същия корен като „раздробявам“, „разчупвам“; на латински „дроб“ е „fractura“, което е производно от „frango“(„разбивам“, „начупвам“).

Десетичните дроби, от своя страна, получават широко разпространение в края на 16 век след отпечатването на книгата „De Thiende“ („Десетата“) на фламандския инженер Симон Стевин (1585). Превръщането на обикновени дроби в десетични и обратно се разглежда от Кавалиери през 1643 г.
Самите записи на дробите също са се различавали съществено през вековете. Пизански въвежда дробната черта, вероятно заимствайки я от арабите. Въпреки това в средата на 17 век продължават да се срещат математици, които не я ползват (Мерсен, 1644). Десетичната запетая е въведена през 1529 г. от италианския астроном Маджини, а по-късно отново лансирана от Непер.

Съществуват два вида дроби, които ние използваме активно в нашия живот на не математици. Това са десетичните дроби и обикновените дроби. Какво представляват те? Предполагам мнозина се досещат, че това са всички онези части от числата, които стоят между целите числа. Например между числата 1 и 2, които са цели числа, стоят: 1,0, 1,1, 1,2, 1,3, 1,4, 1,5, 1,6, 1,7, 1,8, 1,9, 2, 0. Тези примери означават цяло число и някаква част от друго число. Тези части между целите числа се разделят обикновено със знака за запетая или с точка. Частите от цели числа могат да се представят чрез обикновени дроби или чрез десетични дроби. С обикновените дроби ще се занимаем в друг наш урок.