PRAYER FOR LOVE

I sit in the small dark room of my life and I am looking for you so I can see you. I look for you every time I am in trouble. I look for you every time I am lonely and sad. Forgive me for forgetting to look for you when I am happy. But these are short moments in which I forget about myself and then the happiness comes by itself. Like an uninvited light that suddenly invades through the window of the small dark room of my life. It illuminates all corners, and for a moment I forget how long I have gone, I forget about the pain of my eternal path.

In the small dark room of my life there are several corners in which I always hit myself when the fate is not generous to me. The floor is old and scratched and the paint has long been gone. Every time the darkness drives out the happiness from my small room, I fall on the floor to pray, and the paint goes away with every pain I have. You see how much pain this room has had. And my knees are coloured already.

The ceiling of my room is high and almost unreachable. Every time I want to achieve something I have to jump high, high to reach it. The ceiling is ruthless and distant as unachievable dream. Exactly how your love is. But I do not stop jumping and trying to reach the height of my own dreams.

A thick curtain through which even the light from the window does not go through surrounds one of the corners of the small dark room of my life. There I go when the burden of my body is so great and overwhelming that I have to weep for it. There, behind the curtain, I take its physical suffering and I cry  about our lives. There the heart of my body rises for a new life again. Because after each fall there is rising. There, behind the curtain, I cry for the fate of the human beings born in grief and pain, and the pain pursues them throughout their lives. The pain from the end of the body, the pain from the end of love. Behind the curtain, I spend intimate moments of merging with the universe, which absorbs all the tears it sends to me as a process of conscious suffering. After every suffering comes a change. And no real change comes when you are happy. This is probably unfair, but consistent law of the universe for human life. In this corner I cry about the inability to get your love.

The other corner of the small room of my life is a small altar in which I go to pray each time I lose the connection with the great cosmic energy. There I spend intimate moments in search of the point and the meaning of my little, fragile and mortal human body. After every sincere prayer to my cosmic god, I feel like I am born again. Born in faith and hope. A hope that someday I will fully and unconditionally receive your love.

The little dark room of my life has a small window. Even though it is small, it is enough to pass the necessary amount of light. Without this light my life would be without a meaning and my body would be without a life. Light is my connection with you, with the love that comes from you. Your love is what makes me to love life, to love it and to believe in it.

This small room, surrounded by four walls, four corners, an old gray floor where the colors have long gone, and a tall, unreachable ceiling that connects me to the starry horizon, this small room is my life.

I am like a beggar who does not know how to deserve your love. Whatever I do is still not right. Whatever I do is totally inadequate. Tell me what you want me to do to get your love. I am like a beggar who is content with a little, with a few crumbs love. Sometimes some crumbs of love are the right dose of love that I need to keep my heart free from cold. And you are so generous that you give me these few crumbs in the form of a distant smile or a mere thought.

But I beg you, do not torture me with your love. If you really love me, give me all your love all at once and forever, like a large portion of fried potatoes that can keep me from being hungry.

And you look like a greedy scrooge, who gives me a very little and at an inappropriate time. But I beg you, do not torture me with your love.

You say that I am everything for you, your whole world,  that I am even the star cosmos that illuminates your dreams at night. But you keep your love and you measure it in drops. And these drops are totally inadequate, because I am dying of thirst, a thirst you cannot quench.

You say I am your reason for you to exist. That without me you would not make sense or meaning. Then do not torture me with your love. Send me your love in generous quantities. Send me your love now and at this hour, because today I need it. Give me your love because I am your reason for you to exist.

I am like a monk who has lived for a long time in solitude and has forgotten what is to love with the body. As a monk who lived lonely among many people, people with greedy hearts, cruel hearts from which he has learned to love God, but not people. Do not torture me, show me your love. Make me feel with my heart that has forgotten what it is to feel with my body. Give me your love now and today, because tomorrow I may not exist.

I am like an unbeliever who needs a proof to dispel his doubts. Send me your love, prove me that you exist.

МОЛИТВА ЗА ЛЮБОВ

 Седя в малката тъмна стая на своя живот и те търся с поглед. Търся те всеки път, когато съм в беда. Търся те всеки път, когато съм самотна и тъжна. Прости ми, че забравям да те търся, когато съм щастлива. Но това са кратки мигове, в които забравям за себе си и тогава щастието идва само. Като неканена светлина, която сама внезапно нахлува през прозореца на малката тъмна стая на моя живот. Тя осветява всички ъгли и за миг забравям колко дълъг път съм изминала, забравям за болката от предстоящия ми вечен път. 

В малката тъмна стая на моя живот има няколко ъгъла, в които винаги се блъскам, когато съдбата не е особено щедра към мен. Подът е стар и  надраскан, а боята е отдавна изтрита. Всеки път, когато мракът изгони от моята малка стая щастието, аз падам на пода да се моля и боята си отива заедно с всяка моя болка. Виждаш колко много болка е имала тази стая. А коленете ми са шарени вече.

Таванът на моята стая е висок и почти недостижим. Всеки път, когато искам да постигна нещо се налага да скачам високо, високо, за да го достигна. Таванът е безмилостен и далечен, като недостижима мечта. Каквато е твоята любов. Но аз не спирам да скачам и да се опитвам да достигна височината на собствените си мечти.

Единият ъгъл на малката тъмна стая на моя живот е ограден с плътна завеса, през която даже светлината от прозореца не достига. Там отивам, когато тежестта на моето тяло е толкова голяма и непосилна, че се налага да плача за него. Там, зад завесата, аз поемам неговото физическо страдание и оплаквам неговия и свой живот. Там сърцето на моето тяло възкръсва за нов живот отново. Защото след всяко падение има и възвишение. Там, зад завесата, аз плача за съдбата на човешкия вид, който е роден в мъка и болка и болката го преследва през целия му живот. Болката от края на тялото, болката от края на любовта. Зад завесата аз прекарвам интимни мигове на сливане с вселената, която попива обратно всички сълзи, които ми изпраща като процес на осъзнато страдание. След всяко страдание идва и промяна. И никоя истинска промяна не идва, когато си щастлив. Това е може би несправедлив, но последователен закон на вселената за човешкия живот. В този ъгъл аз плача, за оплаквам невъзможността да получа твоята любов. 

Другият ъгъл на малката стая на моя живот е малък домашен олтар, в който отивам да се моля всеки път, когато изгубя връзката с великата космическа енергия. Там прекарвам интимни мигове в търсене на смисъла и значението на моето малко и крехко, смъртно човешко тяло. След всяка  горещо отправена от мен молитва към моя космически бог аз се чувствам като родена отново. Родена във вяра и надежда. Надежда, че някой ден ще получа напълно и безусловно твоята любов. 

Малката тъмна стая на моя живот има и един малък прозорец. Но макар и малък, той е напълно достатъчен, за да пропуска необходимото количество светлина. Без тази светлина животът ми бил лишен от смисъл и тялото ми би било лишено от живот. Светлината е моята връзка с теб, с любовта, която идва от теб. Твоята любов е онова, което ме кара да обичам живота, да го обичам и да му вярвам.

Тази малка стая, ограничена от четири стени, четири ъгъла, един стар сив под, по който цветовете отдавна са си отишли, и един висок, недостижим  таван, който ме свързва със звездния хоризонт, тази малка стая е моят  живот. 

НЕ СЪМ ОТТУК

 Не съм оттук. Хваната съм като в капан в това тяло смъртно. Безсмъртна съм аз и неуловима. За малко съм в този град и даже в този свят, съвсем за малко. Но така се случи, че срещнах теб. Когато те срещнах си припомних как Бог създаваше вселената. С гръм и с трясък и с гравитация. От прах и газ се създаде всичко видимо и невидимо. В прах ще се превърне то накрая. 

Когато вечер земята се завърти така, че мракът да покрие всичко, излез навън и погледни потъналото в мрак небе, огряно от далечни малки светлинки. Оттам съм аз, от далечния звезден хоризонт, дошла на гости за  малко тук и в тази форма.

Нашата история се повтаря вече хиляди години и никога не може да стигне до край, който да се хареса и на двамата. Нашата история е история без край, но с начало, случило се в един летен ден, когато поредният метеор  изгоря в атмосферата на земята. Може би тогава ти улови с погледа си смъртта на метеора, но го помисли за падаща звезда и по традиция ти си пожела нещо. Пожела си мен. Пожела си да ме срещнеш отново някой ден.  Случи ти се любов. Любов, за която ти не беше готов.

И така ние се срещнахме. Като изпълнено желание на падащата звезда. Като готова рецепта за космическа драма. Но аз не съм това, което ти си мислиш, че съм. Неуловима енергия съм аз. Не съм проекция на твоите мисли за мен. Не съм образ на това, което си свикнал да виждаш около себе си. Аз съм от твоето космическо минало и бъдеще. 

Но ти не си готов за мен. Ти имаш една голяма витрина рамка, в която си сложил на показ някои неща. Те стоят там, защото ти искаш  всички да ги видят и да си мислят, че може да ти се вярва. В тази рамка аз виждам няколко портрета, по които хората ще те приемат добре. Но под големите  прегърнати и показно щастливи портрети аз виждам и нещо друго. То прилича на клетка, на лъжа, на лицемерие. От единия ъгъл се показва и един голям страх. Страх, че ако махнеш тази рамка витрина на твоя показен щастлив живот, то нищо няма да остане. Страх, че останалите няма да те приемат добре без тази рамка клетка. Но така ли е всъщност? 

Къде е мястото на любовта в тази образцова клетка? Къде е мястото на страстта? На лудата, изгаряща страст, която ако я има, то тя няма нужда да бъде одобрявана от другите. Страстта няма нужда от показност и парад. Тя е срамежлива, интимна и тиха като река, която ще излезе от коритото си. Нима слънцето има нужда от нашето одобрение, за да свети? 

А аз? Къде е моето място в тази рамка? Някъде зад щастливите портрети, скрита като срамно преживяване. 

Но аз не съм оттук. Не можеш да ме скриеш зад себе си. Не можеш да ме игнорираш видимо и да ме преживяваш страстно тайно. Аз не съм оттук. От звездите съм аз и не се побирам в клетка. 

Аз съм древна и митична. Гореща енергия в мен бушува. Защото аз все още се оформям. Аз съм бъдеща звезда. Огромно кълбо от космически прах и газ, събрани от гравитацията завинаги. Но аз все още се оформям и твоята малка клетка е тясна за мен.

Не съм оттук. Запомни го. Ако искаш любовта ми, разбий клетката. Бъди свободен от одобрението на другите. Тогава моята огнена природа ще стопли твоето студено и изплашено сърце. Самотно сърце имаш ти. Самотно е то, макар че е в компанията на толкова много портрети. Ако искаш любовта ми, бъди смел, бъди митичен и космичен. 

Когато Бог създаде вселената и света, Той го искаше свободен и горд. Защото Бог е нашата съвест. И нашата съвест е Бог. Нашата съвест за нашия живот и за нашата болка. Бог ни създаде свободни, свободни от болката. Освободи се от болката.

А аз не съм от този човешки свят, пълен с умишлено причинено страдание. Не съм от свят, където хората предпочитат да се убиват, вместо да се обичат. Където хората позволяват различията да ги разделят. Където страхът и лицемерието убиват копнежите на сърцето.

Не съм оттук и затова не обещавам, че ще остана тук, за да те обичам точно на това място. Защото аз мога да те обичам навсякъде. Ти си в моето сърце. А аз нося сърцето си навсякъде с мен. Болката ми напомня за теб, по всяко време на деня. Затова аз нося болката си с мен навсякъде, за да ми напомня за теб. Аз и болката ми по теб сме вече едно цяло. Ти си в моите мисли. И аз мисля постоянно за теб. Не мога да те отделя от мислите за радостта, копнежа, тъгата. Но и копнежът, и тъгата, и болката са твоята връзка с мен. 

Не, не ме карай да оставам. Няма място за мен в тази твоя тясна рамка. В нея има вече достатъчно портрети, пожълтели портрети, стари портрети, разказващи за отдавна изстинали чувства и сърца. Портрети на хора, които са част от твоето голямо официално семейство. Те следят зорко за всяко евентуално разместване на портретите около теб. От тяхното одобрение зависи твоето щастие. Ти не си свободен от тяхното одобрение. Ти не си свободен. Ти не можеш да решаваш сам за своя живот. Рамката с портретите е твоят затвор. 

I AM NOT FROM HERE

I am not from here. I am trapped in this mortal body. I am immortal and elusive. I have been in this city for a while, and even in this world, for quite a while. But it happened that I met you. When I met you I remembered how God created the universe. With a crashing thunder and a gravity. The dust and the gas created everything visible and invisible. Everything will become a dust at the end.

When the earth turns in a way so that the darkness covers everything, go out and look at the dark sky, illuminated by distant little lights. From there I am, I came to visit the earth in this form for a while.

Our story has been repeated for thousands of years and can never come to an end that would appeal to both of us.  Our story is an endless story, but with a beginning that happened on a summer day when another meteor burnt into the atmosphere of the earth. You saw the death of the meteor, but thought it was a falling star and traditionally you made a wish. I was your wish. You wished to meet me again someday. Love has happened to you. You were not ready for this love.

So we met. As a fulfilled wish of the shooting star. As a ready recipe for a cosmic drama. But I am not what you think I am. I am an elusive energy. I am not a projection of your thoughts about me. I am not an image of what you are used to see around you. I am from your cosmic past and future.

But you are not ready for me.  You have a large window frame in which you have shown some things. They stand there because you want everyone to see them and to think that you can be trusted. In this frame, I see a few portraits that people will like to see. But beneath the large, embraced and showy happy portraits I see something else. It looks like a cage, a lie, hypocrisy. There is also a great fear coming from one corner. A fear that if you remove this window frame from your happy life, nothing will remain. A fear that the others will not accept you well without this frame cage. But is that really the case?

Where is the place of love in this exemplary cage? Where is the place of the passion? Of the crazy, burning passion that if it exists, it does not need to be approved by the others. The passion does not need to be shown in a public display. It is shy, intimate and quiet as a river that will come every minute out of its bed. Does the sun need our approval to shine?

And Me? Where is my place in this framework? Somewhere behind the happy portraits, hidden as a shameful experience.

But I am not from here. You cannot hide me behind yourself. You cannot ignore me visibly and experience me passionately secretly. I am not from here. I am from the stars and I do not fit into a cage.

I am ancient and mythical. Hot energy in me rages. Because I am still shaping up myself. I am a future star. A huge ball of cosmic dust and gas gathered from the gravity forever. But I am still shaping up and your little cage is narrow for me.

I am not from here. Remember that. If you want my love, break the cage. Be free of the approval of the others. Then my fiery nature will warm your cold and frightened heart. You have a lonely heart. It is lonely, though it is in the company of so many portraits. If you want my love, be brave, be mythical and cosmic.

When God created the universe and the world, He wanted it free and proud. Because God is our conscience. And our conscience is God. Our conscience about our lives and about our pain. God created us free, free of pain. Free yourself from the pain.

 I am not from this human world, full of intentional caused suffering. I am not from a world where people prefer to kill each other instead of loving each other. Where people allow the differences to separate them. Where the fear and the hypocrisy kill the longings of the heart.

I am not from here, so I am not promising to stay here to love you right in this place. Because I can love you everywhere. You are in my heart. And I carry my heart everywhere with me. The pain reminds me of you, at any time of the day. That is why I carry my pain with me everywhere to remind me of you. Me and my pain about you are already one whole. You are in my mind. And I think constantly about you. I cannot separate you from the thoughts of joy, longing, sadness. The longing, the sorrow, and the pain are your connection with me.

No, do not make me stay. There is no room for me in this narrow framework. There are already enough portraits, faded portraits, old portraits, telling of long-felt feelings and hearts. Portraits of people who are part of your great formal family. They watch carefully for every possible shuffling of the portraits around you. Your happiness depends on their approval. You are not free from their approval. You are not free from their decisions. You are not free. You cannot decide for your own life alone. The portrait frame is your prison.