Saturday, 9 December 2017


You want me to be your Eve, who you will wear as a wedding ring on your hand.

You want me to give up my name and to take yours. Not only that - you want me to keep the honor of your name and to continue your kind.

You want me to leave my birthplace and go to live in yours. Because that is how you thought, it was best for me.

You want me to be your Eve. Caring for your home. To bear you children and take care of them. You want to put me in portraits that you will show to everyone.

You want me to hide my beauty, to become a shadow of myself, not to attract seduction and sin. At the same time, you are busy admiring other women, making them a subject of temptation.

You want me to become your shadow that will keep the fire on in your home and keep your name clean from gossips. And during that time you will be busy hunting for free hearts, to whom you cannot promise anything. Because I can no longer be a temptation for you. Because they cannot be your slaves. You are a hunter. And this is the justification you have devised for yourself.

You do not want me to be something whole and independent that you will love as a free woman. No, you want me as your half who you will blame for the lack of harmony in yourself.

You want everything from me. You have too many chains for me. Chains that will take away my freedom and make me your slave.

If I cannot do all these earthly
feats, you will not hesitate to get rid of me. You will let me leave alone, with a tainted honor, rejected and abused. If it is meant that your family line will not be continued, you will blame me for this. You'll blame me for not being able to give birth to your children without even searching for the reason in yourself and telling me that  an infertile woman has no place in your home.

And I am your Eve. I cook your food. I warm your bed. And it all carries the name of love.

Who are you? A God?

To marry me, I must be a saint. To love me, you want me to be a sinner. I must be able to combine these two so controversial roles with perfection. You do not think this is cruel to my soul. Because you think I do not deserve to have a soul. You think you deserve the best, and I am born to serve you faithfully. For the faithful service, I may be rewarded someday. If your capricious mood decides I deserve it. You only take from me. You take the warmth of my heart to warm up your cold selfish heart. You take without hesitation and without feeling guilty from the beauty and power of my mind to inspire your life. But you are not making a commitment to me. You are like a thief of emotions. You take from me with full hands. And when a new gentle inspiration comes, you leave me without thinking, following your instincts. You leave me broken in pieces, without showing interest what is going on with me. You can be very cruel. You are sure I have no soul because I do not need it.
Only one woman is never enough. You are a hunter. A hunter is your heart and your body. You change the laws and the rules so that you can legally own several female bodies. Is there a room for so many female bodies in your home? And in your heart? Or it remains cold, despite the abundance of female flesh, simply because it is not capable of true love. It has not learned to sacrifice, but only to hunt.

Sunday, 3 December 2017


Ти искаш аз да съм твоята Ева, която ти ще носиш като венчален пръстен на ръката си.

Ти искаш аз да се откажа от моето име и да взема твоето. Не само това – ти искаш аз да пазя честта на твоето име и да продължа рода ти.

Ти искаш аз да оставя родното си място и да отида да живея в твоето. Защото така ти си решил, че е най-добре за мен.

Ти искаш аз да съм твоята Ева. Да се грижа за дома ти. Да ти родя деца и да се грижа за тях. Ти искаш да ме сложиш на портрети,  които ще показваш на всички.

Ти искаш аз да скрия красотата си, да се превърна в сянка на себе си, за да не привличам съблазни и грях. А в същото време ти си зает да се възхищаваш на други жени, превръщайки ги в предмет на изкушение.

Ти искаш аз да се превърна в твоя сянка, която ще поддържа огъня в дома ти  и ще пази името ти чисто от клюки. А през това време ти ще си зает да ловуваш свободни сърца, на които не можеш нищо да обещаеш. Защото аз не мога да бъда вече предмет на изкушение за теб. Защото те не могат да бъдат твоите робини. Ти си ловец. И това е оправдание, което ти си измислил за себе си.

Ти не искаш аз да съм нещо цяло и независимо, което те обича като свободна жена. Не, ти ме искаш като своя половинка, която ще виниш за липсата на хармония в себе си.

Ти искаш всичко от мен. Ти имаш твърде много вериги за мен. Вериги, които ще отнемат свободата ми и ще ме превърнат в твоя робиня.

Ако аз не мога да извърша всичките тези земни подвизи, ти няма да се поколебаеш да се освободиш от мен. Ще ме пуснеш да си тръгна, сама, с опетнена чест, отхвърлена и поругана. Ако е писано твоят род да не бъде продължен, ти ще обвиняваш мен за това. Ще ме обвиняваш, че не мога да ти родя деца, без даже да потърсиш причината в себе си и ще ми кажеш, че за мен бездетната няма място в твоя дом.

И аз съм твоята Ева. Готвя храната ти. Топля леглото ти. И всичкото това носи името любов.

Кой си ти? Бог?

За да се ожениш за мен, аз трябва да съм светица. А за да ме обичаш, ти искаш да съм грешница. И аз трябва да мога да съчетавам до съвършенство тези две толкова противоречиви роли. Ти не мислиш, че това е жестоко спрямо моята душа. Защото ти мислиш, че на мен не ми се полага да имам душа. Ти смяташ, че заслужаваш най-доброто, а аз съм родена да ти служа вярно. За вярната служба може и да бъда наградена някой ден. Ако капризното ти настроение реши, че заслужавам. Ти само вземаш от мен. Вземаш топлината на моето сърце, за да стоплиш  своето студено егоистично сърце. Ти вземаш, без да се колебаеш и без чувство за вина от красотата и силата на моя ум, за да се вдъхновиш за своя живот. Но ти не поемаш ангажимент спрямо мен. Ти си като крадец на емоции. Ти вземаш от мен с пълни шепи. А когато се появи ново нежно вдъхновение, ти ме оставяш, без да се замислиш, следвайки своите инстинкти. Оставяш ме разбита на парчета, без да се интересуваш какво се случва с мен. Ти можеш да си много жесток. Ти си сигурен, че аз нямам душа, защото тя не ми трябва.

Saturday, 25 November 2017


 It is Friday night. In the air you can feel jazz melodies, perfume fragrances and food, which is sold with a few percent discount. Tired bodies dress up festively and go to get drunk with a cheap beer and jazz to forget about the system. From the closest pub, amateur musicians play without talent cover versions of their lives. In front of the pub a dog and a cat chase each other in a circle, proving that opposites are attracted. The pub is full of tired faces who have come to tell the world that their bodies still represent life. They come here regularly, looking for new emotions.

I stand in the empty room and the jazz music strikes in the closed window as a dance invitation. I slowly dress my green dress, in which I am tempted to seduce you. So, as I did it thousand times in my thoughts. I put my red lipstick, whose language does not need to be translated. It sends an invitation. My dark hair merges with the night out, ready for victories and voluntary losses.

You stand alone in your empty room. You are slowly dressing your dark blue shirt, in which you could hide your insecurity. Then you decisively reach for the perfume that should inspire determination. Instead, its sharp and exotic aroma fills you with doubts. Doubts like before hunting.

The pub is already full of people, old stories and gossips. Lonely eyes, blurred by the steam, go around hoping that somebody will stop them and speak. Tired of life and swollen by the alcohol faces tell about old victories when hunting was the surest way to impress a woman. No, not their wife, who is already something that has been experienced and that does not bring new excitements. The male eyes are looking for a new woman with a green dress that will admire their stories and silent pauses behind which they will try to conceal their excitement. Women's eyes are looking for heroes, hunters of lonely hearts like theirs. Women's eyes can see the excitement, because they are already somebody's wives, exercising every day not to notice the white hair and the old stories of past victories of their unfaithful husbands.

It is full of women with green dresses and red lipstick. It is full of tall men with dark blue shirts and shy eyes. But I am not there. You too are missing.

Sunday, 19 November 2017


Петък вечер е. По улиците се носят джазови мелодии, аромати на парфюм и   храна, която се продава с няколко процента намаление. Уморени тела се обличат празнично и отиват да се напият с евтина бира  и джаз, за да забравят за системата. От най-близката кръчма любители музиканти свирят бездарно поредния кавър на техния живот. Пред кръчмата куче и котка обикалят в кръг, доказвайки, че противоположностите се привличат. Кръчмата е пълна вече с изморени лица, дошли да заявят на света, че телата им все още представляват живота. Те идват тук редовно, търсейки нови усещания.

 Аз стоя в празната стая, а джазовата музика се блъска в затворения прозорец като покана за танц.   Обличам бавно зелената си рокля, с която смятам да те съблазня. Така, както мислено съм го правила хиляди пъти. Слагам червеното си червило, чийто език няма нужда да бъде превеждан. Той излъчва покана. Тъмната ми коса се слива с нощта навън, готова за победи и доброволни загуби.

  Ти стоиш сам в празната си стая. Обличаш бавно тъмно-синята си риза, в  която смяташ да скриеш несигурността си. После решително посягаш към парфюма, който трябва да ти вдъхне решителност. Но вместо това неговият остър и екзотичен аромат те изпълва със съмнения. Съмнения като преди лов.

Sunday, 12 November 2017


The moon path leads me back in time on the curve of my memories. Back to the white sheet I was, and half of which is already written. Darkness, loneliness, and instincts - this was in the beginning.

The moon path leads me back when you were still free. Free as a seed waiting to be sown. Free as a seed before turning into wheat fields. Free as a seed before it dies in the ground and is born again like bread. Free as a seed, which is sufficient in itself.

Who and when does it decide that this seed will later represents God's body? Who and when does it decide to take away its freedom?

The moon path leads me back in time when the water was the only hope of giving birth to life, and that was enough divine in itself. Back when the water was free from the obligation to be holy. Back when nobody has loaded it with expectations and tied it tightly to chains.

The moon path leads me back in time when you were still an egg. An egg from which everything could be born. Back in time, before the egg was born, sold and bought at a low price. Back when the life in the egg cost more than life itself, and no one has yet invented for it the role of being the object of a sale. Because how much does the life cost?

The moon path is fragile and thin, and two people cannot walk through without sinking into the ocean. That is why I walk alone on the path of my memories. But you are everywhere around me. Ready to take my freedom and to replace it with different roles. Moon path is something rare as a natural phenomenon. Something that fills the gaps in our lives, and the pauses are like a theatrical spectacle of the past that is being played out after the curtains of the moon path are dissolved and released today by the price. Because back in time, you and I were still innocent and free, with no purchase or sale price. Without the need to be sacrificed, so that someone can believe in something great.

Saturday, 4 November 2017


 Лунната пътека ме води назад във времето по кривата на моите спомени.  Назад към белия лист, който бях и който е наполовина вече изписан. Мрак, самота, инстинкти – това стоеше в  началото.

 Лунната пътека ме води назад, когато ти все още беше свободен. Свободен като семе, което чака да бъде посято. Свободен като семе, преди да се превърне в житна нива. Свободен като семе, преди да умре в земята и да се роди отново като хляб. Свободен като семе, което е достатъчно само по себе си.

 Кой и кога решава, че точно това семе по-късно ще представлява Божието тяло? Кой и кога решава да отнеме свободата ти?
Лунната пътека ме води назад  във времето, когато  водата беше единствената надежда да се роди живот и това беше достатъчно божествено само по себе си. Назад, когато водата беше свободна от задължението да е свята и светена. Назад, когато все още никой не я беше натоварил с очаквания и вързал здраво за вериги.

 Лунната пътека ме води назад във времето, когато ти все още беше яйце. Яйце, от което можеше да се роди всичко. Назад във времето, преди яйцето да се роди, да бъде продадено и купено на ниска цена. Назад, когато животът в яйцето струваше повече от самия живот и никой все още не беше измислил за него ролята да бъде предмет на покупко-продажба. Защото колко точно струва животът?

 Лунната пътека е крехка и тънка, по нея не могат да минат двама души, без да потънат в океана. Затова аз вървя сама по нея, по пътеката на моите спомени. Но ти си навсякъде около мен. Готов да отнемеш свободата ми и да я осмислиш с роли. Лунната пътека е нещо рядко като природно явление. Нещо, което запълва празнините в живота ни, а паузите са като театрален спектакъл на миналото, който се разиграва след като завесите на лунната пътека се разтворят и освободят нашето днес от цената. Защото назад във времето, ти и аз бяхме все още невинни и свободни, без цена за покупко-продажбата. Без нуждата да бъдем жертвани, за да може  някой да повярва в нещо велико.

 Лунната пътека ме води назад във времето, когато агнето беше все още любов и инстинкти за размножаване на живота. Когато всеки беше свободен да вярва в каквото си поиска и затова нямаше нужда друг живот да бъде отнеман. Защото каква вяра е това, когато трябва да убиеш невинното агне, за да повярваш, че  лунната пътека не е магия, а природно явление например?

Thursday, 26 October 2017


When I go, I will take everything with me. I will take my soul, my thoughts, my energy. I will leave only my body.

I have nothing but my soul, my thoughts and my energy. I do not collect treasures that the storms and winds will destroy. I do not collect money that will spoil me. I will take my memories, they will warm me in the cold of the endless cosmic night.

I have nothing but myself. I do not belong to you. And you do not belong to me. The phrase "You are mine" is an illusion, an expression of weakness, a lack of confidence. Nobody belongs to anyone. No one is anyone’s slave. We are voluntarily and briefly present in someone else's life. Only as guests. We are not masters of the others, but guests in their lives.

I was a small naked dot. An absolute mistress of the starry sky.

Sunday, 22 October 2017


Когато си отида,  ще взема всичко със себе си. Ще взема душата си, мислите си, енергията си. Само тялото си ще оставя.

 Аз нямам нищо друго освен душата, мислите и енергията си. Не събирам богатства, които бурите и ветровете ще разрушат. Не събирам пари, които ще ме развратят. Ще взема спомените си, те ще ме топлят в студа на безкрайната космическа нощ. 

 Не притежавам нищо освен себе си. Аз не ти принадлежа. И ти не принадлежиш на мен. Изразът „Ти си мой“ е илюзия, израз на слабост, неувереност в себе си. Никой не принадлежи на никого. Никой не е ничий роб. Ние доброволно присъстваме за кратко в нечий друг живот. Но само като гости. Ние не сме господари на другите, а гости в техния живот.

 Бях  малка гола точка. Абсолютна господарка на звездното небе.

Sunday, 8 October 2017


I am a falling teardrop in the season of the ripe apples.

The ripe red apples roll on the yellow grass. Red leaves fall like
a rain from the sky. Orange chrysanthemums stares upward, expecting an autumn miracle. The sky absorbs the fiery red and reflects it down into the water in the form of flames that swallow the sadness. The melancholy feels in the air and conquers our hearts.

You are a falling leaf. I am a falling raindrop. The wind introduced us to each other and made us a pair.

You fell from the falling crimson leaves as a cry for help. A help, which I needed. A help you needed. Delayed help. I met you when God had forgotten me, leaving me alone and without directions. When I met you, you also were lost your directions. But rain dyed by the autumn leaves and the warm golden magic of the autumn melancholy gathered our directions in one. The red apples rolled on the grass like a temptation and late sin.

And we stood facing each other in the middle of the forest, sinking in gold and flames, and we did not dare to approach one another.

We met before the winter to cover with a snow all the paths to the human hearts. Scared of how quickly the summer goes, we tried to keep it with the help of the falling golden rain.

I was not your spring. You were not my first love. Spring was the season of our quick and easy loves. It is easy to love in the spring. Spring love is light, airy, charming, colorful and easy. Easily comes, easy to experience - no dramas and deep wounds. And nature is fond of spring love.

Autumn love - as if everything is against them. It is as if all in you and around you is unprepared for them. They come in surprise and you burn for a short time with all the colours of the autumn. The autumn loves dissolves in the colours of the autumn and leave with the last autumn leaves. And you are circling like an orphan in the air, thrown out of the wind after them, because autumn love leaves a trace, after which  come the cold winter and the end of everything.

And the red flames around us begin to fill the emptiness in us and warm our hearts. The emptiness that I hoped you would fill. Your emptiness that you thought I could fill. After the initial instinct to escape, you were enchanted by the autumn gold and warmth. The warmth of the red ripe apples gradually filled your body and you gave yourself to the temptation. The illusion of the moment that through the other you can connect to yourself and to God. A brief moment, given to us from eternity, in which we recall the beginning of the love. But autumn advances in time and takes away the opportunity to see the development of our autumn love. That is why I will never be your winter. You will never be in my snowy tale. Our time is here and now, this short stolen time hidden in the golden forest.

Sunday, 1 October 2017


Аз съм падаща сълза в сезона на узрелите ябълки. 

Узрелите червени ябълки се търкалят по пожълтялата трева. Червени листа падат като дъжд от небето. Оранжеви хризантеми са вперили погледи нагоре, очаквайки есенно чудо. Небето попива огненото червено и го отразява долу във водата под формата на пламъци, които поглъщат тъгата. Меланхолията се носи във въздуха и превзема сърцата ни. 

Ти си падащо листо. Аз съм падаща  дъждовна капка. Вятърът ни срещна и съедини. 

Ти се отрони от падащите пурпурни листа като  вик за помощ. Помощ, от която имах нужда. Помощ, от която ти имаше нужда. Закъсняла помощ. Срещнах те, когато и Бог беше забравил за мен, оставяйки ме сама и без посоки. Когато те срещнах, ти също беше изгубил своята посока. Но дъждът, боядисан от есенните листа, и топлата златна магия на есенната меланхолия събра посоките ни в една. Червените ябълки се търкаляха по тревата като изкушение и късен грях.
А ние стояхме един срещу друг в средата на гората, потънала в злато и пламъци, и не смеехме да пристъпим близо един към друг. 

Срещнахме се преди зимата да затрупа със сняг всички пътеки към човешките сърца. Изплашени колко бързо си отива лятото, ние се опитахме да го задържим с помощта на падащия златен дъжд.

Аз не бях твоята пролет. Ти не беше моята първа любов. Пролетта беше сезонът на нашите бързи и лесни любови. Лесно се обича на пролет. Пролетните любови са леки, въздушни, шармантни, цветни и лесни. Лесно идват, лесно се изживяват - без драми и дълбоки рани. И природата е благосклонна към пролетните любови.

Есенните любови - сякаш всичко е против тях. Сякаш всичко около теб и в теб е неподготвено за тях. Те идват изненадващо и ти гориш за кратко с всички цветове на есента. Есенните любови се разтварят в цветовете на есента и отлитат с последните есенни листа. И ти кръжиш сиротен във въздуха, подхвърлян без посоки от вятъра след тях, защото есенните любови оставят следа, след която идва студената зима и краят на всичко.

И червените пламъци около нас започват да запълват празнотата в нас и да стоплят сърцата ни. Празнотата, която се надявах ти да запълниш. Твоята празнота, която ти мислеше, че  аз мога да запълня. След първоначалния инстинкт да избягаш, ти се оказа омагьосан от есенното злато и топлина. Топлината на червените узрели ябълки постепенно изпълваше тялото ти и ти се отдаде на изкушението. Илюзията на мига, че чрез другия се докосваш до себе си и до Бога. Кратък миг, подарен ни от вечността, в който си припомняме какво е началото на любовта. Но есента напредва във времето и ни отнема възможността да видим развитието на нашата есенна любов. Затова аз никога няма да бъда твоята зима. Ти никога няма да бъдеш  в моята снежна приказка. Нашето време е тук и сега, това кратко откраднато време, скрити в златната гора.