Ако приемем,
че училището е инструмент за развитието
на човешкия дух, най-общо казано, то би
трябвало да допуснем и, че това е
пространство на любовта, уважението и
подкрепата. Място, където човешкият
дух, независимо от възрастта си, се
чувства свободен, радостен и вдъхновен
да се развива. Място, където учебните
резултати, постижения и победи вървят
ръка за ръка с развитието на свободния
дух, творчекия потенциал и интелектуалните
предизвикателства.
Вероятно
всеки учител се е замислял над това
какъв учител иска да бъде - строг, който
може да постигне добра дисциплина в час
и да накара учениците да се страхуват,
да стоят неподвижно, да изпълняват
команди и инструкции безпрекословно,
да нямат право на глас и на избор и да
му се подчиняват напълно. Или да бъде
точно обратното - разбиращ, хуманен,
който не наказва, защото за него
наказанието е унижение на личността.
Който те вижда като индивидуалност,
уважава те като личност, интересува се
от твоето мнение, вслушва се в твоите
мисли, търси твоите съвети, за да подобри
учебния процес, успява да те мотивира
с методите на убеждението така, че ти
сам да поискаш да направиш нещо, защото
вярва, че ти си уникално явление с
неограничени възможности, които могат
да бъдат развивани всестранно. Учител,
който те вдъхновява за победи и успехи,
защото самият той е вдъхновен за работата
си.
Първият тип
учител представлява традиционната,
консервативна, авторатирна педагогика,
най-общо казано, в която учителят е
активният възрастен с неограничена
власт, а ученикът е пасивният елемент,
който не притежава почти никакво право
на избор и който трябва безпрекословно
да прави това, което възрастните решат,
че е добро за него.
Авторитарната
педагогика се основана на командите,
инструкциите, принудата, наказанията.
Познати до болка ситуации, в които
възрастният инструктира, командва,
заповядва, принуждава, наказва. А детето
протестира с непослушание, защото иска
да бъде изслушано, разбрано, уважено
като личност, но не наказано. Когато с
крещене ти се насаждат команди, трудно
можеш да се поддадеш на плахите и редки
мотивационни речи от страна на учителя.
Да си ученик не е лесно. Защото ти си
напълно зависим от света на възрастните,
твоите учители. Твоят глас не е важен,
те вземат решения вместо теб и ти само
трябва да се надяваш, че техните решения
са правилни, честни, почтени и в твой
интерес. Много често класната стая
прилича на бойно поле, в което учителят
и учениците разпалено и на висок глас
се обясняват, повишават тон, крещят си,
взаимно се обвиняват в липса на разбиране,
създава се атмосфера, в която творческият
процес, който трябва да изпълва
пространството на урока, се превръща в
мъчителен процес, в който ядосани думи
летят във въздуха, а вдъхновението
срамежливо изчаква отвън нажежената
атмосфера да се успокои, но това понякога
така и не се случва. За съжаление, това
е много чест сценарий, който може да се
види във всяко училище във всяка една
страна по света. Какъв тип личности
възпитава такъв вид атмосфера и
педагогика? Ядосани, сърдити едни на
други, неуважителни, които не уважават
и не зачитат другите хора? Възможно е.
Възможно е и да възпитава безразличие
към ученето, към научаването, омраза
към училището, защото то се превръща в
място, което те кара да се чувстваш
неспокоен, виновен, постоянно заслужаващ
наказания.
Вторият
тип учител е много рядко явление, поради
простия факт, че да достигнеш до истината,
че децата също са личности, които живеят
живота си сега, а не се готвят за бъдещето,
означава, че ти ги уважаваш, слушаш ги,
учиш се от тях и се вдъхновяваш от тях.
Означава, че ти самият продължаваш да
се развиваш духовно като личност,
свободна от ограничения и контрол, която
не вижда учебния процес като форма на
контрол. Такъв тип учители се срещат,
макар и рядко, и те са представители на
така наречената хуманно-личностна
педагогика (според
Шалва Амонашвили).
Този
тип педагогика и взаимоотношения между
учител - ученик разчита на индивидуалния
подход към всяко дете, на това детето
само да поиска да направи нещо, на
вътрешната му самомотивация, на
вдъхновението, на желанието му да разбере
нуждата да поема отговорности и да се
научи постепенно да го прави, но не чрез
принуждение, а чрез свободния избор и
воля, подкрепян от възрастния, който
вярва в неговия потенциал и възможности.