JAZZ ON FRIDAY NIGHT

 It is Friday night. In the air you can feel jazz melodies, perfume fragrances and food, which is sold with a few percent discount. Tired bodies dress up festively and go to get drunk with a cheap beer and jazz to forget about the system. From the closest pub, amateur musicians play without talent cover versions of their lives. In front of the pub a dog and a cat chase each other in a circle, proving that opposites are attracted. The pub is full of tired faces who have come to tell the world that their bodies still represent life. They come here regularly, looking for new emotions.

I stand in the empty room and the jazz music strikes in the closed window as a dance invitation. I slowly dress my green dress, in which I am tempted to seduce you. So, as I did it thousand times in my thoughts. I put my red lipstick, whose language does not need to be translated. It sends an invitation. My dark hair merges with the night out, ready for victories and voluntary losses.

You stand alone in your empty room. You are slowly dressing your dark blue shirt, in which you could hide your insecurity. Then you decisively reach for the perfume that should inspire determination. Instead, its sharp and exotic aroma fills you with doubts. Doubts like before hunting.

The pub is already full of people, old stories and gossips. Lonely eyes, blurred by the steam, go around hoping that somebody will stop them and speak. Tired of life and swollen by the alcohol faces tell about old victories when hunting was the surest way to impress a woman. No, not their wife, who is already something that has been experienced and that does not bring new excitements. The male eyes are looking for a new woman with a green dress that will admire their stories and silent pauses behind which they will try to conceal their excitement. Women's eyes are looking for heroes, hunters of lonely hearts like theirs. Women's eyes can see the excitement, because they are already somebody's wives, exercising every day not to notice the white hair and the old stories of past victories of their unfaithful husbands.

It is full of women with green dresses and red lipstick. It is full of tall men with dark blue shirts and shy eyes. But I am not there. You too are missing.

ДЖАЗ В ПЕТЪК ВЕЧЕР

Петък вечер е. По улиците се носят джазови мелодии, аромати на парфюм и   храна, която се продава с няколко процента намаление. Уморени тела се обличат празнично и отиват да се напият с евтина бира  и джаз, за да забравят за системата. От най-близката кръчма любители музиканти свирят бездарно поредния кавър на техния живот. Пред кръчмата куче и котка обикалят в кръг, доказвайки, че противоположностите се привличат. Кръчмата е пълна вече с изморени лица, дошли да заявят на света, че телата им все още представляват живота. Те идват тук редовно, търсейки нови усещания.

 Аз стоя в празната стая, а джазовата музика се блъска в затворения прозорец като покана за танц.   Обличам бавно зелената си рокля, с която смятам да те съблазня. Така, както мислено съм го правила хиляди пъти. Слагам червеното си червило, чийто език няма нужда да бъде превеждан. Той излъчва покана. Тъмната ми коса се слива с нощта навън, готова за победи и доброволни загуби.

  Ти стоиш сам в празната си стая. Обличаш бавно тъмно-синята си риза, в  която смяташ да скриеш несигурността си. После решително посягаш към парфюма, който трябва да ти вдъхне решителност. Но вместо това неговият остър и екзотичен аромат те изпълва със съмнения. Съмнения като преди лов.

BACK IN TIME

The moon path leads me back in time on the curve of my memories. Back to the white sheet I was, and half of which is already written. Darkness, loneliness, and instincts - this was in the beginning.

The moon path leads me back when you were still free. Free as a seed waiting to be sown. Free as a seed before turning into wheat fields. Free as a seed before it dies in the ground and is born again like bread. Free as a seed, which is sufficient in itself.

Who and when does it decide that this seed will later represents God's body? Who and when does it decide to take away its freedom?

The moon path leads me back in time when the water was the only hope of giving birth to life, and that was enough divine in itself. Back when the water was free from the obligation to be holy. Back when nobody has loaded it with expectations and tied it tightly to chains.

The moon path leads me back in time when you were still an egg. An egg from which everything could be born. Back in time, before the egg was born, sold and bought at a low price. Back when the life in the egg cost more than life itself, and no one has yet invented for it the role of being the object of a sale. Because how much does the life cost?

The moon path is fragile and thin, and two people cannot walk through without sinking into the ocean. That is why I walk alone on the path of my memories. But you are everywhere around me. Ready to take my freedom and to replace it with different roles. Moon path is something rare as a natural phenomenon. Something that fills the gaps in our lives, and the pauses are like a theatrical spectacle of the past that is being played out after the curtains of the moon path are dissolved and released today by the price. Because back in time, you and I were still innocent and free, with no purchase or sale price. Without the need to be sacrificed, so that someone can believe in something great.

НАЗАД ВЪВ ВРЕМЕТО

 Лунната пътека ме води назад във времето по кривата на моите спомени.  Назад към белия лист, който бях и който е наполовина вече изписан. Мрак, самота, инстинкти – това стоеше в  началото.

 Лунната пътека ме води назад, когато ти все още беше свободен. Свободен като семе, което чака да бъде посято. Свободен като семе, преди да се превърне в житна нива. Свободен като семе, преди да умре в земята и да се роди отново като хляб. Свободен като семе, което е достатъчно само по себе си.

 Кой и кога решава, че точно това семе по-късно ще представлява Божието тяло? Кой и кога решава да отнеме свободата ти?

 

Лунната пътека ме води назад  във времето, когато  водата беше единствената надежда да се роди живот и това беше достатъчно божествено само по себе си. Назад, когато водата беше свободна от задължението да е свята и светена. Назад, когато все още никой не я беше натоварил с очаквания и вързал здраво за вериги.

 Лунната пътека ме води назад във времето, когато ти все още беше яйце. Яйце, от което можеше да се роди всичко. Назад във времето, преди яйцето да се роди, да бъде продадено и купено на ниска цена. Назад, когато животът в яйцето струваше повече от самия живот и никой все още не беше измислил за него ролята да бъде предмет на покупко-продажба. Защото колко точно струва животът?

 Лунната пътека е крехка и тънка, по нея не могат да минат двама души, без да потънат в океана. Затова аз вървя сама по нея, по пътеката на моите спомени. Но ти си навсякъде около мен. Готов да отнемеш свободата ми и да я осмислиш с роли. Лунната пътека е нещо рядко като природно явление. Нещо, което запълва празнините в живота ни, а паузите са като театрален спектакъл на миналото, който се разиграва след като завесите на лунната пътека се разтворят и освободят нашето днес от цената. Защото назад във времето, ти и аз бяхме все още невинни и свободни, без цена за покупко-продажбата. Без нуждата да бъдем жертвани, за да може  някой да повярва в нещо велико.

 Лунната пътека ме води назад във времето, когато агнето беше все още любов и инстинкти за размножаване на живота. Когато всеки беше свободен да вярва в каквото си поиска и затова нямаше нужда друг живот да бъде отнеман. Защото каква вяра е това, когато трябва да убиеш невинното агне, за да повярваш, че  лунната пътека не е магия, а природно явление например?