( откъс от осма глава от романа приказка „Живите
цветя”, in Bulgarian)
Гласът идваше откъм блатото, нещо във водата пееше с най-красивия
женски глас, който с майсторството си можеше да краси и най-прочутата концертна
зала в света. А може би той
точно това правеше в момента и може би там някъде навътре в блатото в момента
гласът омагьосваше с извивките си благодарната възторжена публика. Анна клекна,
доближи лицето си до водата и се вгледа да види дали може да различи нещо във
водата. С изненада установи, че веднага след зеления плесенясал горен слой на
водата отвътре всичко изглеждаше розово. Не, не можеше да има съмнение, защото
колкото и дълго да се вглеждаше Анна, тя можеше ясно да различи как розовият
цвят се беше настанил толкова самоуверено все едно не искаше и капка на съмнение и песимизъм да се прокрадва в този
оптимистичен розов цвят. Анна усети как розовото започна да я покорява и завладява
и някакво спокойствие се настани в нея. Тревогата беше изчезнала и на нейно
място тя усещаше всичко в себе си леко и празно. Тя не можеше да си спомни
какво точно се беше случило преди да стигне до блатото. Не беше и сигурна как
се беше озовала дотук. Нито пък беше сигурна какво точно си мисли в момента. По
някакъв странен начин розовият цвят изтриваше всички други цветове в нея и тя
не можеше да произведе нито някаква мисъл, нито спомен, нито емоция, различна
от празен и глуповат оптимизъм. Само когато Анна с големи усилия се опитваше да
затвори очи и да не мисли за водата, тя
започваше да вижда отново всичко в различни цветове и съпротивата към розовото
нарастваше. Но нещо я караше отново да отваря очи и тя гледаше розовата вода
като хипнотизирана. Блатото имаше силата и способността да и внушава настроение
и добра разположеност на духа, без за това да е нужно да има мисли и други
емоции и чувства. Блатото можеше да зомбира мозъка на Анна и да и внушава неща.
И винаги измисляше начин, за да държи очите и отворени. Анна почти не усети как
някаква ръка се показа от водата и я
дръпна надолу. И тя не се съпротивляваше, просто нямаше сили, а и желание за
това. Напротив, падаше надолу във водата с такава лекота и толкова много и
харесваше илюзията за летене, че не искаше да свършва. Тя нямаше нищо против
блатото да я контролира. Отдавна не се беше чувствала толкова щастлива. Водата обаче нямаше свойствата на обикновена
вода. А беше нещо лепкаво и розово. И обвиваше падащото тяло на Анна в нещо
като лепкав пашкул, който изглеждаше почти гротескно с розовия си цвят и с
широко отворените си очи. Когато падането свърши, Анна се приземи на дъното и
всичко, до което се докоснеше, изглеждаше лепкаво и разтегливо и имаше
способността да и придава собствените си емоции и чувства. А те бяха все едни и
същи, носещи усещане за щастие, безметежност и покорство. Просто всичко в
блатото трептеше на една и съща щастлива розова честота. Анна се опита да
затвори очи, но не можеше, защото миглите и бяха почти залепили клепачите за
горната част на очите и почти достигаха веждите и. Анна обаче прояви усилие на
волята и успя с ръката си да отлепи половината от клепача на едното си око. И
нещо в нея се задвижи и завъртя и на друга честота и слабо гласче на
несигурност и опасност се настани в нея. Тя можеше да усети, че моментното и
състояние на розово щастие не е истинско и не идва от нея самата. Точно когато
не знаеше какво да предприеме, тя чу глас до себе си.
-
Сладка
моя, пристигнахме. Сега трябва де те направим да изглеждаш красива и да те
покажем на Мъдреца.
Пред Анна се беше изправила на опашката си и стърчеше
във въздуха голяма змия, като беше обърнала главата си към Анна, а със
стърчащия си език почти докосваше рамото и. Анна отскочи назад и изпищя, но
после закима разбиращо, унесена отново от розовото.
-
Ти
кой си? – попита го тя.
-
Смутак,
на твоите услуги, сладка моя! – просъска змията и взе да се увива около Анна. –
Слуга верен на Мъдреца.
В този миг отнякъде се появи Кадук, злият блатен
дух, който мразеже хората и едвам се въздържаше да не удуши Анна, но не смееше,
защото не си беше сам господар, Мъдрецът решаваше вместо тях, а той знаеше
най-добре кое е полезно и добро за тях.
-
Стига си се усуквал около нея, тя не е за теб, глупако! – извика Кадук на
Смутак. – Тя е на Мъдреца, забрави ли?
Той е най-достойният да я притежава и нея, и всичко останало, каквото светлият
му ум реши, че иска. Той каза да побързаш.
Смутак покорно се свлече от Анна и
запълзя напред. Но после се върна, все
едно беше забравил нещо и се издигна във водата.
-
Качвай се, сладка моя! – просъска той и с един замах на опашката си грабна
Анна и я метна върху гърба си. Тя се вкопчи здраво в змийската му кожа и Смутак
полетя във водата. Около летящата змия и Анна се понесоха розови водорасли,
които като парцали висяха във водата и се залепяха за лицето и косата на Анна.
Но Смутак летеше толкова бързо, че тя нямаше възможност да ги махне от себе си.
Можеше да различи само как розови жаби се надпреварваха да плуват наравно с
тях, но се отказваха, защото никоя жаба
не можеше да развие скоростта на Смутак, личния слуга и превозно средство на
Мъдреца. След като известно време обиколиха няколко пъти в кръг неголямото
блато, те стигнаха до Мъдреца. Смутак направи няколко обиколки на блатото
по-скоро да се поперчи пред Анна, а и да покаже завидните си способности да
развива скорост по-голяма, отколкото благоразумието предполагаше.
