Sunday, 8 October 2017

GOLDEN LOVE



I am a falling teardrop in the season of the ripe apples.

The ripe red apples roll on the yellow grass. Red leaves fall like
a rain from the sky. Orange chrysanthemums stares upward, expecting an autumn miracle. The sky absorbs the fiery red and reflects it down into the water in the form of flames that swallow the sadness. The melancholy feels in the air and conquers our hearts.

You are a falling leaf. I am a falling raindrop. The wind introduced us to each other and made us a pair.

You fell from the falling crimson leaves as a cry for help. A help, which I needed. A help you needed. Delayed help. I met you when God had forgotten me, leaving me alone and without directions. When I met you, you also were lost your directions. But rain dyed by the autumn leaves and the warm golden magic of the autumn melancholy gathered our directions in one. The red apples rolled on the grass like a temptation and late sin.

And we stood facing each other in the middle of the forest, sinking in gold and flames, and we did not dare to approach one another.

We met before the winter to cover with a snow all the paths to the human hearts. Scared of how quickly the summer goes, we tried to keep it with the help of the falling golden rain.

I was not your spring. You were not my first love. Spring was the season of our quick and easy loves. It is easy to love in the spring. Spring love is light, airy, charming, colorful and easy. Easily comes, easy to experience - no dramas and deep wounds. And nature is fond of spring love.

Autumn love - as if everything is against them. It is as if all in you and around you is unprepared for them. They come in surprise and you burn for a short time with all the colours of the autumn. The autumn loves dissolves in the colours of the autumn and leave with the last autumn leaves. And you are circling like an orphan in the air, thrown out of the wind after them, because autumn love leaves a trace, after which  come the cold winter and the end of everything.

And the red flames around us begin to fill the emptiness in us and warm our hearts. The emptiness that I hoped you would fill. Your emptiness that you thought I could fill. After the initial instinct to escape, you were enchanted by the autumn gold and warmth. The warmth of the red ripe apples gradually filled your body and you gave yourself to the temptation. The illusion of the moment that through the other you can connect to yourself and to God. A brief moment, given to us from eternity, in which we recall the beginning of the love. But autumn advances in time and takes away the opportunity to see the development of our autumn love. That is why I will never be your winter. You will never be in my snowy tale. Our time is here and now, this short stolen time hidden in the golden forest.

Sunday, 1 October 2017

ЗЛАТНА ЛЮБОВ




Аз съм падаща сълза в сезона на узрелите ябълки. 

Узрелите червени ябълки се търкалят по пожълтялата трева. Червени листа падат като дъжд от небето. Оранжеви хризантеми са вперили погледи нагоре, очаквайки есенно чудо. Небето попива огненото червено и го отразява долу във водата под формата на пламъци, които поглъщат тъгата. Меланхолията се носи във въздуха и превзема сърцата ни. 

Ти си падащо листо. Аз съм падаща  дъждовна капка. Вятърът ни срещна и съедини. 

Ти се отрони от падащите пурпурни листа като  вик за помощ. Помощ, от която имах нужда. Помощ, от която ти имаше нужда. Закъсняла помощ. Срещнах те, когато и Бог беше забравил за мен, оставяйки ме сама и без посоки. Когато те срещнах, ти също беше изгубил своята посока. Но дъждът, боядисан от есенните листа, и топлата златна магия на есенната меланхолия събра посоките ни в една. Червените ябълки се търкаляха по тревата като изкушение и късен грях.
А ние стояхме един срещу друг в средата на гората, потънала в злато и пламъци, и не смеехме да пристъпим близо един към друг. 

Срещнахме се преди зимата да затрупа със сняг всички пътеки към човешките сърца. Изплашени колко бързо си отива лятото, ние се опитахме да го задържим с помощта на падащия златен дъжд.

Аз не бях твоята пролет. Ти не беше моята първа любов. Пролетта беше сезонът на нашите бързи и лесни любови. Лесно се обича на пролет. Пролетните любови са леки, въздушни, шармантни, цветни и лесни. Лесно идват, лесно се изживяват - без драми и дълбоки рани. И природата е благосклонна към пролетните любови.

Есенните любови - сякаш всичко е против тях. Сякаш всичко около теб и в теб е неподготвено за тях. Те идват изненадващо и ти гориш за кратко с всички цветове на есента. Есенните любови се разтварят в цветовете на есента и отлитат с последните есенни листа. И ти кръжиш сиротен във въздуха, подхвърлян без посоки от вятъра след тях, защото есенните любови оставят следа, след която идва студената зима и краят на всичко.

И червените пламъци около нас започват да запълват празнотата в нас и да стоплят сърцата ни. Празнотата, която се надявах ти да запълниш. Твоята празнота, която ти мислеше, че  аз мога да запълня. След първоначалния инстинкт да избягаш, ти се оказа омагьосан от есенното злато и топлина. Топлината на червените узрели ябълки постепенно изпълваше тялото ти и ти се отдаде на изкушението. Илюзията на мига, че чрез другия се докосваш до себе си и до Бога. Кратък миг, подарен ни от вечността, в който си припомняме какво е началото на любовта. Но есента напредва във времето и ни отнема възможността да видим развитието на нашата есенна любов. Затова аз никога няма да бъда твоята зима. Ти никога няма да бъдеш  в моята снежна приказка. Нашето време е тук и сега, това кратко откраднато време, скрити в златната гора. 

Tuesday, 19 September 2017

NOTHING CAN HURT ME




I wish I was a stone that time will gradually cover with moss and oblivion. And this will blunt the pain of your neglect and hatred.

I wish I was a stone that does not change, does not dream and does not feel sorrow for its unfulfilled dreams.

I wish I did not dream of you anymore, it brings unbearable suffering because of the thought that you are unreachable away from me.

That is exactly why I want to be a stone that does not need the others to be merciful to it because it has no mercy for itself.

I wish I was a stone to be of the same material made with you. Because only then I will not feel pain, the impossible pain of thinking that you have already turned your heart into a stone.

And the stones do not cry. The stones do not dream, they are indifferent to love and hate. The stones do not need to have God who can donate them with immortality. God who can promise them eternal love and memory.

We, the stones, are immortal and without God. Cold and impervious to eternity.

I have no heart to suffer. And because I have no heart, it can never be broken. Nothing can affect me anymore. Absolutely nothing.

You are also a stone already, in your heart there is no warmth for me.

Do you remember the beginning? Do you remember when our two hearts looked like two rising stars whose combined energy was able to warm all the cold and gloomy
Cosmos.

Because my end was your beginning. And when the gravity met the beginning and the end, love was enough to warm our little lonely hearts. Driven by the gravity, you fall in love with me on purpose. You did it on purpose to destroy me. Because love and pain go hand in hand. Because the love of one is a sorrow and suffering for another.

Then we started retaliating each other. To revenge each other because the gravity met us. We were avenging ourselves, because we were unbearably and painfully close in each other thoughts. We were avenging ourselves until we destroyed what binds us until we became strong and solid like a stone that does not want to feel how far and unattainable the other is.

Saturday, 16 September 2017

НИЩО НЕ МОЖЕ ДА МЕ ЗАСЕГНЕ




Иска ми се да съм камък, който времето постепенно ще покрие с мъх и забрава. А това ще притъпи болката от твоето пренебрежение и омраза. 

Иска ми се да съм камък, който не се променя, който не мечтае и не изпитва тъга по несбъднатите си мечти. 

Иска ми се да не мечтая повече за теб, защото това носи непосилно страдание поради мисълта, че ти си непостижимо далеч от мен.

Точно затова ми се иска да съм камък, който няма нужда другите да са милостиви към него, защото той няма милост към себе си.

Иска ми се да съм камък, за да съм от еднакъв  материал направена с теб. Защото само тогава няма да изпитвам болка, невъзможна болка от мисълта, че ти вече си превърнал сърцето си в камък. 

А камъните не плачат. Камъните не мечтаят, те са безразлични към любовта и омразата. Камъните нямат нужда да имат Бог, който може да ги дари с безсмъртие. Бог, който може да им обещае вечна любов и памет. 

Ние, камъните, сме безсмъртни и без Бог. Студени и непроницаеми за вечността. 

Аз нямам сърце, което да страда.  И понеже нямам сърце, то никога не може да бъде разбито. Нищо не може да ме засегне вече. Абсолютно нищо. 

Ти също си камък вече, в твоето сърце няма топлина за мен. 

Friday, 8 September 2017

DIRECTIONS OF LIFE




You are an ancient and mythical captain who holds  confidently the steering wheel of your ship. You are a brave captain who by his will shortens  the distance between us or makes it so long. I am sitting on the sea shore, waving to you, and this is a sure sign for you that I am waiting for you. I am waiting for you in the stormy sea of life that swallows your ship.

You are raising the sails again. The sky is clear. Only a light breeze shows
the direction to me. You do not even need a compass. Your heart runs your ship. And he lands on my shore.

I am waiting for you on the beach, wearing a green dress that reflects the fatal glow of the sea. He goes first on the water, goes on
the top, doesn't fall from the weight of his body, and He even flies. You get off your ship and follow Him. You go on the water, and you do not sink, you follow the sun path of your heart.

When you find me on the beach, you leave your ship in the harbour, you put a deep anchor with the  intention to never leave me again.

And hand in hand, we go through groves, full of figs, temptation and sin. That is where I love your body. And you are suffocating in the arms of my summer body.

My summer body is lavish and rich with caresses and tenderness. My summer body smells like jasmine and orange blossom. The hair of my summer body wrap
s your soul, wraps your ship, plants the way to it with daisies and olive trees. They bring oblivion and delight. My dark hair locks you in the darkness of the delight and you forget that you are a brave captain and a warrior. You stay with me, we both do not want to remember.

But one day He goes again on the water, comes to us and reminds us that we are born
for the others as well and not only for our personal happiness. We need to mirror us into the others to see our reflection there  and to accept ourselves better.

And you, as a fearless captain, undress slowly and with reluctance my dark hair from your body and you go looking for the path to your ship that will take you away from me. Because there are new seas and countries waiting for you to
discover them. Because there is someone out there waiting for you to feed him and comfort him. Somewhere there is someone waiting for your compassion and mercy. Someone is waiting for you to wipe his tears and hear his story.

You walk away from me, promising to return again. And I  am staying waiting for the next ship. Because I am the eternal woman and the undying love.

Wednesday, 6 September 2017

ПОСОКИТЕ НА ЖИВОТА




Ти си древен и митичен капитан, който държи уверено кормилото на своя кораб. Ти си смел капитан, който ту скъсява разстоянието между нас, ту го прави безнадеждно голямо. Аз седя на единия бряг на морето, махам ти с ръка и това е сигурен знак за теб, че аз те чакам. Чакам те в бурното море  на живота, което поглъща твоя кораб. 

Ти пак вдигаш платната. Небето е ясно и чисто. Само слаб ветрец показва посоката към мен. Ти нямаш нужда даже от компас. Твоето сърце управлява твоя кораб. И той акостира на моя бряг. 

Аз те чакам на брега, облечена в зелена рокля, която отразява фаталния блясък на морето. Той минава пръв по водата, ходи отгоре, не потъва от тежестта на тялото си, а даже лети. Ти слизаш от кораба си и го следваш. Ти също ходиш по водата и не потъваш, а следваш слънчевата пътека на своето сърце. 

Когато ти ме намираш на брега, ти оставаш кораба си на пристанището, пускаш дълбоко котва с намерение никога повече да не си тръгнеш от мен. 

И ние, хванати за ръка, минаваме през горички, пълни със смокини, изкушение и грях. Там аз обичам твоето тяло. А ти се задушаваш в прегръдките на моето лятно тяло. 

Моето лятно тяло е пищно и богато на милувки и нежност. Моето лятно тяло ухае на жасмин и портокалов цвят. Косите на моето лятно тяло обвиват душата ти, обвиват твоя кораб, засяват пътя до него с маргаритки и маслинови дървета. Те носят забрава и наслада. Моите тъмни коси те заключват в тъмнината на насладата и ти забравяш, че си смел капитан и воин даже. Ти оставаш при мен и двамата не искаме да помним.

Но един ден Той минава отново по водата, идва при нас и ни напомня, че ние сме родени и за другите, а не само за нашето лично щастие. Ние трябва да се огледаме в другите, за да разберем и приемем себе си по-добре.

И  ти като безстрашен капитан, събличаш бавно и с нежелание моите тъмни коси от своето тяло и тръгваш да търсиш пътя към своя кораб, който ще те отведе далеч от мен. Защото там някъде има нови морета и страни, които чакат ти да ги откриеш. Защото там някъде някой чака ти да го нахраниш и да го утешиш. Там някъде някой чака твоето състрадание и милосърдие. Някой чака ти да избършеш сълзите му и да чуеш неговата  история.

Ти си тръгваш от мен, обещавайки пак да се върнеш. А аз оставам да чакам следващия кораб. Защото аз съм вечната  жена и неумиращата любов.

Saturday, 26 August 2017

THE LOVE OF THE CLOUDS




You are like a prisoner who has voluntarily lost the connection with the outside world. You are like a prisoner who is so afraid of me that you locked yourself in a high tower whose roof reaches the sky. In the tower for greater security, you only communicate with certain people of your family, ethnicity, and religion. You rarely go out of this circle of people because you are afraid you will meet me, and when you meet me, it will be very difficult for you to justify the building of this high tower that you have turned into your own prison. So you only communicate with other prisoners. They are safe for you because generations built these connections. There are no unexpected excitements; there you will never meet me. And you are not brave enough to get out of your prison and to accept that your heart does not like it.

I am not of your own ethnicity nor do I belong to your official religion. I believe in the majesty of God, but he has no specific name. It is all visible and invisible, all the cosmic energy.

In your prison tower is missing the "Mail with the outside world" service, so it is safer for you because you are afraid of my letters.

When I met you, you had already built your tower and you really looked like an unhappy prisoner. And I decided to help you to free yourself by leaving the place that connected us. I left because I knew that if you suffered for me, it would force you to do something, to change yourself or your conservative way of life.

Then you closed yourself in your tower even more unhappy and you did not know how to stop the impulses of your heart that insisted on meeting me. But you did nothing for your heart. You continued your boring life doing the same things you have done for years and the other prisoners in your tower approved everything. You were making up excuses that your heart is not important, but it was important for you that other prisoners approved your behavior. Your heart did not agree with this policy.

Then I wrote to you my first letter. I decided to be brave and to help you because I saw how much you were afraid of me. You were afraid the other prisoners of your tower could find out that your heart was not indifferent to me.
In my first letter, I confessed   the secret of my heart. I wrote to you that you were special to me for a reason known only to my silly heart. I wrote to you that if I had to choose consciously, then I would choose a free man for my beloved, not a prisoner, because that love is doomed to suffer from the beginning. I wrote to you, but then I regretted that I confessed the secret of my heart. On my first confession, you responded with a long and confusing silence.

You did not answer to my first letter. Instead, your heart was so excited by my brave farewell confessions that, even to your surprise, the foundations of your tower have begun to shake. You did not answer to my first letter, but you did not stop thinking about me, and every night when the other prisoners were asleep, you went out of the tower and watched the sky  hoping to see my reflection there, up in the sky.

Then I wrote to you other letters. You were not used to such free confessions, and you did not know what to do. Just in case, you continued to pretend that nothing unusual happened with your heart. But it protested and suffered about me.

 When no one else was watching you, you went out of your prison, and there you were learning how to write your answers to me. You were writing your answers in the sky. The clouds were your alphabet and you were arranging the clouds like letters in a line that formed a sentence, a message to me. Gradually, you were getting better and better in the art of sending to me your secret messages through the language of the clouds in the sky. At your command they were forming beautiful messages that sounded like heavenly music. The clouds did not mind serving you as
mediators in the secret game of your heart. When it was excited, everybody on the planet Earth could see in the sky written kind   words and the longings of the heart as they rode on the blue sky to reach me quickly. When you were sad and desperate that you would never see me again because your prison was so tall and inaccessible, then the clouds took your sorrow and pain and sent them as a rain on the ground to refresh the human hearts and to give them hope.

ЛЮБОВТА НА ОБЛАЦИТЕ




Ти си като затворник, който доброволно е изгубил връзка с външния свят. Ти си като затворник, който толкова много се страхува от мен, че си се затворил във висока кула, чийто покрив достига до небето. В кулата, за по-голяма сигурност, ти общуваш само с определени хора, които са от твоя род, етнос и  религия. Ти рядко излизаш от този кръг, защото се страхуваш, че ще ме срещнеш, а когато ме срещнеш, ще е много трудно за теб да оправдаеш пред себе си построяването на високата кула, която ти превърна в собствен затвор. И така ти общуваш само с други затворници. Те са безопасни за теб, защото ви свързват няколко поколения общи връзки и вълнения. Там непредвидените вълнения са изключени, там ти никога няма да срещнеш мен. И ти не си достатъчно смел, за да излезеш от своя затвор и да приемеш, че сърцето ти не е съгласно с него.

Аз не съм от твоето племе, нито принадлежа на твоята официална религия. Аз вярвам във величието на Бог, но той няма конкретно име.  Той е всичко видимо и невидимо, цялата космическа енергия. 

В твоята кула затвор липсва услугата „Поща с външния свят“, така е по-безопасно, защото ти се страхуваш от моите писма.

Когато те срещнах, ти вече беше построил своята кула и ти наистина ми заприлича на нещастен затворник. И аз реших да ти помогна да се освободиш, като си тръгнах от мястото, което ни свързваше. Тръгнах си, защото знаех, че ако страдаш по мен, това ще те накара да направиш нещо, да промениш себе си или своя консервативен начин на живот.

Тогава ти се затвори в своята кула още по-нещастен и не знаеше как да спреш поривите на сърцето си, което настояваше за  среща с мен. Но ти не направи нищо за своето сърце. Ти продължи своя скучен живот по определения години наред ритъм, който беше всеобщо одобряван от останалите затворници в твоята кула. Ти си измисляше оправдания, че твоето сърце не е важно, важно е останалите затворници да одобряват твоето поведение. Твоето сърце не беше съгласно с тази политика.

Тогава аз ти написах първото си писмо. Реших да съм смела и да ти помогна, защото виждах колко много ти се страхуваш от мен. Ти се страхуваше останалите затворници от твоята кула да не разберат, че твоето сърце не е безразлично към мен.

В първото си писмо аз ти признах за тайната на моето сърце. Написах ти, че ти си специален за мен по причина известна само на моето глупаво сърце. Написах ти, че ако трябва да избирам съзнателно, то аз бих избрала свободен човек за свой любим, а не затворник, защото тази любов е обречена още с раждането си. Написах ти, но после съжалих, че ти признах за тайната на моето сърце. На първото мое признание ти отвърна с дълго и объркващо мълчание.

Ти не отговори на моето първо писмо. Вместо това твоето сърце така се развълнува от моите смели прощални признания, че и за твоя изненада основите на твоята кула започнаха да се клатят. Ти не отговори на моето първо писмо, но не спря да мислиш за мен и всяка вечер, когато останалите затворници заспиваха, ти излизаше на двора на кулата  и гледаше небето с надеждата да видиш моето отражение там, горе на небето. 

После аз ти писах и други писма. Ти не беше свикнал на толкова свободни признания и не знаеше какво точно трябва да направиш. За всеки случай ти продължи да се преструваш, че нищо необикновено не се случва с твоето сърце. Но то протестираше и страдаше за мен.

За да отговориш на моите писма, ти излизаше на двора на своя затвор и,  когато никой друг не те наблюдаваше, ти се учеше да пишеш отговори. Ти пишеше своите отговори на небето. Облаците бяха твоята азбука и ти подреждаше облаците като букви в редица, която образуваше изречение послание до мен. Постепенно ти ставаше все по-добър в изкуството да ми изпращаш своите тайни послания чрез езика на облаците на небето. По твоя команда те се подреждаха в красиви послания, които звучаха като музика на небесата. Облаците нямаха нищо против да служат като посредници в твоята тайна игра на сърцето. Когато то се вълнуваше, всички на планетата земя можеха да видят на небето изписани нежни думи и копнежите на сърцето как препускат по синьото небе, за да стигнат бързо до мен. Когато ти беше тъжен и отчаян, че никога няма да ме видиш отново, защото твоят затвор е толкова висок и непристъпен, тогава облаците поемаха твоята тъга и болка и изпращаха на земята дъжд, който  освежаваше човешките сърца и вдъхваше надежда. 

Saturday, 19 August 2017

THE BLUE SKY OF AUGUST




The memories hang like ripe grapes in the heavenly vineyard of August. The sun ruthlessly buzzes with honeybees and creates the feeling that a heavenly conductor moves the air to play the music of August.

The memories in August, they gather the ripe wheat and the faded past love. And the craters of the moon at night harbor our dreams that seek their past and future lives, their past and future happiness.

The memories in August, they go through the memories of the first love, whose gray hair the wind gently splashes across the sky. And every encounter with this first love of ours is like our possible life, as it could have been if our heart was not created for much more love.

The memories in August are like the sadness about the future and the joy about the past. They are like infidelity to you and a dream about the other. Because the dream about the other is what moves us forward.

The memories in August are as big and bright as the distant stars in the clear summer night, in which you are far from me. So far from me that I have to be satisfied instead with yours with the kisses of the sun. And the kisses of the sun are fiery and passionate, they are sweet as my longing for you, they are salty like my tears about you.

The blue sky of August reflects the tenderness of the Mother of God, whose life is an example of what the woman's purpose is. To give birth to God-men.

The blue sky of August reflects our grieve and pain in gathering the fruits of our lives. To fight with the summer storms and thunders, to pass under the rainbows   to rediscover ourselves in the other.

The blue sky of August reflects the ripe fruits and flowers of the human garden. It is as a garden painted with ladybirds and colorful butterflies. It is as the human life gathered in August - a bridge between the pain of the weekdays and the feast of the rich harvest, eaten and drank by the wasps and bees, and sounded by the songs of grasshoppers.

The blue sky of August reflects my body, carefree lying down in the grass beneath the deep shade of the trees. It reflects my body as a fertile garden full of late fruits waiting for someone to pick them. And the trees moan slightly and tell me about you who are so far away from me. You are so far away from me that the sadness about you suffocates me, and the juices run over my ripe body.

Friday, 18 August 2017

СИНЬОТО НЕБЕ НА АВГУСТ




Спомените висят като узрели гроздове в небесното лозе на август. Слънцето безмилостно жужи  в такт с медоносните пчели и създава усещането, че небесен диригент движи въздуха, за да изсвири музиката на август. 

Спомените през август събират в себе си узрялото жито и пожълтялата отминала любов. А кратерите на луната нощем приютяват нашите сънища, които търсят своя минал и бъдещ живот, своето минало и бъдеще щастие.

Спомените през август минават през спомените за първата любов, чиито посивели коси вятърът нежно разпилява по небето. И всяка среща с тази наша първа любов е като един възможен наш живот, такъв, какъвто е можел да бъде, ако сърцето ни не беше създадено за  много повече любов. 

Спомените през август са като тъгата по бъдещето и радостта по миналото. Те са като изневяра към теб и мечта за другия. Защото мечтата за другия е това, което ни движи напред. 

Спомените през август са толкова големи и ярки, колкото далечните звезди в ясната лятна нощ, в която ти си далеч от мен. Толкова далеч от мен, че трябва да се задоволявам вместо с твоите с целувките на слънцето. А целувките на слънцето са огнени и страстни, те са сладки като копнежа ми по теб, те са солени като сълзите ми по теб. 

Синьото небе на август отразява нежността на Богородица, чийто живот е като пример за това какво е предназначението на жената. Да ражда богочовеци.
Синьото небе на август отразява нашата мъка и болка да съберем  плодовете на своя живот. Да се борим с летни бури и гръмотевици, да минаваме под слънчеви дъги след дъжд, за да се преоткриваме в другия. 

Синьото небе на август отразява зрелите плодове и цветя на човешката градина. То е като градина, облепена с калинки и пъстроцветни пеперуди. То е като човешкият живот, събран в месец август – мост между болката на делника и празника на богатата реколта, изяждана и изпивана от осите и пчелите и огласяна от хора на щурците. 

Синьото небе на август отразява моето тяло, безгрижно легнало в тревата под дълбоката сянка на дърветата. То отразява моето тяло като плодородна градина, пълна с късни плодове, които чакат някой да ги откъсне. А дърветата пошумоляват леко и ми разказват за теб, който си така далеч от мен. Ти си толкова далеч от мен, че тъгата по теб ме стиска за гърлото и соковете се разтичат по моето узряло тяло.